Пол-Лу Сюлицер
Императрицата (13)

13.
Не е толкова трагично

Тя все пак вложи пари в киното. По онова време Мариан бе започнал да получава печалбите от сделките си с недвижими имоти — бяха огромни. Дългата процедурна битка между арогантното опекунство на компанията „Мошън Пикчърс Патентс“ на Томас Едисон, който претендираше, че бил собственик на всички патенти, и независимите продуценти бе завършила с решението на Върховния съд от 15 октомври 1915 г., с което въпросните патенти се анулираха. Холивуд, който до този момент бе в някакво ембрионално състояние, буквално за дни се превърна в Мека на кинематографичната индустрия. Биеха се кой да купи парцелите, собственост на Мариан.

В това време той правеше едно проучване, за което Хана го бе помолила. Според него поне три кинокомпании имаха обещаващо бъдеше: „Юнивърсъл“ на Карл Лемле, „Парамаунт“ на Зукър и Ласки и „Фокс“ на Уилям Фокс (беше унгарски евреин и с негов сънародник бяха започнали в предградията като клоуни под името Шмалц Брадърс).

— Има и други многообещаващи господа: Маркъс Лоу, който е създал „Метро“, Самуел Голдуин — роден е във Варшава и истинското му име е Голдфиш — или пък братята Мейър, които са от Минск, Русия. Както и братята Уорнър, които също са дошли от Полша. Или пък Селзник, той е украинец.

Тя прихна да се смее:

— Нима не намери нито един Смит или Дюпон?

— Не, но мога да потърся — отвърна той невъзмутимо.

Тя избра „Парамаунт“. Художествен директор и главен режисьор бе Сесил Б. Де Мил; в момента снимаше „Жана д’Арк“ и подготвяше „Завоевателите“, с които щеше да се прочуе. Хана го познаваше от години и много го уважаваше.

Типично по свой маниер тя не смесваше работата с удоволствието и личните си вкусове. Освен това държеше на принципа за разделение — не можеше да рискува евентуален провал на инвестициите й в кинематографията да засегне останалите й начинания. При опита да навлезе в един мъжки свят обстоятелството, че е жена, отново й се струваше недостатък. Създаде независима компания и назначи за директор един от братята на Мариан, Джоузеф Каден.

 

 

Адвокатите и Джоузеф Каден изработиха със Зукър договора за участието в „Парамаунт“. Документите подписаха на 25 ноември. Тя не беше в Съединените щати: десет дни по-рано една телеграма, дошла от Лондон, отново бе разбила сърцето й: нежният, мил, прекрасен Поли Туейтс бе умрял от разрив на сърцето на петдесет и шест години; цели двадесет години той бе вървял до нея с нещо повече от вярност, между тях бе имало приятелско съзаклятие, започнало още от Австралия. След Мендел, сега още един свидетел на нейното юношество я бе напуснал — това бе началото на една дълга и скръбна литания, която тя щеше да произнася до края на дългия си живот.

Мигновено бе телеграфирала новината на Тадеуш, но камериерът му бе отговорил, че господинът отсъствал за два-три дни. Затова замина сама, на борда на „Турен“ — един от редките параходи, които се осмеляваха да превозват цивилни пътници през Атлантика. (Шест месеца преди това имперското германско посолство бе публикувало в „Ню Йорк Таймс“ зловещо предупреждение, подкрепено в следващите дни с конкретни действия, по-точно трагичното потопяване на „Лузитания“.)

Потънала изцяло в спомени за Поли, тя почти не забеляза вълнението на спътниците си, заети тревожно да наблюдават браздите от торпилите на една подводница. В Лондон се озова в обятията на Естел Туейтс и Уини Чърчил — той беше в униформа, беше се върнал на служба въпреки своите четиридесет и една години, — с когото се бе запознала на сватбата на Туейтсови.

В Лондон остана десет-дванадесет дни и се убеди във всичко, което отчетите на директорката й за Британските острови Сесил Бартън й бяха загатнали: войната не само не пречеше на работата й, а дори я увеличаваше; сякаш жените, поне нейните клиентки, намираха в грижите за красотата си отдушник заради отсъствието на своите мъже, синове и бащи, заминали по фронтовете.

Прекоси Ламанша и стигна до Париж. Същото заключение: козметичните салони никога не са били толкова пълни, фабриката в Европа продължаваше да работи, а персоналът, почти изключително от жени, очевидно не бе засегнат от мобилизацията.

Бе планирала да се върне в Съединените щати към 15–18 декември, навреме за коледните празници. Телеграмата от Мариан получи на улица „Анжу“ 10 (Кокто вече не бе там, беше заминал да се прави на войник, какво ли нямаше по света).

За предпочитане завръщане веднага, бе написал Мариан.

 

 

Щом го погледна и разбра.

— Тадеуш?

— Да. Не е толкова трагично.

