Пол-Лу Сюлицер
Императрицата (31)

31.
Знаеш ли, че той е луд по теб?

Отиде в Детройт още през следващия месец, през май, и остана там пет седмици. Първите два дни бяха много мъчителни и болезнени. В никой случай причината не беше поведението на снаха й Жаклин, която беше направо очарователна; не и заради децата, които я посрещнаха като жива легенда, а заради нея самата, защото нямаше или беше загубила навика си за подобни семейни събирания и продължаваше да изпитва стеснителност, каквато не й беше присъща.

Всичко се оправи от момента, когато, по молба на Адам, тя започна да разказва случки от миналото си — това също не беше обичайно за нея, обикновено отказваше да споделя, освен с Лизи, спомените си от Полша, от Австралия и от Европа от миналия век. Единственият път, когато го бе направила, бе в деня, когато бе завела синовете си на гроба на Мендел.

Естествено посъкращаваше разказа си и например не се разпростря много на това, какво точно бе искал да й стори Пелте Вълка една нощ на улицата във Варшава. Тя смяташе, че не умее да разказва, но сега думите сякаш се лееха от устата й… Пелте Вълка имаше очи на циганин и сако на сребърни кръгове, походката му беше гъвкава и лека, беше работил в някакъв цирк като хвърляч на ножове. Мендел Каруцаря го уби една зимна нощ докато барабаните в крепостта биеха, изви му врата.

Мариана, Тад и Юан, та дори и двете близначки, за които всичко това вероятно бе напълно неразбираемо, слушаха седнали на канапето срещу нея, хванати за ръце, и от време на време си разменяха изпълнени с гордост погледи.

Жаклин беше французойка. Беше очарователна черноока брюнетка, жизнена и много весела; семейството й отглеждало цветя, които продавали на английския кралски двор. На двете жени им бяха нужни три дни да свикнат една с друга, но най-вече Хана да се отпусне. Отидоха заедно в козметичния салон в Детройт (където, както винаги, появяването на Хана предизвика възможно най-трескав кипеж), обикаляха магазините, говориха си за Монте Карло и за пазара на цветята в Ница.

— Говорите великолепен френски — каза й един ден младата жена. — Къде сте го учили?

— В Полша, като четях „Опасни връзки“, английски пък научих, като четях Дикенс.

В Детройт за Джонатан стана дума само един път. Всъщност Адам знаеше за брат си колкото Каденови, тоест не го бе виждал от четири години.

— Тогава се връщаше от скитане из Тихия океан, каза ми, че бил на един от Соломоновите острови, но не ми обясни какво е правил там; доколкото разбрах, е работил в някаква плантация.

Оттогава Джонатан му бил писал два пъти, само два пъти. Първия път през 1930 г., за да му каже, че всичко било наред, без никакви обяснения, а второто писмо не било много по-дълго от първото, пишел, че бил решил да отиде в Китай.

— Говореше, че пише някакви статии за войната между Чан Кай Ши и комунистите, но не казваше за кой вестник работи, ако въобще работеше за такъв. Направих някои издирвания, но безрезултатно. Никой по-значим главен редактор не го познаваше.

Тогава тя му зададе въпроса, от който като майка толкова се срамуваше.

— Как изглежда той, Адам?

— Малко по-нисък е, около метър и деветдесет може би. Но е по-слаб, възлест.

И, разбира се, имал очите на Хана.

 

 

После замина за Европа.

Екипът от адвокати, които беше поставила под ръководството на Пиер Пончети, бе работил сто и тридесет дни и й бе изпратил доклада си само седмица преди тръгването й за Европа.

Часът на решенията настъпи, заключаваше Пончети в бележка, добавена на ръка. Естествено намекваше за изкупуването на цялата европейска част от бившата й империя.

След това щеше да й остане само да преговаря с Фурнакови, дори ако трябваше лично да отиде още един път в Мелбърн, за да сложи отново ръка на Австралия и Нова Зеландия.

След това дългото и драматично дванадесетгодишно прекъсване щеше да е само спомен.

„Тогава наистина ще мога да се захвана с разширяването.“ Имаше някои съвсем точни идеи за новите завоевания.

Заспа в спалното си купе в Синия експрес, полюлявана от тракането на композицията, полетяла в нощта.

Винаги бе обожавала влаковете.

