Пол-Лу Сюлицер
Императрицата (33)

33.
Аз съм щастлива и никога няма да остарея…

Ожениха се в Рим на 6 юни 1934 г. Вече принцеса Д’Аркангели, тя винаги щеше да си остане Хана.

На сватбата присъстваха Мариан и Лизи Каден и осем от децата им със своите половинки и наследници; дойдоха също така Адам и Жаклин и шестте внучета, с които я бяха дарили; Абигейл беше с Пол Травърс, инженерът — химик от лабораторията в Ню Рошел, с когото наскоро се бе сгодила: „Не мислиш ли, че би могла да ми кажеш, Аби?“ — „Исках да те изненадам, мамо. Не ми се сърди, но най-вече не се сърди на Пол, и без това едва го придумах да дойде.“

Хана винаги бе ценила Пол Травърс, инак нямаше да го наеме, но съвсем друго нещо беше да й стане зет, „този очилатко да не си мисли, че женитбата с дъщеря ми е най-добрият начин да получи по-добро положение?“. Гневът й отмина, както я бе обхванал, младият Пол бе видимо втрещен от ужас пред бъдещата си тъща и настояща шефка, но с Абигейл бяха непоколебими и твърдо решени.

— Мамо, ние с Пол искаме да създадем собствена лаборатория. Той има малко пари, самата аз също съм скътала нещичко.

— По-голяма глупост не си спомням да съм чувала — каза Хана. — Не само че ще загубя най-добрия си химик, а отгоре на това дъщеря ми ще отиде да работи за конкуренцията! Кажете ми, че сънувам!

Накрая прихна да се смее…

… Но попита Пол колко точно пари има. Той й каза. Тя поклати глава: не мислела, че е толкова богат. Той отвърна, че от шест години икономисвал всеки цент.

— Като вземем и заем от някоя банка…

Тя подскочи: заем от онези обирджии банкерите? (Сцената се бе разиграла петнадесет часа преди сватбата й с Ники.)

— Пол, прекратяваме приказките и ето какво ще направим: вие давате вашите пари и срещу тях аз ви продавам половината лаборатория в Ню Рошел. Те няма да стигнат, но ще ми изплатите останалото във внуци. Десет процента за всеки внук. Петнадесет, ако наистина са сладки и не приличат на мен. О, разбира се, че можете да направите така, та да не приличат на мен, в живота е достатъчно силно да искаш нещо.

Жана Фугарил също бе дошла в Рим, както и Естел Туейтс, вдовицата на Поли, Джеси от Ню Йорк, Кати Монблан и много други. Уини Чърчил, когото Хана не бе посмяла да покани, изпрати два подаръка: едно великолепно платно от Писаро и женски корсет от 80-те години на миналия век, в който Хана спокойно би се поместила десет пъти.

Макар че бе предвидено сватбата да стане в най-тесен кръг, на нея се събраха повече от триста души. Мнозина бяха дошли, без да са поканени, само за церемонията.

Освен палацото в Рим и имението в Ломбардия Ники имаше къща в Тоскана и вила в Анакапри, в Санта Мария Четрела. В нея двойката прекара четири дни. Само четири дни. Ники не протестира, когато на петата сутрин тя му заяви, че няма да заминат веднага за Южна Америка, както бяха планирали, искала най-напред да се заеме с установяването си при Съветите, искала да отвори салони в Истанбул и Букурещ, а може би и в София.

— Ще стане за два-три месеца. Много ли ми се сърдиш?

Той завъртя глава и се усмихна с онази невероятна кротка нежност, с която щеше винаги да се отнася към нея, с онова търпение и разбиране, с които до собствената си смърт нямаше да престане да я обгражда.

— Не и ако мога да дойда с теб, Хана.

— Ще ти е скучно.

— Не мисля.

Замина с нея, отсега нататък винаги щяха да пътуват заедно.

Като любовник той в много отношения й напомняше Андре Лабади — „с малката разлика, че когато срещнах Андре, не бях свободна, надали някой можеше да случи по-лошо от мен. Докато сега и на моята възраст…“. Съвсем искрено смяташе, че изпитва към Ники огромна нежност и обич и не по-малко ревностно приятелство. Месеците минаваха и тя установи, че толкова е свикнала с него, с често безмълвното му присъствие и грижи, та не би понесла дори мисълта за раздяла.

