Пол-Лу Сюлицер
Императрицата (12)

12.
Ами че той ме ругае, та това е прекрасно…

Филмът и книгата излязоха в средата на юни, четири-пет седмици след раждането, така че и дума не можеше да става да прекоси Америка, за да присъства на премиерата. Телеграмата от Тадеуш получи тъкмо в момента, когато беше седнала в кабинета си, в къщата в Лонг Айланд, към четири и половина сутринта: Триумф скромно казано. Обичам те.

Самият Тадеуш пристигна осем дни след това. Повече от всякога приличаше на удовлетворен автор. Благодарение на договорите, умело подписани от Поли Туейтс и американския му екип, той щеше да получи дванадесет процента от печалбите от филма, които щеше да раздели с Еди Лукас; очакваше се да са най-малко 30–40 000 долара. Но това не беше всичко: беше подписал още два договора за сценарии, единият за „Завръщането на Самотния конник“, а другият за „Реваншът на Самотния конник“.

— Аз им предложих „Самотният конник и хората — мравки“ и „Самотният конник срещу Франкенщайн“, но те нещо не бързат. Още се колебаят малко. Може би по-късно. Еди направо е откачил, предложи ми договор за пет години, гарантира ми петдесет хиляди долара годишно, при условие че му пиша по един „Конник“ всеки три месеца. Ще приема, както се досещаш. А, добре че се сетих…

Подаде й кутийка от кожа, в черно и наситено червено. Диамантена огърлица.

— Тадеуш, сигурно си дал цяло състояние!

— Ами нали съм богат…

— Почти бих предпочела черните перли, знаеш ли?

— Ще продължа да ти подарявам черни перли, по една всяка година, докато съм жив. Това няма нищо общо с тях.

Този път тя не издържа на дребнавостта си. Отиде да се осведоми за цената на огърлицата: над 150 000 долара. После си помисли: „Не е задържал за себе си и една стотинка от спечеленото в киното. Сигурна съм, че дори има дългове“.

Той се усмихна, никакво трепване по лицето му, в гласа или на ръцете, което да издава, че крие нещо. Тя го попита:

— Еди-кога ще издаде „Пустинята на татарите“?

— Я помисли, кой издател ще се съгласи да пусне едновременно и от един и същи автор две толкова различни книги? Хана, аз никога не съм се месил в твоята работа, но ти би ли пуснала в продажба по едно и също време и с еднаква марка луксозна козметика и сапун за пране? Разбираш ли?

Усещане, по-скоро убеденост, че той изживява някакъв ад. — Лизи, човек винаги може да преправя историята. И да я проумява впоследствие. Между нас с Тадеуш не съществуваше само ужасният проблем с парите, които аз имах и печелех безумно лесно, а той никога не е имал, освен когато аз се намесех. Още през първите дни на женитбата ни аз му предложих всички възможни решения, в това число и да му дам определена сума пари, с които да разполага, както пожелае, ако иска да си измисли богат чичо, когото е наследил, така че никой да не знае откъде точно са дошли парите. Не. Предлагах му всякакви постове при мен, например онзи, който после бе зает от Джош Уин. Не. Предложих му той да бъде президентът, официалният шеф, комуто хрумваха всички идеи, а аз да му бъда само сътрудничка. Не. Но все пак той трябваше да живее от нещо, знам ли, да си купува костюми и долни гащи, цигари, да може да плаща пътуванията си. Когато отидехме в някой ресторант или хотел, се опитвах да го накарам да вземе парите, та пред хората да изглежда, че той плаща. През 1900 година на това много се държеше, а не съм сигурна, че и днес, седемдесет години по-късно, не продължава да е така. Не. Аз плащах, а той мълчеше. Наричаха го жиголо в лицето. Два-три пъти разби физиономията на мръсника, но все се усмихваше: „Няма значение, Хана“. Никога нищо не ми поиска, дори и книга. Първите три години тайно му купувах дрехите, обувките, всичко. Не можеш да си представиш колко ми беше неудобно и колко бях нещастна, Лизи. Да, дори и с теб не съм го споделяла до тази вечер. Изглежда толкова глупаво, че всички биха се смели.

