Пол-Лу Сюлицер
Императрицата (11)

11.
Пустинята на татарите

През септември на същата тази 1913 г. предприеха ново пътуване до Европа — досега бяха ходили там десет или дванадесет пъти.

Отседнаха на улица „Анжу“ 10. Марсел Пруст все още живееше там, но в сградата се бе настанил и друг наемател: Жан Кокто. Бързо се сприятелиха.

После отидоха в Монте Карло, където от две години гастролираше руският балет. Там се разделиха, Тадеуш тръгна към Швейцария или по-точно към Лугано и къщата замък в Моркот. Почти беше завършил романа си, вдъхновен от Куентин Маккена, който бе озаглавил „Пустинята на татарите“.

— Откъде се взеха тези татари? Когато ми го разказваше, татари нямаше.

— И сега няма нито един.

— По дяволите, откъде тогава се взеха в заглавието?

— Тъкмо защото няма, присъствието им трябва да се подчертае. Няма татари, но героят ги вижда на хоризонта и си представя, че с всяка нова стъпка, която прави, ще успее да стигне до тях.

— Ясно. Първо на първо в Австралия няма татари.

— Действието не се развива в Австралия. Нито в Америка. Нито никъде. Хана? Обичам те!

Тя възкликна: отново само думи.

Той й го доказа и без думи, в хотелския им апартамент в Париж. „Боже Господи, как мога да продължавам да изпитвам такова върховно удоволствие с мъж, когото обичам с любов и нежност от толкова години?“

Хана тръгна на своята обиколка из козметичните си салони и магазини, изникваше миниатюрна там, където най-малко я очакваха, и всяваше ужас при всяко свое появяване.

Мина през Милано, Рим, Венеция, Цюрих, Виена и Прага. В Прага се запозна с Франц Кафка. Тя успя да го накара да й поразкаже за себе си, защото беше странно поразена, дори смутена от някои сходства — не физически — между него и Тадеуш. Още повече че в определен момент й беше казал: „Извън литературата съм щастлив единствено в моментите, в които съм неспособен да пиша, при условие че не продължават дълго“. Всичко това бе казано с подигравателен поглед, който сякаш молеше той да не бъде приеман на сериозно.

„Точно копие на Тадеуш.“

Завърши обиколката си в Лондон, където дойде и Тадеуш.

Той беше щастлив по няколко повода. Първо, защото тя се връщаше при него след четиридесет и три дневно отсъствие; освен това, защото бе завършил окончателно своята „Пустиня на татарите“. Беше изпратил ръкописа заедно с репортажите си, беше започнал да нахвърля първите наброски на едно друго мъничко нещо и освен това…

— Аз също имам новина за теб, Тадеуш.

… и отгоре на всичкото бе получил телеграма от Еди Лукас, който с обичайната си смешна екзалтираност — единствено писателите бяха по-екзалтирани от издателите — му съобщаваше за едно изключително събитие…

— Каква е твоята новина, Хана?

— Бременна съм.

Тишина.

— О, боже! — промълви той най-сетне просълзен.

Свали от главата си тиролската шапка, с която се бе издокарал, за да я разсмее, инак бе съвсем гол.

— Сигурна ли си?

— Ходих на лекар в Париж.

— Момиче или момче?

— Винаги си искал момиче, нали?

— Мммм.

— Значи задължително ще е момиче.

— То ние и след Адам щяхме да имаме момиче. Тя се казва Джонатан и скоро ще й поникнат мустаци.

— Всеки може да сгреши.

„Всъщност, ти искаше първо две момчета, Хана. Но тъй като не можеш да контролираш тези неща, по-добре не казвай на Тадеуш.“

— Този път ще бъде момиче, заклевам се.

Той допря буза до онова, което наричаше заобленост, подуши онова, което наричаше морски аромат на нейната утроба. Затвори очи.

— Това ме изпълва с невероятно щастие, Хана.

