Пол-Лу Сюлицер
Императрицата (26)

26.
Надявам се, че тези неща не се случиха заради мен…

Час след отварянето си борсата бе сякаш обхваната от лудост. Навсякъде се виждаха напрегнати лица. Близо до нея двама души припаднаха, един мъж се свлече на колене, опря чело в стената и заплака. По-нататък някаква жена несъзнателно разкъса перлената си огърлица и дори не се наведе да събере перлите.

— Да си вървим, Бърнард, моля ви.

Бенда кимна, но се виждаше, че съжалява. Той също бе изключително развълнуван. Невярващо клатеше глава.

Нужни им бяха двадесет минути, за да изминат петнадесетте метра, които ги деляха от единствения изход на галерията — „ако избухне пожар, никой от нас няма да се измъкне жив“. Накрая Хана бе изтръгната от човешката тълпа с помощта на двама пазачи, които бяха разпознали Бърнард Бенда, и в техните ръце измина целия коридор, без да стъпва по земята.

Само защото блъсканицата бе малко по-малка, те с Бърнард успяха да се доберат до приемните зали. В тези помещения, където брокерите обикновено приемаха най-важните си клиенти, беше пълно с правостоящи, плътно притиснати едни в други хора, които следяха на светлинното табло, свързано с централната зала, развитието на този щур ден.

— Положението се влошава — каза Бенда.

Самият той също бе пребледнял, а зад изисканите очила умните му очи се бяха превърнали в две ивици.

— Искате ли още да гледате, Хана?

„Много му се ще да му отговоря «да», никак не му се иска да си тръгва. Очевидно лудостта е заразна.“

В тази преса от хора все по-високи от нея тя се задушаваше и не виждаше нищо.

Отговори му, но той не разбра нито дума от казаното. Тогава изкрещя в ухото му, за да надвие шума.

— Прибирам се в хотела си, Бърнард. Извикайте ми такси и вървете да си гледате работата.

Край тях мина един комисионер по риза с разхлабена вратовръзка, който притискаше към гърдите си куп разбъркани листи. Взе Хана за слушател:

— Има около две хиляди телефонистки, вече дори ги удвоиха, но пак не успявам да се свържа с кантората си.

Очевидно съвършено паникьосан, хукна нанякъде, но малко по-нататък бе съборен от други хора, които тичаха в обратната посока и всичките му документи се разпиляха по пода. Малко по-нататък млад разсилен бе съвършено откачил. Крещеше:

— Мечките! Мечките изяждат борсата!

Хана и Бърнард най-сетне успяха да се измъкнат навън.

— Какви мечки? — попита тя.

— Така наричат онези, които на борсата играят винаги на ниски цени. Другите са биволи.

Излязоха на улицата.

— Никога не съм виждал такова нещо — каза Бърнард Бенда. Никога.

Ръцете му трепереха.

— Нали говорехте за краха, Хана? Не сме далеч от него. Боже Господи!

 

 

Той едва успя да й намери такси. В този момент тя все още се готвеше да се качи на „Ил-дьо-Франс“. Не виждаше никаква причина да се задържа, дори не мислеше да го прави. Поне не съзнателно. Не зная, Лизи, в кой момент ми хрумна тази мисъл. Най-вероятно тя е зреела в мен от дълго време, още от момента, когато във влака прочетох статията на Бабсън в „Ню Йорк Хералд“, а новините в него не бяха особено пресни, или може би когато зададох онези въпроси, първо на Дейл Фицпатрик, а после на Мариан. Не зная кога точно ми хрумна, но като се загнезди в главата ми…

— Спрете тук, ако обичате.

Таксито, наето от Бърнард Бенда, не бе изминало и сто метра по Насау стрийт. Шофьорът се обърна и я погледна, после почти изкрещя, за да го чуе тя:

— Какво точно искате, драга госпожо?

— Просто да сляза. Промених намеренията си.

Движението беше невероятно, имаше много таксита, но и необичайно голям брой луксозни лимузини с униформени шофьори. По-късно щеше да узнае, че значителен брой клиенти на брокерите, подплашени от съобщението, излъчено по радиото за спадането на пазара на акциите, първо се бяха опитали да се свържат с агентите си по телефона, а като бяха видели, че е безнадеждно, бяха решили да отидат на място с едно-единствено нареждане в главата: „Продавайте! Излезте от пазара!“.

