Джефри Арчър
Блудната дъщеря (30)

29.

— Нещо спешно? — попита Флорентина, като хвърли поглед към засипаното с поща бюро. Срокът на 95-ия Конгрес изтичаше и основната грижа на повечето представители отново бе повече преизбирането им, отколкото стоенето във Вашингтон и гласуването на закони. В подобно време помощниците се занимаваха предимно с проблемите на избирателите и обръщаха по-малко внимание на държавническите въпроси. Флорентина не харесваше системата — смяташе, че тя прави от иначе честни и почтени хора двуличници.

— Има три въпроса, на които трябва да се обърне повече внимание — с обичайния си делови тон каза Джанет. — Първият е, че броят на гласуванията ви едва ли може да се даде за пример. От осемдесет и девет процента през миналата сесия е паднал на седемдесет и един за тази. Противниците ви веднага ще се хванат за това и ще започнат да твърдят, че сте изгубили интерес към работата си и трябва да ви се намери заместник.

— Но аз пропуснах гласуванията заради обиколките на военните бази и многобройните ангажименти из щатите. Какво да правя, като половината от колегите ми ме молят да държа речи в избирателните им райони?

— На мен това ми е известно — каза Джанет, — но не можете да очаквате, че гласоподавателите от Чикаго ще заскачат от радост, като научат, че сте в Принстън или в Калифорния, когато трябва да сте във Вашингтон. Най-добре би било да не приемате повече покани от другите представители или доброжелатели до следващата сесия. Ако гласувате повече през последните няколко седмици, ще можем отново да излезем над осемдесетте процента.

— Напомняй ми го непрекъснато, Джанет. Какво друго?

— Ралф Брукс е избран за главен прокурор на щата, така че известно време няма да досажда.

— Странно — промърмори Флорентина и си отбележи да му прати поздравително писмо.

Джанет постави пред нея брой на „Чикаго Трибюн“. От страницата й се усмихваха господин и госпожа Брукс. Под снимката пишеше: „Новият щатски прокурор се появи на благотворителен концерт за Чикагския симфоничен оркестър“.

— Няма празно, а? — отбеляза Флорентина. — Бас държа, че броят на гласуванията му винаги ще е над осемдесет процента. Какво е третото?

— В десет сутринта имате среща с Дон Шорт.

— Дон Шорт ли?

— Директор на „Еъроспейс План, Рисърч енд Дивелъпмънт“ — ЕПРД — каза Джанет. — Съгласихте се да се срещнете, защото компанията му има сключен договор с правителството за изграждането на радарни станции за проследяване на вражеските ракети. Сега участват в търга за нов договор с флота за поставяне на тяхно оборудване на бойните кораби.

— Да, спомням си — каза Флорентина. — Някой беше написал чудесна статия по въпроса. Ще успееш ли да я изкопаеш?

Джанет й подаде кафява хартиена папка.

— Мисля, че всичко е събрано тук.

Флорентина се усмихна и бързо прелисти страниците.

— Да, сетих се. Имах един-два въпроса към господин Шорт.

През следващия един час диктуваше писма и четеше бележките си. Намери време и да нахвърли въпросите си, преди в кабинета й да се появи господин Шорт.

— Госпожо, за мен е голяма чест — каза Дон Шорт и тръгна с протегната ръка към Флорентина. В същия миг часовникът удари десет. — В „Еъроспейс“ гледаме на вас като на един от последните бастиони на надеждата за свободния свят.

Рядко се случваше да не хареса някого от пръв поглед, но Дон Шорт моментално попадна в тази категория. Висок не повече от метър и седемдесет и с десетина кила отгоре, той бе в началото на петдесетте. Главата му бе почти напълно плешива с изключение на няколкото кичура черна коса, грижливо сресани над голото му теме. Носеше костюм на карета и кафяво кожено куфарче „Гучи“. Преди да получи настоящата си ястребова репутация, Флорентина никога не бе посещавана от подобни Дон Шортовци, тъй като никой не смяташе, че си струва да я използва за лоби. Откакто обаче попадна в подкомисията по отбраната, Флорентина получаваше безкрайни покани за вечери, безплатни екскурзии и дори подаръци, вариращи от бронзови модели на изтребител F-15 до манганени зърна, вградени в пластмаса.