Тя се наведе напред и го притисна целия към себе си, или поне главата му.

— Каква беше новината от Еди Лукас?

— Нищо съществено. Особено ако я сравним с твоята.

— Добре. Не си длъжен да ми казваш.

— Продал е една от книгите ми за киното. Правата. За двадесет и пет хиляди долара.

Вътрешно тя си заповяда: „Контролирай дори дишането си, Хана!“. Притисна се към него още малко, а й се искаше да го погълне в утробата или в устата си, нищо, че бе толкова едър. Премери всяка своя дума, анализира и най-малката интонация:

— Мен това също ме изпълва с невероятно щастие.

— Без значение е.

— Виж ми окото. Страхотно значение има. Коя книга?

— Не каза.

— И ти не го попита? Съвсем присъщо за теб. Кога получи телеграмата му?

— Преди осем или десет дни. Това няма никакво значение.

— Но все пак си му отговорил.

Да, все пак му бил отговорил. Просто му телеграфирал, че не му пука.

 

 

На 8 ноември същата година Еди Лукас беше в Ню Йорк. И беше страшно обиден. Презокеанската телеграма, в която всичко на всичко имало шест букви, му била дошла множко. Колкото и добре да знаел, че всички автори са параноични умствени дебили, това просто преминавало всяка граница.

— Защото може би си мислиш, че твоите скапани книги се продават лесно?

— Брр — изрече Тадеуш престорено.

— Ако пет процента от авторите ни донесат печалба, направо го считаме за Елдорадо.

— Оле! — извика Тадеуш.

— Той ме дразни. Хана, кажете му, че ме дразни.

— Не дразни Едуард, скъпи — каза Хана. — Целият е червен.

— Да, скъпа — отвърна Тадеуш.

Тя седеше в другия край на стаята пред чудовищна камара писма, тъй като се бе отказала от услугите на двете си секретарки. Както винаги след дълго отсъствие искаше сама да напипа пулса на дейността си, да усети течението. Пък и това беше най-добрият начин да присъства на срещата между Тадеуш и Еди Лукас, да бъде там и преструвайки се, че я няма, да не трепери прекалено много от притеснение или поне да прикрие треперенето.

— Тадеуш — каза Еди, — това е големият шанс в живота ти. Между другото и моят, опитай се да си спомниш, че и издателят от време на време има нужда да яде.

— Как се казва твоят човек?

— Ейткън. Хари Ейткън. Аз проучих, той е сериозен кинопродуцент, има много пари и талантливи хора. Обиколил е всички издателски къщи в търсене на теми. Аз му разказах за твоя Жан от Черните банди и той много се заинтригува. После реших да му покажа първите двеста страници от „Пустинята на татарите“, с които разполагах. Той ми се обади отново на следващия ден, замисълът в книгата му харесвал. Побързах да го накарам да подпише, както се досещаш. Що се отнася до цената, бяха ми нужни десет дни да изкопча от него двадесет и пет хиляди долара, той не искаше да даде повече от десет хиляди. Но неговите редактори ми помогнаха. Бяха възхитени от ръкописа ти. Ами това е накратко. Естествено заглавието ще трябва да се промени. Татари, моля ти се! Още повече че няма нито един татарин или аз лошо съм чел.

— Няма.

— Успокои ме, бях започнал да виждам татари навсякъде, поставящи хитроумни клопки.

— Ще променят ли написаното от мен, Еди?

— Тад, извинявай, че ти го казвам, но с теб не спечелих кой знае колко пари.

— Ще го променят ли, Еди?

— Ако направят филм по книгата ти, ще мога да продам десет или двадесет пъти повече от обичайното…

— Еди?

Мълчание. Без да обръща глава, тя знаеше, че Тадеуш се усмихва. Свирепо си заповяда да не мърда и нищо да не казва.

— Може би малко — промълви най-накрая Лукас.

— Много — каза Тадеуш.

