Метаданни
Данни
- Серия
- Хана (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- L’Imperatrice, 1986 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Валентина Бояджиева, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- NMereva(2018)
Издание:
Автор: Пол-Лу Сюлицер
Заглавие: Императрицата
Преводач: Валентина Бояджиева
Година на превод: 1995
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: ИК „Златорогъ“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1995
Тип: роман
Националност: френска
Печатница: „Балкан прес“ — София
Редактор: Мариана Китипова
Технически редактор: Йордан Зашев
ISBN: 954-437-022-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6730
История
- —Добавяне
18.
Не настоявай, Жана, моля те…
Писа на Тадеуш, с когото от четиринадесет месеца нямаше никаква връзка. Не зная дали за теб новината има някакво значение. Съобщавам ти я каквато е: готвя се да продам всичко, козметичните салони, магазините и патентите.
Нищо друго. Десет пъти започва писмото, но не измисли нищо по-добро от краткото съобщение, към което не прибави дори една нежна дума.
Отговорът на първата от телеграмите получи незабавно: както бе уговорено, фирмата Столмън и Джавиц от Ню Йорк беше влязла във връзка с американските адвокати на Хана, ръководени от англичанина Хенри Кристи. Хайрам Джавиц лично щял да присъства на 23-и в Лугано и бил готов веднага да сключи сделката.
Другите отговори бяха почти същите. Изпратеният текст беше изключително кратък и съвсем ясен, та получилите го въобще да не се усъмнят в спешността (Моля, присъствайте Лугано, хотел „Екселсиор“. Продажба. 8 март на обяд, Хана). Беше мислила да отсрочи срещата за 22 март, за да даде възможност на хората от Австралия и Нова Зеландия да присъстват, но нямаше смисъл, защото никой от Сидни, Мелбърн, Аделаида, Пърт, Брисбейн, Уелингтън и Оукланд би успял да дойде навреме. Толкова по-зле, нямаше да ги чака.
Още на другия ден Жана Фугарил се обади по телефона, защото беше сред малцината, заедно с Мариан и Лизи, Джош Уин и Кати Монблан в Ню Йорк и Хенри Кристи в Лондон, които знаеха къде се бе скрила.
— Хана, искам да те видя.
— Ще се видим на осми март.
— Искам да те видя и пристигам.
Обаждаше се от Лугано. След час колата с шофьор спря пред портала.
— Хана, какво те прихваща? Да не си откачила?
— Дори не знаеш какво искам да направя.
— Всички знаят какво искаш, само за това се говори. От месеци не си същата. Добре, причините ти не ме интересуват. Въпреки че не мога да повярвам, че любовната мъка може да те съсипе, не и теб; всеки друг, но не и теб. А ако си въобразяваш, че Хана може да се съсипе за ден, а хилядите хора, които работят за нея, нищо да не забележат, значи си си паднала на главата.
— Възрастта не те е укротила.
— Няма за какво да ми завиждаш. Искаш да продаваш, така ли? Добре. Продай Америка, Австралия, Нова Зеландия, но не и Европа.
— Ще направя така, че интересите ти да не бъдат засегнати. Не съм забравила, че получаваш процент от печалбата.
— Не става дума за пари. Не е само това. Сигурна съм, че действаш под влиянието на някаква приумица.
— Съвсем не.
— Още по-лошо. Не ти вярвам. Работим заедно от двадесет и пет години. Ако някога те бях нарекла глупачка, веднага щеше да ме хванеш за гушата. Кои са купувачите? Американци?
— Вероятно. Ако приемат условията ми.
— Така си и мислех. Представям си как ще работя под ръководството на каубои.
Два часа разгорещен спор. В края му Жана Фугарил установи нещо, което щеше винаги да счита за най-голямата изненада в живота си: Хана бе отстъпила и бе приела предложението на французойката. Аргументите на Жана бяха солидни: да раздели империята си на три, продажбата на различни купувачи щеше да създаде условия да се получат по-добри цени, а чрез многото си клаузи договорът щеше да позволи евентуално откупуване, в случай че… ще позволи на Жана…
— Това искаше да постигнеш, нали?
— Исках да те накарам да промениш решението си. Не успях. Затова ще се опитам да оправя себе си по най-добрия начин. Не си ме държала двадесет години директорка за Европа, защото съм глупава.
… щеше да позволи на Жана да намери купувачи, в които тя можела да има известно доверие, тъй като щеше да бъде принудена да работи с тях. Щяла да се договори с купувачите да запазят поста и привилегиите й.