 

 

— Време беше — кисело отбеляза Жана Фугарил. — Питах се кога най-сетне ще се решиш.

— Първо, все пак трябваше да стегна редиците в Америка, преди да се захвана с останалата част на света.

— Доста се помота. Почти пет години за стягане на редиците, то си беше чисто тътрене.

— Я млъквай, Фугарил! Все така свадлива си, че даже и повече. Сигурно е от критическата. Закъсняла при това, тези са най-страшните. Е?

Двете обядваха на авеню „Монтен“ в Париж. Жана рохко яйце, чай и една ябълка, а Хана две препечени филийки с гъши пастет, калкан, агнешко, прасковна мелба и суфле. Жана беше доста пълна, Хана слаба като клечка — носеше рокля, модел на един бивш ученик на Пол Поаре, Робер Пиге, който наскоро бе отворил магазини на улица „Сирк“.

— Мразя те — рече Жана.

— Измислила ли си нови причини или заради старите?

— Не остаряваш. А като те гледам как ядеш, ми се повдига. Хана, страшно съм щастлива, че те виждам отново, направо ще се разплача. Броих дните от писмото, в което ми съобщаваше великото си завръщане.

— Hannah rides again^[1], алилуя — каза Хана, преди да отпие от виното „Кортон-Шарлеман“, което вървеше към гъшия пастет. — Докъде са стигнали адвокатите, Фугарил?

— Сами ще ти обяснят.

— Но аз питам теб. С тях ще се срещна после.

През 1919 г., по-точно през март 1919 г., когато Хана продаде в Европа, Жана беше получила 12 процента от частите:

— Останаха осемдесет и осем. Френската група „Ориол“ взе четиридесет, англичаните от Бишоп останалите. Синът Ориол доста лесно се съгласи да ги продаде, но при изричното условие, че ще ги купиш ти и никой друг, освен това той ми е личен приятел. Дава ти двадесет и пет процента и си запазва петнадесет, но приема да те подкрепя при всякакви обстоятелства. Не ми беше никак трудно да го убедя, че като поемеш кормилото, той ще печели три пъти повече, отколкото ако остане с англичаните.

— Не се ли разбира с тях?

— Те са любовна Антанта: ненавиждат се. От години. Не искам да се хваля, но ако не бях аз с моите дванадесет процента да внасям малко ред, като подкрепям ту едните, ту другите, отдавна да са започнали да се замерят с бурканчета крем през Ламанша.

— Това ли е обяснението за сегашните трудности?

— И да, и не. Да, защото така се забавиха или пропаднаха всички планове за реорганизация. Не бяха единодушни и за най-малката инвестиция, но не защото е имало пречки. Казват, че кризата, която избухна в Америка преди четири години, започвала да обхваща Европа, повече Великобритания и по-слабо Франция, но аз не съм икономист. Хана, в момента работите въобще не вървят.

— Губиш пари ли?

— Все още не. Но ще започна. Нима не си видяла документите за оборота?

— Бишоп се бави и не ми ги изпраща.

— Мога да ти дам тези, които имам. Почти пълни са, с изключение на Обединеното кралство, Холандия, Дания и Испания, която от Лондон винаги са искали да управляват пряко, както и Португалия. Но приблизителни данни имам. Слава богу, повечето от жените и момичетата, които работят в салоните, са от твоите школи, чувстват се част от семейството и не ми отказват сведение, когато ги попитам. Хана, Бишоп никога няма да се съгласи да продава. Сто пъти ми е предлагал да купи моите части.

— Всеки проблем има поне няколко решения.

Хана тъкмо бе нападнала агнешкото с гарнитура от ситно нарязани задушени зеленчуци и салата от спанак.

Два дни по-късно взе самолета за Лондон.

 

 

Артър Е. Бишоп беше едър червендалест мъж на около четиридесет и пет години. Според досието, което бе накарала да й приготвят за него, беше женен и баща на две дъщери; беше син на кинкалерист от Лийдс и за четири години воюване в Кралските военновъздушни сили се бе издигнал от чин капорал до чин ескадрен командир; състоянието си бе натрупал от продажба на тенджери из цялата британска империя. Характеризираха го като много умен и страшно упорит.