Часът беше дванадесет без десет. Хана се опита да се върне във фондовата. Не успя въобще да се придвижи и не посмя да продължи опитите си в тази насока главно от страх да не я стъпчат. За момент зърна на около шестдесет метра от себе си характерната дебела долна устна на Уини Чърчил (както по-късно разбра, в този ден той бил съвсем случайно в Ню Йорк, за да изнесе някаква лекция). Опита се да привлече вниманието му, но бе прекалено дребна, видя го да влиза в нюйоркската борса и го изгуби от поглед.

Успя да се промъкне на Ню стрийт тъкмо когато пристигнаха полицейските части, дошли да потушават някакъв съвършено измислен комунистически бунт, за който ги бяха алармирали.

Едва дочу името си, което някой крещеше: беше Дейл Фицпатрик, останал без дъх. Беше я видял да слиза от таксито и от четвърт час се бореше с морето от хора, за да се добере до нея. Той я вдигна и я постави в нишата на една врата, като по този начин я спаси от тълпата, хукнала да се спасява от група конни полицаи.

— Извинете, че ви нарекох Хана.

— Сега е тъкмо моментът да си разменяме учтивости. Можете ли да ми проправите път?

— До Флорида, ако се наложи, госпожо. Къде отиваме?

— Наричайте ме Хана както всички. Отивам при Макхил, Дрексъл и незнам-кой си, на Бродуей. Бихте ли могли да ме поставите на земята, ако обичате?

— Извинете ме, ужасно съжалявам — каза той с вид на наистина съжаляващ човек.

Пусна я да стъпи на земята.

Имаше красиви зелени очи, но най-вече, а това бе много полезно в настоящия момент, беше висок около два метра и вероятно тежеше сто и двадесет килограма, ако ли не повече. Тя застана зад него, хвана го за кръста и той започна да пробива стената от зяпачи и борсови агенти с увиснали ченета, а тя само трябваше да върви след него.

Върнаха се надясно към Бродуей, където полудялата тълпа по тротоарите беше все пак по-малка.

— Благодаря, Дейл. Предполагам, че имате страшно много работа в ден като днешния.

Той енергично завъртя глава.

— Мариан ще ме направи на решето, ако ви оставя сама. Дори по-лошо, ще ме изхвърли. Няма да ви оставя.

Тя си помисли: „Дявол го взел, адски е приятно да имаш мъж до себе си!“.

Пресякоха Бродуей. В кантората на Макхил, Дрексъл и Смит дори коридорите бяха претъпкани, във всяка стая имаше не по-малко от тридесет души. Десетки телефони звъняха непрекъснато и тя видя невероятно голям брой служители да седят по трима на едно бюро, трескаво заети да отбелязват в книгите си сделките, съобщени от разсилните и телефонистките.

Затова пък в кабинета на Винс Макхил беше удивително спокойно. Той беше дребен плешив мъж, пенснето му бе прикрепено към жилетката с тънка златна верижка.

— Вън! — само каза той на Дейл Фицпатрик.

После видя Хана и бързо стана.

— Госпожо Нюман! Не знаех, че сте в Ню Йорк.

Тя му се усмихна:

— Надявам се, че не заради мен се случиха всички тези неща.

Седна и оправи шапката си, дело на Елза Шапарели, която леко се бе килнала през последните минути.

— Естествено — каза тя — дошла съм за акциите на „Хана Инкорпорейтед“.

 

 

Това беше търговската фирма — пълното и точно название беше „Хана Козметикс & Пърфюмс Инкорпорейтед“, — под която се експлоатираше американската част от бившата й империя, откак преди десет години Столман и Джавиц я бяха купили.

Макхил затвори устата си, тъй като от удивление бе зяпнал. Свали пенснето си, затвори телефонната слушалка, без да се интересува повече от човека, с когото говореше, и бутна телефона настрана.

— Слава богу — рече той, — поне вие не идвате да продавате.

— Идвам да купувам. Що се отнася до моя портфейл и акциите, които съдържа, нека си седят където са. Не ме интересуват ни най-малко. Идвам да купувам, но не веднага. Акциите на „Хана Инкорпорейтед“ засегнати ли са от падането на цените?