НЯМА ЗНАЧЕНИЕ, ХАНА… по дяволите, ако знаеш само как мразя тази фраза.

Но проблемът не беше само в парите. През целия си тъй дълъг живот най-много на света съм желала, милиард пъти повече от пари и успех за себе си, той да успее. Да се прослави като писател, защото беше създаден за това, защото не можеше, а и не искаше да прави друго. Беше ужасно, годините минаваха, а това не ставаше. На пръв поглед той беше в прекрасно материално положение, трябваше само да пише. И той пишеше, но никой никога не пожела книгите му. Единствено когато измени на себе си и като пълен глупак взе да пише глупави неща. Казват, че евреите били тормозени, ала той беше тормозен много повече. Този живот наистина е скапан, питам се как успях да го издържа до тази възраст.

Нито пари, нито успех. При неговия изключително самовзискателен характер и прекалена, ненормална чувствителност.

И аз, за капак. С години го бях преследвала с гадния си език, който не можех да сдържам… то аз и досега не мога, знам. С мен не се живееше лесно, най-меко казано. Не беше достатъчно, че го обичах до полуда.

И какво от това, че разбирах нещата? Какво трябваше да направя, за да ги променя?

 

 

Роди Абигейл на 4 юли. Трудно, много трудно дори. Болките продължиха с часове, бебето се опитваше да излезе с рамото напред. Петимата акушер-гинеколози, събрани около нея, след като бяха опитали с форцепс, започнаха да говорят за цезарово сечение. До този момент почти бе успяла да не вика. Сега свирепо изрева: „Скапани тъпи глупаци, опитайте отново! Хайде, ще броим заедно: едно, две-три!“.

След това бяла, пребяла като платно и със затворени очи попита: „Момче или момиче?“. Беше момиче. Тя извика: „Въобще не се учудвам, досадна е почти колкото майка си!“.

Четиридесет и осем часа след събитието вече бе свикала щаба си около постелята. Джошуа Уин беше бивш адвокат, с когото се бе запознала още при пристигането си в Америка. Тогава той тъкмо започваше кариерата си. Дълго бе работил за нея като юрист, след Поли Туейтс тя най-често търсеше неговото мнение по отношение на договорите и правата. Накрая му предложи поста генерален директор, като мъж не беше лош.

— Джош, искам окончателно да отделя Европа от Америка. Искам това да са две различни дейности, с три общи точки: аз, вие и производството на козметика и парфюми.

Беше се върнала изцяло към работата си. Едно вестникарско заглавие, споменаващо трудностите в Европа (тя не прочете по-нататък) я бе поставило нащрек.

— Вижте подробностите с Поли, Джош. Аз вече му писах по този повод, той знае за какво става дума. И нека се изясним: искам три отделни фирми, като смятате и Австралия и Нова Зеландия. Всяка от трите да се задължи никога да не навлиза в периметъра на другите две. Все едно че се ръководят от три различни личности, които са се споразумели да не се конкурират помежду си.

Много беше досадно, но юристите никога не бързаха. Чак след няколко седмици Уин тръгна за Лондон и Париж да уреди с Поли последните подробности. Намираше се насред Атлантическия океан, когато войната избухна. „Това са мъжете, човек никога не може истински да разчита на тях“, помисли си Хана.

Тъй като разлистваше вестниците единствено за да види къде са разположили рекламите й, тя въобще не бе обърнала внимание какво се бе случило в разни чудати места като Босна и Херцеговина и някакво си Сараево — „Аз дори не знам това къде е! А доста съм попътувала“. Това бе единствената й реакция при избухването на Първата световна война. С техните заяждания тия кретени бяха направили на пух и прах доста от плановете й тъкмо когато бе решила да активизира работата си в Европа, защото малко я бе позанемарила. „Добре се подредих сега, няма що. Банда негодници!“

Бяха й нужни няколко дни и обяснения на околните, за да схване значението на събитието. Беше стъписана и някак невярваща. Гледани от Америка, всички тези страни, които тя познаваше и обичаше, си приличаха. А това, че те бяха способни да се карат и да изпратят народите си взаимно да се избиват, й изглеждаше чиста лудост. Тадеуш отиваше по-далеч: той смяташе, че Европа — онази, в която те се бяха родили и израсли — щеше да изчезне завинаги.

