Пол-Лу Сюлицер
Императрицата (23)

23.
Аз съм като човек, който се прозява на бала…

Обхваната от онази смесица от колебливост и увереност, която предизвестява катастрофите, тя мина през целия влак в двете посоки, проверяваше го вагон по вагон и купе по купе, под недоумяващите погледи на чистачите, които вече се бяха захванали за работа.

На перона намери началник-влака.

Да, спомнял си отлично за едно единично спално купе, запазено на името Нюман, с тръгване от Лос Анджелис, но доколкото знаел, пътникът не се бил качил. Най-добре било да попитат стария Сам, който отговарял за този вагон.

Настигнаха чернокожия служител едва на входа на метрото. Наистина бил видял един господин Нюман, висок, рус, със зелени очи, на около тридесет и пет години, който изглеждал малко като унесен.

— Но той слезе от влака точно преди потеглянето му от Лос Анджелис.

Тя се обади на Лизи и в продължение на два часа, осем пъти по ред, филипинският прислужник й отговаряше, че госпожа Каден все още не се е прибрала.

Най-накрая…

— Той не беше във влака, Лизи. Наистина се е качил, но е слязъл миг преди тръгването. Дал сто долара на служителя, казал му, че е променил решението си, и го помолил да закарат багажа му в Ню Йорк. Получих го. Как беше облечен при заминаването?

Доколкото Лизи си спомняше, бил в светъл костюм и шапка в подходящ цвят.

— В един от куфарите е — каза Хана. — Смачкан на топка. Преоблякъл се е в купето си и е изчезнал.

В известен смисъл тя се владееше повече, отколкото в предишните дни. Вече знаеше, че предчувствието й е било основателно, че най-лошите й страхове — „не, все още не, не най-лошите“ — се потвърждават.

Сега поне имаше какво да прави. По телеграфа и телефона Мариан бе вдигнал на крак калифорнийските си помощници. По-малко от час след пристигането на бързия влак от Лос Анджелис, един от тях се бе обадил: бяха установили изчезването на дюзенберга от вилата на Колдуотър Каниън Драйв; вратата на гаража не била разбивана, дори напротив, била заключена след изкарването на автомобила; не било посягано на двата ролс-ройса, нито на мерцедеса, още по-малко на форда на Гафуил (последният бе заминал за Франция три седмици по-рано); от гаража не било влизано в къщата, което било повече от лесно; прислугата в къщата нищо не била чула.

— Мариан, той е заминал с колата. Можеш ли да направиш нещо да се проверят граничните пунктове с Мексико?

— Хана, може би му се е приискало да дойде до Ню Йорк с дюзенберга.

— Като е знаел, че ще го чакам на гарата? Я не ставай глупав! Можеш ли да провериш гадната граница или не?

— Губернаторът ще ми направи тази услуга. Щом смяташ, че наистина се налага да поискам това от него.

Не каза нищо повече, но това бе достатъчно да й напомни, че при последното изчезване на Тадеуш самият факт, че го бяха преследвали далеч, не бе спомогнал за оправянето на нещата. Освен това разговорът с губернатора на Калифорния щеше да даде гласност на случая, колкото и да се мъчеха да го запазят в тайна.

— Мисля, че трябва да го помолиш, Мариан. Този път е по-страшно. Направи го, умолявам те.

Откъде бе толкова уверена, че „този път е по-страшно“? И тя не знаеше. Това, че Тадеуш се бе върнал във вилата да вземе колата си, я паникьоса повече от самото изчезване. На 23-и сутринта, след като бе прекарала безсънна нощ до телефона, тя излетя за Лос Анджелис.

Излетя ни повече, ни по-малко на борда на стар бомбардировач „Викърс Вими“, нает на чудовищна цена, и то след ходатайството на Бърнард Бенда пред заместник-министъра на отбраната във Вашингтон.

Пристигна на Колдуотър Каниън след тридесет часа полет с едно-единствено кацане на бетониран участък от пътя, близо до Далас.

Никаква следа от минаване на дюзенберг през Тихуана и Ногалес.

Човекът, който й съобщи данните, бе огромен, но внимателен мъж на име Дейл Фицпатрик. Тя го помисли за един от помощниците на Мариан.

— Можем да разширим проверката до Ел Пасо — предложи той.

— Направете го.

Фицпатрик разстла пред нея карта: разширявайки контрола до Ел Пасо, щяха да наблюдават периметър от около хиляда и двеста километра по американско-мексиканската граница.

Тя попита:

— Как е формулирана заповедта за издирване?