Откъде можел да знае? Не бил имал определена причина да се интересува от тези книжа.

Тя кимна, сякаш бе искала да й отговори тъкмо така.

— Според последните ми информации — каза тя, — а те са от преди отварянето тази сутрин, тези акции струват сто петдесет и осем долара и четвърт всяка. Струва ми се, това е моят начин да кажа, че прекрасно зная, че до днес фирмата е пуснала двеста двадесет и шест хиляди двеста и единадесет акции на обща стойност тридесет и пет милиона седемстотин деветдесет и седем хиляди осемстотин и деветдесет долара. Ето тях бих искала да купя. Може би не всичките, въпреки че… но искам поне осемдесет-деветдесет процента от тях.

Усмихна се на Дейл Фицпатрик.

— Е, не смятам бързо като Мариан Каден, но се оправям. Връзката ви се е изкривила, Дейл. Господин Макхил, бих желала да купя обратно компанията си. Очевидно не при цена от сто петдесет и осем и четвърт, която е направо измислена и сама по себе си може да обясни защо борсичката ви ще гръмне — ако и акциите на другите компании са надути дотолкова, та да станат съвършено нереални, не търсете далеч причините за краха, в противен случай… Позволете ми да се доизкажа, моля ви. Благодаря, господин Макхил. — (Тя му се усмихна.) — Ще изкупя фирмата си, ако акциите й паднат поне на половина, да кажем осемдесет долара едната. Не желая крах, нито сгромолясването на цялата американска или световна икономика, но ако това се случи, поне един път няма да е по моя вина, затова искам да се възползвам. Осемдесет долара, господин Макхил. Разрешавам ви да купувате на по-ниска цена. Ще платя в брой, разбира се. Никакви акробации от сорта на срочни договори, депозити или други измислици. Искам акциите физически. Както винаги съм постъпвала.

Заклевам ти се, Лизи, когато влязох в кабинета на Макхил, въобще не знаех какво щях да му кажа. Спри да се хилиш глупаво, ако обичаш! Не лъжа, наистина не знаех, просто импровизирах. Вляво от мен храбрият Дейл беше опулил очи като паници и това ме разсмиваше. Добре де, добре, вярно че през последните четири или да кажем пет години всекидневно бях следила развитието на фирмата си. Бях я продала в неподходящ момент, прекалено рано, независимо че го направих през 1919 г., по-точно на 23 март 1919-а, но тогава все още не бяхме излезли от XIX век. Не, не съм луда. Най-важното при смяната на една епоха не е това как се обличаш и дали караш бензинова кола, вместо да подвикваш „дий“ на някой кон; нито летенето с аероплани, притежаването на радиоапарат или телевизор. Важното е какво има в главите на хората, как мислят те. Не е видимо, но е по-важно. В месеците след продажбата на моята фирма светът се промени. Хиляди мъже бяха станали войници, заместиха ги жените. Това ги освободи. Тогава навлязохме в XX век, в който аз живеех от тридесет години преди това. Преди 14-а година ми бе страхотно трудно да убедя жените да клепат физиономиите си с моите кремове, след 19-а година нещата тръгнаха почти сами, единствената им мисъл бе да се еманципират. Бях продала прекалено рано.

Когато влязох при Макхил, знаех приблизително точно защо отивах, но не и как щях да постъпя и дали въобще щях да направя нещо. Например цената 80 долара за акция: пресметнаха скришом на пръсти, докато казвах на Дейл, че връзката му се е изкривила, което всъщност не бе вярно. Бързо разделих двадесет милиона долара на броя на акциите. Грубо това правеше 90. Махнах 10 процента заради принципа и получих 80. Почувствах се ужасно глупаво, когато казах цифрата, смятах, че нямах никакъв шанс да купя на тази цена.

Не мислех дори, че ще мога да ги изкупя. Искаш ли самата истина? Все още възнамерявах вечерта да се кача на „Ил-дьо-Франс“. Такива работи.

В замяна на това отдавна бях намислила нещичко за онзи скапан мръсник, господина с име като азбука, самият Дуайър, отдавна бях замислила нещичко.

Чаках го да ми падне от двадесет и осем години, четири месеца и тринадесет дни.

 

 

— Дейл, бих искала да ми направите една услуга.

— Готово!

