Пол-Лу Сюлицер
Императрицата (10)

10.
Стара и грозна, а?

Ейткън поклати глава:

— Предложението, което ми правите, е наистина много странно.

— Можете да откажете.

Той избухна в смях, кой се отказвал от толкова пари? А пък и този Карен…

— Каден — поправи го Хана.

— Този Каден е най-изкусният парламентьор, когото някога съм срещал. Никога ли не се усмихва? Освен това направо ме заплаши, ей така между другото, въпреки добрите си маниери.

— Ако по ваша вина, който и да било разбере за моя план — каза Хана, — който и да било, ще дам милион или може би дори пет милиона долара, но ще ви разоря. Дори и след това няма да съм приключила с вас. Мога да ви дам доказателства, че наистина имам пет милиона долара. Дори повече.

Той я гледаше. Срещнали се бяха в северозападната част на Холивуд, в един все още почти пуст квартал, наречен Глендейл, между хълмовете Вердуго и Сан Рафаел; нямаше никакви свидетели. Следвайки указанията, дадени му от Мариан, Ейткън бе дошъл на срещата с кола и сам; беше видял Хана, също сама, да го чака до ролса си.

Той попита:

— Наследница ли сте?

— Естествено. Нима можете да допуснете, че мога да спечеля сама толкова пари?

Той кимна с глава, присвил очи:

— Честно казано, бихте могли.

— Добре, сама ги спечелих.

Той кимна.

— Признавам, че начинанието ме интересува — рече. — Изключително много. В киното винаги има нужда от свежи капитали. Особено когато става дума за собствени… пари. Какъвто е случаят, нали?

— Банката на Рокфелерови ще го потвърди, господин Ейткън. Успокоихте ли се?

— Абсолютно. И вие вече сте направили своя избор?

— Да. Режисьор Дейвид Уорк Грифит. В краен случай заместникът му Уолш. За главната мъжка роля Джулиъс Улман, с псевдоним Дъглас Феърбанкс. Партньорка ще му бъде Лилиан Гиш.

— Която малко прилича на вас, с изключение на очите. Колкото персийска котка прилича на изгладняла пантера.

— Чиста случайност — каза тя с възможно най-студения тон на света. — Ейткън? Искам пълна тайна. Не го забравяйте никога.

— А как трябва да действам?

Тя му обясни.

 

 

Призна, че Мариан беше прав за откриването на козметичен салон в Лос Анджелис. Според нея той беше преценил точно, защото бе предвидил изключително бързото разрастване на града и на новата индустрия, наречена кино. Още повече че същият този Мариан проектираше да си построи тук къща.

— Тук, в Лос Анджелис?

— Май съм собственик на малък парцел тук — отговори той.

— Мариан, с теб ще се договорим за допълнителните разходи, но бих искала, освен стаите за вас с Лизи и децата да предвидиш и нещичко… за нас. Най-вече за него. Да може да работи, както е свикнал.

— С удоволствие, но не мислиш ли, че отделна къща ще е по-добре за него? Дечурлигата ще му пречат.

— Обикновено щракаш по-бързо, ако купя или построя тук къща, той би могъл да отгатне машинацията ми. Имаш ли представа в кой квартал ще строиш?

Той кимна като че ли със съжаление. Сетне й призна, че от четири или пет години купувал „малки парцели тук и там в този район“. Няколкостотин хектара в планините Санта Моника, по-точно в южната част, в районите на Бел Еър и Уестууд… и малко по-далеч…

— Сигурен ли си, че са само няколкостотин хектара?

Възможно било да са и повече. Не помнел точно общата им площ („Виж ми окото!“, помисли си тя), но било възможно да са и повече. Вярно че бил продал една част, на кинокомпании, които искали да строят…, както и онези парцели, на които се предвиждало разширяването на университета.

— И като цяло, какво точно притежаваш, Мариан?

Общо? Ами почти всичко, което се намирало между булевард „Вашингтон“ и Санта Моника.

— И колко общо? Ей, Мариан!

Ами например бил собственик на много хубав парцел, който чудесно подхождал за къща с тридесет стаи.

