Джефри Арчър
Блудната дъщеря (31)

30.

Когато Флорентина се върна в Чикаго, демократите открито изразяваха страховете си, че присъствието на Джими Картър в Белия дом съвсем не помага на каузата им. Отдавна бяха отминали дните, когато титулярят можеше да е сигурен, че ще се върне за втори път в Овалния кабинет и ще вземе със себе си онези свои съпартийци, които се стремят към по-маловажни постове. Ричард не пропусна да отбележи, че Айзенхауер е последният президент, изкарал два пълни мандата.

Републиканците също започнаха да надуват мускули и след обявяването, че Джери Форд няма да се кандидатира отново, като техни главни претенденти на сцената се появиха Джордж Буш и Роналд Рейгън. В кулоарите на Конгреса открито се предлагаше срещу кандидатурата на Картър да се изправи Едуард Кенеди.

Флорентина продължи ежедневната си работа в Камарата на представителите и избягваше да се свързва с който и да било лагер, макар че беше ухажвана от двамата организатори на кампаниите и получаваше по-често от обичайното покани за Белия дом. Въпреки това не зае ясно становище, тъй като не бе убедена, че който и да е от кандидатите е готов да поведе партията към изборната победа през 1980 година.

Докато останалите представители се грижеха за предизборните си кампании, Флорентина упражни натиск върху президента да предприеме по-твърда линия в отношенията със страните от Варшавския договор и да настоява за по-твърд курс на НАТО; опитите й обаче сякаш оставаха напразни. Когато Джими Картър заяви пред сащисаната публика, че е изненадан, че руснаците могат да отстъпят от думите си, Флорентина в пристъп на отчаяние сподели с Джанет, че всеки поляк в Чикаго би могъл да го убеди в това.

Окончателният й разрив с президента настъпи, когато така наречените студенти нахлуха в американското посолство в Техеран на 4 ноември 1979 г. и задържаха петдесет и трима американски граждани като заложници. Президентът не направи нищо освен да произнася речи тип „родени отново“ и да казва, че ръцете му са вързани. Флорентина бомбардираше Белия дом с всички възможни средства и настояваше президентът да защити Америка. Когато той най-накрая разреши спасителната операция, тя се провали и доведе до още по-голям срив на репутацията на Съединените щати пред останалия свят.

По време на обсъждането на отбраната в Камарата малко след тази позорна случка, Флорентина се отклони от записките си и импровизира:

— Как е възможно страна, притежаваща енергичността, гения и дръзновението да прати човек на Луната, да не е в състояние да приземи успешно три хеликоптера в пустинята? — За миг бе забравила, че дебатите вече се записват от телевизията, и трите канала излъчиха думите й във вечерните новини.

Нямаше нужда да напомня на Ричард мъдростта на Джордж Новак, когато бе настоял да не подновява заема за иранския шах. А когато руснаците нахлуха в Афганистан, Ричард отмени ваканцията, която бяха планирали да прекарат в Москва по време на Олимпийските игри.

През юли републиканците избраха в Детройт Роналд Рейгън и Джордж Буш като кандидати за поста президент и вицепрезидент. Няколко седмици по-късно демократите се събраха в Ню Йорк и отново потвърдиха кандидатурата на Джими Картър, но с по-малко ентусиазъм дори в сравнение с посрещането на кандидатурата на Алдай Стивънсън. Когато победителят Картър влезе в „Медисън Скуеър Гардън“, дори балоните отказаха да се откачат от покрива.

Флорентина се опита да продължи работата си в един Конгрес, който не бе сигурен дори какво ще е следващото мнозинство. Все така се занимаваше с поправките към законопроекта за отбраната и за ограничаването на бюрокрацията. С приближаването на изборите започна да се страхува, че дори борбата за собственото й място ще бъде доста тежка — на мястото на Стюарт Лайъл републиканците издигнаха кандидатурата на младия и ентусиазиран рекламен директор Тед Симънс.