— Хана, не се водя от глупав егоизъм. Нито от нуждата от пари, имам повече, отколкото са ми нужни. Но за разлика от теб аз вярвам, че един ден ти ще се върнеш. Искам да намериш фирмата такава, каквато си я оставила.
Моментно вълнение у Жана. Хана се отдръпна, за да избегне емоционалните изблици, попита:
— Предполагам, че вече си намерила купувачи за Европа?
— Има един французин, Ориол, парфюмерист, а пък и англичаните вече на няколко пъти са търсили Хенри Кристи. Има и една немска група. Австралийците биха…
— Мислиш за френско-британски консорциум?
— За предпочитане е.
— Добре.
— Да говоря ли с Кристи?
— Да, говори.
Жана си тръгна. Хенри Кристи беше поел работата след смъртта на Поли Туейтс, защото й бе горещо препоръчван от последния. Един от младите му помощници се казваше Найджъл Туейтс и беше племенник на Поли. Кристи нямаше да направи нищо без изрично нареждане от Хана, дори ако му го предадеше Жана. А той още преди седмица бе получил от нея нареждане да продава на три части. „Но Жана беше толкова доволна и аз я оставих да си мисли, че идеята е нейна.“
На 8 март в хотел „Екселсиор“ в Лугано първо се състоя среща, на която присъстваха всички директорки и директори на козметични салони. На повикването се бяха отзовали дори директорите от Лос Анджелис и Сан Франциско — всички северноамерикански предприятия бяха представени. Седмината титуляри от Австралия и Нова Зеландия не бяха успели да дойдат, затова Хана бе изпратила на всеки от тях лично писмо. От Европа отсъстваше единствено директорката от Амстердам; чакаше дете и бе изпратила заместника си, едър рус нидерландец със странно тънък глас.
Тук бяха и всички ръководители на лаборатории, както и началниците на отделите за основни суровини и за дистрибуция. Сесил Бартън от Лондон, Джеси от Ню Йорк и Жана Фугарил бяха седнали на първия ред до Джошуа Уин.
Братята Фурнак се бяха обадили от Мелбърн, че ще пристигнат на 22-и.
Хана говори само няколко минути и после даде думата на Уин. Слушаха я в потискаща тишина. Обяви решението си напълно и окончателно да се оттегли от бизнеса, благодари на всички, които бяха искали да работят с нея, заяви, че нищо не би могло да я накара да промени мнението си и че щом приключи с продажбата, няма да има нищо общо с бизнеса, това всички трябвало добре да разберат. Щяла да се опита нейното оттегляне да не навреди на старите й сътрудници и сътруднички. Каквито и да бъдели новите собственици и техните амбиции, тя не допускала, че местата им щели да бъдат застрашени. При все това…
— Ако сред вас има някой, който желае да се оттегли едновременно с мен, лично се ангажирам да му изплатя петгодишната заплата, отделно от обезщетенията, които биха му дали новите работодатели. Благодаря на всички ви.
След това почти избяга, за да не се просълзи, нещо, което не желаеше да допусне по никой начин.
През следващите дни на четири пъти тя се съгласи да присъства на работните заседания на собствените си адвокати, начело с Хенри Кристи и Джош Уин, към които се бе присъединил един от най-добрите й съветници, женевецът Пиер Пончети. Противно на досегашното си поведение тя говореше малко… и почти усети облекчението им от нейното мълчание и решението й да не участва в предстоящите разговори с купувачите. Разпореди се да й представят готовите документи, след като постигнат договореност, за да ги подпише.
Скри се още по-самотна в къщата — замък в Моркот.
Единственият допуснат там през целия месец март бе Мариан Каден. Той бе дошъл от Лос Анджелис специално за да я види.
— Наистина ли приключваш, Хана?
— Наистина.
Той сведе глава и съсредоточи поглед във върховете на обувките си:
— С Лизи говорихме за това. Тя е на мнение, че не бива да правя нищо, за да те накарам да промениш решението си.
— Лизи е права. Освен това няма смисъл.
— Зная.
— Благодаря, Мариан.
Замълчаха. После той каза:
— Той ми писа, Хана. Само няколко реда, с които ме информираше, че от време на време щял да идва да вижда децата, но предпочитал да не ме среща. Молеше ме да го извиня.
Мълчание.
— Естествено, може да вижда децата, когато пожелае.
— Естествено.
Отново замълчаха. Както винаги лицето на Мариан беше непроницаемо, прозрачно сините му очи — безизразни. Ала тя знаеше, че той е ужасно разстроен.
— Страшно ми е мъчно, знаеш ли? — изведнъж рече той.
— Зная, Мариан.
Той отвори уста и шумно си пое въздух, обърна се и няколко минути съзерцава езерото.
