Пол-Лу Сюлицер
Императрицата (19)

19.
Адски е просто…

— Наранила ли си се?

— Не е страшно.

Все още седеше свита във фотьойла с широка облегалка. Но сега Тадеуш беше близо до нея, едва на два метра, подпрян на една от колоните от бяло дърво на беседката. Не носеше сако, беше само по жилетка, с риза с навити ръкави и без вратовръзка. Не беше се бръснал поне от три дни, а косата му бе по-дълга от обичайното. Лицето му беше загоряло, гърдите и ръцете му също. Беше невероятно красив, което не я учудваше, човек нямаше да му даде повече от тридесет години.

„Я колко много неща виждаш за човек, който не гледа!“

Тя попита:

— От кога си в Европа?

— От около четири седмици. Сама ли си?

— Да.

— Няма ли прислужници?

— Само едно семейство. Отидоха на сватба.

„Успокой се, Хана! Опитай се да разсъждаваш, дявол го взел! Та ти си на ръба на паниката.“

— Много съм гладен — каза той.

Едва тогава тя се размърда. Постави книгата на земята и седна нормално, макар и бавно, като се опираше на дланите си. Изправи се. За момент й се прииска да закуца силно, повече, отколкото лекото изкълчване я принуждаваше, но отхвърли идеята. Опита се да върви нормално. „Ще си помисли, че се опитвам да го умилостивя, и ще е прав.“

— Нямам кой знае какво за ядене. Не очаквах никого. („Скапана лъжкиня! Като че ли откак му писа, а дори и преди това, не го очакваше всяка секунда.“) В кухнята има шунка и сирене.

— Отлично.

— Мога да ти опека няколко картофа във фурната. Не мога да приготвя нищо друго.

— И това ще свърши работа, благодаря.

Последва я в кухнята. Седна на дългата маса, а тя остана права, с ръце на кръста, в извечната поза — трябваше й време да го осъзнае — на жените, чийто мъж току-що се е прибрал.

— Хана, седни.

— Добре ми е така.

Той си отряза дълга и дебела филия селски хляб, сложи отгоре сурова шунка и парче сирене грюйер. Ядеше и я гледаше, а тя отчаяно, ала напразно се чудеше какво да каже, за да наруши ужасяващото мълчание.

— Вино?

— Да, ако обичаш. Ако имаш. Ако не, вода.

— Имам вино.

Отбеляза, че не я изпуска от поглед, докато тя отиде да вземе бутилката токайско, която беше отворила. „Слава богу, че реших да си сложа тази рокля и съм горе-долу прилично сресана.“

— Няма ли вече да седнеш?

— Още не.

Дори не разбра кога бе станал, но след миг той бе до нея, хвана я за кръста, повдигна я и я постави да седне на плота на един шкаф. Но това не бе всичко, ръцете на великана се плъзнаха по тялото й, обхванаха и за миг помилваха гърдите й, а после…

… се сключиха около шията й.

Тя не помръдваше. За първи път го гледаше от горе на долу.

— Страх ли те е, Хана?

— Не.

— Луис Мак не ти ли каза, че ми се е искало да те убия?

— Два пъти, доколкото разбрах.

— Сами сме. Никой не ме видя да влизам.

— Не ме е страх, защото ти си тук — отвърна тя много спокойно.

„Ти си направо щура, Хана — при все че се питам дали си толкова щура всъщност, — не те е страх от нищо, наистина от нищо. Той поражда в теб съвсем друго чувство.“

Очакваше той да се усмихне. Но той се отдръпна:

— Покажи ми глезена си.

— Нищо ми няма.

Той развърза неумелата превръзка и обикновеното докосване на пръстите му до кожата възпламени слабините й.

— Дори не ме боли — каза тя.

— Тогава защо не си обута? Никога не съм те виждал облечена, но без обувки.

Той лекичко раздвижи глезена и тя не успя да сдържи едно потрепване от болка.

— Добре де, малко ме боли.