— Ти поне няма да хукнеш да воюваш, надявам се. Ти си американец.

— И съм горд с това. Но аз съм също толкова европеец.

— Все едно, прекалено стар си да се биеш.

— Вярно. Освен с теб в леглото.

Адам и Джонатан пък бяха още малки. За какво тогава се тревожеше?

За приятелите си във Франция, Германия и Англия? Сигурна беше, че те няма да бъдат засегнати, всъщност тя работеше главно с жени. Освен това направо я напушваше смях, като си представяше Кокто и Марсел Пруст като пехотинци.

Семейството й в Полша? Преди девет години, през 1905-а, беше получила писмо, препратено чрез козметичния й салон в Берлин. Беше от брат й Симон: Съвършено случайно узнах, че все още си жива, но не такава е, уви, участта на нашата майка. Господ я прибра в сияйните си владения… Следваха много горчиви упреци, накаканизани като талмудическа литания: как можело до такава степен да няма чувства към семейството си, толкова да не се интересува от своите, да не изпълнява нито едно от задълженията си, особено религиозните? Упреците изобщо не трогнаха Хана. Не се чувстваше задължена на Симон, който никога не се бе интересувал от нея, нито когато живееха заедно в щетъла, нито когато тя тръгна за Варшава. Въпреки всичко му бе отговорила, предложила му бе пари, ако евентуално се нуждаеше, и дори се бе поинтересувала как живее. Получила бе двадесет и осем страници още по-яростни порицания… завършващи при това с искане за пет хиляди рубли. Изпратила му бе двадесет хиляди и бе решила, че с това въпросът е приключен. Само дето след два месеца директорката на салона в Париж я бе уведомила за появяването в луксозните помещения на Сент-Оноре на един брадат равин, повлякъл след себе си жена и девет свадливи деца. „Изхвърлете ги!“, бе телеграфирала Хана. Тогава се бе намесил Тадеуш и я бе призовал към благосклонност; и се бе заел лично да издейства на семейството на онзи, който всъщност му беше шурей, средства да се установи във Франция. Но с това не се бе свършило: шуреят бе обявил, че там имало прекалено много евреи и равини, които го били конкурирали. Наложи се да осигурят финансово преместването им в Алжир, Аллах само знаеше защо точно там. Тя плащаше ли, плащаше и накрая дори се бе оставила да я убедят да отиде да ги види. Фатална грешка; равинът и двамата му най-големи синове не бяха пожелали да й отворят вратата и й бяха забранили да се види и с другите си племенници и племеннички, защото била скъперница. Беше си тръгнала побесняла. Тадеуш отново я бе успокоил и я бе убедил да им изплати прилична издръжка. „Дявол да го вземе, по-евтино щеше да ми излезе, ако издържах балета на Парижката опера!“ (Та тя им даваше десеторно заплатата на която и да е директорка на козметичен салон.) В резултат на това варшавският квартет — бащата, майката и двамата най-големи синове, поиска още повече: Симон настояваше да му се построи лична синагога, където той да е духовен водач. „По-добре накарай мързеливите си синове да работят“, бе отвърнала Хана. Симон я бе залял с огън и жупел: неговите синове щели да посветят живота си като него единствено на изучаване на Свещените книги и щели да се молят за нея, дето толкова е прегрешавала… „По дяволите!“ С тази последна ругатня бяха приключили роднинските им отношения. Симон обаче бе продължил да й пише, преправяйки почерка си, за да не бъде разпознат, и изпращаше писмата си от най-невероятни места. Тя ги хвърляше в кошчето и не отговаряше.

Прочете „Реваншът на Самотния конник“, който трябваше да излезе в края на септември. Еди Лукас й бе изпратил коректурите по нейна молба. Книгата й се стори изумително глупава, още по-ужасна от първата. Корицата беше вулгарно агресивна: полугола девойка на препускащ кон, преследвана от апахи, целите в пера — изглеждаха доста странни, — които размахваха томахавки, а това беше още по-любопитно. Дори Лукас бе малко притеснен. Но не много, след толкова години лишения той бе вкусил сладостта на големите тиражи.