Ники понасяше дори гневните й изблици. Със смайващо хладнокръвие. Направо й се отщяваше да се разбеснява. Когато станеше направо непоносима, а това тя добре умееше, той обикновено отиваше в друга стая; или вземаше някоя книга, сякаш нищо не се бе случило, и се зачиташе дълбоко. Тя можеше да крещи колкото си иска, той не чуваше или се правеше, че не чува — разликата беше несъществена. В най-страшните моменти на бурята, без дума да продума, той демонстративно излизаше да се поразходи, а при завръщането му тя направо шепнеше, вместо да вика, укротена и дори развеселена, че е станало така. Този дребен, винаги безупречно облечен мъж, с несломима любезност прекрасно знаеше как да се оправя с нея. „Струва ми се, че съм създаден да се грижа за вас“, беше й казал той някога.

И го доказваше.

Не й се бъркаше в работата. Освен когато тя поискаше мнението му, нещо, което все по-често правеше, но никога пред други хора. Именно той предложи за заместничка на Жана Фугарил (Жана не пожела да промени решението си да се пенсионира) една млада, едва тридесетгодишна жена, Мод Дери; майка й беше французойка, а баща й американец, самата тя първо бе работила като директорка при Пол Поаре, след това бе ръководила салона в Монте Карло, после бе отишла в Испания, а накрая координираше връзките между секторите Европа и Америка веднага след като Хана си бе върнала контрола над тях.

Хана се колебаеше между нея и един миланец, притежаващ безброй качества.

— Защо не Луиджи, Ники? Та той е италианец като теб.

— Питаш ме за мнението ми и аз ти го давам. Струва ми се, че Мод ще свърши по-добре работа.

— Освен това е красива, сатир такъв.

— Освен това е красива. Не знаех, че това е недостатък.

Ники беше започнал да рисува за развлечение. „Като някоя жена, която плете, докато чака мъжът й да свърши с деловите заседания“, си бе помислила тя за миг… преди да се разсърди сама на себе си за своята безкрайна лошотия. Изпълнена с угризения, тя се прехласваше пред картините на съпруга си.

— Не се насилвай, Хана, аз съм просто един цапач като твоя приятел Чърчил. Но не ме интересува.

Тази година те посрещнаха Нова година в Ню Йорк. (Американските списания бяха посветили на Хана кориците си, показваха я снимана на Червения площад като жената, развяла първото капиталистическо знаме в света на сталинизма; женската преса не спираше да пише за нея; на улицата все по-често я разпознаваха.)

Тя търсеше да купи или наеме къща в провинцията, в околностите на Ню Йорк, готова беше дори малко да се отдалечи, но не намираше нищо подходящо.

Върнаха се в Европа през януари. Пиер Пончети от Женева, Найджъл Туейтс и Хенри Кристи от Лондон, Йоаким Хюбершмид от Цюрих, Джош Уин от Ню Йорк от месеци й подготвяха терена, като пътуваха дори до другия край на света.

Тя изкупи обратно Австралия и Нова Зеландия. Според договора, който подписаха с Режи Фурнак, Хана си връщаше 70 процента от козметичната фирма и само 15 процента от веригата ресторанти, хотели, салони за чай и всякакви магазини, създадени преди четиридесет години от нея и бившите френски емигранти в онова като цяло щастливо време, когато тя живееше в Сидни и Мелбърн. („Ще отидем ли там, Ники? Изпитвам лека носталгия.“ — „Когато пожелаеш, мила.“)

По негово съвсем дискретно настояване тя беше купила тези 15 процента, нарушавайки свещеното си правило да не излиза извън сферата на козметиката. След почти година брак и дълги години приятелство бе открила, и то не без учудване, че в продължение на петнадесет години той е бил един от юридическите и финансови съветници на Ватикана.

— Дявол го взел, да не би тогава да си бил кардинал?

— Можех да стана.

— Какви ми ги дрънкаш? Та ти не си бил дори свещеник.

— Не е необходимо да си свещеник, за да станеш кардинал.

С две думи, тя можеше да бъде жена на кардинал. От тази мисъл едва не умря от смях.

Беше „адски“ щастлива и пълна с енергия. Когато, горе-долу по това време, тя отново преброи парите и земните си богатства, радостно откри, че козметичните салони приближават цифрата сто, а магазините са общо почти триста и петдесет.

— Истинска империя — бе казал Ники.

Тя не преставаше да усъвършенства мрежата и да тича от един салон в друг. С цел да изненада служителите, за известно време се маскираше… до онзи ден в Барселона, когато, връхлитайки в салона в направо побъркваща дегизировка, чу козметичката, която я бе поела и не бе гъкнала и пред най-глупавите й изисквания, да казва: „Всъщност, госпожо, ние всички сме много доволни, че сте сред нас. Приготвили сме за вас тези няколко стръка цветя…“ и разбра, че е била разпозната още при влизането, независимо от русата перука, огромните очила за късогледи, изкуствените гърди като на валкирия и високите двадесет и пет сантиметрови токчета.

„Ако съм искала да изглеждам глупаво, постигнах го!“

Този път Ники щеше да умре от смях.