— Можем ли с Лизи да идваме да те виждаме?
— Не бих желала, поне за известно време. Извини ме.
Той кимна.
— Как вървят работите ти? — попита тя, за да му даде възможност да се овладее.
— Добре, много добре — каза той.
Бил финансирал частично „Великолепният Крайтън“ на Сесил Б. Де Мил, който започнал да носи цяло състояние, бил инвестирал и в „Четиримата конници на апокалипсиса“ на Рекс Инграм, в който се снимал един дебютант с голямо бъдеще на име Рудолф Валентино; все още бил собственик на голяма част от парцелите в Холивуд и ги продавал хектар по хектар срещу свежи капитали или части от различни филмови компании. Лизи се чувствала чудесно, както и дванадесетте деца. Колкото до децата…
— Адам и Джонатан не ни създават никакви проблеми, Хана. Аби още по-малко, тя е чудесна. В един момент Джонатан малко ни тревожеше, но от Коледа насам се промени, успокои се.
„Веднага след като се е видял с баща си“, помисли си Хана.
— Учи се много добре. Иска да става моряк. Много е умен, Хана.
— Зная.
Лично Хайрам Джавиц предвождаше нюйоркската делегация купувачи. Още преди месец бе научил от Уин, че за продан се предлага само северноамериканската част от империята. Фактът, че или трябваше да се съгласи на сделката, или да се откаже, страшно го бе подразнил: накрая дори заяви, че Европа въобще не го интересувала, а Австралия още по-малко.
— Щяхме да ги купим, ако това се окажеше абсолютно необходимо, но щяхме да искаме други условия.
Затова и беше направо свиреп по време на целите преговори. Уин и Кристи бяха определили начална цена четиринадесет милиона долара, Джавиц не искаше да даде повече от десет. Дните и срещите се нижеха, настъпленията и отстъпленията се следваха, докато накрая се споразумяха за сумата 11 625 000.
— Хана, дай ни още дванадесет дни и вероятно ще успеем да качим на дванадесет — каза Хенри Кристи по телефона на 16 март вечерта.
— Искам да приключа. Приемете цената.
За европейската зона имаше купувач, съгласен да даде дванадесет милиона и петстотин хиляди, половината от които щяха да бъдат изплатени за пет години. Купувачът, естествено, беше френско-британският консорциум, за който Жана Фугарил бе ходатайствала.
Договориха се за седем процента годишна лихва за шестте милиона и четвърт, които щяха да се изплащат на разсрочени вноски.
И този път Хана трябваше да възпре Кристи и най-вече Пончети, готови на още седмици каторжен труд, за да получат повече.
— Искам да приключа с това.
Изречението се бе превърнало в неин лайтмотив.
Братята Фурнак купиха австралийската част за два милиона и четиристотин хиляди.
Трите договора за продажба бяха подписани на 23-и след обед. Тя не присъстваше. Джош Уин на три пъти ходи от Лугано до Моркот и обратно.
— И в трите случая доста лесно приеха четиринадесета клауза.
(Според нея всеки от купувачите се задължаваше да не се опитва да заема териториите, принадлежащи на другите двама. Изискването се улесняваше от факта, че преди четвърт век, с обичайната си тактичност, Поли я беше убедил да регистрира патентите си страна по страна — той дори бе включил в списъка, който впоследствие постоянно актуализираха, и териториите, за които се предполагаше, че могат да получат своята независимост! Така тя се оказваше конкурент на самата себе си! На времето Поли бе счел, че подобно деление ще позволи да се избегне общият провал, ако на определено място се случеше нещо.)
— Не срещнахме особени трудности — продължи Джош Уинис клауза двадесет и три. Джавиц, както обикновено, се съпротивлява известно време — този тип вероятно сутрин спори с будилника — упорито твърдеше, че съгласието вие да имате предимство при обратно закупуване ограничавала правото му на собственост, ако един ден решел да продава.
— Не ме интересува, Джош.
— Аз обаче съм длъжен да ви го кажа. Той не беше прав и го знаеше: ако един ден решите да купувате обратно, очевидно ще бъдете принудена да предложите повече от най-високата оферта, която той ще е получил. Независимо дали имате предимство или не.
— Не желая да изкупувам обратно и вие го знаете.
— Аз трябва да действам все едно че ще искате, Хана. Това ми е работата. Джавиц отстъпи.
Тя виждаше ясно, че той очаква един въпрос. Зададе му го, при все че отговорът й беше безразличен:
— Добре, Джош. Той защо отстъпи?
— Защото сте жена, защото ви счита неспособна да започнете отново това, което сте направили, но най-вече защото има грандиозни проекти; убеден е, че ръководство, различно от вашето, ще удвои и дори утрои печалбите.