— Тадеуш ли написа това?

— За осем дни. Може да пише и бързо, когато поиска.

— Ще издадете ли „Пустинята на татарите“, Еди?

Не веднага, бе признал той. Освен това Тадеуш си бил взел ръкописа. Той щял да решава.

— Хана? Какво става? Вие никога не сте се интересували какво пише той, освен един-единствен път. Не си спомням през останалото време да сте коментирали. Не ви упреквам за безразличието, разбирам го. Мога ли да бъда искрен? Тадеуш е на път да постигне нечуван успех, макар и не в жанра, в който опитваше в началото. Мисля, че сте прекалено европейка в реакциите си и затова правите разлика между сериозния и евтиния писател и…

— Ревнувам от успеха на Тадеуш, така ли?

— Не съм казвал такова нещо.

— И добре че не сте. Инак щях да счупя нещо в главата ви. А сега изчезвайте, ако обичате. Не си търсете коректурите, изгорих ги.

 

 

Глупавата война в Европа продължаваше да не я интересува.

Тадеуш беше в Лос Анджелис. Не го беше виждала повече от три месеца. Естествено той й пишеше три пъти в седмицата и се обаждаше по телефона в неделя. Ако й се приискаше, можеше да научи новини за него от репортажите му в „Ню Йоркър“; разказваше подробно за живота си в Калифорния, в стила, в който би писал за бушмените или зулусите — беше много забавен. „Няма съмнение, че прекрасно познава всички тези актриси, чиито приключения описва.“

В края на октомври Лизи и Мариан се върнаха от Бевърли Хилс. Бяха взели със себе си само най-малките деца, които още не ходеха на училище, другите бяха оставили при слънчевото време. Лизи се чувстваше виновна. Мариан пък беше много угрижен, но по съвсем друга причина: един от братята му беше французин, беше мобилизиран и според последните данни се биеше някъде в Артоа или във Фландрия. Хана го гледаше смаяна.

— Искаш да кажеш, че е престанал да се грижи за снабдяването на фабриката и е отишъл да стреля срещу Райнер Мария Рилке? Защо ли пък Аполинер и Рилке да не се стрелят от двата бряга на Рейн? Невероятно! Въпреки че от мъжете човек може всичко да очаква.

— Хана, страхувам се, че не преценяваш точно значимостта на събитията там.

Сега, след повече от двадесет и пет години Мариан за първи път открито й казваше, че не е права. Това я подразни. И се прибави към уклончивите им отговори, когато ги питаше за Тадеуш. Тя издърпа Лизи настрана.

— Изневерява ми, така ли?

— Ти си луда.

— Лизи!

Приключения без бъдеще, каза Лизи. Мимолетни. Там имало толкова много красиви момичета, мечтаещи за бъдеще в киното. А когато си известен автор като него…

— Хана, за малко да не се върна в Ню Йорк, защото знаех, че няма да мога да те излъжа. Какво ще правиш? Ще отидеш там с пистолети?

Изкушението беше адски осезаемо, но тя не помръдваше: „Искаше ти се да е известен, нали? Е, сега е известен. Но по начин, от който той се срамува, който вероятно го измъчва и го отвращава, ако ли не му идва да се обеси. Ти си виновна за всичко. Можеш да се гордееш със себе си“.

Продължи да му пише най-нежните, най-веселите и възможно най-смешните писма. Разказа му например последните измислици на Кейт О’Шей, директорката на лабораторията в Ню Рошел; обхваната от някаква феминистка лудост, тя вече изискваше дори конете, с които докарваха основните суровини, да бъдат кобили, водени от жени. Отгоре на това всеки ден пали свещи в католическата църква, за да измоли победа за немците — не че обича безумно принца, но така проклетите англичани щели да загубят. Принудена бях да се разпоредя да й вземат знамената и портрета на Вилхелм II. Малко взе да ме изнервя.

В писмата си избягваше всичко, което можеше да се изтълкува като признак на отчаяние или самосъжаление, а още повече като упрек за дългото му отсъствие.