Джанет не преставаше да я натиска и Флорентина успя отново да вдигне броя на гласуванията си на около осемдесет процента, като през последните шест месеца преди изборите приемаше покани за изяви единствено от Вашингтон или Илинойс.

Картър и Рейгън сякаш се бяха заселили в Чикаго — непрекъснато се появяваха в Илинойс, като две кукувици в един часовник. Социологическите проучвания твърдяха, че все още не може да се каже кой ще е победителят. Флорентина не бе убедена в това чак докато не гледа телевизионния дебат, състоял се пред публика от поне сто милиона американци. На следващия ден Боб Бюканан й каза, че макар и да не е спечелил дебата, Рейгън не го е и загубил. И че за човек, който се опитва да измести настоящия обитател на Белия дом, това е повече от достатъчно.

С приближаването на изборния ден въпросът със заложниците стана основен. Повечето американци започнаха да се съмняват, че Картър е в състояние да реши проблема. Поддръжници спираха Флорентина по улиците на Чикаго и й казваха, че ще гласуват отново за нея, но за нищо на света не биха подкрепили Картър за втори мандат. Ричард сподели, че идеално разбира чувствата им, и предрече, че Рейгън ще спечели с лекота. Флорентина прие сериозно мнението му и през последните седмици от кампанията си работеше така, сякаш е никому неизвестен кандидат, опитващ се да пробие за първи път. Усилията й бяха възпрепятствани дори от ужасните дъждовни бури в Чикаго, които заливаха улиците на града чак до деня на изборите.

Когато бе преброена и последната бюлетина, дори тя се изненада от огромната изборна победа на Рейгън, която доведе до мнозинство на републиканците в Сената и за малко не промени съотношението на силите в Камарата на представителите.

Флорентина бе върната в Конгреса, но мнозинството й се бе стопило до двадесет и пет хиляди гласа. Тя отлетя за Вашингтон притеснена, но не и победена, няколко часа преди заложниците да бъдат освободени.

 

 

Новият президент повдигна духа на нацията с встъпителната си реч. Облеченият в полуофициален костюм Ричард не престана да се усмихва през цялото време и гръмко изръкопляска на едно място, което повтори на жена си няколко години по-късно.

„Непрекъснато чуваме за разни заинтересовани групи, но нашата истинска грижа трябва да е онази от тях, която бе пренебрегвана твърде дълго. Тя не познава административни граници и пресича етнически и расови различия и партийни пристрастия. Тя е съставена от мъжете и жените, които произвеждат нашата храна, патрулират по улиците, работят в мините и заводите, учат децата ни, грижат се за домовете ни и ни лекуват, когато се разболеем. Професионалисти, индустриалци, собственици на магазинчета, чиновници, таксиметрови шофьори и тираджии. С две думи, това сме ние, народът, онази порода, наречена американци.“

След като речта му бе приета с бурен ентусиазъм, президентът махна с ръка на хората пред подиума и се обърна, за да слезе.

Двама агенти от Тайните служби го съпроводиха през шпалира от почетни стражи.

Щом стигнаха до края на стълбите, господин Рейгън и Първата дама се качиха в голяма лимузина, като очевидно не показваха намерение да повтарят примера на семейство Картър и да тръгнат пеш по Конститюшън авеню към новия си дом. Щом колата потегли, един от агентите включи микрофона си.

— Камшика се връща при Короната — бяха единствените му думи. След това той вдигна бинокъла си и проследи лимузината по целия й път до портите на Белия дом.

 

 

Когато през януари 1981 година се върна в Конгреса, Флорентина попадна в един различен Вашингтон. Републиканците вече нямаха нужда да просят за подкрепа за всяко свое действие, тъй като избраните представители много добре знаеха, че цялата страна настоява за промени. Флорентина с готовност се зае с предизвикателството да изучи програмата на Рейгън, която бе предложил на парламента, и с радост подкрепи редица части от нея.

