Пол-Лу Сюлицер
Императрицата (21)

21.
С цялата нежност на света и още малко

На 25 юли 1921 г. тя получи предълго писмо от Жана Фугарил и Сесил Бартън. Французойката и англичанката се бяха събрали да й пишат. И двете бяха запазили постовете си на директорки, първата в Париж, втората в Лондон, в съответствие с разпоредбите на договора за продажба, подписан от Хана двадесет и осем месеца по-рано; естествено новите собственици имаха възможност да ги уволнят, но сумите за обезщетения бяха толкова високи, че пред тях би отстъпил всеки счетоводител. Те и не бяха уволнени, не това беше поводът за писмото им. Според тях, в известен смисъл положението им било още по-лошо: всеки ден ги избутвали към дейности, които не били дори почетни, не участвали във взимането на нито едно важно решение, държали ги настрани, били назначили директори мъже…

Не защото са мъже, Хана. Става дума за много важни размествания, които се извършват сега, след като проучвателният период отмина. Намалиха, почти спряха инвестициите и орязаха всички разходи. Системно ни се отказва ремонтирането на даден козметичен салон или магазин, дори когато нуждата е крещяща. Намалиха с около тридесет процента броя на козметичките и продавачките, школите за подготовката им са закрити, защото не носят незабавна печалба. Уволнените са повече от триста души, а в същото време няколко бюра за намиране на работа ни изпратиха момичета, чиято единствена квалификация бе, че са препоръчани от еди-кой си член на Управителния съвет, по лесноразбираеми причини щом ги види човек. Тези момичета не знаят нищо, но не им пука. Вие (писмото беше на английски и обичайното „ти“ на Жана беше изчезнало) винаги сте ни учили, че за да се създаде клиентела на даден козметичен салон, понякога се налага да се приемат клиентки и безплатно, ако те ще привлекат други, които са готови да плащат. Сега получихме изрична заповед да не обслужваме никого на кредит и да не правим намаления, освен за съпругите и любовниците на въпросните господа. Абонаментните карти бяха премахнати (техните притежатели имаха право да идват толкова често, колкото им се искаше или налагаше, срещу по-нисък месечен абонамент). Вече всяка услуга трябва да се фактурира, а цените се повишиха от десет до четиридесет процента, а това ни поставя в неизгодно положение спрямо конкуренцията. Естествено част от най-добрите ни клиентки изразяват недоволство… когато имаме удоволствието да ги видим, защото невинаги е така — много от тях вече не идват. Наистина печалбите скочиха от повишените цени и намаляването на разходите, но ние се опасяваме, че явлението е измамно. Имахме сериозни проблеми в Берлин и се наложи да затворим салона за известно време. Все още не можем да го отворим, защото никой от господата така и не се съгласи да отиде до там. Не получаваме никакви печалби от Виена, Прага, Будапеща и Стокхолм, където назначените от вас хора бяха изгонени. Най-новото е, че закриват френската лаборатория и Жюлиет Ман бе принудена да се съгласи да работи в Лондон, където екипите не са така добри, но най-вече са по-малобройни — бюджетът на лабораторията в Уембли беше съкратен наполовина, а с работата, която върши, може и въобще да бъде закрита. В резултат на това козметичните салони и магазините продават само старите продукти, които в някои случаи вече не могат да се състезават с тези на конкуренцията. Сериозно намалиха и средствата за доставки; Мадрид, Барселона и Лисабон бяха принудени да затворят за две седмици, защото нямаха cold-cream и дневни кремове, въпреки че Ксеска Надал ги бе поръчала доста отдавна.

Хана, знаем, че вече не отговаряте, или почти, за създаденото от вас. Но след като ви познаваме от толкова години и сме работили с вас така дълго, сме сигурни, че не можете да останете безразлична към всичко това. Вече не храним никаква надежда, че ще се върнете да сложите ред. Седмици наред се колебахме, преди да ви пишем. Направихме го, защото искахме да излеем мъката си на някой, който ще я разбере. Надяваме се също така, че ще приемете да се свържете с хората, които ни управляват, и ще им посочите грешките, които допускат и разрушават делото на вашия живот.