 

 

Абигейл се омъжи за Пол Травърс с онова упорито спокойствие, което влагаше във всяко начинание. Първото от петте деца, които щеше да има, се роди през септември 1935 г. Беше момче и седмо внуче на Хана. Аби искаше да го кръсти Никола, но Ники се бе възпротивил почти хладно, нещо съвършено необичайно за него. Хана беше щастлива, не си спомняше да е изпитвала такова блаженство и спокойствие от двадесет и пет години насам. (Но не повече, разбира се, защото би било кощунство да постави под въпрос онзи период от живота си, когато направо се задъхваше от щастие.) Това, което сега изживяваше с Ники, не можеше да се сравнява с миналото, беше едно по-различно, по-спокойно и по-наситено щастие, което не предполагаше драматични обрати и трусове, беше си изградила убеждението, че няма за какво да се страхува от Ники; той понасяше с неизменно настроение и ненадминато хладнокръвие положението си на принц — консорт. Тя знаеше, че понякога хората си позволяваха да подшушват, че той играе ролята на таен съветник, на когото тя дължала всичките си успехи.

Във всеки случай, тъкмо той един ден изключително внимателно й съобщи новината: беше открил Джонатан и бе разговарял с него.

 

 

— Дълго, Хана. Като изключим ръста, той поразително прилича на теб.

Изведнъж тя, която до преди миг бе толкова весела, се почувства обзета от неизмерима мъка, чието съществуване почти бе успяла да забрави и чиято сила не бе оценила точно.

От три дни бяха в Сан Франциско, в хотел „Феърмонт“, на Ноб Хил.

Ники я притегли към себе си и тя направи нещо, на което не мислеше, че е способна: да се притисне към мъж и да чака от него успокоение и утеха. В настъпилата в стаята тишина Ники заговори тихо: не бил срещнал Джонатан случайно, и той като всички знаел, че по-малкият брат на Адам бил в Далечния Изток; затова писал на приятели в Хонконг и Сингапур, както и в Шанхай.

— Те успяха да попаднат на следите на един Джонатан Ненски, собственик на малък товарен кораб, който плавал край бреговете на Южен Китай.

— Ти…

— Остави ме да довърша, Хана. Писах му преди около пет месеца.

— И не си ми казал.

— Не ти казах. Много се съмнявах, че ще получа отговор. Ала получих.

— И отново не си ми казал.

— Точно така. В него пишеше само: Кой сте вие, по дяволите? Отговорих с дълго писмо, в което се постарах да бъда… възможно най-убедителен…

— Не разбирам.

— Хана, опитах се, доколкото можах, ясно да му обясня, че ако съм имал невероятното щастие да се оженя за теб, то сега съм принуден да се боря с безпаметната любов на жена ми към първия й съпруг, който несъмнено единствен е имал значение за нея, значение много по-голямо, отколкото аз някога ще имам. Опитах се също да обясня на Джонатан, че майка му е прекрасна, независимо какво мисли той… и че никога не ще заема мястото, което ти и досега отреждаш на единствения мъж в твоя живот и че съм безкрайно благодарен и на това, което въпреки всичко ти се съгласи да ми дадеш.

Тя се разрида, неспособна да сдържи сълзите си.

— О, Ники! Ники!

— Писмото беше много лесно за написване, Хана. В ума ми всичко беше съвършено ясно, всъщност цялата история е много проста.

Той нежно я полюляваше.

— След това изминаха три месеца без никакъв отговор и аз вече бях започнал да мисля, че не съм бил убедителен… колкото е било необходимо. Но не. Той ми писа отново, съвсем малко по-дълго от първия път: определяше ми среща в Сан Франциско.

— Сега разбирам защо толкова настояваше да дойдеш.

— Мечтаех да те изненадам. Не ми се сърди.

— Не ти се сърдя.

— Срещата бе определена в един бар на Ембаркадеро. Чаках повече от три часа и накрая помислих, че той няма да дойде. Оставих му бележка и излязох. Той ме чакаше отвън.

— Как е?

— Добре, доколкото можах да преценя.

— Опиши ми го.

— Много висок и слаб. И много красив, по някакъв свой начин.

— Какви са ръцете му?

— Приличат на тези на Адам, но много по-силни. Прилича на мъж, който може да счупи нечия ръка с едно стискане. Беше облечен като моряк, с фуражка, той…

Описанието бе много подробно. Накрая тя, разбира се, на един дъх го попита:

— Ще се върне ли при мен, Ники?

— Замина. Още същия ден, това беше вчера, се е качил на един товарен кораб за Япония. Каза ми, че бил продал своя кораб, но несъмнено щял да си купи друг. Не посмях да му предложа пари. Той не е от мъжете, които щяха да приемат. Дори когато се нуждаят.