— Предадохме описанието на съпруга ви, номера и марката на колата му на всички гранични постове. Трябва да го открият и задържат под претекст, че търсят крадени коли, но естествено няма да го арестуват. Веднага ще бъдем уведомени. Имаме хора на мексиканска територия.

— Има ли награда?

Фицпатрик притеснено поклати глава: не би посмял да отиде толкова далеч.

— Двадесет и пет хиляди долара — каза Хана. — На онзи, който ми даде точни сведения.

„Успокой се и мисли! Той е в смъртна опасност и ти го знаеш, независимо какво казват всички около теб, дори Мариан и Лизи. Ако се паникьосаш, ще го убиеш.“

Тя каза:

— Дюзенбергът може да кара без зареждане около сто и петдесет километра. При условие че е заредил, преди да напусне Колдуотър Каниън Драйв. Искам списък на всички бензиностанции в Лос Анджелис и в периметър от сто и шестдесет километра. Обикновено зареждаме на бензиностанцията на булевард „Санта Моника“. Моля ви да проверите.

Наложи се да измъкнат бензинджията от леглото, но след четиридесет минути й докладваха отговора: Тадеуш бе заредил дюзенберга час след заминаването на влака. Напълнил и резервната туба.

Тя бързо пресметна:

— С тубата е могъл да измине още тридесет и два километра. Разширете на двеста километра района, за който искам списък на бензиностанциите. Кога ще е готов? Дейл, включете всички хора, които можете да намерите. Пет хиляди долара награда.

От Ню Йорк бе помолила телефонната компания да й прекара спешно тридесет допълнителни телефонни линии. Те бяха поставени и около петдесет мъже и жени, приятели, служители, продавачки и козметички от салоните и магазините, полицаи, свободни от служба, съседи бясно се опитваха да се свържат с всички абонати в района на издирването.

Хана не издържаше повече. Не бе спала почти шестдесет часа, но отказа успокоителните, които искаше да й даде лекарят, извикан от Лизи.

— Изчезвайте оттук!

Телефонните обаждания не преставаха: приятели, които още не бяха в течение, други, които бяха чули слуховете, плъзнали из Холивуд, й предлагаха услугите си, звъняха зловещи шегаджии, журналисти…

Журналисти от пресата и радиото, неумолимо досадни. Дори Лизи се вбеси:

— Ако Тадеуш позвъни, телефонът ще е зает!

— Няма да се обади — отвърна Хана с ледено убеждение в гласа.

 

 

На третия ден от диренето, 27 септември, тя разшири зоната на търсене на петстотин километра. Ако Тадеуш бе подготвил бягството си, прекрасно е можел да има в колата не една, а повече туби. Проклинаше се, че не бе помислила за това по-рано.

Най-сетне на 28-и — единадесет дни и тринадесет часа откак Тадеуш бе слязъл от влака за Ню Йорк — един от преследвачите вдигна тревога: една от келнерките в малък ресторант си спомнила, че е обслужила висок рус клиент, със зелени очи, „красив като киноартист“. Била впечатлена, защото мъжът говорел английски без никакъв акцент, но четял книга със странни букви.

„Кирилицата на руския!“

Значи Лермонтов. Хукна към библиотеката, прерови я и установи, че оригиналното издание с кожена подвързия на „Герои на нашето време“ от Михаил Лермонтов бе изчезнало от рафтовете. Вълна от омраза срещу самата нея. „Трябваше да се досетиш, мръснице!“

Тогава си спомни цитата от книгата. Спомни си го като монотонно и тревожно повторение на припев… и откри, че подсъзнателно бе отмервала такта му през последните двадесет и една години от собствения си живот: Като ще се мре, да се мре! Загубата за света не е голяма; пък и на мене самия вече ми е твърде скучно. Аз съм като човек, който се прозява на бала, а не отива да спи само защото я няма още каретата му.

„Неговата карета е един дюзенберг.“

 

 

Ресторантът, където Тадеуш бе спрял преди девет дни, беше в северния край на Уикънбърг, щата Аризона, на северозапад от Феникс и на около стотина километра от последния.

— Хана, сервитьорката не си спомня в каква посока е тръгнал — каза Мариан, пристигнал с влака от Ню Йорк.

„Не се залъгвай, вероятно го е направил нарочно: от Уикънбърг е могъл да тръгне на юг към Феникс, на североизток към Флагстаф, на северозапад към Лас Вегас или дори да се върне в Лос Анджелис.“

Където би трябвало вече да е пристигнал, ако въобще е имал намерението да се прибере.