Беше приемала само покани, свързани с въпросите, по които работеше в момента и (с изключение на един модел на „Конкорд“) бе върнала всички подаръци, без да забравя да добавя към тях по един учтив отговор. Държеше конкорда на бюрото си, за да напомня на всички, че вярва в добродетелите, независимо за коя страна става въпрос. Беше чувала, че Маргарет Тачър имала копие на „Аполо 11“ на бюрото си в Камарата на общините, и приемаше, че причината за това е същата.

Джанет ги остави и Флорентина настани госта си в удобното кресло. Той преметна крак върху крак — видя се лишената от косми кожа над чорапа му.

— Хубав кабинет. Това вашите деца ли са? — поинтересува се той и тикна пръст към снимката на бюрото.

— Да — отвърна Флорентина.

— Прекрасни деца — също като майка си — каза Шорт и се разсмя нервно.

— Искахте да говорим за XR-108, нали, господин Шорт?

— Точно така. Наричайте ме Дон. Смятаме, че нито един кораб на Военноморските сили не трябва да остава без него. XR-108 е в състояние да засече и проследи вражеска ракета на разстояние над шестнайсет хиляди километра. Инсталираме ли системата на всеки американски самолетоносач, руснаците няма да посмеят да ни атакуват, защото американският флот винаги ще кръстосва моретата и ще бди над съня на народа си. — Шорт млъкна, сякаш очакваше аплодисменти. — Нещо повече, оборудването на моята компания е в състояние да фотографира всяка ракетна установка в Русия — продължи той — и да препрати образа право на екраните в Командната зала в Белия дом. Руснаците няма да могат дори да идат до кенефа, без да ги снимаме. — Господин Шорт се разсмя отново. — Госпожо Каин, нашето оборудване е много по-съвършено от всички останали. Разполагаме с полеви данни, предоставени ни от направените от военните тестове.

— Вашата компания не завърши радарните станции за армията в определените от договора срокове, а представената на правителството сметка бе със седемнадесет процента по-висока от предварително уговорената — или, за да бъдем по-точни, двадесет и три милиона долара повече — каза Флорентина, без изобщо да поглежда бележките си.

Дон Шорт започна да ближе устните си.

— Инфлацията засегна всички ни, не само нашата индустрия. Може би ако отделите част от времето си за среща с членовете на нашия управителен съвет, проблемът ще ви се изясни. Можем дори да уредим вечеря.

— Рядко ходя по вечери, господин Шорт. Винаги съм вярвала, че единственият човек, който би намерил изгода от вечерята, е оберкелнерът.

Шорт отново се разсмя.

— Не, не, имам предвид тържествена вечеря във ваша чест. Можем да поканим, да кажем, петстотин души срещу петдесет долара на глава, които да бъдат вложени в предизборната ви кампания, или за каквото ви е необходимо — добави той почти шепнешком.

Флорентина тъкмо се канеше да го изхвърли, когато секретарката донесе кафе. Докато Луиз излезе, Флорентина вече бе овладяла гнева си и бе взела решение.

— Как действа тази система, господин Шорт?

— Ами, компанията с радост протяга ръка на приятелите си. Разбираме, че някои от разходите ви по предизборната ви кампания могат да се окажат доста солени, и затова организираме вечеря. А ако не дойдат всички гости, но въпреки това изпратят парите… какво пък, кой ще разбере?

— Наистина, господин Шорт, кой ще разбере?

— В такъв случай да я уредя ли?

— Защо не, господин Шорт?

— Знаех си, че ще можем да работим заедно.

Флорентина едва успя да се насили да се усмихне, когато Дон Шорт й подаде влажната си ръка, след което Джанет дойде да го изпрати.

— Ще поддържаме връзка, Флорентина — каза той на път към изхода.

— Благодаря.

Веднага щом вратата се затвори, прозвучаха звънците за предстоящото гласуване. Флорентина хвърли поглед към часовника на стената. Малките бели лампички примигваха — до гласуването оставаха пет минути.

— Е, поне ще стигна за това — каза тя и забърза към предназначения само за конгресмени асансьор. Когато стигна до подземието, скочи в минаващото между „Лонгуърт“ и Капитолия влакче и седна до Боб Бюканан.

— Как ще гласуваш? — попита той.

— Боже мили — отвърна му тя, — дори не зная какво точно ще приемаме или отхвърляме.

Мислите й още се въртяха около Дон Шорт и това как да постъпи с неговата вечеря.

— Този път няма проблеми. Става въпрос за увеличаването на възрастовата граница за пенсиониране от шейсет и пет на седемдесет години. И този път съм сигурен, че можем да гласуваме по един и същи начин.