Беше толкова затрупана с работа около поправките към бюджета на Рейгън и отбранителната програма, че Джанет трябваше да й посочи една дописка в „Чикаго Трибюн“, която можеше да я изкара от Камарата на представителите.

„Днес сутринта сенаторът Никълс от Илинойс обяви, че няма да се кандидатира за изборите на Сенат през 1982 г.“

Флорентина седеше зад бюрото си и попиваше значението на съобщението, когато се обади главният редактор на „Чикаго Сън-Таймс“ и я попита дали смята да участва в надпреварата за Сената през 1982 година. Тя си даде сметка, че за пресата е съвсем естествено да спекулира относно кандидатурата й след три и половина мандата в Камарата на представителите.

— Май не беше много отдавна, когато уважаемото ви списание предлагаше да си подам оставката — подразни го тя.

— Един английски премиер веднъж каза, че една седмица е ужасно много време в политиката. Каква е позицията ти, Флорентина?

— Изобщо не съм се замисляла — разсмя се тя.

— Това е единственото твърдение, на което никой няма да повярва, така че със сигурност няма да го отпечатам. Пробвай отново.

— Защо ме натискаш толкова, щом имам половин година за размисъл?

— Не си ли чула?

— Какво да съм чула?

— Тази сутрин имаше пресконференция в Градския съвет и щатският прокурор издигна кандидатурата си.

 

 

„Ралф Брукс се кандидатира за Сената“ — съобщаваха заглавията от следобедните издания на щатските вестници. Много журналисти споменаваха в колонките си, че Флорентина все още не е взела решение дали да се изправи срещу щатския прокурор. Снимките на господин и госпожа Брукс отново я погледнаха от страниците. „Този проклетник изглежда все по-добре и по-добре“, изръмжа Флорентина наум.

Едуард се обади от Ню Йорк дай каже, че според него би трябвало да участва в изборите, но я посъветва да изчака, докато пропагандната машина на Брукс се изчерпи.

— Можеш дори да нагласиш нещата така, сякаш приемаш предизвикателството под натиска на общественото мнение.

— Кого ще подкрепят твърдите демократи?

— Моята преценка е шейсет към четирийсет в твоя полза, но вече ми е трудно да давам прогнози, тъй като не съм в комитета. Не забравяй, че до предварителните избори има повече от година. Не е нужно да се втурваш с рогата напред, особено сега, след като Брукс предприе първия ход. Можеш да изчакаш удобен момент.

— Защо мислиш, че подрани толкова много с кандидатурата си?

— Сигурно се опитва да те изплаши. Може би смята, че ще те задържи до 1984 година.

— Идеята не е лоша.

— Не, не съм съгласен. Не забравяй какво стана с Джон Кълвър в Айова. Реши да изчака по-удобен момент, когато опозицията е отслабнала, и първият му помощник се кандидатира вместо него и спечели мястото.

— Ще си помисля и ще ти кажа.

Всъщност през следващите няколко седмици Флорентина почти не мислеше за друго — знаеше, че ако успее да победи Брукс, с него ще е свършено веднъж завинаги. Не се съмняваше, че амбициите му все още насочени към едно място, намиращо се на около шестнадесет пресечки от Сената. По съвет на Джанет тя започна да приема всяка по-важна покана да държи реч в щата и загърби почти всички други работи.

— Така ще имаш възможност да разбереш каква е хавата — каза Джанет.

— Продължавай да се заяждаш, Джанет.

— Няма проблем. Нали затова ми плащаш.

Почти половин година Флорентина летеше до Чикаго по два пъти седмично и броят на гласуванията й в Конгреса се срина и сега едва надвишаваха шестдесет процента. Ралф Брукс имаше предимството да не живее във Вашингтон по четири дни седмично, нито пък работата му в съда се измерваше с проценти. На всичкото отгоре кметът на Чикаго Джейн Бърн едва бе преполовила мандата си. Имаше хора, които смятаха, че една жена от Илинойс в политиката е повече от достатъчна. Все пак, след като обиколи по-голямата част от щата, Флорентина се увери, че Едуард е прав — шансът й да победи Ралф Брукс наистина възлизаше на 60 към 40. Всъщност тя вярваше, че победата над Брукс ще е по-трудна от избирането й в Сената, тъй като по традиция междинните избори бяха винаги против обитателя на Белия дом.

