Пол-Лу Сюлицер
Императрицата (14)

14.
Четирите огнища

Жан Кокто носеше военна униформа, дело на шивача Пол Поаре. Тя се състоеше от перленосиви бричове, великолепно съчетани с разкошен лилав мундир от армантиерски шаяк, къса червеникаво лилава рубашка и очарователни еполети с нашивки в сливово синьо; пристегнат беше със син колан от руска кожа, инкрустиран със сребърни капси, та да изглежда по̀ военен.

На лявата ръка имаше ръчно избродирани нашивки, от които се разбираше, че е санитар доброволец.

— Моя скъпа, прескъпа Хана, какъв дявол те е довел тук? Това е свят за мъже.

Усмихна се много весело и с голяма обич. Седеше на задната седалка на открит опел с черни кожени седалки и бяла каросерия, каран от странно същество, чието облекло напомняше водолазния костюм на капитан Немо — това беше декораторът Пол Ириб, бъдещата голяма любов на Коко Шанел. Кокто целуна Хана:

— Бедничката ми! И това чудовище те е накарало да го гониш чак до тук? Ще ти го намерим, ела да видиш Етиен.

Въпросният Етиен беше граф Дьо Бомон, страшен веселяк, който бе създал подразделението на линейките в армията. Той се явяваше началник на Малкият Жан. Срещнаха се в една странноприемница във фландърски стил, недалеч от Димюд, където се бяха сражавали, ако ли и още не се сражаваха морските пехотинци — Малкият Жан не беше много наясно с войната — и недалеч от мястото, където имаше британски и канадски войски.

— Преди няма и три часа срещнах един много сладък малък лорд, който преди войната ловуваше с хрътки в горите си. Сега е най-малко генерал. Бойните действия са невъобразимо снобско занимание. Това е Етиен, скъпа. Ще можем да организираме един направо очарователен коктейл. Не знаеш къде ще спиш? Какъв ужас! Ще уредя това: познавам един чудесен сержант от разузнаването, който… Е, все пак успях да те накарам да се усмихнеш! Хана, тази война е ненормална, човек просто трябва да е по-ненормален от нея, а аз не трябва много да се напъвам за това. Ще спиш тук, ще слезем след малко. Имаш ли с какво да се преоблечеш или да ти дам нещо? А, този път направо се засмя. Хайде, скъпа, аз те обичам, а ти ще намериш своя рус авантюрист.

 

 

Беше пристигнала в Париж на 4 юни, след ново опасно прекосяване на Атлантика; беше пътувала на американския параход „Маунт Върнън“ (който по-късно щеше да бъде торпилиран и потопен).

Във френската столица, наред с много други, й помогна и Гертруда Щайн. От три месеца тя се бе отделила от брат си Лео и живееше в хармонично съжителство с Алис Токлас, жена писателка от Сан Франциско, потомка на силезийски евреи. Двете лесбийки бяха оказали на Хана невероятно топъл прием.

Макар че бяха огледали завистливо великолепното създание с черни коси и мургава кожа, което придружаваше Хана: през 1916-а Юлейлия Джоунс беше почти на двадесет и една години; от около осем месеца работеше като лична секретарка на Хана и заместваше Ивон като камериерка и икономка, след като бе завършила курсове и стажове в Ню Йорк, Лондон, Париж и Цюрих.

Това беше онази индианка чероки, която бе заварила до умиращия Мендел. Хана бе удържала думата си и се бе погрижила за нея, и то с добро чувство, защото момичето си заслужаваше, беше хубаво и умно.

Гертруда Щайн не познавала лично нито един от министрите в настоящето френско правителство; всъщност те с Алис тъкмо се били върнали от кратък престой на Майорка, където за кратко били избягали от рейдовете на немските цепелини. В замяна на това била приятелка на една приятелка на журналиста от „Фигаро“ Жозеф Райнах, специалист по военните въпроси, поради което бил добре приет в генералния щаб.

— Ще направи всичко, което е по силите му, Хана.

От своя страна Хана си бе спомнила за стария си приятел Жорж Клемансо — чиято жена беше американка, — който преди десет години беше министър на вътрешните работи и дори председател на Съвета, а сега бе журналист.

Вдигна на крак сума хора в Париж, който бе очаквала да завари трескав и уплашен, а всъщност й се стори спокоен и весел, независимо че се говореше единствено за някакъв си форт Во, който й бе съвършено неизвестен, за голямо сражение, наречено Вердюн (също непознато), за една английска морска победа при Ютланд (тя смяташе, че е в околностите на козметичния й салон в Копенхаген). Въпреки всичко събраните приятели не успяха да се справят: никъде нямаше и следа от Нюман или Ненски, който да е постъпвал във войската. Двете или три американски организации, които бяха организирали служби за линейки и за оказване на помощ на ранените, нямаха в списъците си подобно име. На улица „Пирамид“ в Американския фонд за ранени французи, ръководен от госпожа Изабел Латроп, също не бяха виждали доброволец, приличащ на Тадеуш.