В писмото си в края на ноември отиде дори още по-далеч: Цяла вечност не съм ходила в Европа. С тази абсурдна война се притеснявам за всички, които работят за мен. Ангажиментите ми тук не ми оставят много свободно време, така че най-добрият момент да отида там ще е периодът на празниците. Уверяват ме, че нямало никаква опасност. Ще пътувам с американски кораб, а ние сме неутрални. Ще отида в Лондон.

Прекрасно знаеше, че той щеше да чете между редовете. Целта беше той да поеме инициативата за тази първа истинска раздяла; щяла да му изпрати Адам и Джонатан, за да не бъдели сами, докато тя…

Отговорът беше: Ако се наложи, ще потопя кораба ти. Пристигам.

 

 

Доведе със себе си Чарлс Спенсър Чаплин. „Точно като съпруг, палувал с друга дама, който смята за необходимо да се прибере с букет цветя“, помисли Хана, на която дребният англичанин с мустачки и очи на варшавски евреин отначало заприлича на братовчед, повикан да пази Тадеуш от нейните избухвания. Готова беше да намрази англичанина. Оказа се обаче — тя го призна с неудоволствие, — че сам по себе си Чаплин е безценен. Невероятните му палячовщини разсмиваха дори Джонатан, чиято агресивна студенина и самовглъбяване личаха все по-ясно. („Лизи е права, той наистина е трудно дете. Поне Тадеуш да не беше така отстъпчив с него! Мен той въобще не слуша.“) Освен това Чарли беше много повече от клоун, пък бил той и гениален, в него гореше някакво изключително огънче — напомняше малко сексуален маниак. След като беше напуснал Мак Сенът и бе подписал с продуцентите от Есани, той замина за Чикаго да снима първия си филм (но само го започна там, а го завърши в Калифорния, в Сан Франциско). На закуска той импровизира на масата блестящ танц с две вилици и две хлебчета. Погледът му беше проницателен. Използва един момент, когато с Хана бяха сами, за да й каже:

— Тадеуш струва много повече от това, което прави в момента, знаете ли?

— Да.

Той целуна мило дланта на ръката й.

— Ще направя всичко да му помогна, Хана. Евреин ли е?

— Не.

 

 

— Изневерявах ти.

Мълчание. Тя лежеше гола по корем, с нос, забит във възглавницата. Противно на обичая им от близкото минало да се любят на светло, беше загасила всички лампи в спалнята. Поведението й беше жалко и тя го знаеше, но не желаеше той да вижда лицето й на остаряла жена.

— Знаела си, Хана. Знаела си го още преди да си помисля да докосна друга жена. Сигурно си го била предвидила.

— Ами да. Аз всичко предвиждам.

— Почти всичко. Доста е страховито.

— Аз съм чудовище.

— С най-хубавата извивка на ханша на света. Не се опитвай да ме мамиш, Хана, зная, че страдаш, но зная също така, че не отдаваш на тези жени значението, което те са нямали.

Нежният му и спокоен глас в нощта. А малката машинка в главата на Хана неумолимо отбелязваше всяко потрепване: „Внимавай, Хана, той е на път да ти каже, че знае какво си направила за него и как се е озовал в Лос Анджелис да спечели толкова пари и че ако сега двамата сте в това положение, то е заради теб. И че ти още един път си направлявала живота му, въпреки всички обещания, които му даде“.

— Мога ли да те докосна, Хана?

Тя бе съвсем близо до отрицателния отговор, беше готова да се впусне в злъчни въпроси за това как правят любов онези в Лос Анджелис. Замълча. „Какво ще ти донесе съобразяването единствено със собственото ти честолюбие? А играта на наранена съпруга, а, скапана глупачке? Като си лягаше, не трябваше да се събличаш гола. Или трябваше да си легнеш в друга стая, да не би място да няма? Да му се цупиш, без уж да му се цупиш, като в същото време наистина го правиш, не е най-умното решение. Искаш да се разведеш ли? Не? Тогава млък, и да не съм ти чула гласа повече!“

Пръстите на Тадеуш по гърба й. Тадеуш нежно погали раменете й с едва доловими и безкрайни докосвания, които след това се спуснаха по гърба й.

— Жените бяха три. Общо три. С последната бях през октомври и то само един път. Оттогава нищо. Други няма да има. Би ли се обърнала, ако обичаш?