— Навехнала си го. Къде има бинтове?

През цялото време докато го нямаше, тя обмисляше възможността да скочи от шкафа. Отказа се. Първо, защото най-вероятно щеше да нарани и другия си глезен, а защо не и да си извади око или да обезобрази лицето си, пък и той я качи там, значи той трябваше да я свали. „Отново ще е принуден да те докосне.“

Той се върна с бинтове, достатъчни да се увие египетска мумия, избра един и направи превръзката с впечатляващо усърдие, като увиваше и кръстосваше бинта така, че да се получи геометрична фигура.

— Не те ли стяга много?

— Не.

Тя гледаше устата му с диво желание да захапе леко долната устна.

Остана си с желанието; той се отдалечи и седна.

— Тук горе ли ще седя?

— Много си добре там.

Започна да яде.

Тя се усмихна вече лукаво:

— Защото те е страх да ме прегърнеш, нали?

Никакъв отговор. „Не бързай, Хана, всичко ще развалиш!“

— От кога не си ял?

— От вчера сутринта.

Той най-сетне се реши да вдигне глава и да срещне погледа й.

— Пристигнах в Марсилия на двадесет и трети март вечерта.

— Този ден продадох всичко.

— Зная. Не трябваше да го правиш.

Едва не отвърна: „Добре направих, че продадох, защото ти се върна при мен“. Замълча. С Тадеуш нищо не беше просто. Ако наистина е искал да я спре, да не продава, щеше да телеграфира от Америка; тя винаги е била най-лесно намираемата жена на света, особено сега, след като кралица Виктория беше покойница и почиваше в мир: достатъчно беше човек да влезе в някой от козметичните й салони и да каже, че има съобщение за госпожа Хана. Веднъж бе получила писмо от Онтарио, на което бе написано единствено: Хана — Ню Йорк. „Или пък щеше да вземе кораб, който да го докара в Европа преди въпросния ден.“

Изведнъж я осени съмнение.

— Кога напусна Върмонт?

— През декември.

— И къде отиде?

— В Мексико, в Оаксака. Един консул ме подслони за известно време. После…

— А писмото ми?

— Не съм получавал никакво писмо от теб.

— Съобщавах ти за намерението си да продавам.

— Не съм го получил.

— Мак не ти ли препращаше кореспонденцията? От самото начало изпращах писмата на него.

— Заминах за Оаксака с Адамсън — един от моите болногледачи — в началото на втората седмица от януари. От този момент нататък Луис не знаеше къде да ме намери.

— По дяволите — изруга Хана, — тогава кога научи, че продавам?

— От вестниците в Атина.

— Отдавна ли?

— Преди петнадесетина дни. „Таймс“ не беше от най-новите.

Тя остана безмълвна.

Той поклати глава:

— Не съм тук, защото продаде бизнеса си, Хана. Не знаех за това, когато взех парахода за Европа. Наистина съжалявам, че си го направила. Но това с нищо не променя решението ми.

 

 

Най-накрая все пак я свали от плота, а после заяви, че трябвало веднага да се изкъпе. Беше я докоснал, но някак небрежно, във всеки случай нито за момент не промени изражението на лицето си, което беше не безразлично студено, а някак отнесено и тъжно замечтано.

— Ще ти стопля вода — каза тя.

— Няма нужда, стой седнала.

Чу го да се качва (отиде направо на втория етаж, там, където бяха спали през медения си месец, преди осемнадесет години), а тя, куцукайки, защото гадният глезен наистина я болеше, отиде да хвърли поглед на багажа, който той бе оставил в градината — когато влезе, носеше със себе си само тоалетно куфарче. Намери само раница, каквито бе виждала у планинарите в Австрия и Германия, носеше се на гърба с помощта на ремъци, изглеждаше доста пълна — сигурно с книги.