— Това си е чист заговор — в Конгреса да остават дъртаци като теб, за да не мога никога да стана председател на комисия.

— Изчакай да станеш на шейсет и пет, Флорентина. Тогава ще мислиш по друг начин.

Влакчето стигна до подземието на Капитолия и двамата взеха асансьора до залата. Флорентина се чувстваше поласкана, че този корав републиканец я възприема вече като пълноправен член на клуба. Когато стигнаха залата, двамата се облегнаха на месинговите перила отзад и зачакаха да чуят имената си.

— Никога не ми е харесвало да стоя от твоята страна в залата — сподели той. — След всичките тези години ми се струва странно.

— Някои от нас също са хора, знаеш ли? И ще ти издам една малка тайна — съпругът ми гласува за Джери Форд.

— Мъдър съпруг имаш — засмя се Бюканан.

— Може би жена ти е гласувала за Джими Картър?

Възрастният мъж изведнъж посърна и каза:

— Тя умря миналата година.

— О, съжалявам — каза Флорентина. — Нямах представа.

— Няма нищо, мила. Разбирам, че не си знаела. Радвам се на семейството ти, защото невинаги са съгласни с теб. А едно от нещата, които научих, е, че това място може да бъде само лош заместител на истинското семейство, каквото и да си представяш, че постигаш. Стигнаха до буквата Б, затова те оставям с мислите ти… Отсега нататък стоенето от тази страна май ще ми се вижда по-приятно.

Флорентина се усмихна и си спомни как взаимното им уважение се бе зародило от взаимната им вражда. Беше благодарна, че грубо демонстрираните по време на изборите партийни различия изчезват във всекидневната работа. Скоро стигнаха до буквата К. Тя пъхна картата си в урната и се върна в кабинета си. Обади се на организатора на мнозинството Бил Пиърсън и поиска незабавна среща.

— Точно на минутата ли?

— Точно на минутата, Бил.

— Предполагам, че искаш да те включа в комисията по външна политика.

— Не, става въпрос за нещо много по-сериозно.

— Тогава по-добре идвай веднага.

Бил Пиърсън пуфкаше с лулата си и слушаше разказа на Флорентина за случилото се сутринта.

— Знаем, че такива неща стават непрекъснато, но рядко можем да ги докажем. Твоят господин Шорт ни дава идеален шанс да спипаме някого със собствения му радар. Изиграй си цялата роля и ме дръж в течение. В момента когато ти предложат парите, ще се стоварим върху „Еъроспейс“ с пълна сила. И ако накрая не можем да докажем нищо, най-малкото ще накараме останалите конгресмени да помислят сериозно, преди да се забъркват в подобни далавери.

През уикенда Флорентина разказа на Ричард за Дон Шорт, но той изобщо не се изненада.

— Проблемът е съвсем прост. Някои конгресмени живеят само от заплатите си, така че изкушението да се доберат до малко пари понякога е непреодолимо. Особено ако се борят за място, което могат да изгубят, и нямат друга осигурена работа.

— Но в такъв случай защо му е на господин Шорт да се занимава с мен?

— Това също е лесно за обяснение. Годишно в банката получавам по пет-шест лични обръщения. Разни хора ти предлагат подкупи и си въобразяват, че никой няма да устои на шанса да прибере няколко пачки, без да го усети Чичо Сам — просто защото те самите биха реагирали по този начин. Ще се изненадаш, ако разбереш колко много милионери са готови да продадат майките си за десет хиляди в брой.

Дон Шорт се обади и потвърди, че вечерята в чест на Флорентина ще се състои в хотел „Мейфлауър“. Очакваше около петстотин гости. Флорентина му благодари, веднага звънна на Луиз и я помоли да запише датата в работния дневник.

 

 

През следващите няколко седмици Флорентина бе така заета с работата в Конгреса и обикалянето из страната, че съвсем забрави за вечерята на Дон Шорт. Беше в залата и подкрепяше една поправка на свой колега към проектобюджета за дребния бизнес, когато се появи Джанет.

— Да не си забравила за вечерята на „Еъроспейс“?

— Не съм, но тя е другата седмица.

— Ако погледнеш календара си, че видиш, че е днес и че трябва да си там след двадесет минути — каза Джанет. — И не забравяй, че те очакват петстотин души.