Един ден от работния си календар посвети изцяло на срещата на ветераните от Виетнам. Те бяха избрали да проведат празненството си в Чикаго и бяха поканили сенатора от Тексас Джон Тауър и Флорентина да произнесат главните речи. Щатската преса побърза да посочи уважението, с което външните хора се отнасяха към любимката на Илинойс. По-нататък вестниците съобщаваха, че фактът, че ветераните са я събрали с председателя на сенатската комисия по отбраната, е сам по себе си изключително високо признание.

 

 

В Камарата Флорентина работеше на пълна пара. Успя успешно да прокара поправката „Добрия самарянин“ към Закона за опазване на околната среда, която правеше по-гъвкаво отпускането на средства за компаниите, които наистина правеха опити да намалят замърсяванията. Дори Боб Бюканан подкрепи „Добрия самарянин“.

Докато стояха облегнати на перилата и чакаха да чуят имената си за гласуването на последната точка от поправката, той сподели, че очаквал от нея да се кандидатира за Сената.

— Казваш го само защото искаш да се разкарам оттук.

Той се засмя.

— Признавам, това е сериозен довод. Но не мисля, че е редно да оставаш повече тук, щом ти е писано да живееш в Белия дом.

Флорентина го изгледа поразена. Той дори не се обърна към нея — погледът му продължи да се рее из претъпканата зала.

— Не се съмнявам, че ще стигнеш дотам. Но благодаря на Бог, че няма да съм жив да видя с очите си встъпването ти в длъжност — продължи той, преди да пусне гласа си за поправката на Флорентина.

 

 

Всеки път, когато отиваше в Чикаго, Флорентина избягваше въпроса за кандидатурата си за Сената, макар че очевидно всички си го задаваха. Едуард посочи, че сегашната й кандидатура може да се окаже последната й възможност за следващите двадесет години — Ралф Брукс бе само на четиридесет и четири и влезеше ли в Сената, изместването му оттам ставаше на практика невъзможно.

 

 

Флорентина и Ричард прекараха уикенда в Кейп Код. В събота вечерта към тях се присъедини и Едуард.

До късно през нощта тримата обсъждаха всяка алтернатива за Флорентина, както и последиците за хотелската верига, ако Едуард се заемеше с предизборната й кампания. Когато най-накрая си легнаха, не бяха стигнали до никакво решение.

 

 

Международната зала на хотел „Конрад Хилтън“ бе препълнена от две хиляди души. Единствените жени наоколо бяха сервитьорките. Ричард дойде заедно с Флорентина в Чикаго и сега седеше до сенатора Тауър. Когато стана да произнесе речта си, Флорентина трепереше. Започна, като увери ветераните, че винаги ще бъде за една силна Америка, продължи с гордостта, която бе изпитала от награждаването на баща й с Бронзова звезда от президента Труман, както и за още по-голямата гордост от тях, че са служили на Америка в нейната първа непопулярна война. Ветераните започнаха да подсвирват и да тропат по масите в знак на одобрение. Тя им напомни за причастността си към ракетната система М-Х и твърдата си позиция, че американците трябва да живеят, без да се страхуват от никого, в това число и от Съветите.

— Искам Москва да разбере — каза тя, — че в Конгреса може и да има мъже, които са готови да направят компромиси с позицията на Америка, но жената пред вас не е сред тях. — Последваха нови овации. — Сегашната изолационистка политика, към която се придържа президентът Рейгън, няма да помогне за преодоляването на кризата в Полша, нито в следващата страна, която ще бъде нападната от Русия. Ще дойде момент, в който ще трябва да заемем твърда позиция. Не можем да си позволим да чакаме, докато руснаците се настанят на канадската граница.