Той се усмихна широко и щастливо. „Като огромно добричко куче, което само чака да му хвърлиш пръчка, за да отърчи да я донесе.“

— Бих искала да ми намерите — каза тя — всичко, което се отнася за някой си Андрю Бартън Коул Дуайър.

— Това прави A. B. C. D.

— Аз също го забелязах. Искам да зная жив ли е още, занимава ли се с бизнес, какъв, с кого, женен ли е и за кого, размера на състоянието му, как е вложено и дали има трупове в гардероба, тоест дали има нещо нередно в далечното му и близко минало.

— А той не трябва да знае, че го проучвам.

— Не трябва да знае.

— Аз не съм полицай, Хана.

— Не искам да го свършите сам. Наемете нужните хора. Никакви ограничения в разходите.

— Трябва ми някакви изходна точка.

— Последните сведения, които имам за него, са от юни хиляда деветстотин двадесет и първа. По онова време тъкмо се бе оженил повторно — предполагам, беше се развел с първата си жена — и живееше на Осемдесет и осма улица, номер седемдесет и три; ръководеше нещо, наречено „Крейн Рейлуей Консолидейтед“. Беше член на Клуба на железниците, чийто адрес би трябвало да можете да намерите, и имаше къща в Мейн, в някакво място, наречено Уискасът.

— Запомних. Хана? Мариан в течение ли е на тази… услуга, за която ме молите?

— Да. Можете да му кажете. Само на него.

— Толкова по-добре. Не бих искал да имам никакви тайни от Мариан, които ви засягат. Този A. B. C. D. ваш приятел ли е?

— Не точно.

Тя поклати глава и повтори, самата тя удивена, че след толкова години омразата й бе все така силна.

— Не точно.

 

 

Излязоха от кантората на Макхил, Дрексъл и Смит. Озоваха се отново на Уолстрийт, където положението се бе влошило, откак я бяха напуснали. Сега автомобилното движение бе изцяло парализирано, синкава мъглица започваше да се разстила над гръмогласния концерт от предупреждения и викове. Там се бяха струпали хиляди хора, тротоарът не ги побираше и те бяха слезли на платното, от всички страни се ругаеха, крещяха, кълняха банките и финансистите. Пред бронзовата порта на църквата „Света Троица“ мършав мъж се бе покачил на стол; по риза и черна жилетка, с разперени кокалести ръце и безумни черни очи, хлътнали в орбитите си, той предвещаваше с гръмовен глас края на Вавилон-на-Хъдсън и изливането на свещения гняв Господен над сатанинския Златен бивол.

— По дяволите — изруга Дейл Фицпатрик, — краят на света ще бледнее в сравнение… Извинете, че изругах, Хана.

— Адски е неприлично да се ругае — отвърна тя.

Две линейки минаха една след друга, бяха принудени да карат плътно до сградите. Някой край Хана и Фицпатрик спомена за седемнадесет самоубийства. Най-малко трима кинооператори, с шапки с обърнати назад козирки въртяха манивелите.

— Вижте! — каза Дейл.

Посочи й нещо, извивайки максимално назад глава и Хана видя високо над себе си, вероятно на тридесет етажа над земята, един мъж, който се бе навел.

— Ще скочи! — изкрещя някаква жена. — Още един банкер, който се самоубива.

Тълпата мигом се разтвори под кандидата за свободен летеж, послушно застана в кръг, та да му остави достатъчно място да се пребие на плочите.

Тогава работникът, който поправяше част от покрива, виснал на повече от сто метра височина, завъртя показалец, допрян до слепоочието и… продължи работата си.

Беше около тринадесет часът, когато с Фицпатрик се добраха до подножието на небостъргача от стъкло и стомана на „Америкън Стийл“ (226 метра).

— Можем да влезем и да излезем от другата страна — предложи той. — Бихме имали по-голям шанс да намерим такси.

— Добре.

Той се засмя:

— В крайна сметка аз съм акционер тук, нали така?

Не бяха извървели и десет метра вътре в зданието, когато ги срещна Бърнард Бенда. Тъкмо излизаше от борсата, беше видял Уинстън Чърчил, който също си бил тръгнал. Но най-вече бе срещнал Ричард Уитни, за който всички знаеха, предполагаха или се надяваха, че е в най-тесни връзки с Джон Пиърпонт Морган, банково-финансовото величие (говореше се, че контролирал ни повече, ни по-малко седемдесет и пет милиарда долара).