— Честно казано, откакто Лизи дойде тук за първи път, непрестанно мечтае за Калифорния и за слънцето. Винаги е отказвала да напусне Ню Йорк заради теб, но ако й кажа, че…

Замълча и започна да пристъпва от крак на крак.

— Извинявай, нищо няма да й кажа, разбира се.

— Дори тя не бива да знае нищо, Мариан. Само трима ще сме в течение: Ейткън, ти и аз.

— Ще намеря начин да убедя Лизи.

Тя го гледаше, обхваната от безгранична сестринска нежност. Смъртта на Мендел го бе разстроила почти колкото и нея, те заедно бяха плакали по време на погребението.

— Мястото, където ще строя, се нарича Бевърли Хилс — каза той почти словоохотливо, във всеки случай с вълнение, което не му бе присъщо. — Почти на ъгъла на Колдуотър Каниън Драйв и булевард „Сънсет“. Естествено е да живея там, почти всичко е мое. Лизи сигурно ще ме разори с нейните градинари, но какво да се прави.

Ето го отново оня блясък в очите му, който се появяваше всеки път, когато заговореше за жена си и децата.

Ала блясъкът изчезна. Той замълча. Запристъпва отново, и то по-видимо.

Тя сведе глава, после я вдигна:

— Зная, Мариан. Но аз наистина трябва да му се притека на помощ. Колкото и да е опасно. Мариан, мислиш ли, че греша?

Той завъртя глава. Не знаеше.

 

 

Козметичен салон на булевард „Сънсет“, на няколко крачки от Феърфакс авеню, магазин там, където щеше да бъде Пършинг Скуеър, друг в квартала Банкър Хил, не много далеч от мястото, докъдето щеше да стигне Ейнджълс Флайт, „железницата на ангелите“.

Допълнени с хора, дори повече от необходимото, летящи екипи от козметички, гримьори и гримьорки, за чиито услуги бе сключила договори с филмовите компании и по-специално с „Юнивърсъл“.

Тадеуш си замина пръв от Лос Анджелис. След периода на усилена работа, през който бе писал доста бързо — понякога до четири-пет страници дневно, а той никога не е бил от бързо пишещите, — отново беше изчерпан. Обстановката в хотел „Холивуд“ го изнервяше, беше прекалено шумно, липсваха му книгите от неговата библиотека. Де Мил му бе предложил уж на шега, но всъщност съвършено сериозно, да стане киноактьор.

— Аз съм на четиридесет и три години — бе отвърнал Тадеуш.

— Изглеждате на тридесет, дори и по-млад. На лентата няма да ви дадат повече от двадесет и пет. Тад, аз не се шегувам и не ви предлагам да сте фигурант; имам за вас великолепна роля, а партньорки ще ви бъдат Фани Уорд и Сесу Хайакава. Освен ако не желаете да играете Мойсей във филма, който съм замислил и който ще се нарича „Десетте божи заповеди“.

Нито едното, нито другото. Тадеуш взе влака за Ню Йорк.

— Скоро ще дойда при теб, любов моя. Ще ми липсваш.

Предишната нощ се бяха любили за първи път след смъртта на Мендел.

Тя се бе качила с него в купето кабина и ако не беше скорошното тръгване на влака, с удоволствие още един път щеше да си поиграе на „животно с два гърба“ на тапицираната седалка. Вярно беше, че годините не му личаха, „накрая ще започнат да ме взимат за майка му!“. Той беше от онези високи русокоси мъже с гладки лица, над които възрастта сякаш нямаше власт; беше загорял от калифорнийското слънце, никога не й се бе виждал толкова хубав — ненапразно онези проклети холивудски уличници го бяха разкъсвали с поглед.

Страхуваше се.

Добре познаваше невероятната интелигентност, стряскащата прозорливост, с която той долавяше и най-малката промяна в гласа, дадена дума в повече, обикновено потрепване на пръст и която се криеше зад малко отнесения му поглед и прословутата му полуусмивка. Тя не го подценяваше. Това не беше първата им раздяла.

Ала тази беше различна. („За първи път го лъжа“)

— Целуни ме, за бога.

Накрая той я хвана и я спусна на перона. Часове след това тя все още усещаше допира на пръстите му на талията си.

