Пол-Лу Сюлицер
Императрицата (16)

16.
Мисля, че ме лъжеш…

Идеята да го изпратят във Върмонт беше на Мак.

Пак той бе избрал мястото, санаториум, който един от синовете му ръководеше. Отначало Хана бе отказала категорично: дума не можело да става някой друг да бди над него.

— Не желая да се меся в семейния ви живот. Но съм принуден, защото за мен е очевидно, че той е изиграл някаква роля във всичко това — отвърна дребният професор. — Трябва да се преборим с два проблема, госпожо. Ще са нужни месеци той да отвикне. Ако въобще успее. Това е напълно достатъчно за нас. Но аз споменах два проблема: втория го създавате вие… извинете, му създавате вие. Трябва ли да продължавам?

Мълчание.

— Не — каза най-после Хана.

— Не зная до каква степен двете неща са свързани. Не сте длъжна да ми кажете, разбира се.

Тя свали ръкавиците си, без да съзнава, после отново ги сложи, очите й бяха широко отворени.

— Добре, ще го направя — каза тя.

— Вие сте много умна жена. Не го казвам, за да ви лаская.

— Да, да — каза тя с огромно огорчение. — Затова ли с него стигнахме до тук?

На много последователни срещи тя му разказа всичко, което се бе случило от лятото на 1882 г. до Вердюн, и то с такова безпристрастие и спокойствие, каквито не бе подозирала у себе си.

Мак не направи никакъв коментар.

Как щял да лекува Тадеуш?

Отвикване, по онова време друг начин не беше известен. Щели да му дават постепенно все по-малки дози и да го държат под зорко наблюдение, за да не може да си набави наркотици. Тъкмо затова били избрали Върмонт, защото бил отдалечен от Ню Йорк.

 

 

Мястото се наричаше Смъглърс Ноч, Дефилето на контрабандистите, и беше в Зелените планини. При хубаво време, както в деня, в който отидоха, се виждаха, съвсем на запад, ясните очертания на езерото Чамплейн и канадската граница. Санаториумът беше голяма сграда, построена преди две години. Специалният вагон на Хана, закачен за влака в Ню Йорк, бе откачен при Есез Джънкшън, замениха го с големия ролс, каран от Ковалски, с който минаха по коларския път през великолепна гора от борове, букове и кленове. За Тадеуш бяха запазили целия трети етаж в едно от крилата; общо осем стаи, от които една, разбира се, беше кабинет — библиотека, заради нея бяха съборили няколко стени.

Тя улови погледа му и каза:

— Не си длъжен да останеш, Тадеуш. Тук си, защото се съгласи да дойдеш, ще си тръгнеш, когато пожелаеш, ти ще решиш сам.

Кимване с глава вместо отговор. Не бяха си разменили нито дума в повече от най-необходимото, откакто преди шест дни беше излязъл от кома и й бе казал: „Ти отново дойде да ме търсиш, Хана“.

Един път в апартамента на Минета Лейн, след това във влака, той бе получил нещо като епилептични кризи. Нужни бяха дружните усилия на двама огромни болногледачи, а после и спринцовката на лекаря, за да се успокои.

Беше се опитал да се хвърли през прозореца.

Сега беше спокоен и невероятно нормален. Обиколи апартамента на третия етаж, попипа книгите, картините на Климт, Мондриан, Клее и други.

Никакъв неин портрет, нищо, което да напомня за нея. Отначало бе закачила картината на Густав Климт, рисувана през 1899-а, на която тя беше с разголена гръд — Тадеуш винаги бе искал тя да е в спалнята им, — после я свали и получи одобрението на Луис Мак.

Най-сетне той се спря пред сандъчето с катинар, където бяха личният му дневник и албумът със снимките, сам го бе извадил от бюрото с капака.

— Пипала ли си нещата ми, Хана?

— Не.

Усмивка:

— Мисля, че ме лъжеш.

— Ти няма да ми повярваш дори ако ти кажа, че слънцето съществува. Не съм пипала нищо — отговори тя още по-убедително, защото не беше сигурна, че беше в негов, в техен интерес, да отрича.

Прозорците във всички стаи бяха спускащи се, но със стъкла достатъчно дебели, за да не могат да бъдат счупени, а на резетата им имаше катинари. Двама болногледачи следяха с поглед Тадеуш, където и да отидеше. Той се преструваше, че не ги вижда.

С припадането на здрача навън безформената и заоблена маса на връх Мансфийлд, смекчавана от заскрежената растителност, се оцвети в розово, а тесните и извити долини бавно започнаха да потъмняват. Докъдето поглед стигаше, постройка не се виждаше, не бяха забелязали жива душа, докато се изкачваха към Дефилето на контрабандистите. Усещането за откъснатост и тишина беше потискащо. „Как стигнахме до тук?“, мислеше си Хана, обхваната от непосилна мъка. В предишните дни, когато трябваше да се бори и да решава проблемите на това, което наричаше и винаги щеше да нарича болестта на Тадеуш, тя бе действала с обичайната си енергия. Не се бе съмнявала, че го прави за добро, но едва сега напълно осъзна последиците от взетите решения: беше го изпратила в затвор, но всъщност беше ли постъпвала някога по друг начин?

Вечеряха спокойно и се правеха, че не забелязват болногледачите, които се сменяха. Когато се нахраниха и дойде време за лягане, лекарят инжектира на Тадеуш всекидневната му доза наркотик. Той веднага стана словоохотлив. — Говорихме за децата, Лизи, това беше единствената тема, по която можехме да се преструваме, че се разбираме.

Преструваха се и на другата сутрин, когато на зазоряване тя си тръгна с Ковалски. Беше спала не повече от два-три часа, сама. Той не си беше легнал, крачеше напред-назад в кабинета — библиотека, четеше или може би пишеше.

Изпрати я до ролса.

— Какво ще правим за Коледа?

Той отговори, че предпочитал да прекара празниците сам.

Както и следващите месеци, цялото време, през което щял да бъде там. Освен ако синовете му се съгласели да идват да го виждат през ваканциите. В този случай (усмивка) той щял да се постарае да им се представи като баща, който не бил за съжаление.

Тя понечи да се качи в колата, когато той я взе в прегръдките си. В следващата секунда устните им се докоснаха съвсем за кратко. Той се отдръпна и й подаде две затворени писма, едното за Адам и Джонатан, другото за нея.

Тя изчака да влезе в личния си вагон и да потегли за Ню Йорк, за да отвори второто: с няколко изречения беше описал какво щеше да бъде тяхното бъдеще: той или щял да се оправи сам, или въобще нямало да се оправи, тя била сторила всичко възможно, но отсега нататък той щял сам да се грижи за себе си; предварително приемал всяка форма на раздяла, която тя би могла да пожелае; а ако успеел да се излекува и тя все още била съгласна да го приеме, можели отново да заживеят заедно, ако се окажело възможно. Но да му дадяла време, да го оставела сам на себе си.

Нито една любовна или нежна дума в заключение на тъй краткото писмо.

Последният спомен, който запази от него, когато ролсът потегли надолу по алеята, беше фигурата му на фона на снега и голите дървета и непреодолимата му самота — един път и неговата фигура изглеждаше дребна между двамата болногледачи гиганти.