Тя бе очаквала донякъде подобна постъпка. Австралийците, по-точно Режи и Ан Фурнак, с които се бе запознала по пътя между Мелбърн и Аделаида и които бяха започнали с нея (от тогава бяха извървели доста път, защото тъкмо те, заедно с Жан-Франсоа, бяха купили австралийската концесия) също й бяха писали. Доста преди Жана и Сесил, защото Хана бе получила писмото през април. Режи Фурнак не молеше за намеса, той просто я осведомяваше, сякаш да успокои собствената си съвест. Но изключително точно, та картината да е ясна. Главната квартира в Мелбърн беше скъсала почти всички връзки с Европа. Не от непреодолимо желание за независимост, а първо поради нехайството, а после и заради алчността, проявени от новите собственици европейци. В Австралия и Нова Зеландия вече не получавали продуктите достатъчно редовно, качеството им се било влошило или пък не се подновявало, а цените им скочили неприемливо много, Фурнакови се били обърнали към други производители, американци, с които се договорили. С неудоволствие, пишеше Режи, но нямаме друг избор. Агенциите в Мелбърн, Сидни, Брисбейн, Батърст, Аделаида, Пърт, Хобарт, Оукланд и Уелингтън, противно на колегите си в Европа и Америка, не работеха само с продукти с марката Х. (Това се дължеше на факта, че Хана, която тогава едва започваше и не бе разработила докрай идеята си, беше влязла в съдружие с Фурнакови; по-късно това съдружие обхващаше вече не само козметиката и парфюмите, групата имаше значителни интереси в дамската мода и дори в салоните за чай.)

Сега вече австралийските агенции нямаше да продават само продуктите с нейната марка. Сменяйки доставчиците си, те щяха да предложат каквото имаше на пазара.

Режи Фурнак бе написал:

Всъщност кремовете, лосионите, млеката, тоалетните води и парфюмите, които създадохте, са вече само част, и то все по-малка, от нашия оборот. Страхувам се, че отминава цяла една епоха. Ние с Ан смятаме, че Вашето отдръпване, не смея да го нарека оттегляне, очевидно развали цялото прекрасно начинание, каквото беше Вашето творение. Но Вие несъмнено сте претеглили всички последици. Все пак се надяваме, че ще ни доставите радостта да ни посетите отново с очарователния си съпруг. Самите ние предвиждаме едно пътуване до Америка, но едва след две-три години. Помните ли Бейтс, в чиято глава счупихте кутията му за тютюн, защото не обичал никакви полякини, били те еврейки или католички? Почина. Не от раните си, успокойте се. След двадесет и осем години би било необяснимо. Вчера го обесиха, защото убил съдружника си. И тъй като сме започнали с тези новини, може би си спомняте и името на Лотар Хътуил, онзи австралиец с швейцарски произход, когото в известна степен подозираха, че е помогнал на жена си да умре, за да я наследи? И той умря, жестоко убит от младата си жена и един секретар, които се надявали да го наследят. Животът е странен, нали?

 

 

— Може да се каже, че успя — каза Кати.

Кати, тоест бившата Катрин Монблан. Тя току-що се бе омъжила повторно за някой си Чарлс Роудхаус, който беше в петролния бизнес и съобщаваше на де когото видеше, че неговите действащи петролни кладенци били десет пъти повече от зъбите в устата му, и който, тъй като беше канадец, през Голямата война бе служил при Колачите в траншеите, като задачата му била с помощта на нож, голям колкото алебарда, да изкорми максимален брой незнайни немци (той обожаваше да обяснява как точно е изкормвал незнайните немци). „Абсолютен глупак е, но ми харесва, всеки си има своите слабости“, казваше Кати за него.

— Не разбирам — отвърна Хана. — В какво съм успяла?

— Да продадеш всичко, което четвърт век бе градила. Отбележи, че аз не се оплаквам. Когато Джавиц закри школите за козметички и продавачки, той ми предложи или да отида като заместник-директорка в Поукийпси, или да си получа обезщетението и да вървя където ми видят очите. Въобще не се поколебах. Час вече беше клъвнал. (Престори се на фермерка, която вика кокошките си: „кът, кът, кът…“)

— Кой, по дяволите е Час? — попита Хана.

— Чарлс, съпругът ми. Изкормвачът. Ако изникне зад гърба ти и ти заповяда да се престориш на незнаен германец, когото той ще заколи, легни на земята, това го обърква и е единственият начин да се отървеш от него. Чудя се как немците не са се сетили. Така вероятно щяха да спечелят войната.

— Закрили са школите?

— Продадоха ги. Лабораторията също. На компанията „Дювал“ от Ньомур, цялата лаборатория, от стените до подочистачката.

— Дюпон от Ньомур, не Дювал. Имаше ли уволнения?

— Несъществени. По-малко, отколкото в Европа. Но не бяха и чак толкова малко. Да, в течение съм за Европа. С Час бяхме там на сватбено пътешествие. От Франция той познаваше само окопите, три публични дома и „До моята блондинка“, в останалото време е бил мъртвопиян. В Париж се видях с Жана. Беше по-скоро печална, бедничката.

— Зная.

— Значи все пак ви е писала?

— Да.

Замълчаха.