Триста и петдесет мъже, плюс цялата градска и окръжна полиция участваха в издирването. Основната зона на търсене, която им бяха очертали и имаше за център Уикънбърг, бе с радиус сто и петдесет километра. В ранния следобед на 28-и Хана замина за Феникс със специалния влак, с който бяха докарали колата й. Да беше спала най-много десет часа през последните две седмици, а и този сън бе изпълнен с ужасяващи кошмари, в които виждаше Тадеуш да лежи от дълго време мъртъв, изгорен.

Полицаите във Феникс считаха за почти невъзможно една толкова тежка и неманеврена кола като дюзенберга да се отдалечи много от слабото подобие на път, който на много места преминаваше просто в коловоз.

Тя ги смрази само с очите си, които изтощението бе уголемило до такава степен, че на тясното остро лице с високи скули не се виждаше нищо друго, освен сивите зеници.

— Излязъл е от пътя.

Търсенето със самолет не даде никакъв резултат.

 

 

Призори на 3 октомври дойде сигнал. Тя бе на мястото три часа по-късно. Влакът ги закара с Мариан до малко селище, наречено Уендън, насред пустинята Сонора. Свалиха мерцедеса от влака и поеха по пресъхналото корито на река Сентениъл, малък приток на Джила, водени от един индианец на кон, който от време на време безмълвно им сочеше следите от гумите на дюзенберга. Жегата бе убийствена и сякаш се засилваше с всяка изминала минута; въздухът бе жарък до задушаване и съвършено неподвижен. Ерозията бе разяла и най-малката скала, била тя от жълт варовик, от кафява или червена глина; растяха гигантски кактуси, а по един ствол, приличен на разпятие, на места личаха раните, нанесени преди четиринадесет дни от високата броня на дюзенберга. Час по-късно — бяха изминали около двадесет километра — невидимата пътека изви на югозапад. Пространството се разшири и те се озоваха в дефиле, което извеждаше до относително проходими хълмове. Бяха изкачили Джила Бендс Маунтинс, пред тях на хоризонта изникна Кофа. Често следите се губеха в продължение на няколкостотин метра — изглеждаше невъзможно кола да е минала оттам, — но апахът на кон отново ги откриваше. Пресякоха коритото на друг приток на Джила, още по-сухо от предишното, ако това въобще бе възможно. Жегата продължаваше да се засилва.

Конникът индианец застана неподвижно, постави ръце на извития преден край на седлото и безизразно се загледа пред себе си.

Първо видяха дюзенберга, спрял насред склона на едно възвишение, не по-стръмно от другите, което следователно е могло да бъде изкачено. Там имаше двадесетина мъже с коне. Само един от тях погледна към приближаващия Мерцедес-бенц, но веднага сведе глава: повечето от тях бяха приседнали, опрени на стъпалата си, с очи, забити в земята.

— Нека отида аз, моля те — тихо каза Мариан.

Тя като че ли не го чу. Излезе от колата и пристъпи напред, изпаднала в някакво състояние, в което усещаше, че живее единствено чрез погледа си, чрез гледката на русите коси и главата, отпусната на облегалката.

— Не би трябвало, госпожо…

Беше един от полицаите. Тя го възприе като сянка вдясно от нея, а гласът му й се стори невероятно далечен. Чу се да пита:

— Защо е спрял тук?

— Свършил е бензина.

— Оттук може ли да се отиде някъде?

— Никъде. Ако е продължил по коритото на реката, е щял да излезе на железопътната линия. Той е хванал по другия път.

Тръгна със смътното усещане, че Мариан я следва. Направи още шест крачки и се озова до предната лява врата.

Той седеше зад волана на откритата кола, а дългите му бели като тебешир ръце бяха отпуснати на коленете. Тилът му се бе слял с извивката на облегалката от червена кожа. Беше с бяла риза, на която бе навил ръкавите, както често правеше.

Лицето му бе покрито с кърпа.

Тя се качи на стъпенката и посегна…

— Хана, не! За бога!

… и бавно вдигна кърпата.

Очните кухини бяха празни, бяха не окървавени, а празни. Очните ябълки бяха изчезнали, а изсъхналата кожа около кухините беше на малки, кръгли и много дълбоки ранички от клюновете на лешоядите.

Тя се наведе и продължително целуна устните, напукани от слънцето. Долната, която нежно бе хапала хиляди пъти, беше разкъсана и висеше грапава от засъхналата кръв.

Слезе от стъпенката, мъжете се отдръпнаха, сякаш се страхуваха от нея. Заобиколи колата, седна на предната седалка, нежно пъхна пръсти във вкочанената ръка, допря буза до рамото на Тадеуш.

Едва тогава затвори очи.

„Аз съм мъртва. Край!“