— Попитахте ни за слабостите му — обясняваше на Хана един от лондонските й адвокати, който бе не друг, а Найджъл Туейтс, племенникът на Поли. — Всичко, което успяхме да узнаем, е малко наивната му амбиция да бъде приет в най-високопоставените среди. Подавал е много молби за членство, но винаги му е било отказвано.

— Самият вие, Найджъл, член ли сте на клубовете, в които той иска да влезе?

— На някои от тях. Но нещата… — той замълча и се усмихна: — Може би съм малко сноб, нали?

— На вас просто ви е било достатъчно да се родите такъв. Забележете, че не ви упреквам в нищо.

— Чичо Поли често казваше, че сте по-анархистка и от Бакунин.

— Не познавам никакъв Бакунин. Та значи господин Артър Бишоп не желае да продава?

— Прие ни два пъти и ние му предадохме вашите предложения. Втория път беше категоричен.

„Всеки проблем винаги има няколко решения.“ Срещна се с Бишоп на другия ден след пристигането си. Вечерта бе отишла в козметичния салон на площад „Сейнт Джеймс“, първия, който бе създала в Европа — „преди тридесет и седем години, как минава времето!“. Очакваше да види най-лошото и затова като цяло се изненада приятно: нищо не бяха унищожили, малко неща се бяха променили и тя започна да си мисли, че са били страшно консервативни, „но нали сме в Англия“. Никой не я позна веднага и това малко я подразни, но пък това й даде възможност да огледа всичко, персонала и помещенията, без да припадат от погледа й — провери дори тоалетните, които според нея се нуждаеха от сериозен ремонт. — Тоалетните са важни, Лизи. Да, да, смей се! Важни са, казвам ти. Първо, за да се изпишка човек, естествено — ще вземеш да подмокриш гащите, ако продължаваш да се кикотиш тъпо, — но и по друга причина: какво според теб прави една жена, когато в салона са свършили да я мацотят? Отива до тоалетната. Отлично, госпожо. Точно там отива. Но не за да направи „пиш“. А за да се огледа. Дори козметичките да са й дали всички огледала на земята. Иска да се огледа сама, без свидетели, с онзи безмилостен поглед, с който се виждаме, когато сме насаме. Тъкмо там се губи или печели клиентелата, Лизи, при самотния оглед в най-забутания ъгъл на тоалетната. Но трябва да го знаеш, скъпа. Това е професионализмът. Сесил Бартън вече не беше директорка в салона на „Сейнт Джеймс“; тя беше на седемдесет и пет години, преди шест се бе оттеглила и по последни данни живееше при един от синовете си в Канада. Беше я заместила друга жена, Хариет Морис.

— Не е лоша — каза Хана на Бишоп. — Само че не знае нито дума на френски, немски, испански, италиански или на какъвто и да е друг чужд език. Освен това прическата й е като метла и не е трябвало да разполага кабинета си на втория етаж; някоя служителка би могла да заколи клиентка, без тя въобще да разбере.

Бишоп се усмихна:

— За щастие такива инциденти въобще не се случват. Значи вие искате да изкупите моите части? Мисля, че бях достатъчно ясен с вашите адвокати.

— Имам за вас друго предложение, различно.

И започна да му обяснява какво е различното: вече не му предлагала да купи всичките 48 процента. А само 15. Не виждала никаква пречка. Нека Бишоп да запазел 33. (За нея сметката беше повече от ясна: с 25-те части, изкупени от сина Ориол и 12-те, държани от Жана Фугарил, плюс 15-те, които все още бяха собственост на въпросния Ориол син — но той официално се бе задължил да я подкрепя при всякакви обстоятелства, — и тези петнадесет, които щеше да купи от Бишоп, щеше да има 67 процента или мнозинството от две трети.)

— За момента не искам повече — добави тя.

— С малката разлика, че аз продължавам да не желая да ви ги продам, госпожо. Всъщност искам да ви предложа да изкупя вашите части.

Тя му се усмихна:

— Не желаете, защото не знаете всичко. Не ви упреквам в нищо, предлагам ви да препрочетете документите, които подписах в Лугано преди четиринадесет години и малко повече от четири месеца. Бях се ангажирала никога и по никакъв начин да не конкурирам предприятията, които давах. Ще спазя това си задължение, разбира се. Няма да създавам нищо. Ала аз просто бях назначена като директорка за Европа от акционерите във фирмата, от която държите четиридесет и осем процента. Тези хора притежават петдесет и два и са мнозинство, което — според член тридесет и девет, параграф шести от договора от 23 март 1919 г. — им позволява да откриват повече козметични салони, когато преценят, че това ще е полезно за работата. Цитирам по памет, не съм юристка.