 

 

Още на следващия ден тя уреди с Ейткън чисто финансовата страна на тайното прехвърляне на пари за продуцента. За начало тя постави на разположение на последния, чрез съвършено анонимен превод на една банка, уговорените 250 000 долара. Които щяха да бъдат използвани за финансирането на големия филм, замислен от Д. У. Грифит „Раждането на една нация“. Ейткън щеше да задържи десет процента от тях като начален хонорар. Останалите пари щяха да са за финансиране. Ако имаше приходи, щяха да си ги разделят както следва: десет процента за Ейткън и деветдесет за Хана. Нейната част от печалбата трябваше да бъде дадена на три болници, посочени от нея. Разделянето на приходите се бе превърнало в обект на ожесточен спор: Ейткън искаше да делят на половина (в което сам не вярваше), но се надяваше на една четвърт. Тя обаче стана страшно неотстъпчива, защото парите нямаше да са за нея. „Оставаше лично аз да спечеля пари от цялата тази работа.“

— Хари, ако филмът се окаже пълен провал, вие вече ще сте спечелили двадесет и пет хиляди долара или близо тригодишните ви доходи, ако съм точно осведомена, а аз съм. В противния случай, сметнете сам. Да не губим време, ако обичате. Да обсъдим втората операция. Аз ви давам, както се уговорихме, седемдесет и пет хиляди долара за другия филм, който ще направите по сценарий на мъжа ми. От тях петдесет хиляди са за хонорарите на режисьора и сценариста или сценаристите. Останалото ще дадете вие. Като се има предвид, че ще вземете печалбата, редно е и вие да инвестирате. Ако ли не, ще инвестирам изцяло аз, но ще прибера всичко.

— Не зная дори на каква тема ще е!

— Нали знаете да четете? Значи сте наясно какво трябва да направите. Направете го. Инак ще си взема всичките пари, включително и онзи четвърт милион долара, който, както се договорихме, ще ви бъде изплащан при различните етапи на нашето споразумение. Хари, погледнете ме в очите, добре вижте погледа ми: ако пълната тайна, която изисквам, бъде нарушена, уверявам ви, че съм способна да ви убия. Вярвате ли ми?

Той беше с двадесет и пет или тридесет сантиметра по-висок от нея и почти два пъти по-тежък. Взе да пристъпва от крак на крак почти като Мариан.

— Няма проблеми, Хана. Ще мълча до гроб. Искате ли да вечеряте с мен? Дискретно.

— … а още по-малко желая да спя с вас — отвърна тя.

 

 

Тя използва престоя си в Калифорния и отиде на север веднага след като приключи с архитектите, дошли да й представят проектите си за козметичния салон (за пребиваването й в Лос Анджелис имаше повод и тя старателно беше внимавала да е така).

Прекара пет дни в Сан Франциско. Не беше идвала от 1906 г., когато, веднага след голямото земетресение, бе минала да установи разрушенията от труса, при който за щастие никой от нейния персонал не бе загинал. Салонът тук се ръководеше от мъж, Емет Уейн.

— Съгласна съм да отворим в Сакраменто, Емет. Изпратете ми снимки на мястото и на проектите за обзавеждане. Но моля ви, изгонете онова дебело русо момиче, което очевидно се отегчава до смърт на Калифорния стрийт. Триседмична заплата и вън. Не обичам продавачките, които не знаят да се усмихват. Как така не ме била познала? Я не ми ръсете подобни бисери, че и вас ще изгоня. Тя не ме била познала! Още по-зле. Можех да бъда най-обикновена клиентка! Само едноседмично обезщетение. Покажете ми сметките, ако обичате!

Върна се в Ню Йорк.

— Не съм хубава, Тадеуш. Стара и грозна съм.

— Точно така.

— Държах се отвратително с бедния Емет Уейн. Ако само можех да вържа проклетия си език. Стара и свадлива съм.

— Точно така.

— А ти не остаряваш. Още по-лошо — разхубавяваш се. Мери, Лилиан и останалите момичета буквално те изяждаха с поглед.

— Уви, само с поглед!

— Защото не можеха да направят друго, мръсниците! А може и да са го направили всъщност.

— Точно така.

Той я хвана през кръста, повдигна я и се заизкачва с нея по стълбите, носеше я като чувал. А тя нарочно се отпусна и разлюля крайници като счупена кукла.