Флорентина се извини на колегата си, бързо излезе от залата и изтича към гаража. Караше по улиците на Вашингтон със скорост далеч над допустимата. Остави колата на паркинга и влезе през страничния вход на „Мейфлауър“. Беше закъсняла с няколко минути и мислите й бяха съвсем разпилени, когато видя очакващия я във фоайето Дон Шорт, облечен в тясно вечерно сако. Изведнъж се сети, че не бе имала време да се преоблече. Надяваше се, че роклята й не изглежда прекалено небрежна.

— Наели сме отделна зала — каза той и я поведе към асансьора.

— Не предполагах, че в „Мейфлауър“ има банкетна зала за петстотин души — каза тя, когато вратата на асансьора се затвори.

— Хубава шега — разсмя се Дон Шорт и въведе гостенката си в помещение, което, ако беше претъпкано, щеше да побере не повече от двадесет души. Запозна я с всички присъстващи, което отне само секунди — гостите бяха едва четиринадесет.

По време на вечерята Флорентина слушаше помпозните приказки на Шорт за триумфалните постижения на „Еъроспейс“. По едно време й се струваше, че няма да издържи и ще избухне. В края на вечерята Дон стана от мястото си, почука с лъжица по една празна чаша и произнесе надута и абсолютно измислена реч за близката си приятелка Флорентина Каин. Аплодисментите бяха толкова силни, колкото можеше да се очаква от четиринадесет души. Флорентина кратко благодари и успя да се измъкне малко преди единадесет. Поне бе благодарна, че в „Мейфлауър“ кухнята се оказа на ниво.

Дон Шорт я изпрати до паркинга и докато Флорентина се качваше в колата си, й подаде плик.

— Съжалявам, че дойдоха толкова малко хора, но поне всички изпратиха своите петдесет долара — ухили се той и затвори вратата.

След като се върна в „Барон“, Флорентина скъса плика и видя съдържанието му — чек за двадесет и четири хиляди и триста долара, платими на приносителя.

На следващата сутрин разказа на Бил Пиърсън цялата история и му подаде плика.

— Това — каза той и размаха чека — ще извади сума ти кирливи ризи на показ. — След което се усмихна и заключи чека в бюрото си.

Флорентина се прибра за уикенда с чувството, че е изиграла своята част от спектакъла доста добре. Дори Ричард я поздрави.

— Макар че и на нас нямаше да ни се отразят зле — добави той.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че печалбите на „Барон“ тази година ще паднат.

— Господи, това пък защо?

— Серия от финансови решения на президента Картър, които засягат хотелите, но пък за сметка на това, колкото и да е иронично, подкрепят банката. Инфлацията е петнадесет процента, а основният лихвен процент — шестнадесет. Страхувам се, че повечето компании ще открият, че телефонните разговори са по-евтини, и ще отрежат разходите за командировки. Затова броят на празните стаи расте и се налага да вдигаме цените — а това дава още един повод на фирмите да ограничат деловите пътувания. Цените на храната скочиха направо до небето, а заплатите растат заедно с инфлацията.

— Всички останали хотели би трябвало да са изправени пред същия проблем.

— Да, но миналогодишното решение да се преместят офисите на компанията от нюйоркския „Барон“ се оказа доста по-скъпо, отколкото очаквах. Парк авеню 405 може и да е добър адрес, но с парите за него можехме да построим два хотела на юг.

— Но това решение освободи три етажа в хотела, което пък ни позволи да отворим нови банкетни зали.

— И въпреки това хотелът излезе с печалба едва два милиона, а се намира на земя на стойност четиридесет милиона.

— Но в центъра на Ню Йорк трябва да има „Барон“. Не можеш да решиш да продадеш най-престижния от хотелите ни.

— Стига да не носи загуби.

— Но нашата репутация…

— Баща ти никога не е бил сантиментален към репутацията, когато на другата страна на везните е печалбата.

— И какво ще правим?

— Ще натоваря „Маккинси и компания“ да направят пълна оценка на цялата верига. Ще ни предоставят предварителен отчет след три месеца, а цялото оценяване ще завърши за една година. Вече говорих с господин Майкъл Хоган от „Маккинси“ — той се нае с работата.

— Не мислиш ли, че наемането на най-добрите консултанти в Ню Йорк не струва още повече?

— Да, скъпо е, но не бих се изненадал, ако се окаже, че сме спестили значителна сума в дългосрочен план. Не бива да забравяме, че съвременните хотели по света обслужват съвсем различен тип клиенти от онези, за които са строени хотелите на баща ти. Искам да съм сигурен, че не пропускаме нещо съвсем очебийно.

— Старшите изпълнителни директори не могат ли да помогнат с нещо?