Дори сенаторът Тауър показа одобрението си на тези думи. След като изчака залата да утихне, Флорентина продължи:

— Избрах тази вечер, когато съм заобиколена от хора, на които се възхищава всеки американец, да заявя, че докато има мъже и жени, готови да служат на родината си подобно на вас, се надявам да продължа да служа на обществения живот на нашата велика страна. Ето защо възнамерявам да издигна името си като кандидат за Сената.

Малцина чуха думата „Сенат“, защото в залата се отприщи истински пандемониум. Всички, които можеха да станат, станаха, а останалите тропаха силно по масите. Флорентина завърши обръщението си с думите:

— Радея за Америка, която не се страхува от ничие нападение. И същевременно се моля вие да сте последните ветерани, от която е имала нужда страната ни.

Когато си седна, овациите продължиха още няколко минути, а сенаторът Тауър започна с думите, че току-що е чул една от най-добрите речи в живота си.

 

 

Едуард долетя от Ню Йорк, за да ръководи кампанията, а Джанет непрекъснато я държеше в течение на събитията във Вашингтон. Отвсякъде потекоха пари — работата, която Флорентина бе свършила за гласоподавателите си, вече започваше да дава своите плодове. До предварителните избори оставаха три месеца, а данните от допитванията в целия щат единодушно сочеха 58 срещу 42 процента в полза на кандидата Каин.

През цялото време на кампанията помощниците й с желание оставаха да работят до късно през нощта, но дори те не можеха да направят така, че тя да бъде едновременно на две места. Ралф Брукс критикуваше броя й на гласувания наред с липсата на реални резултати от работата й в Конгреса. Някои от атаките му започнаха да улучват целта си, а междувременно Брукс продължаваше кампанията си с енергията на десетгодишен хлапак. Въпреки това като че ли не успяваше да постигне особени резултати — прогнозите се закрепиха на 55:45 в нейна полза. До Флорентина достигнаха новини, че в лагера на Ралф Брукс духът е започнал да пада, а средствата — да се изчерпват.

Ричард летеше до Чикаго всеки уикенд и двамата живееха постоянно на път, като често дори преспиваха в домовете на привърженици от южната част на Илинойс. Един от по-младите помощници в кампанията й неуморно ги разкарваше из щата с малкия си син шевролет. Флорентина се ръкуваше пред заводски врати в покрайнините на градовете преди закуска и участваше в събрания на земеделци в селските области на Илинойс преди обяд, но въпреки това успяваше да намери време следобед да се появи в някоя банка или редакция в Чикаго преди неизбежната вечерна реч и прием в „Барон“. В същото време така и не пропусна ежемесечните срещи на „Ремажен“.

Когато успяваше да хапне, това бяха безкрайни холандски закуски^[1] и импровизирани вечери. Вечер, преди да се строполи в леглото си записваше поредните факти и цифри (изнамерени от помощниците й) в черния тефтер с подгънати страници, който винаги бе някъде около нея. Заспиваше, като се мъчеше да запомни имена, безброй имена на хора, които биха се обидили, ако някога забрави ролята, която са изиграли в кампанията й. Ричард се връщаше в неделя вечер в Ню Йорк, уморен не по-малко от Флорентина. Нито веднъж не се оплака и не разтревожи жена си с проблемите на банката или хотелската верига. Тя му се усмихна за довиждане на поредното студено февруарско летище — забеляза, че носи един чифт от сините кожени ръкавици, които бе купил за баща си в „Блумингдейл“ преди повече от двадесет години.

— Имам за износване още един чифт, Джеси. Тогава ще му мисля дали да тръгна след друга жена — каза той и я остави да се усмихва.