— Тад, трябваха ми още три дни, докато успея да убедя Ейткън да те вземе за съсценарист. Ще работиш с Гарднър Съливан и Лари Нолтман, а те не са кои да е. Естествено за този труд ще ти се плати отделно, всичките ти разноски ще бъдат поети, а името ти ще фигурира в надписите.

Нова усмивка. Хана си помисли: „Сега той ще каже: Няма значение, Еди…“

Ново мълчание.

— Още нещо — продължи Лукас, — успях да ти издействам правото да наблюдаваш избора на режисьора. Обадих се на Мери Пикфорд в Лос Анджелис. Според нея най-добре би било това да е Дейвид Грифит, но той подготвял някакъв голям филм. Тя препоръча Раул Уолш. Вярваш на Мери, нали?

— Напълно — отговори Тадеуш с някаква притесняваща учтивост. — Коя книга ще издадеш, Еди? Тази, която аз написах, или която ще трябва да се напише, след като моите татари ще са станали апахи?

„Боже милостиви!“ Хана усещаше върху себе си умоляващия поглед на Лукас, който я призоваваше на помощ. Тя не гъкна и продължи да отваря кореспонденцията си.

Спокойният глас на Тадеуш:

— И след като моята пустиня ще се е превърнала в заден двор на някой плевник в Холивуд, а главният ми герой в нещастен самотен каубой?

— По дяволите! — изрева Лукас.

— Няма значение, Еди — рече Тадеуш. — Ще подпиша този твой договор, разбира се. Какво ли ще правя с всичките тези пари? Ще ме посъветваш ли къде да ги вложа, Хана?

Тя най-сетне се престраши да обърне глава, но слава богу, той не гледаше нея. Стана.

— Ще обядвате ли с нас, Еди?

Издателят каза, че не можел. Някой друг път с удоволствие.

 

 

— Извинявай — каза й Тадеуш. — Не трябваше да правя двете последни забележки. Еди е прав, такъв шанс не се изпуска. Толкова се е старал. Освен това мога да издам „Пустинята“ с авторски средства, с всички тези долари, които ще спечеля в Холивуд. Познаваш ли Уолш?

Тя отвърна, че не го познавала, което си беше самата истина. Не посмя да каже друго и беше щастлива, че от тринадесет години до този ден не беше правила никакви коментари за професията му на писател. Така сега, когато погледът на Тадеуш беше по-остър от всякога, можеше да продължи да се държи както обикновено.

— Кога ще отидеш в Калифорния?

През януари. Искал да прекара празниците с нея и децата. Така и направи. Тя от своя страна започна да пълнее. В един определен момент дори реши, че ще понесе тази си бременност по-трудно от предишните; може би заради възрастта — беше на тридесет и девет, или пък поради натоварената си програма, която продължаваше да следва. Стигна се дотам, че за първи път Тадеуш я принуди цял един неделен ден нищо да не прави, забрани й дори да отвори кореспонденцията си.

Но не, по чудо някакво, сякаш не желаеше да забавя заминаването му за Калифорния, тя още на следващия ден възвърна жизнеността си и онази своя прозрачна бледност, която в съчетание с изключителния огън в очите й беше една от малкото привлекателни черти на острото й лице. Наистина имаше желязно здраве. Лизи не можеше да повярва, въпреки че беше родила дванадесет деца с най-голямото безгрижие на света. Приятелството между двете беше непоклатимо и щеше да остане такова докрай. Двете продължаваха да се кикотят като луди.

Тадеуш замина в първите дни на януари.

— Ще се върна най-късно след два месеца, Хана.

— Дума да не става, аз ще дойда да те видя. Без предупреждение, за да те изненадам в кревата с някоя холивудска дама. Ще пристигна с аероплан.

Мисълта за аероплана я беше обсебила. Беше ходила на въздушната среща в Шийпсхед, в югозападния край на Бруклин и беше успяла да полети във въздуха, вкопчена в гърба на пилота Оувингтън.