— Хана, Уитни току-що започна да купува. Взе акции на „Америкън Стийл“, по двеста и пет едната, за петдесет милиона, после купи и акции на „Уестингхаус“, „Америкън Кан“, „Дженеръл Електрик“. Това се отрази като електрошок. Спадането е временно зачертано.

— Временно? — попита Хана.

А си помисли: „Надявам се тези глупаци да не спрат насред пътя“.

— Всички си казаха, че щом Морган купува, значи пазарът не е толкова черен. Спокойствието почти се възстанови.

Край входа на небостъргача тичаха вестникопродавци и си деряха гърлата, крещейки тлъсто отпечатаните заглавия за краха.

— Временно ли, Бърнард? — попита Хана.

— Аз лично мисля, че Морган изкупува, защото котировките са в най-ниска точка и това е идеалният момент да си попълни портфейла. Ако трябва да съм честен, аз си мислех да направя същото. Гаден съм, нали?

— Временно ли?

— Временно, Хана. За два часа над борсата мина вълна от лудост. Хората сякаш халюцинираха, никога не бих повярвал, че това е възможно. Мисля, че след състоянието на несвяст, в което бяха изпаднали днес, брокерите можеха да продадат Манхатън на индианците за осемдесет долара, че и по-малко, стига индианците да се бяха съгласили.

— Но успокоението е временно? — настоя Хана.

— Да. Това е истински крах. Всичко ще се срине. Още нищо не сме видели. По мое мнение…

Минаха други вестникопродавци, някои размахваха специални издания от една страница, където, освен неясната редакционна статия, описваща апокалипсиса, бяха отпечатани котировките, надушени от репортерите, които предаваха директно от борсата (най-впечатляващото бе, че публикуваните цифри щяха да се окажат точни в голямата си част, нищо че бяха дадени осем часа преди официалните котировки).

Хана търсеше „Хана Инкорпорейтед“ с поглед и накрая видя котировката й.

От 158.25 акциите бяха паднали на 112.50.

„Дявол да го вземе! Стискай палци, Хана!“

 

 

— Наистина ме изнервяш, знаеш ли — каза й Лизи. — Въобще не си се променила, как го правиш?

— Ям моркови. Как е Аби?

— Отлично. Мисля, че би могла да дойде да те види на Коледа.

— Ще поговорим по-късно. А децата и внуците ти?

Лизи пое дъх:

— Джеймс и жена му докараха резултата до четири мишлета, продължават да са в Рио и канибалите още не са ги изяли; Дъг е в Австралия с неговата Шърли, ожениха се през април, а тя ще ражда през февруари или март; Колийн наскоро роди третата си дъщеря и живее в Бостън; първото бебе на Оуи и Мати се роди през май; Марк ще се сгоди следващия месец с Лиза Кинкейрд от Филаделфия, и тя е дъщеря на банкер, та при някой крах съвсем да не мога да се оправя; Кейт е от известно време студентка и иска да замине сама за Италия; Мариан е бесен, но както обикновено ще каже „да“, а аз ще остана да се тревожа за девствеността на дъщеря си; близнаците Патрик и Мелани са в Европа и организират пиршества с гъши пастет, купуват го от някой си Луи, който отгоре на всичкото е швейцарец; Санди иска да се сгоди, но ние смятаме, че на шестнадесет години и половина ще направи по-добре да си гледа бележките по френски и история в колежа; Род скоро счупи съвсем новия ми кадилак, защото влязъл с него в някакъв цветарски магазин; Джереми има заушка, а Мариън дребна шарка — и двамата пазят леглото. Това е. Рутинно патрулиране по целия фронт. Твоите гърди наистина ли са толкова щръкнали или си им сложила алуминиеви подплънки?

— Мога да се съблека, ако желаеш?

— Значи все така не увисват?

— Тази сутрин още държаха.

— Съсипваш ме. От кого купи този тайор?

— От Шапарели.

— Ако лепна това на дебелия си задник и бомбите си, ще приличам на граф Цепелин. Ще се омъжиш ли за Дейл Фицпатрик?

— Ти си луда. Той може да ми бъде син.