Тя се вкопчи с последни сили във възглавницата, в която бе заровила лице. Продължаваше да стои със затворени очи, с тайната надежда да скрие от него ефекта от милувките му. Още повече че сега усещаше ласката му по ханша и бедрото си и играта на езика му. Страшно отчайващо беше, че така добре познава и нея, и чувствителните й местенца, напълно уверен, че може да я преобърне като палачинка — в прекия и преносен смисъл. „Ти обаче го желаеш, това е, няма какво да се залъгваш. Освен това той не знае нищо за Ейткън и всичките ти маневри, напразно се паникьоса…“

— Обърни се, Хана. Глупаво и обидно е да криеш лицето си от мен.

„… паникьосваш се безпричинно. Освен ако не използваш страха си, за да принудиш онази част от себе си, която не желае да му отстъпи, да отстъпи. Внимаваш ли, Хана? Ето, вече започваш да се забавляваш, глупачке!“

— Пусни тази възглавница, по дяволите!

Като палачинка. „Той ме преобърна като палачинка. Обичам го и въобще не ме интересува, дори да е спал с всички в Холивуд.“

Тя потърси погледа му и установи, че в стаята цари непрогледен мрак. Запали нощната си лампа, готова да се разсмее с него.

Ала той не се смееше. За първи път тя го виждаше на прага на истинското побесняване.

— Откъде измисли тази абсурдна глупост, че си стара? Не го прави никога повече, чуваш ли? Никога повече!

„Ами че той ме ругае, та това е прекрасно!“

 

 

Помниш ли, Лизи, онази последна Коледа, която посрещнахме всички заедно в къщата на Лонг Айланд, с братята и сестрите на Мариан и скъпия ми Падеревски си говорихме за Полша, в разговора не участваше само ти, защото не разбираше нито дума. Ти си мислеше, че всичко между нас с Тадеуш е наред, дори ми го каза, помниш ли? А Ян ни свиреше Шопен.

И аз мислех така и това беше най-лошото.

Тадеуш се задържа и замина едва в края на февруари. С Хана се бяха договорили. Вече нямаше да живеят разделени месеци наред, той в Калифорния, а тя на източното крайбрежие, на 4500 км разстояние един от друг. Щяха да се събират на всеки три-четири седмици и толкова по-зле за работата. Или той щеше да идва в Ню Йорк, или тя щеше да ходи в Лос Анджелис. Тадеуш се остави лесно да бъде убеден от Падеревски и щеше да участва в голяма акция, предприета от световноизвестния пианист в Америка. Последният беше създал комитет за подпомагане на жертвите от войната в Полша и освен хуманния жест бе започнал да преследва една напълно политическа цел: независимостта на Полша. По онова време имаше четири милиона американци от полски произход. Без средства не можеше да се направи нищо, затова трябваше да съберат пари. Тадеуш се зае със събирането им и започна с това, че даде собствени средства. За тази цел за осем месеца написа десет нови приключения на Самотния конник и директно преведе на комитета сто и двадесетте или сто и тридесетте хиляди долара от авторските си права. Въодушевено поиска двойно по-голяма сума от жена си, както и от всички Каденови. По-късно Падеревски щеше да сподели с Хана, че Тадеуш сам бе събрал повече от три милиона за каузата.

Той обикаляше Съединените щати и изнасяше лекции за Полша, организираше благотворителни разпродажби и балове, вечери с куверти от сто до петстотин долара всеки. През въпросната 1915 г. Хана на три пъти ходи в Калифорния. Беше там през юли и на една вечеря, на която Тадеуш я замъкна, се озова до Хари Ейткън, с когото тогава се запозна официално. Ейткън играеше ролята си перфектно и се правеше, че я вижда за първи път. Дори най-нахално взе да й обяснява, че търсел свежи капитали за създаването на нова продуцентска компания, в която щял да обедини „Кийстоун“ на Мак Сенът, студиата на Д. У. Грифит и „Кей-Би“ на Томас Инс. Разговорът стана направо нереален: Ейткън имал нужда от четири-пет милиона долара, не повече; вече бил намерил голяма част от парите благодарение на „Стандард Ойл“, петролната компания, но искал да разполага с повече.