Докато тичаше по министерствата, налетя на един мъж, който пребледня, като я зърна. Разпозна в него Андре Лабади, наближаващ шестдесетте. Станал изключително влиятелен банкер и участник във финансирането на бойните действия, той беше личен приятел и в известен смисъл съветник на президента на Френската република Раймон Поанкаре.

Андре заведе Хана на вечеря в „Максим“ в памет на някогашната им връзка. Това беше деликатното, изискано и единствено условие, което й постави, за да помогне: да се съгласи поне една вечер да се преструва, че едно време се бяха оженили и още бяха женени и се обичаха.

— Ще се опитаме дори да се скараме като семейство: тихо и със заобикалки.

Естествено не го направиха. Той й говореше на „вие“ дори на френски, макар че преди осемнадесет години си бяха говорили на „ти“. Успя да я накара да се усмихне, а един-два пъти дори да се засмее. На една от съседните маси, заедно с други авиатори, дошли тук между два полета, пируваше Рене Фонк, ас на френската военна авиация. Андре беше женен, имаше две дъщери, но цялото му семейство било в Биариц. След вечерята той я изпрати до улица „Анжу“, но не се качи.

Тя му даде да прочете писмото на Тадеуш.

Той попита кой е Лермонтов.

— Смътно си спомням за някакъв руски писател със същото име.

— Той е.

— Цитатът е хубав. И вие смятате, че съпругът ви си е тръгнал от бала, за да потърси сам каляската си?

— Страхувам се, че е така.

Тя му каза малкото, което знаеше, и му даде една снимка на Тадеуш. В краткото си писмо последният не бе казал нищо за намеренията си, беше й написал цитата от Лермонтов и изразяваше единствено дълбокото си съжаление и срам за всичкото зло, което й бил причинил на нея, Хана, и я молеше да му прости.

Писмото беше изпратено на 11 април от пощата на гара „Монпарнас“. Разпитаха във всички хотели наоколо, но едва в хотел „Ница“, близо до Клозри де Лила, един руснак най-сетне потвърди, че бил дал подслон на някой си на име Ненски. Руснакът се казваше Иля Еренбург. Не, не знаел нещо конкретно, само това, че Ненски напразно се бил опитвал да се запише в 1-ви чуждестранен полк и че на 21 април изчезнал без обяснение.

 

 

„Ще направя каквото мога“, бе казал Андре Лабади и Хана се удиви на съдбата, която направи така, че след като Мендел бе намерил Тадеуш, сега тя отново очакваше помощ от мъж, който я бе обичал.

Прекара две убийствени седмици в чакане: отначало не мърдаше от апартамента си и се ослушваше да чуе стъпките на някой куриер или телефонен звън, ала после Гертруда я убеди да излиза по мъничко.

На 23 юни той най-сетне дойде да й донесе пропуск, подписан лично от Фош, и някои новини:

— Хана, нямаме никакви доказателства, че той е един от тримата. Но само тези трима чужденци в списъците отговарят на физическото описание и са се представили като руснаци или поляци. Вашият Еренбург е бил прав, той наистина се е опитал да постъпи в Чуждестранния легион, но са го отхвърлили поради това, че имал слабо сърце. Не знаехте ли, че има болно сърце? Съжалявам, нямаше да ви кажа, ако знаех. Мога само да ви успокоя, че щом не е бил одобрен първия път, значи никъде не са го приели, а понеже не е и на двадесет години, не може да се счита, че непременно е на фронта. От тримата мъже, които приличат на него, един е във Фландрия, другите двама във Вердюн.

Тя започна от Фландрия. Остави Юлейлия в Париж и тръгна с най-добрата кола, която успя да намери и купи от един бразилски търговец, който все още вярваше в Бел епок — беше ролс-ройс модел 1911-а.

Караше я сама. За водач и съветник имаше един дребен артилерийски капитан на двадесет и шест години, препоръчан от Андре, който се казваше Пенсюн и бе загубил дясната си ръка и три пръста от лявата при едно нападение в Аргон.

За всеки случай носеше със себе си около сто хиляди златни франки.

На 27 юни, съвършено случайно, попадна на Жан Кокто.

 

 

Първият от тримата „много високи, силно руси, изглеждащи между тридесет и четиридесет години и представящи се за славяни или американци“ чужденци не беше Тадеуш.

Оказа се руснак от Украйна, беше по-висок от Тадеуш и знаеше съвсем слабо френски; работеше като санитар в една военнополева болница.