Всяка сутрин Флорентина се събуждаше все по-твърдо решена. Ако тъгуваше за нещо, то бе за редките срещи с Уилям и Анабел. Уилям, който си пусна брада в стил Фидел Кастро, бе на път да завърши с пълно отличие, докато Анабел всяка ваканция се появяваше вкъщи с различен младеж.

От миналия си опит Флорентина очакваше в някой момент от кампанията да удари гръмотевица, но не си бе представяла, че след нея ще се стовари и същински метеорит. През последната година Чикаго бе разтърсен от серия брутални убийства, извършени от човек, когото пресата нарече „Чикагския главорез“. След като прерязваше гърлото на жертвата си, убиецът оставяше подписа си — изрязано сърце върху челото — за да няма съмнение кой е извършителят. На все повече и повече срещи на двамата кандидати се повдигаше въпросът за реда и спокойствието. Улиците почти опустяваха през нощта — хората се страхуваха от убиеца, с когото полицията бе безсилна да се справи. За облекчение на Флорентина, той бе хванат една вечер в кампуса на Северозападния университет точно в момента, когато нападаше една от студентките.

На следващата сутрин Флорентина направи изявление, в което похвали чикагската полиция и отправи лично послание до служителя, който бе извършил ареста. Смяташе, че с това въпросът е приключен, докато не прочете новините във вестника. Ралф Брукс бе обявил, че лично ще води делото срещу Чикагския главорез, дори това да му струва сенаторското място. Ходът му бе блестящ, дори Флорентина изпита възхищение. Вестниците в цялата страна публикуваха снимки на красивия щатски прокурор наред с образа на ужасния убиец.

Процесът започна пет седмици преди предварителните избори и делото бе очевидно ускорено заради влиянието на щатския прокурор. Това означаваше, че Ралф Брукс се появяваше всяка сутрин на първа страница и настояваше за смъртна присъда, за да могат жителите на Чикаго отново да ходят спокойно по улиците. Флорентина правеше изявление след изявление във връзка с енергийната криза, регулирането на шума от летището, субсидирането на зърнопроизводителите и дори за придвижването на руски войски към полската граница след обявяването на военно положение и затварянето на лидерите на „Солидарност“. Но нито едно от усилията й не бе в състояние да измести щатския прокурор от центъра на вниманието. На една среща с редакторския съвет на „Чикаго Трибюн“ тя полушеговито се оплака на главния редактор, който се извини, но посочи, че все пак именно Ралф Брукс продава вестника. Флорентина се оттегли в канцеларията си във Вашингтон. Чувстваше се безсилна и знаеше, че няма ефективен начин да се опълчи срещу опонента си.

С надеждата, че откритият сблъсък може да й даде възможност да промени наклона на везните, Флорентина предизвика Ралф Брукс на публичен дебат. Но щатският прокурор информира медиите, че не може да приеме подобно предизвикателство в момент, когато на плещите са му легнали толкова сериозни обществени отговорности. „Ако това мое решение доведе до загубата на шанса да представлявам порядъчните хора на Илинойс в Сената, така да бъде“ — повтаряше отново и отново той. На Флорентина й оставаше само да гледа как й се изплъзват поредните проценти.

 

 

Планираше да прекара последните две седмици в обиколка на щата, когато удари метеоритът.

Ричард звънна във вторник след края на процеса. Съквартирантката на Анабел се обадила и съобщила, че дъщеря им не се е върнала в Радклиф в неделя вечерта и че не била чувала нищо за нея. Флорентина незабавно отлетя за Ню Йорк. Ричард уведоми полицията и нае частен детектив да намери дъщеря му. Полицията ги увери, че ще направи всичко възможно, и той върна съпругата си в Чикаго.