— В киното могат да се спечелят добри пари, госпожо Нюман. Хората, които ни подпомогнаха финансово за „Раждането на една нация“, реализираха огромни печалби само за пет-шест месеца.

„Ще го убия този“, мислеше си Хана, която най-добре знаеше колко беше донесъл филмът на Грифит: нейният четвърт милион почти се бе удвоил за пет месеца. Акробатичният номер на Ейткън въобще не й се нравеше, а Тадеуш ги слушаше усмихнат.

На следващия ден, нямаше как да не го направи, тя поиска мнението на Тадеуш. Той поклати глава:

— Това са твоите пари, Хана, влагай ги както искаш.

— Но този тип е продуцент на твоите Конници, нали?

— Още една причина да не се намесвам — отвърна той с обичайното си спокойствие и с онзи свой любезно подигравателен, почти ироничен поглед, зад който можеше да крие какво ли не, както тя добре знаеше.

През септември, в Ню Йорк, отидоха заедно с Каденови, Мери Пикфорд и Дъглас Феърбанкс в кино „Никърбокър“, където даваха и един нашумял филм — комедията „Срамежливият“, в който последният играеше главната роля. Присъстваха на първата от пълните програми — три филма един след друг. В последна сметка Хана не бе вложила пари в киното. Ако не беше Тадеуш, тя несъмнено щеше да последва примера на „Стандард Ойл“. Защото инвестициите в киното я привличаха, тя на свой ред се бе запалила по него. За свое най-голямо учудване и почти срам откри, че е завладяна от движещите се неми картинки. Случи се нещо направо зашеметяващо: „Самотният конник“, чийто сценарий й се бе сторил ужасен, направо я бе приковал към креслото. И плака като ученичка (Лизи плака още по-силно и това я успокои), гледайки мелодрамата на Сесил Б. Де Мил „Вероломство“.

Положението й беше парадоксално: след като бе дала пари на кинаджиите, без да търси печалба от това, само за да дадат работа на Тадеуш, сега не смееше да вложи средства в киното от страх той да не си помисли, че отново иска да се меси в писателските му занимания.

„Или обратното, и аз вече не знам.“

Идеше й да крещи, Тадеуш отлично знаеше отговора, който тя очакваше да чуе. Как щял той да й дава съвети за влагане на пари?

Подразни се, макар че добре го познаваше — глупаво било в края на краищата. Киното давало възможност най-сетне за първи път да работят заедно.

По дяволите, започвало безкрайно да й писва от вечната му полуусмивка, от навика му винаги да се подценява, след като само в малкото си пръстче имал повече талант от дузини драскачи, често по-известни от него.

Минутите минаваха, а тя, отчаяна от спокойствието, което той й противопоставяше, започваше да се ядосва все повече и чувстваше как изпада в едно от онези ледено гневни избухвания, на които досега бяха имали право главно Джош Уин, Поли, Мариан и всички останали, с изключение на Лизи и Тадеуш. Но този път той прекали, бяха женени почти от шестнадесет години и бог й бе свидетел, че бе направила всичко, за да се опита да го разбере и да го накара да й прости — след като не беше виновна за нищо — задето беше богата и с всяка изминала година ставаше все по-богата и по-богата.

— По дяволите, по дяволите и по дяволите, Тадеуш!

Най-лошото беше, че той отново я успокои кротко и нежно и тя въобще не можа да пробие черупката му. Остави се да бъде успокоена, защото се срамуваше от скандала, в който избухналата бе само тя. „Добре че успях да се овладея и да не му кажа главното, което крия от него.“

Когато в средата на октомври той се готвеше отново да замине, тя почти му се бе молила да зареже „тия глупави романи“; нека продължал да работи като сценарист, но защо не започнел книга, достойна за него? Ако пък искал да остане в киното, можел да работи с Дейв Грифит.

Той й бе напомнил, че в момента направо му се месела в работата на писател.

Казал го бе, смеейки се:

— Няма значение, Хана.

Всъщност тя била права, бе прибавил накрая.

Не предусетих какво се задаваше, Лизи. Аз, която уж съм била предвиждала всичко. Нищо не долових.