— Когато „Маккинси“ се заели с „Блумингдейл“, препоръчали на магазина да смени местата на седемнадесет щанда — каза Ричард. — Може и да ти се стори нищо работа, но на следващата година печалбата скочила с двадесет и един процента, а никой от управата на магазина не предполагал, че са необходими промени. Може би и ние гледаме проблема, без да можем да го видим.

— По дяволите, чувствам се като в безтегловност.

— Не се безпокой, Джеси, няма да се предприеме нито стъпка без пълното ти одобрение.

— А как се оправя банката?

— Смешното е, че „Лестър“ печели от кредити и потребителски заеми повече от всякога от времето на Депресията. Решението ми да инвестирам в злато, след като Картър спечели изборите, се оказа идеално. Ако Картър спечели отново, ще купя още злато. А ако в Белия дом се настани Рейгън, ще започна да продавам още същия ден. Но не се безпокой. Докато печелиш своите петдесет и седем хиляди и петстотин годишно в Конгреса, ще спя спокойно — все ще имаме по нещо за черни дни. Между другото, каза ли на Едуард за Дон Шорт и онези двадесет и четири хиляди?

— Двадесет и четири хиляди и триста. Не, не съм разговаряла с него от няколко дни, а и когато се чуем, той се интересува само от управлението на хотелски вериги.

— На годишното събрание ще го поканя да стане член на управителния съвет на „Лестър“. Така че следващата му тема ще са банките.

— Явно скоро ще дирижира целия оркестър — каза Флорентина.

— Точно това смятам да прави, когато стана Пръв джентълмен.

 

 

Когато се върна във Вашингтон, Флорентина с изненада откри, че от Бил Пиърсън няма никакви новини. Секретарката му каза, че провеждал кампанията си в Калифорния, и това й напомни, че до изборите остава съвсем малко време. Джанет не пропусна да отбележи, че по-голямата част от законодателната власт дреме, и я посъветва да прекарва повече време в Чикаго.

В четвъртък Бил Пиърсън й звънна от Калифорния и я уведоми, че е разговарял с лидера на републиканците и с председателя на подкомисията по отбраната и двамата били единодушни, че раздухването на въпроса точно преди изборите може да причини повече неприятности от желаното. Помоли я да не декларира дарението, защото това ще попречи на разследването.

Флорентина категорично възрази и дори започна да обмисля дали сама да не повдигне въпроса пред комисията, но когато звънна на Едуард, той се обяви против подобно решение с довода, че в канцеларията на организатора със сигурност има повече информация за корупция от тази, която му е дала тя, и че може да излезе, сякаш се опитва да работи зад гърба му. Флорентина се съгласи с неохота да изчака да минат изборите.

По някакъв начин (не без постоянните напомняния на Джанет) успя да увеличи броя на гласуванията си над осемдесет процента до края на сесията, но това стана с цената на отхвърляне на всички покани извън Вашингтон. Подозираше, че това е много повече от съветите на Джанет да остава по-дълго зад бюрото си. Когато Конгресът бе закрит, Флорентина се върна в Чикаго, за да се подготви за следващите избори.

По време на кампанията с изненада откри, че прекарва все повече време в щабквартирата на Демократическата партия на Рандълф стрийт. Макар че първата година на Картър не оправда очакванията на гласоподавателите, всички знаеха, че местните републиканци трудно биха убедили когото и да било да се изправи срещу конкурент като Флорентина. За да й намира работа, екипът при всяка възможност я пращаше да говори в подкрепа на други кандидати от Демократическата партия в щата.

Накрая Стюарт Лайъл отново се съгласи да издигне кандидатурата си, но преди това даде ясно да се разбере, че няма намерение да обикаля денонощно района и да харчи собствените си пари. Партията му не бе особено във възторг, когато в един частен разговор (напълно забравил, че преди изборите няма нищо частно) Лайъл заяви: „Между Каин и кмета Дейли има една-единствена разлика — Каин е честна“.

 

 

Девети избирателен район на Илинойс се съгласи с думите му и върна Флорентина в Конгреса с малко повече гласове от миналия път. Тя обаче забеляза, че колегите й в Камарата на представителите са намалели с петнадесет, а в Сената — с трима. Сред жертвите бе и Бил Пиърсън.

Флорентина звъня на няколко пъти в дома му в Калифорния, за да изкаже съчувствията си, но все не го намираше. Всеки път оставяше съобщение на телефонния секретар, но той така и не й се обади. Тя обсъди проблема с Ричард и Едуард и двамата я посъветваха незабавно да каже на водача на групата.