— Нищо не ми каза снощи.

— Надявах се, че ще го видя отново тази сутрин и пак ще поговорим, надявах се, че през нощта ще е размислил. Каза ми, че не желаел да възстанови връзките със семейството си.

— Но все пак е дошъл на срещата с теб.

— След като се е убедил, че съм сам, мисля, че е чакал пред бара, за да е сигурен. Да, Хана, да, разбира се, казах му, че си в Сан Франциско.

Замълчаха.

— Искам истината, Ники.

— Каза ми буквално следното: „Съгласих се да се срещнем, защото за мен вие сте съвършено непознат… а и защото бях любопитен да видя мъжа, който е бил… достатъчно луд да се ожени за майка ми“.

— „Майка ми“ ли каза той, Ники, сигурен ли си?

— Не. Той каза „да се ожени за нея“, без да уточнява за кого говори. Страшно съжалявам, Хана. Много ми е мъчно. Толкова ми се искаше да ви сдобря.

— Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случило, Ники.

 

 

Заминаха за Южна Америка. Синът на Ники, Пиер-Франческо, притежаваше в Аржентина огромно имение, част от което бе наследил от майка си, а другата част бе получил при брака си с дъщерята на един fazendero^[1], също от италианско потекло. Намираше се в района на Баия Бланка, на юг от Буенос Айрес. Хана и Ники прекараха там около два месеца. На отиване бяха спрели в Сан Салвадор де Баия и в Рио, където тя избра места за козметичните си салони, едното с изглед към морето, на булевард „Атлантика“, в Копакабана, а другото в центъра на града, до операта.

Откри салони в Сао Паоло, в Монтевидео и Буенос Айрес, а магазини в Росарио и Мар дел плата — според Пиер-Франческо мястото скоро щяло да стане аржентинският Кан.

От Баия Бланка отидоха направо в Сантяго де Чиле, после в Лима. На 26 октомври откри салон в Панама. След девет дни и в Каракас.

Безкрайното пътуване и силните горещини малко поизмориха Ники, който освен това страдаше от лека малария. Но не и нея, която смяташе да завърши обиколката си с Мексико. Отложи пътуването до мексиканската столица и въпреки протестите на Ники, след две седмици почивка на Ямайка те се върнаха в Съединените щати, в Ню Йорк.

Същата година купи американската си провинциална къща: във Вирджиния, в долината на река Шенандоуа.

Америка, която не преставаше да обикаля с кола, още един път я развълнува и съживи любовта й към тази страна, която се бе зародила в нея още през 1900 г.

Нямаше да я напусне през следващите десет години.

Освен през 1937 г., когато с Ники обиколиха Индия, Бирма, Сиам, Тонкин, Малайзия, Хонконг, Кантон, Шанхай и Пекин, Корея, Манила и накрая Япония. Тя създаде своя мрежа и в Азия.

 

 

Вече беше опасала цялата планета: 141 козметични салона, 512 магазина и почти 6000 души, които работеха под нейното лично ръководство, девет десети от тях тя знаеше по физиономия и име.

Състоянието й възлизаше на:

„Приблизително тридесет и осем милиона долара. Преди точно четиридесет и три години обикалях улиците на Мелбърн без пукнато пени в джоба. Та аз и джоб нямах, като си помисля.“

Плюс един женен син и една омъжена дъщеря.

Плюс десет внуци и единадесетото на път.

Плюс Ники.

„Дявол да го вземе, накрая ще взема да си помисля, че съм щастлива.“

Едно нещо я учудваше, задоволяваше, утешаваше в мнението, което винаги бе имала за себе си: годините си минаваха, но устремът, който я движеше от петдесет години, не бе намалял и нищо не вещаеше отслабването му. Ритъмът й на живот оставаше същият: всяка сипваща се зора я сварваше на крак, където и да се намираше… (все по-често в къщата й във Вирджиния, която с Ники бяха напълнили с книги); ранните й утрини протичаха неизменно по един и същи начин: измъкваше се навън на развиделяване, разхождаше се един час по пътеките, опасващи апалашките Сини планини, независимо дали духаше, валеше дъжд или сняг, или въздухът трептеше от летните горещини; след това се прибираше, Ники също вече бе станал; закусваха и се усмихваха един на друг, той с чаша чай и няколко сухара, тя с неизменните три яйца и сандвичи или още по-обилно; всичко това ставаше в зараждащата се светлина на деня, с всяка измината минута долината изсветляваше в дълбочина, отърсваше се от сенките на нощта и разкриваше осемте или десетте последователни извивки на Шенандоуа.

„Аз съм щастлива и никога няма да остарея.“