Флорентина ходеше като замаяна и се обаждаше на Ричард на всеки час, но новини нямаше. До изборите оставаше само седмица, а проучванията показваха, че води пред Брукс едва с 51 срещу 49 процента. Едуард се опита да я накара да се съсредоточи върху кампанията, но в ушите й непрекъснато звучаха думите на Боб Бюканан: „Това място може да бъде само лош заместител на истинското семейство“. Започна да се пита дали… След един отвратителен уикенд, през който чувстваше, че е изгубила повече гласове, отколкото е спечелила, Ричард се обади развълнуван и й каза, че са намерили Анабел. През цялото време била в Ню Йорк.

— Слава богу — облекчено въздъхна Флорентина и от очите й бликнаха сълзи на радост. — Добре ли е?

— Добре е. В момента е в болница „Синай“.

— Какво е станало?!

— Направила е аборт.

Още същата сутрин Флорентина отлетя за Ню Йорк, за да бъде с дъщеря си. По време на полета позна един съпартиец — седеше няколко реда зад нея. В усмивката му имаше нещо особено. Когато пристигна в болницата, откри, че Анабел дори не е разбрала, че е била обявена за издирване. Едуард я умоляваше да се върне в Чикаго, тъй като медиите непрекъснато се интересуваха къде е. Макар че успяха да предпазят личния живот на Анабел от вестникарското любопитство, журналистите станаха подозрителни и започнаха да се интересуват защо Флорентина е ходила до Ню Йорк, вместо да остане в Илинойс. За първи път тя игнорира съвета на Едуард.

Ралф Брукс не закъсня да се възползва от положението. Предположи, че веригата „Барон“ е изпаднала в криза и че компанията винаги е била неин основен приоритет. С обединените усилия на Едуард и Анабел Флорентина се върна в Чикаго в понеделник вечерта. Всички щатски вестници твърдяха, че разликата между двамата претенденти е прекалено малка, за да могат да се правят предположения.

Във вторник сутринта Флорентина прочете заглавието, от което се страхуваше най-много — „Дъщерята на кандидат прави аборт“. Статията разкриваше всички подробности, чак до номера на леглото на Анабел.

— Смири се и се моли — бяха единствените думи на Едуард.

В деня на изборите Флорентина стана в шест сутринта и с помощта на Едуард обиколи колкото се може повече избирателни секции за четиринадесет часа. При всяко спиране сътрудниците й опъваха синьо-белите плакати с надпис „Каин в Сената“ и раздаваха брошури, изясняващи позицията й по най-важните въпроси. При едно от спиранията я попитаха за мнението й за аборта. Флорентина погледна жената с достойнство и отговори „Бъдете сигурна, че позицията ми е останала непроменена“, преди да си даде сметка, че въпросът е напълно невинен.

Сътрудниците й работеха неуморно, за да накарат всеки неин поддръжник да отиде да гласува, а самата Флорентина не спря да обикаля, докато избирателните секции не затвориха. Молеше се да е успяла да спечели поне с толкова, с колкото Картър бе спечелил пред Форд през 1976 година. Вечерта долетя Ричард с новината, че Анабел се е върнала в Радклиф и се чувства чудесно.

Двамата се прибраха в „Барон“ и се усамотиха в апартамента си. Включиха и трите телевизора, когато започнаха да съобщават резултатите от гласуването кой да се противопостави на републиканците през ноември. В единадесет часа Флорентина водеше с два процента. В полунощ Брукс имаше преднина от един процент. В два през нощта Флорентина отново водеше, макар и с по-малко от процент. В три часа тя заспа в прегръдките на Ричард. Той не я събуди, когато разбра какъв ще е крайният резултат. Жена му имаше нужда от сън.

Малко по-късно задряма, но по едно време се стресна и се събуди. Флорентина гледаше през прозореца, стиснала юмрук. Телевизията продължаваше да излъчва крайния резултат — Ралф Брукс е избран за кандидат на демократите за Сената с преднина от седем хиляди сто и осемнадесет гласа, или с по-малко от половин процент пред Флорентина.

Флорентина се обърна и отново погледна екрана. Погледът й не се спря върху ликуващия щатски прокурор, който махаше на поддръжниците си. Вниманието й бе привлечено от физиономията на човека, седнал точно зад него. Сега се сети къде бе виждала тази усмивка.