Когато Марк Чадуик чу историята, изпадна в ужас, обеща незабавно да се свърже с Бил Пиърсън и каза, че ще й се обади по-късно. Удържа на думата си, но когато й звънна, сърцето на Флорентина се смрази — Бил Пиърсън не знаел за никакви двадесет и четири хиляди и триста долара и твърдял, че никога не бил разговарял с нея за подкупи. Освен това напомнил на Чадуик, че ако Флорентина е получила двадесет и четири хиляди и триста долара от какъвто и да било източник, законът я задължава да ги декларира или като дарение за кампанията си, или като приход. Да не говорим, че парите били отпуснати за кампанията й, а според правилата на Камарата тя не можела да получава от едно място повече от седемстотин и петдесет долара. Флорентина обясни на лидера на мнозинството, че Бил Пиърсън я е помолил да не декларира парите. Марк я увери, че й вярва, но каза, че не му било ясно как тя ще успее да докаже, че Пиърсън лъже. Обществена тайна било, добави той, че след втория си развод Пиърсън имал финансови затруднения.

— Две издръжки, когато нямаш работа, могат да разкажат играта и на най-добрите — посочи той.

Флорентина се съгласи да позволи на Марк да направи пълно разследване и през това време да запази мълчание по въпроса. Дон Шорт й звънна по телефона да я поздрави за изборната й победа и да й напомни, че договорът с Военноморските сили за ракетната програма ще се разглежда в подкомисията в четвъртък. Флорентина прехапа устни, когато Дон Шорт добави:

— Радостен съм, че сте осребрили чека — сигурен съм, че парите са ви били от полза за изборите.

Флорентина незабавно помоли лидера на мнозинството да отложи гласуването на ракетната програма, докато не завърши разследването на Бил Пиърсън. Марк Чадуик обясни, че не е в състояние да изпълни молбата й, защото забавянето на разглеждането щяло да доведе до пренасочване на отделените средства другаде. Макар че не му пукало коя точно фирма ще спечели договора, министърът на отбраната Браун ги предупредил, че всяко забавяне на решението ще отприщи истински ад. Накрая Чадуик й напомни собствената й реч за представителите, които задържат свързаните с отбраната решения. Флорентина реши да не губи време в спорове.

— Имаш ли някакви резултати от разследването, Марк?

— Да. Знаем, че чекът е бил осребрен в „Ригс Нешънъл Банк“ на Пенсилвания авеню.

— Моята банка и моят клон — невярващо произнесе Флорентина.

— От дама на около четиридесет и пет, с тъмни очила.

— А някакви добри новини?

— Да — отвърна Марк. — Служителят решил, че сумата е достатъчно голяма, за да си запише номера на банкнотите, в случай че започне издирване. Иронично, нали? — Тя се опита да се усмихне. — Флорентина, по мое мнение имаш две възможности. Или стоварваш всичко на заседанието в четвъртък, или си мълчиш, докато не разровя цялата бъркотия. Онова, което не можеш, е да говориш публично за замесването на Бил Пиърсън, а в същото време да работя и аз по въпроса.

— Как искаш да постъпя?

— Най-вероятно партията би предпочела да си затраеш, но аз знам как бих постъпил, ако бях на твое място.

— Благодаря ти, Марк.

— Никой няма да започне да те обича заради това. Но пък подобни неща никога не са те спирали досега.

 

 

Когато председателят на подкомисията по отбраната Томас Лий удари с чукчето, за да въдвори ред, Флорентина вече от няколко минути седеше на мястото си и си правеше бележки. Договорът за радарните сателити беше шеста точка от дневния ред и тя не взе участие в разискването на първите пет. Когато вдигна поглед към масата за журналистите и местата за наблюдатели, видя усмихнатата физиономия на Дон Шорт.

— Точка шеста — каза председателят и потисна леката си прозявка — разискванията по всяка от останалите точки бяха отнели много време. — Днес трябва да обсъдим предложенията на трите компании, участвали в търга за ракетния проект на флота. Крайното решение е на Отдела по внедряване към Министерството на отбраната, но оттам чакат нашето мнение. Кой желае да открие обсъждането?

Флорентина вдигна ръка.

— Госпожа Каин.

— Господин председател, нямам специални предпочитания между „Боинг“ и „Гръмън“, но в никакъв случай не бих подкрепила офертата на „Еъроспейс“.

Дон Шорт пребледня.