— Защо да не отлетя до Калифорния?

Сувингтън бе хукнал да бяга уплашен. Мариан и Тадеуш я бяха подхванали и я бяха отнесли далеч от аероплана, като дори не й бяха позволили да стъпи на земята.

Гледаше Тадеуш, който отново заминаваше.

— Не ми изневерявай прекалено, моля те.

Думите бяха изречени с тих и не много уверен глас. Тя самата не се чувстваше уверена. „Стара, грозна, че и с голям тумбак. Ако не е момиче, ще го удавя.“

 

 

Пътуването, което предприе в началото на март, беше ужасно, въпреки че Лизи я придружаваше (от януари те с Мариан се бяха установили в Калифорния, в Бевърли Хилс). Лизи бе настояла да дойде да я вземе от Ню Йорк — „в твоето състояние и дума не може да става да те оставя сама“.

Доста пресилено беше да се каже сама: с Хана пътуваха Ивон и Гафуил, две секретарки и един куриер.

— Ако имах аероплан, вече да сме пристигнали, колко време губим!

— Ако имаше какво?

Лизи беше ужасена, тя въобще не се виждаше в летяща машина:

— Особено с огромен корем като твоя.

— Хайде да говорим за друго, ако обичаш.

Нещото в корема й се размърда: „сигурно е момиче, щом е такова досадно“. Напълно беше убедена, че е момиче.

Във времето, когато Хана даваше на секретарките си отдих, бъбреха непрестанно, а отвън пробягваха притъмнелите равнини между Апалачите и Скалистите планини. Лизи зададе един въпрос в припадащия над Канзас мрак.

— Така и не ми каза, Хана.

Сивият поглед. Лизи:

— Дали Тадеуш е разбрал, че си била бременна, и то от него, в деня, когато Пелте Вълка те е нападнал във Варшава.

Само Лизи можеше да си позволи да навлезе в тази територия. Дори тя осъзна колко опасно се бе доближила до горещата точка на любовната история между Тадеуш и Хана, която траеше вече тридесет и две години.

— Извинявай, не биваше…

Ала Хана рече:

— Аз също често съм си задавала този въпрос, Лизи. Не зная отговора. Преди да се оженим, аз естествено не казах на Тадеуш, щеше да ме е срам да си послужа с това, за да го накарам да се ожени за мен. След това също. Никога.

При все това беше възможно Тадеуш да е научил от Мендел при прословутата им среща на пазара на цветята в Ница, през 1899 г., когато двамата мъже си бяха казали доста неща — „не зная какви, Мендел не пожела да ми каже дори и в предсмъртния си час“. Тадеуш можеше да е научил и от Добе Клоц.

— Но не мисля, Лизи. Освен това всичко е вече минало, далечно минало.

 

 

На гарата в Лос Анджелис ги чакаше истинска армия. Ордата деца се оглавяваше от Тадеуш и Мариан. В часовете преди пристигането Хана бе изпадала на няколко пъти в истинска паника: „Ще му се сторя издута като цепелин, стара жена, достатъчно откачена да забременее, която отгоре на всичкото с всеки изминат ден все повече заприличва на майка на съпруга си. А в Холивуд той среща стотици от онези гадни хубавици, дето само чакат да разтворят за него обятията си и други неща, защото е хубав до припадък и работи в киното. Не ме интересува дали ми е изневерявал. Искам единствено да остане мой. Макар че ще ми е ужасно болно, ако разбера, че е бил с друга“. Двете с Лизи бяха пътували в специален вагон, закачен към обичайния влак, теглен от локомотив „Маунтин“. Във вагона имаше истинска баня с вана, в Барстоу бяха заредили прясна вода и когато Лос Анджелис бе започнал да се очертава в далечината, Хана се плискаше във вана със студена вода с надеждата, че ще изглежда по-свежа.

— Великолепна си — каза той. — Дори ослепителна. Как са децата?