— Ще си го отбележа в черното тефтерче — каза тя уморено. — В следващия си живот ще отмъстя на господин Джавиц за злобата му. Това ли очаквахте да чуете от мен?
— Хана, без вас ще бъде непоносимо тъжно.
— Приключи ли всичко?
— Да. Никой от нас не може наистина да повярва…
Тя затвори огромните си сиви очи. При третото си идване за деня Уин я завари седнала на терасата, опасваща цялата къща, в кресло от ракита с широка облегалка, цялото във възглавнички в черно и наситено червено. До този момент той не беше влизал в къщата, с изключение на онзи път, когато го бе приела в зимната градина, претъпкана с екзотични растения.
— Какво целите, Джош? Сама да си отправя нещо като предизвикателство ли?
— Би ми се понравило да го видя — отвърна Уин така разпалено, че сам се учуди.
— Не разчитайте.
Тя придърпа към себе си екземплярите на третия, последен договор, с австралийците, парафира ги и ги подписа, без дори да ги прочете.
— Сбогом, Джошуа. И благодаря за всичко.
Една от клаузите, вписана във всички договори, се отнасяше лично до нея: забраняваше й се, лично или чрез подставено лице, да участва в производството на козметични продукти и парфюми. Подробно бяха изброени един по един всички продукти и дейности в областта на търговията и производството, до които й бе забранено да се докосва; не можеше нито да ги създава, нито да ги произвежда, нито да ги разпространява или продава, нито да ги рекламира по какъвто и да било начин; прочутият й знак Х вече не беше нейна собственост, другите можеха да го използват, тя не. Клаузата разпростираше действието си върху всички страни по света, които съществуваха или щяха да съществуват.
Адвокатите на Джавиц бяха помислили за всичко.
— Не ме учудва, че толкова се страхуват от вас — беше коментирал Пиер Пончети, швейцарецът, който мъничко, съвсем мъничко й бе заместил Поли.
Същата нощ, в сводестата зала на приземния етаж, тя изгори лист по лист триста и няколкото тефтерчета, които години наред бе влачила със себе си в един метален куфар, с който никога не се разделяше и от който единствено тя имаше ключ.
Най-старото беше от есента на 1890 и пролетта на 1891 г., отпреди двадесет и осем години. Тогава тъкмо бе отишла във Варшава — беше на петнадесет години и половина, — но вече следеше за доброто функциониране на трите си магазина, на които лично водеше сметките. Едва в Австралия бе започнала да използва овце. „Ако бях в Канада, сигурно щях да рисувам мечки.“
В този тефтер имаше няколко внимателно сгънати листчета. Не беше нужно да ги разгъва, за да си спомни какво съдържаха: първите стихотворения, писани от Тадеуш специално за нея. Нещо повече, тя знаеше какво има на всяко листче, изписано със ситния й почерк, който с годините беше станал още по-дребен и контрастираше с неговите широки и разлети букви. Все пак прочете: 6 септември 1891 г. — Тадеуш ме люби за първи път. По-нататък, на гърба на едно стихотворение: 11 декември 1891 г. — Малко ме е страх. Тъкмо беше разбрала, че е бременна, а Пелте Вълка непрестанно я преследваше.
Изгори всичко.
Със застинало лице и широко отворени, но сухи очи — и без друго непоносимата топлина в къщата веднага щеше да ги изсуши. За да унищожи напълно всички тефтери, особено тези, с прекрасните кожени подвързии от последните години, трябваше да поддържа буен огън.
На 19 април рано сутринта семейството, което й прислужваше, замина. Бяха я помолили да им даде три дни почивка, трябвало да отидат в селото си на нечия сватба. Бяха й предложили да ги замества едно младо момиче от Моркот. Тя отказа. Както винаги стана призори, към пет часа. Чу ги да тръгват.
От двадесет и седем дни не получаваше вече отчетите, които преди я следваха навсякъде по света, като непресъхващ поток, и отмерваха съществуването й. Беше прекарала над тях хиляди часове, често се бе спасявала с тях.
Първите дни бяха най-тежки, тогава изпадна в тих и всепоглъщащ яд срещу самата себе си, идеше й да вие. После я обзе апатия. Но така и не можа да се реши нощем да взима от гарденала, който Луис Мак й беше дал.
После постепенно си възвърна волята за живот, която винаги я бе изпълвала. „Ще откачиш още повече, ако не се вземеш в ръце.“ Като истински статистик тя методично бе огледала всичко, с което можеше да се занимава. Но не откри кой знае какво. Не знаеше нито да плете, нито да шие; не й се отдаваше да рисува или да вае — нямаше дори зачатък на талант, а отгоре на всичкото го осъзнаваше с убийствена яснота.