— Можете ли да обясните на комисията причините за подобна позиция срещу „Еъроспейс“, госпожо Каин?

— Разбира се, господин председател. Позицията ми е базирана на личен опит. Преди няколко седмици служител на „Еъроспейс“ дойде при мен в канцеларията ми, за да ми обясни защо точно неговата компания трябва да получи договора. След това се опита да ме подкупи с чек за двадесет и четири хиляди и триста долара в замяна на моя глас на това обсъждане. Този човек в момента се намира в помещението и несъмнено ще трябва да отговаря за действията си пред съда.

Когато председателят най-сетне успя да въдвори ред, Флорентина обясни системата на тържествените вечери и посочи Дон Шорт като човека, дал й парите. Потърси го с поглед, но той вече бе изчезнал. След това тя продължи разказа си, но не спомена името на Бил Пиърсън. Все още смяташе, че въпросът е вътрешнопартиен, но когато завърши, не можеше да не забележи, че други двама членове на комисията са пребледнели също като Дон Шорт преди малко.

— Предвид сериозното изявление на колегата възнамерявам да отложа вземането на решение по въпроса, докато не се проведе пълно разследване — обяви председателят Лий.

Флорентина благодари и незабавно тръгна към кабинета си. Репортерите се нахвърлиха върху нея с въпроси, но тя не отговори на нито един.

Вечерта разговаря по телефона с Ричард и той я предупреди, че следващите няколко дни може и да не са от най-приятните.

— Но защо, Ричард? Просто казах истината.

— Зная. Но сега в комисията има хора, които се борят за живота си, и в техните очи ти си враг. Така че можеш да забравиш за правилата на честната игра.

Когато на следващата сутрин отвори вестниците, тя разбра какво точно е имал предвид Ричард.

„Конгресдама Каин обвинява «Еъроспейс» в даване на подкуп“ — крещеше едно заглавие. „Лобист на компания твърди, че член на Конгреса е взел пари като дарение за предизборната си кампания“ — гласеше друго. След като видя, че повечето вестници предават приблизително една и съща история, Флорентина скочи от леглото, бързо се облече и без да закуси, тръгна направо към Капитолия. В кабинета си изчете подробно статиите — всички без изключение искаха да знаят къде са изчезнали въпросните двадесет и четири хиляди и триста долара.

— Аз също — каза на глас Флорентина. Заглавието в чикагския „Сън-Таймс“ беше убийствено: „Представителката Каин обвинява космическа компания в даване на подкуп след осребряването на чека“. Вярно, но подвеждащо.

Ричард й се обади да й каже, че вече е тръгнал от Ню Йорк, и я посъветва да не дава никакви изявления пред пресата, докато не разговаря с него. Така и така нямаше да има възможност да се сблъска с репортери — ФБР изпрати двама старши агенти, които да я разпитат в десет сутринта.

Флорентина даде пълни показания в присъствието на Едуард и лидера на мнозинството. Хората от ФБР я помолиха да не споменава пред пресата Бил Пиърсън, докато не приключат собственото си разследване. Тя отново се съгласи с неохота.

През деня някои от членовете на Камарата се обадиха, за да я поздравят. Други гледаха да стоят настрана.

В уводната си статия „Чикаго Трибюн“ искаше да знае къде са изчезнали въпросните двадесет и четири хиляди и триста долара. Авторите на статията заявяваха, че тяхно неприятно задължение е да напомнят на читателите, че през 1962 година бащата на конгресдама Каин е бил разследван и осъден от чикагския съд за подкуп на държавен служител. Флорентина почти чуваше как Ралф Брукс се обажда от офиса си и нарежда да го запознаят с всички подробности по случая.

Едуард й помогна да запази спокойствие, а Ричард долиташе всяка вечер от Ню Йорк, за да прекарва нощта с нея. Минаха три дни и три нощи, вестниците продължаваха да раздухват историята, а накрая изявление направи и самият Ралф Брукс от канцеларията на щатския прокурор: „Колкото и да се възхищавам на госпожа Каин и да вярвам в нейната невинност, с оглед на обстоятелствата бих я посъветвал да се оттегли от Конгреса, докато разследването на ФБР не завърши“. Думите му само укрепиха решимостта на Флорентина да не отстъпва нито крачка, особено след като Марк Чадуик й се обади и й каза да не се предава. Беше само въпрос на време виновникът да си получи заслуженото.

На четвъртия ден отново нямаше никакви новини от ФБР и Флорентина се чувстваше на дъното, когато се обади репортер от „Вашингтон Поуст“.