— Нищо няма да направя — каза Хана. — Няма да ходя да се срещам с тези хора в Европа и да им обяснявам, че са най-големите скапаняци на земята. Я си помисли, та аз съм жена! Да пукнат!

Кати бе дошла в Лос Анджелис със своя Изкормвач. Заминаваха за Венецуела. Тя си взе чантата и ръкавиците.

— Няма да пукнат сами, Хана. Бог ми е свидетел, че изпитвам ужас от високопарни слова, но ти си единствената, която ни даде шанс, на Жана, на мен, на Сесил, на Джеси и на стотици други. Ти беше символ. Колко време ще е нужно някой друг след теб да ни даде отново шанс?

Отново замълчаха. В гърлото на Хана се надигаше нещо, което много приличаше на ридания.

— Нищо не мога да направя — рече накрая тя. — Абсолютно нищо.

 

 

Тази нощ не спа. Пред широко отворените й в мрака очи се редяха неуморно всички, всяко отделно лице, възстановено от паметта й.

Последните думи на Кати я бяха смутили. Никога досега не се бе възприемала в тази светлина. Откри, че е имала наивността да не се заинтересува от това по-рано. „Аз наивна, какво ли не се случва!“ Тя дори не можеше да обясни точно защо почти винаги бе наемала жени, предпочитала ги бе пред мъжете. Вероятно защото бе считала, че пред жените можеше да се утвърди по-лесно, отколкото пред мъжете, по-лесно можеше да ги командва както решеше. В никой случай, с изключение на Кейт О’Шей, не и в името на определена женска солидарност, която сега явно й приписваха и за която тя се бе тревожила колкото за млечните си зъби.

Същото беше и със заплатите. Нещата бяха много прости. Естествено тя винаги е знаела, че според традицията на епохата при равен труд на жената трябва да се плаща заплата малко по-висока от половината на това, което мъжете получават. Тя почти никога не се бе съобразявала с традицията — бе нарушила и не малко други традиции, без да се замисля. През 1910 г. дори бе изчислила с точност до десетата колко пари губи от това, което наричаха нейната опасна щедрост. Като направи сметка (поради абстрактността последната се бе превърнала в чиста поезия), установи, че беше жертвала равностойността на сграда на Парк авеню, плюс разноските в гербови марки за единадесет години и седем месеца. Проблемът с гербовите марки малко я притесни, този със сградата никак, защото какво щеше да прави с още осем апартамента? „В областта на икономиите сте направо романтично некадърна“, й бе казал Поли Туейтс през смях.

Представила си бе как съобщава на Жана, Джеси, Сесил или Кати, че им намалява заплатите, за да бъде в крак с времето, независимо че работеха почти колкото нея — по шестдесет-седемдесет часа седмично.

„Щях да бъда убита от пробождане с чадърчета!“

„Страшно ти е тъпо, Хана. Не заради някакви си истории за заплати или за положението на жените. А заради останалото, а то е най-важното, но ти не смееш да погледнеш истината в очите. Адски ти е болно, че вече нямаш работата си, това те изяжда отвътре, ден след ден се мяташ като пантера в клетка, вече няма какво да правиш с живота си. Знаеше, че ще откъснеш парче живо месо от себе си, но не допускаше, че толкова ще боли… много по-тежко е, отколкото предполагаше. Слава богу, той е до теб и ще остане завинаги до теб, докато двамата заедно умрете. Даде му това, на което държеше най-много след него, и ако трябва, ще го направиш отново, защото каквото и да казва той, ако бракът ви оцеля, то е благодарение на тази жертва — по-добре вярвай в това, защото инак би ти било непоносимо тежко, че си го направила безпричинно. Затова не се оплаквай и не се самосъжалявай. Трябваше да избираш и ти избра. Просто малко те боли, това е всичко.“

— Аз също не спя — каза тихо Тадеуш в тишината на стаята.

Тя не помръдна, не беше много умела. Той да. Ръката му се протегна и леко докосна рамото й. Тя обърна глава и зарови лице в дланта на едрата му ръка. И двамата мълчаха. От долния етаж на къщата в Лонг Айланд долиташе слабото скимтене на двете кученца, които Джонатан им бе домъкнал преди няколко дни.

— Катрин не биваше да ти говори за тези неща, Жана и Сесил въобще не трябваше да ти пишат.

— Ще ми мине.

Не помръдваха. Дори двете кученца се умълчаха. Ръката на Тадеуш отново се раздвижи. Бавно се плъзна, погали рамото, после шията, стигна до едната гърда, обхвана я, замилва я.

— Нямам особено желание, Тадеуш — каза тя.

Ръката веднага застина и понечи да се отдръпне. Хана я сграбчи, с пръстите на двете си ръце стисна китката.

— Или много полека. Нежно.

— С цялата нежност на света и още малко — отвърна той.