— Но не е, освен това е на четиридесет и седем години, а ти просто много си бързала да се родиш. Вдовец е и страшно си се объркала, като си го взела за помощник на Мариан, всъщност те са съдружници в много сделки, но не ме питай какви. Не е кой знае колко богат, но има едно-две милиончета. Видях ви като пристигнахте. Той приличаше на гризли от Скалистите планини, намерила гърне с мед, което внимателно носи, като в същото време се пита как да отвори проклетия капак. Влюбен е в теб. Още един. Питам се какво толкова намират мъжете в теб?

— Лизи.

Мълчание.

— Кажи ми още нещо за Абигейл — помоли Хана.

— Казах ти, че е много добре.

— Благодаря ти за лаконичността.

— Видя я през август, когато ти я доведох в Моркот, какво друго да ти кажа? Все така спокойна е, наистина е мирно дете. Учи се добре както винаги. Не се е източила много, по ръст прилича на теб. Преди три седмици бяхме на малък пикник, тя излизаше с един младеж, който изглеждаше доста хитър. Спря обаче да се среща с него. Има глава на раменете. А когато се върна от…

Лизи замълча.

Хана остави чашата с чая.

— Продължавай!

— Е, добре. Беше при брат си в Монреал.

— Кой?

— Адам.

— Не знаех, че е в Канада — отбеляза Хана със спокоен, но глух глас.

— Строи сгради. Не знам кой знае какво за работата му.

— Не ме лъжи, Лизи.

— Наистина ли искаш да ти разкажа за него?

„Хана, замълчи, после отново ще бъдеш като болна седмици наред.“

— Да — отвърна Хана.

— Двамата с жена си ни гостуваха за няколко дни в Лос Анджелис.

— За първи път ли?

— Не.

— Не се чувствам особено добре, когато трябва да ти измъквам думите с ченгел от устата, Лизи.

— Добре. Вече бяха идвали преди две години. Мариан също ходи няколко пъти да ги види в Монреал.

— Децата на Адам?

— С Жаклин имат три. Вторият им син се роди преди две години. Хана, не зная какво да ти кажа.

— Много просто, разкажи ми за сина ми.

— Не зная какво знаеш за него.

— Нищо не зная, толкова е просто.

„Само не се самосъжалявай!“

— Адам завърши архитектура и отиде за една година в Европа. Върна се преди три години. Вече се бе оженил за Жаклин и малката Мариана се бе родила.

— Бил е доста млад да се жени и да създава деца.

— Французойката наистина е много добра. Наистина. Като се върна, Адам си намери работа в едно бюро в Чикаго. А от осемнадесет месеца печели достатъчно и вече не се нуждае от… това, което Мариан му даваше.

— Никога ли не се досети за мен?

— За парите ли? Не зная. Във всеки случай не е питал.

„Но Джонатан го е направил, помисли си Хана, обхваната от обичайното отчаяние. Сигурно го е направил, а още по-сигурно е, би отказал всякакви пари от Лизи и Мариан, от страх да не са от мен.“

Хана каза почти гневно:

— Разкажи ми за Джонатан.

— Не сме го виждали от три години, откакто замина за Полша. Писа ни през януари. Няколко реда, колкото да ни честити Новата година и да ни увери, че всичко е наред. Писмото бе пуснато в Рим. Не знаем къде е в момента. Хана, предупреждавам те, че мъничко ми се иска да си поплача.

— Изсекни се.

В този момент в ресторанта на „Плаза“ се появи Мариан; в салона се говореше на една-единствена тема: събитията на Уолстрийт. Погледна двете жени. Целуна Хана по бузата, а на Лизи ръка.

— Всичко пропада — каза той.

— И ние ли ще бъдем разорени като всички тия откачени около нас, които се вайкат?

— Не по-рано от три века.

Но синият му, дълбок и спокоен поглед се насочи към Хана.

— Заминаваш ли тази вечер за Европа?

Лизи, предчувствах го още от мига, когато видях, не за два часа акциите на „Хана Инкорпорейтед“ бяха паднали от 158 на 112 долара… но взех окончателното си решение, докато седях с теб и Мариан.

— Не — отвърна тя. — Мисля, че ще поостана. Имам чувството, че бедствията започват да ми се нравят.