Жан Кокто приятелски се засмя.

— Хана, скъпа, ти винаги си била удивителна жена, при това думата е слаба. Веднага след като това кръвопролитийце приключи, с мъжа ти трябва да идвате по-често да ме виждате.

Започна да й разказва какво щял да прави, щом се върне в Париж, спомена много имена: Макс Жакоб и Андре Бретон, Ерик Сати, Брак и Дьорен.

— Нали познаваш Пикасо? Това е добре.

— Нямам желание да разговарям, Жан, извини ме.

Той стана от леглото, където бе седнал без превземки, дори й бе помогнал да разкопчае няколко от копчетата на роклята си. Следващият час премина типично в негов стил: на шега и за да я разсее, те с Бомон, сякаш полудели, се облякоха за вечеря в копринени пижами, графът в черна, Жан в розова, а на глезените си сложиха подрънкващи златни верижки. В този си вид триумфално нахълтаха в трапезарията на странноприемницата…

… Където бе дошъл да вечеря маршал Дъглас Хейг с целия си щаб.

 

 

На следващия ден тя отново тръгна на път с Пенсюн, дребния й адютант.

Девет дни по-късно, след като се бе върнала до Париж, за да заобиколи фронта, тя се добра до Сен Дизие. Двадесет и четири часа бе задържана от полицаите, които дори пропускът от Фош не бе трогнал. Без изрично разрешение на Петен те отказваха да я пуснат и крачка по-нататък. Пенсюн хукна да се обажда в Париж, като заряза нея и ролса на брега на канала на Марна и Саона, сред огромен поток от хора и коли. Тя бе огледана от десетки хиляди освирепели и изтощени бойци, съвършено удивени, че я виждат там в бялата й кола.

След шест часа Пенсюн най-сетне се върна: било невъзможно да се свърже нито с кабинета на Фош, нито с Андре Лабади, пощата в Сен-Дизие не приемала частни разговори. Поклати глава:

— Няма да успеем, госпожо.

— Предложете им пари.

Той я погледна притеснено и укорно:

— Ще ги хвърлят в лицето ми.

— Моля ви да ме извините — каза Хана. — Простете ми.

Той се огледа около себе си, после отново поклати глава.

— Ще опитам пак.

Призори най-сетне се върна с разрешително и те продължиха нататък.

 

 

Американският комендант на санитарната част се казваше Лъвъринг Хил. Едва успя да повдигне клепачи, натежали от безсъние, и изгледа Хана сякаш виждаше призрак.

— Нюнали?

— А името би трябвало да започва с Т.

— Този се казва Джим.

— Мъжът, когото търся — каза Хана, — е много красив, висок е шест стъпки и два пръста, рус със зелени очи, минава четиридесетте, въпреки че изглежда на тридесет. Говори английски, френски, немски, руски, полски, италиански и испански. Не е много приказлив и винаги е характерно полуусмихнат, сякаш се подиграва на себе си.

В двора на казармата Сен Пол във Вердюн бяха спрели две дузини линейки. В момента тъкмо се теглеше жребий, за да определят на кого щеше да се падне опасната чест пръв да отиде в селцето Бра, на шест километра на север, тоест на предната линия: трябваше да се кара почти непрекъснато под обстрела на немците, разположени на може би хиляда и петстотин метра, във Вашровил и Дуомон. В небето бавно прелетя самолет и със спокойната увереност на убиец се насочи към вражески балон за наблюдение.

— Предпочитам веднага да науча истината, господин Хил. — Беше забелязала пламъчето в очите на сънародника си.

— На нас се представи под името Мендел — каза Хил. — Бързам да ви успокоя, доколкото знам, е жив.

— Ранен?

— Животът му не е в опасност.

— Къде е?

Евакуирали го преди двадесетина дни. Връщал се от предните постове, където няколко седмици работил на носилките. „Винаги беше на линия. Чудо е, че не го раниха.“ Злополуката станала между Бра и Вердюн, близо до Белвил, на по-малко от километър от Вердюн.

— Злополука ли?

Хил изглеждаше притеснен. Попита:

— Коя сте всъщност вие, та сте успели да стигнете до тук?

— Жена му. Каква злополука?

Възможно най-глупавата. Най-гротескната, която бил виждал. А според Хил и най-драматично покъртителната, която можела да се случи на един мъж, който като американец и неутрален до този момент постоянно бил рискувал живота си в центъра на този ад.

— Линейката, която караше, се повредила. Един камион с провизии, който отивал към командния пост на бригадата, в тъмното се блъснал в спряната кола, която мъжът ви се опитвал да поправи. Товарът на камиона се изсипал отгоре му.

Бил ранен от картофи.