Бишоп я пронизваше с остър поглед. Тя си помисли: „Гледа ме, както сигурно би гледал онзи немски пилот, чието име забравих, дето имал ангелско лице, но свалил безброй английски и френски самолети, фон не Знам Кой Си. Всъщност има хубава глава“.

Той попита:

— Ще отидете ли до там, да отворите друг козметичен салон в Лондон?

„Внимавай, Хана, настъпи моментът на нокаута, както казва Демпси. Ще трябва да му изпееш всичко без грешка. Смелост, малката!“

Тя пое въздух:

— В Лондон, но и в Лисабон, Мадрид, Барселона, Копенхаген, Ротердам, Амстердам и Хага. И другаде, ако е необходимо. Искате ли да се обзаложим, че всичките ще заработят до края на тази година? Не ми отговаряйте, още не съм свършила: член шестдесет и шести, параграф трети предвижда възможността да се създаде всякакво сдружение, стига въпросното сдружение да е одобрено с обикновено мнозинство от акционерите — половината плюс един, — всякакво сдружение, което би могло да спомогне за откриването на един или няколко козметични салона в една или няколко страни. Отново цитирам по памет, междувременно не съм станала юристка. Има едно ограничение на тази възможност за сдружаване: новоприсъединилият се не може да притежава повече от една трета от акциите — член шестдесет и седми, параграф едно, — затова всяко сдружение, създадено по този начин, трябва да отговаря на изискванията на параграф трети от член шестдесет и едно. Разбирате ли ме, господин Бишоп? Казаха ми, че сте герой от войната и лично аз намирам възмутителен факта, че ви се отказва приемането в клуба на Джърмин стрийт, след като там са се натикали толкова млади глупаци, които не притежават и една стотна от вашите качества. Мисля, господине, че ние с вас имаме нещо общо: ненавиждаме наследниците, защото ние сами сме си родословно дърво. Що се отнася до клуба, един от моите най-стари и най-скъпи приятели, Уини Чърчил, когото може би познавате, там е някаква важна клечка. Но това е мъжки въпрос, в който няма да се намесвам. Да се върнем към нашите дела. Като директорка за Европа на вашата фирма — назначена онзи ден от петдесет и два процента от акционерите — предвиждам да открия тези нови салони. Член шестдесет и първи, параграфи първи, втори и четвърти ще влязат в сила: за тези нови салони ще имаме и нов партньор. Той е американец, една фирма със седалище в щата Делауер, с която, няма да скрия, съм свързана. Следователно тя ще притежава тридесет и три процента от всичко създадено. Сега ще ви кажа какво ще стане, господни Бишоп: след година сегашните козметични салони в Лондон, Лисабон, Мадрид, Барселона, Копенхаген, Ротердам, Амстердам и Хага ще са със сериозен дефицит. Предвиждам след осемнадесет месеца те да затворят. Мнозинството акционери, които ме избраха за директорка, няма да загубят нищо, защото ще са собственици на шестдесет и шест процента от новосъздаденото, докато в старите салони и магазини те са имали петдесет и два процента. Вие обаче няма да сте такъв късметлия: в момента, когато ще трябва да понесете дефицита на старите, от които ще имате четиридесет и осем процента, вашето участие в новите салони ще е тридесет и три процента.

Мълчание.

— Тези неща се решават в съда — каза след време Бишоп.

Тя радостно плесна с ръце:

— Чудесно! Кога започваме? Обожавам воденето на дела! Особено дела като това, което ще се влачи поне три-четири години. А може и повече. Новите салони ще са поне на три години, когато ще чуем окончателната присъда.

Тя му се усмихна лъчезарно и му намигна.

„Едно от двете, както казваше в такива случаи моят прекрасен Мендел: или ще ми се усмихне и ще ми предложи чай, или ще ме изрита през вратата.“

Той не направи нито едното, нито другото. Стана да се поразходи из кабинета и тя усещаше погледа му на тила си и по извивката на гърба си — тя я намираше очарователна, — който беше леко разголен по модата. Тя съзерцаваше поставените в рамки снимки от Кралските военновъздушни сили. „Ако Уини не ми направи малката услуга, за която го моля, ще разтръбя навсякъде, че се е опитал да ме изнасили в розовите храсти в замъка му Марлборо. Това не е вярно, но той беше прекалено пиян, за да си спомня какво е правил.“

Бишоп отново седна. Гледаше я замислено.