Той във всеки случай беше толкова красив, та чак дъхът да ти спре, беше загорял и подмладен. Къщата на Каденови на Бевърли Хилс беше завършена, в испански стил, но с приятна английска градина. Тадеуш живееше у тях, бяха му дали цяло крило. Да, работел. Дейвид Грифит го бил помолил да му сътрудничи в „Раждането на една нация“, бил се сприятелил с Томас Инс, който бил възпроизвел в каньона Санта Инес удивителни декори, дори и една нюйоркска улица, запознал се бил също така със Скот Сипни, бивш театрален режисьор, който харесвал пиесата му, както и с един англичанин със странното име Чарлс Спенсър Чаплин. И разбира се, работел над сценария на своята „Пустиня“.

Той се усмихваше, видимо в мир със себе си: онова, което Раул Уолш и другите двама сценаристи правели с романа му, наистина било учудващо, щяло да й бъде трудно да разпознае историята, но защо пък не?

Очевидно! Тя го оглеждаше. Беше трудно, невъзможно дори да прочете по лицето му, да различи дали е ужасно нещастен или тъкмо напротив, дали по своя воля и с удоволствие свиква с новия си занаят на пишещ за киното. Освен това й засвидетелстваше повече любов и нежност от когато и да било. Още когато носеше Адам в утробата си, преди повече от единадесет години, бяха се любили почти до раждането. Накрая го любеше главно тя.

Той я облада сред полуотворените куфари, а машинката в главата на Хана работеше с пълна скорост, защото нямаше какво да я затормозява: „Прекалено се притесняваш, Хана, той изглежда е щастлив от съдбата, която му организира. Само на четиридесет и три години е и сам ти каза, че писателят започна да съзрява едва на тази възраст. Първият му опит в киното с Де Мил беше провал, но този не е: хората започват да разбират колко е талантлив, започва да го разбира и самият той, и това е най-хубавото. Колкото и проницателен и хитър да е, не е разбрал комбинацията ти. След година ще се говори само за него, ще бъде прочут и ще печели много пари, което винаги си искала за него. Ти ще го спасиш от самия него, малка, скапана и хитра негоднице“.

Предвиждаше се Раул Уолш да снима филма си в началото на май. Хана прочете последния вариант на сценария и в началото се обърка от съвсем специфичния похват на хората от киното да разрязват даден разказ като печен бут… но още повече се обърка, когато откри в какво се бе превърнало истинското приключение на Куентин Маккена: в началото на филма героят (в ролята Дъглас Феърбанкс) се оженва; един завистлив, подъл и жесток братовчед му отнема съпругата (Лилиан Гиш) почти седемдесет минути (приблизително) преди консумирането на брака, а после подпомогнат, един Господ знае защо, от крещящи апахи, черни като негри, завлича нещастницата в някаква колиба насред съвършено непристъпна пустиня (все пак бяха запазили пустинята), в която въобще няма вода; Самотният герой въпреки всичко тръгва по дирите на Любимата и Предателя, прекосява пустинята пеш — крещящите черни апахи убиват Белия му кон, — стига изтощен до колибата, където все още обаче има сили да се бори с Братовчеда Сатана и да го убие малко преди негодникът да насили Любимата и да я озлочести; влюбените отново са заедно и си тръгват на Белия кон, който се появява незнайно откъде.

Хана бе стъписана от тези глупости.

Но Тадеуш се усмихна спокойно: „Това е кино, любов моя“. Освен това Хари Ейткън и Еди Лукас били очаровани. Те намирали всичко това възхитително.

— Еди иска да напиша роман, възпроизвеждащ точно тази сюжетна линия. Хрумнала му е оригинална идея: да издаде книгата за прожектирането на филма, да й сложи сърцераздирателна корица и да я продава на зрителите на излизане от киносалона. Хана, не гледай с очи на тъжен бухал, моля те. Уверявам те, страхотно се забавлявам. Ще се нарича „Самотният конник“ — каза той.