„Не пипай! Нищо не пипай, долна мръснице!“

Отдалечи се, все така куцукайки, и отиде да седне във фотьойла. Опита се да чете, но нищо не се получи. Загледа се в езерото. Здрачът полека припадаше, сенките започваха да се прокрадват и бавно се удължаваха, сякаш медитираха.

Не го чу да се доближава.

— Не се обръщай, Хана.

Отново й се прииска да се свие във фотьойла, да стане мъничка.

— Върнах се, за да остана, Хана. Ако ме искаш. Не, нищо не казвай, и без това не ми е лесно да говоря. Когато напуснах Върмонт, нямах представа какво щях да правя. Когато човек е бил затворен като мен, дори по собствено желание, загубва навика да бъде отговорен за себе си. Ако аз някога въобще съм го имал. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Не много добре.

— Ясно. Ще се опитам да ти обясня другояче: бях луд, Хана, а може би и сега съм луд, каквото и да мисли Луис Мак. Едно беше да се чувствам почти уравновесен, докато бях с всички онези хора около себе си, съвсем друго, когато съм сам. Сега разбираш ли?

— Да. Така мисля.

— Трябваше да бъда почти сигурен в себе си.

— Знаеше ли, че те чакам?

— Естествено. Знаех, че ме чакаш всяка минута. Поне се надявах да е така. Не казвай нищо. Всъщност за какво би дошла отново в Моркот, ако не за да ме чакаш. От Марсилия отидох в Германия, после в Гърция.

— Навсякъде другаде, но не и в Италия.

— Навсякъде другаде, но не и в Италия. Мислех от Гърция да ти пиша и да те оставя да решиш… ще ме приемеш ли обратно или не.

— Не говори така!

— Не знам как другояче да го кажа.

„По дяволите всичките му увъртания, помисли си тя. По дяволите необходимостта му всичко да обяснява, всичко да анализира! Той се върна, отново е при мен, всичко останало няма значение.“

— Обичам те — каза тя.

„Какво чака, та не ме прегърне, да му се не види?“

— Обичам те и останалото не ме интересува. Не можеш да си представиш колко не ме интересува.

Мълчание. Тадеуш все така не помръдваше. След няколко секунди, дълги като седмици, тя го чу тихичко да се смее.

— Между многото ти качества трябва да призная и това, Хана, че си страшно последователна в мислите си.

— Животът и без това е достатъчно сложен, за да го усложняваме допълнително.

— Ти ме обичаш. Аз те обичам и всичко е просто, всичко е казано.

— Точно така. Тъкмо такива трябва да бъдат нещата. Само дето не ми каза, че ме обичаш. Не си ми го казвал често, винаги си бил голям скъперник в това отношение.

Слънцето се готвеше да се скрие, потъна изведнъж вляво от тях, но езерото все още не потъмняваше, беше като млечно, на места пробягваха самотни вълнички и странни отблясъци. „Езерото е много мило и наистина прави всичко възможно да бъде на висотата на събитията. О, боже, Хана, дългото чакане си струваше.“

— Ходих във Варшава, отидох и в стаята в квартал Прага — каза тя. — Там живееше сладко младо семейство. Той се казваше Ян. Имаше купища книги като теб. Тя беше много миличка. Тадеуш, не познавам по-големи глупаци от нас с теб. Животът е създаден, за да бъде изживян, и не виждам за какво друго може да служи. Ти ме обичаш, аз те обичам, адски е просто. Ще направим така, че да продължи много дълго. Аз искам да живея сто години. После ще видим. Имаш интерес да направиш същото, ако не искаш да си имаш неприятности.

— Обичам те, Хана.

— Не чух.

— Обичам те, Хана.

— Има страхотен шум, нищо не се чува.

— Обичам те, Хана.

Той постави ръце на раменете й. Тя взе едната и близна дланта с малкия си, горещ език.

Затвори очи и тихо попита:

— Желаеш ли ме? Поне малко?

— До полуда, ако трябва да съм честен.

— Това е в реда на нещата — каза тя. — И е съвсем навреме.