— Когато влязохте — рече той, — ви взех за дъщеря ви. Бяха ми съобщили за възрастна дама.

— Това е един от най-милите комплименти, които са ми правили — отвърна тя с една от най-зашеметяващите си усмивки.

„Бишоп, това не е битка за вас. Аз не съм Манфред фон Рихтхофен и ние не се бием с аероплани. Журито на нашия двубой ще бъде само от жени, имайте го предвид. А аз също съм жена.“

Мълчание:

— Бихте ли искали малко чай? — попита Бишоп.

 

 

— Мислех, че имаше намерение никога да не се сдружаваш с когото и да било — отбеляза Жана. — Този Бишоп ти е продал само петнадесет процента.

— Седемнадесет. Той беше самото очарование, а адвокатите му са кръгли нули. Освен това с петнадесет общия брой нямаше да е кръгло число. Синът Ориол ми продаде двадесет и пет, плюс седемнадесет прави четиридесет и две. Плюс твоите дванадесет са петдесет и четири…

— Аз още не съм ти продала моите дванадесет процента. Мога и да ти откажа.

— Не ме ядосвай, Фугарил! Ще ми ги продадеш, хващаш ли се на бас?

— Всеки проблем винаги има… Зная. Не, няма да се обзаложа. Познавам те прекалено добре. Способна си на всичко.

— Бишоп ще ми даде и останалите. Синът Ориол също. Въпрос на време е.

Беше абсолютно сигурна. И наистина синът Орилон щеше да го направи след три години, а Бишоп през април 39-а, само няколко дни преди Джордж VI да му даде благородническа титла. (Същият този Бишоп щеше да й изпрати един много хубав етюд на голо тяло от Уислър и снимка на фон Рихтхофен с надпис: Той не бе опасен като вас.

С други думи Жана беше права: с изключение на Австралия и Нова Зеландия — при това съдружието й с Фурнакови беше само за козметичните препарати — тя винаги бе отказвала идеята да има един или няколко съдружници. Това я ужасяваше точно колкото и мисълта за заем от банките.

Но сега просто не бе имала избор, в момента нямаше достатъчно свободен капитал.

Освен това я дразнеше фактът, че беше станала малко по-отстъпчива, отколкото в миналото.

Изкупи частите на Жана. Това беше лесно, защото през 1919 г. последната не бе платила цялата цена на 12-те процента, които държеше. Бе получила от тях само 10 процента или 1,2. Останалото беше инвестирано от един швейцарски консорциум, намерен от Пиер Пончети. Към продажбата от 1919 г. имаше клауза, даваща на Хана, и единствено на нея (тя не го знаеше и го откри едва сега) правото да изкупува обратно, когато й се приискаше.

— Пиер също беше убеден, че един ден ще купиш всичко обратно.

— Както се разбира, всички, освен мен са знаели. Жана, що се отнася до теб, трябва да избереш: или си запазваш този процент и половина, който лично си платила, или ще го купя аз.

— Това ме устройва.

— За момента нямам кой знае колко пари.

— Обещавам ти, че ще го продам, когато пожелаеш, и ти ще можеш да купиш тези нещица.

— Фугарил, обичам те.

— Крайно време беше да го забележиш. Предпочитам да продам, по-добре да ти го кажа сега, защото смятам да се оттегля в пенсия.

— КАКВО? Ти си луда!

— Аз нямам волското ти здраве. Освен това съм и мъничко по-възрастна от тебе. Вчера, докато те гледах как танцуваше с красивия италианец, се почувствах като старата ти леля. Кой е този италианец?

— Приятел, с когото се запознах отдавна в Рим. Сега се срещнахме случайно.

— Случайно, виж ми окото! Знаеш ли, че той е луд по теб?

— Говорехме за проклетата ти пенсия.

— Приключихме да говорим за нея, детето ми. Ще се оттегля в края на идната година. Намирам го много хубав и много изискан, възхитена съм от посребрените му слепоочия. А каква хубава усмивка!

— За кого говориш?

— Знаеш много добре.