 

 

Политическата кариера на Флорентина спря. Вече бе извън Конгреса и трябваше да чака още две години, преди да може дори да мечтае да се завърне в политиката. След проблемите около Анабел започна да се пита дали не е настъпил моментът отново да насочи вниманието си към хотелската верига и по-спокойния живот.

Ричард не се съгласи.

— Много ще съжалявам, ако се откажеш от политиката, след като й посвети толкова време.

— Може би точно в това е въпросът. Ако не се занимавах толкова много със собствения си живот и бях обръщала малко повече внимание на Анабел, тя нямаше да се сблъска с тази криза на идентичността.

— Ха, криза на идентичността! Подобен боклук бих очаквал да чуя от някой от преподавателите й по социология, но не и от теб. Не съм забелязал Уилям да се пречупва пред някаква „криза на идентичността“. Скъпа, Анабел просто е имала връзка и не е взела предпазни мерки — просто е да се разбере. Ако всеки човек с любовник трябва да се смята за ненормален, малцината останали ще бъдем изключение. Онова, което й е нужно най-много в този момент, е да се отнасяш с нея като с приятелка.

Флорентина заряза всичко и през лятото заведе Анабел до Барбадос. По време на дългите им разходки по брега научи за връзката на дъщеря си с някакъв мъж във Васар. Флорентина все още не можеше да свикне с идеята, че колежите са смесени. Анабел не й каза името му и се опита да й обясни, че все още го харесва, но няма намерение да живее с него цял живот.

— Ти да не би да си се омъжила за човека, с когото си легнала първо?

Флорентина не й отговори веднага, но след това й разказа за Скот Форбс.

— Ама че боклук — каза Анабел, след като чу всичко. — Какъв късмет си извадила, че си намерила татко в „Блумингдейл“.

— Не, Анабел, тъкмо баща ти не спира да повтаря, че откритието било негово.

За тези няколко дни майка и дъщеря се сближиха повече, отколкото за години. Ричард и Уилям се присъединиха към тях на втората седмица и цялото семейство прекара заедно четиринадесет дни в мързелуване и печене на слънце.

Ричард много се зарадва, като видя, че Анабел и Флорентина се разбират прекрасно, и дълбоко се развълнува, когато дъщеря му започна да говори за Уилям като „големият ми брат“. Двамата с Анабел редовно биеха Уилям и Флорентина на голф следобед, след което прекарваха дълги вечери в бъбрене на масата.

Когато ваканцията свърши, всички страдаха. Флорентина си призна, че никак не й се иска отново да се хвърля във водовъртежа на политиката, но Анабел категорично се възпротиви и заяви, че последното нещо, което иска, е да има майка, която по цял ден си стои вкъщи и готви.

На Флорентина й бе странно, че тази година няма да участва в предизборната кампания. По време на борбата й с Брукс за Сената демократите бяха избрали способния чикагски адвокат Ноел Силвърман за кандидат за мястото й в Конгреса.

Мнозина гласоподаватели молеха Флорентина да се яви като независим кандидат, но тя знаеше, че партията не би одобрила подобна стъпка, особено при положение че след две години й предстоеше да търси нов кандидат за Сената — Дейвид Роджърс, вторият представител на Илинойс, непрекъснато повтаряше, че няма да участва в изборите през 1984 година.

Флорентина на няколко пъти ходи до Чикаго да говори в подкрепа на Ноел Силвърман и се зарадва, когато той спечели мястото, макар и едва с три хиляди двеста двадесет и три гласа.

Наложи й се да се изправи пред факта, че ще прекара две години в политическата пустош, и не й стана по-леко, когато прочете заглавието в „Чикаго Трибюн“ в деня след изборите:

БРУКС ПЕЧЕЛИ С ЛЕКОТА НАДПРЕВАРАТА ЗА СЕНАТА