— Как знаеш, за бога? Знаеш ли къде е? Не? Тогава?

Беше дошъл да я посрещне при малкия параход на компанията „Кюнард“. Бяха й нужни девет дни да прекоси Атлантика, параходът непрестанно променяше посоката; беше ходил дори до Ирландия, до Голуей, защото разузнаването бе сигнализирало за немска подводница в околностите.

— Може би те разтревожих напразно. Наистина не знаех какво да правя.

Беше дошъл да я вземе на нюйоркското пристанище с новия си шестцилиндров „Пиърс Ароу“.

Караше със спокойната мудност, с която правеше всичко.

— Да не вземеш сега да се разбързаш — каза Хана.

— Отначало той изчезна и три седмици нямахме никакви новини…

— И не се разтревожихте?

— Самата ти тъкмо бе тръгнала за Европа. С Лизи си помислихме, че може би е тръгнал след теб. Нали я знаеш Лизи.

„Създадена съм да бъде щастлива“: оптимизмът на Лизи бе толкова непобедим, че сигурно щеше да продължи да вярва в живота и щеше да мисли какво ще вечерят дори ако падаше от петдесетия етаж.

— А после, Мариан?

— На двадесет и осмия ден получихме писмо от него. От Мексико, по-точно от Оаксака. Намира се на триста километра южно от град Мексико. Пишеше, че всичко било наред, че нямало защо да се тревожим, че отново бил започнал да пише и че не трябвало да те предупреждаваме.

— От коя дата беше писмото?

— От девети ноември. Хана, от доста време той наистина бе започнал отново да пише, искам да кажа не нещо като „Конника“, а книга като тези от преди да започне да работи за киното.

— Не ми е казвал.

— Лизи е знаела, но не бе казала и на мен. Направи го съвсем наскоро. Дори не беше много сигурна, нали знаеш, с него е трудно да се прецени. Хана, наистина не знаех какво да направя. В Оаксака има английски консул, накарах да съберат сведения, изпратих телеграма. Отговорът бе: Колата на господин Нюман наистина е при нас, но не и самият господин Нюман. Отидох там. Накрая на света е. Тадеуш бе наел една малка къща за една година, но преди три седмици беше заминал.

— Оставяйки колата си?

— И мен това ме притесни. Накарах да претърсят всички околности. Там също воюват. Панчо Виля и Емилиано Салата. Помислих си дори дали не е станал военен кореспондент.

— Или dinamitero^[1], защо пък не?

— Нужни ми бяха десет дни, докато вляза в дирите му: беше взел влак до Веракрус, а оттам кораб за Съединените щати.

— Датата? Искам да кажа кога го научи?

— На седемнадесети ноември.

— Все още съм била в Лондон. Трябваше да ме предупредиш по-рано.

— За да ти кажа какво? Че се е прибрал в Америка? Точно тогава получихме второто писмо. От Веракрус, с успокояващи новини: пътувал за вдъхновение, бил възнамерявал да посети всяко островче в Карибско море и всичко било наред. Не трябвало да ти казваме нищо, защото искал да те изненада.

— Но ти все пак си го потърсил в Ню Орлиънс. А той е искал да го оставите на мира.

— Ти ме научи да действам така, Хана. Всъщност той бе останал в Ню Орлиънс само няколко дни. Хана, той е носел със себе си двеста страници ръкопис, които влачел в една кожена чанта още в Оаксака. Консулът си я спомни. Открихме чантата, беше я продал за пет долара на Бърбън стрийт. А ръкописа бе изгорил в хотелската си стая, преди да се качи на кораба. Тогава ти телеграфирах.

Никой писател нямаше да изгори без сериозна причина ръкопис, който му бе струвал месеци работа.

— За къде е взел кораб?

— Сан Хуан, в Пуерто Рико. До преди няколко дни беше там. Но двамата детективи…

Тя затвори очи.

— Накарал си да го следят, Мариан?

— Щеше да ме упрекнеш, ако не го бях направил. Не греша, нали?

„Не се сърди на Мариан, Хана. Вярно е, че ти го научи да реагира така. Месеци, години наред го караше да върви по следите на Тадеуш. Превърна го в ловно куче и той е реагирал като такова. Ти си отговорна, не той.

Прекрасно можеш да си представиш как се е почувствал Тадеуш, който вече е бил в отвратително състояние, ако не му се е отдавало да пише, когато отново се е усетил преследван и дебнат. Сигурно си е помислил, че както винаги отново ти го преследваш и дебнеш.“

— Къде е той, Мариан?

— Не знаем, Хана. Съжалявам. Претърсихме целия Сан Хуан, но напразно. Беше изчезнал.

Колата величествено си проправяше път сред ордата фордове. Ню Йорк вече беше украсен с новогодишни лампички.

 

 

Последваха четири дълги месеца ужасяващо мълчание. После пристигна писмото от Тадеуш.

Изпратено от Париж на 11 април.