За музиката да не говорим. Знаеше, че е почти феноменално немузикална. Опитът да пише, препоръчан й от самия Марсел Пруст, й стигаше, тогава писателят бе възкликнал: „Защо си толкова студена в писането, след като си така жизнена?“.
Оставаха гоблените, градинарството и благотворителността.
Отново бе започнала да се надсмива над себе си, а това означаваше, че полека-лека започваше да се съвзема от продажбата, която изживя като същинско ампутиране. Чувствайки отново нуждата от движение, тя започна уморителни разходки в планината, без да се съобразява с обувките и роклите, които съвсем не бяха удобни за тази цел. Един път за малко да се пребие, докато се опитваше да изкачи (беше с шапка, с неизменното чадърче, с което пазеше кожата си от слънцето, с ботинки на токчета и ръчна чанта) един много стръмен каменист склон, който спокойно можеше да заобиколи, но реши да превземе просто заради предизвикателството. Когато най-сетне се изкачи, тя се наслади на победата си с гордост, която й напомни за юношеството, а после издълба в скалата Х-то на своето име, както правеха алпинистите.
Започна отново жадно да чете, взимаше книги от библиотеката, която беше събирала за Тадеуш, а после започна да поръчва от Женева по двеста-триста книги на един път.
На 19 април четеше. Бяха изминали около десет часа, откак прислужниците бяха заминали за родното си село Гуарда, в кантона Гризон. Щом слънцето се вдигна, беше излязла на една от самотните разходки… и си бе докарала според нея леко изкълчване на левия глезен, след като лошо бе скочила. Завърна се, куцукайки, в огромната къща, която беше невероятно празна и тиха, лежа дълго във ваната, докато накрая зъбите й затракаха, защото с времето водата стана ледена (изпитваше ужас от студените вани, но не можеше да се отърси от мисълта, че са полезни). Опита се да превърже глезена си и почти успя, доста изнервена от несръчността си. И то не само като медицинска сестра, защото освен това беше изгорила единия си пръст, докато топлеше вода за ваната, а четири дни преди това, опитвайки се да разглоби нещо (не му знаеше наименованието) в мотора на ролса, си беше одраскала лакътя. Без да се броят болките в краката сега, когато мускулите бяха изстинали.
„Истинска касапница. Накрая от мен ще останат само парчета.“
Четеше в беседката и хапваше бисквити, като ги топеше в половин чаша токайско вино, сред пълна, почти свръхестествена тишина. Езерото се разстилаше пред погледа й. Не беше настъпил още моментът, когато го предпочиташе, харесваше го повече вечер. При залез водата посребряваше, склоновете на планините ставаха тъмнозелени, после сини, а накрая се сливаха с небето. Тогава настъпваха няколко вълшебни мига, когато сякаш само фосфоресциращото езеро бе единственото живо нещо.
Беше седнала или по-скоро се бе сгушила, брадичката й се бе опряла в гърдите така, че долната й устна се бе издала малко напред. Разтворената книга бе опряна върху гърдите й, които изглеждаха съвсем подходящи за целта. Потънала във фотьойла с широка облегалка, малко големичък за нея, тя сякаш се цупеше, това доста й отиваше, а една непокорна къдрица падаше приятно над ухото й. Пред себе си бе поставила друго кресло с огромна възглавница, за да може да постави изкълчения си глезен и да намали болките в мускулите. Беше облечена в бяла рокля от Жана Ланвен, с дантели в любимото й наситено червено. Роклята стигаше до средата на прасеца, а острото деколте загатваше бюста й благодарение на едно разкопчано копче, кожата на гърдите й бе млечно, дори сметаново бяла, защото тя никога не я бе излагала на слънце. На шията си носеше фина златна огърлица със седемнадесет черни перли, подарени й от Тадеуш.
Четеше събраните съчинения на Уолтър Скот в осемдесет и четири тома. Тъкмо беше започнала седемдесет и първи, първата част на „Хрониките на Канънгейв“ и доста се отегчаваше. Беше стигнала до пасажа, в който Кристъл Крофтангри отива у мис Нели.
Замръзна.
Макар шумът да беше лек, почти недоловим и да не бе предшестван от нищо, дори от изскърцване на портата.
— Не трябваше да продаваш — каза той.
Тя постави книгата на лицето си и с движение, което не би могла да обясни, силно се отдръпна към облегалката на фотьойла, сви се, сякаш искаше да изчезне. Очите й бяха отворени широко до невъзможност.