— Никой вече не ме иска. Всички ме мразят.

— Точно така — каза той.

— Престани с това точно така.

— Добре.

В стаята цареше полумрак. Беше летен, маранлив полумрак, когато жегата е такава, че на човек не му се ще и малкото пръстче да си покаже навън. Тадеуш я пусна върху голямото легло с крака от абаносово дърво, застлано с великолепна кувертюра от бяла дантела, която леко ухаеше на ванилия. Хана си беше взела три дни отпуск и с изключение на двата часа на зазоряване, които посвещаваше на проверките на сметките си, изцяло се беше откъснала от работата си. От Калифорния беше донесла половин вагон подаръци за Адам и Джонатан. По-големият й син се беше усмихнал, удивен, а по-малкият беше запазил обичайното си непроницаемо изражение. Приликата две на две беше направо притесняваща, единият бе копие на Тадеуш, другият на Хана, поне що се отнасяше до очите и характерите. През тези три сутрини те имаха рядката възможност да бъдат и с двамата си родители, затова децата още със събуждането си се бяха втурнали в тяхната спалня. Разположиха се и четиримата в леглото, папките останаха захвърлени в съседния кабинет. Прислужниците сервираха усмихнати колективната закуска. Която се превърна в битка с рохки яйца. Хана я загуби, нейните трима мъже успяха да размажат четири от тях по лицето й, а останалите по чаршафите, под които се бе скрила. После се наложи да сменят всичко и отново да закусят, този път в столовата долу. След това караха лодка по езерото. Тогава водиха и спечелиха друга една битка, морска, този път срещу екипажите Каден, дошли от другия бряг, но лишени от капитан Мариан, останал в Калифорния. Независимо че врагът ги превъзхождаше по брой — Лизи вече имаше единадесет деца. Спечелиха, макар че с коварна маневра на всички участници в битката Хана бе хвърлена във водата както си беше с бялата рокля, шапката, ръкавиците с ирландска бродерия и диплещия се на волани муселинен шлейф.

— Днес определено не е моят ден; първо яйца, сега супа.

— Денят не е свършил — отвърна той.

Беше около четири следобед. Лизи бе отвела ордата на езда. Хана и Тадеуш бяха сами. Въздухът не потрепваше. Прислугата бе изчезнала. Ленива лятна жега и тишина, нарушавана от жужене на пчели.

Той я положи на леглото, опъна краката й, разтвори ръцете й.

Разсъблече я.

Тя го гледаше почти разплакана. Съблече я гола, без да си прави труда да разкопчава копчета и да развързва връзки, късаше преспокойно коприната и дантелите. Изправи се и я огледа така, а тя сигурно щеше да се изчерви, ако можеше, лежейки с щръкнали гърди и обичайното изтръпване в слабините.

— Стара и грозна, а?

— Чувствам се стара и грозна.

— Хана?

Тя го погледна.

— Хана — рече нежно той, — обичам твоята изключително бяла и млечна кожа. Обичам гърдите ти като ябълки, линията на раменете, изпъкналите ти хълбоци, които започват високо, заоблеността на корема ти точно под пъпа, закръглените ти ханшове, извивката на бедрата ти, обичам фините ти ръце. Какво друго? Обичам устата ти и лакомата ти долна устна, и ноздрите ти, когато се бърчат като в този момент. Очите ти, които се разширяват до невъзможност, накъсаното дишане. Както и аромата на тялото ти, който бих различил сред хиляди други, дори когато излизаш от банята. Както и миризмата на море, когато се любим. Тя е като наркотик, Хана, направо е омайваща. С други думи, непреодолимо те желая, в този момент, но най-вече ден след ден, година след година. Обичам освен това да съзерцавам заедно с теб огъня, да се смея с теб, да срещам погледа ти, да те усещам в съседната стая, дори когато си забила нос в сметките си, да те чувам как крачиш, обичам твоята ярост, както и отсъствията ти, защото ще има завръщания. Съвършено ясен ли съм, Хана?

Той не се усмихваше, зелените му очи бяха изсветлели в полумрака. Сериозен. Той беше единственото човешко същество, чийто ум и сърце тя така и нямаше да разбере.

— Да — отвърна тя. — Струва ми се, че разбрах.