— Госпожо Каин, мога ли да ви попитам какво е мнението ви за изявлението на конгресмена Бюканан във връзка с „Еърогейт“?

— И той ли се е обърнал срещу мен? — тихо попита тя.

— Не бих казал — отвърна гласът. — Ще ви прочета думите му. Цитирам: „Познавам представителката Каин от почти пет години като труден противник. В много отношения може да ме докара до истинско отчаяние, но, както казваме ние в Тенеси, трябва да преплуваш цялата река, за да намериш по-честен човек. Ако не може да се има доверие на госпожа Каин, тогава не познавам нито един честен човек и в двете камари на Конгреса“.

След минута Флорентина звънна на Боб Бюканан.

— Сега ще си помислиш, че старостта ме е размекнала — изръмжа той. — Ти повлече крак в камарата, обаче аз ще го отрежа.

За първи път от дни Флорентина се разсмя.

 

 

Студеният декемврийски вятър виеше покрай източната част на фасадата на Капитолия. Флорентина се връщаше сама към „Лонгуърт“ след последното гласуване за деня. Вестникарчето на ъгъла крещеше заглавията на вечерните вестници. Тя не можеше да схване думите — нещо, някой, арестуван. Изтича към момчето, затърси монета в джобовете си, но намери само двадесетдоларова банкнота.

— Не мога да ви върна — каза вестникарчето.

— Няма значение — отвърна му Флорентина, грабна вестника и бързо прочете водещата новина.

После я препрочете, но по-бавно.

— „Бившият конгресмен Бил Пиърсън — зачете на глас Флорентина, сякаш искаше да се увери, че вестникарчето ще я чуе, — бе арестуван от ФБР във Фресно, Калифорния, във връзка със скандала «Еърогейт». В багажника на новия му форд бяха открити над седемнадесет хиляди долара в брой. Пиърсън бил отведен в най-близкото полицейско управление, разпитан и по-късно обвинен в кражба в особено големи размери, както и в три по-дребни престъпления. Намиращата се с него млада жена е обвинена в съучастничество.“

Флорентина заподскача в снега, а момчето побърза да прибере двайсетте долара на сигурно място и изтича да продава вестниците си на другия ъгъл. Бяха го предупредили за ненормалниците от Капитолия.

 

 

— Моите поздравления, госпожо Каин. — Оберкелнерът на „Жокей Клуб“ бе първият, коментирал събитието тази вечер. Ричард бе долетял от Ню Йорк, за да я заведе на празнична вечеря по случая. Докато вървяха към облицования с дъбова ламперия салон, няколко политици и хора от висшето общество на Вашингтон се приближиха да изразят радостта си, че истината е излязла наяве. Флорентина им отвръщаше с типичната вашингтонска усмивка, която вече бе започнала да усвоява след петте години в политиката.

На следващия ден чикагските „Трибюн“ и „Сън-Таймс“ излязоха с гръмки хвалби за своята представителка, успяла да запази спокойствие и здрав разум в момент на криза. Флорентина се усмихна иронично, решена да запази собственото си мнение за в бъдеще. Подозрително липсваха каквито и да било коментари от канцеларията на Ралф Брукс. Едуард й изпрати огромен букет, а Уилям пусна телеграма от Харвард: „Ще се видим довечера, освен ако не си жената от Фресно и не си задържана за разпит“. Анабел се прибра очевидно без да подозира за проблемите на майка си, и обяви, че е приета в Радклиф. По-късно директорката на „Мадейра“ сподели с Флорентина, че приемането й е било на косъм, въпреки че госпожа Каин също е учила в Харвард и по-точно — именно в Радклиф. Флорентина се изненада, че репутацията й е стигнала дотам, че е в състояние да повлияе на бъдещето на дъщеря й, без дори да си мръдне пръста, и сподели със съпруга си облекчението, че дъщеря им най-сетне е улегнала.

Ричард я попита кой предмет си е избрала за основен.

— Психология и социални отношения — отвърна Анабел без колебание.

— Психологията и социалните отношения не са истински предмети, а просто повод да говориш за себе си в продължение на три години — заяви Ричард.

Уилям, който вече бе второкурсник в Харвард, кимна мъдро в знак на съгласие, а по-късно попита стареца си дали ще е склонен да му отпуска по петстотин долара на семестър.

Два месеца по-късно се разглеждаше поправката в закона за здравеопазването, забраняваща абортите, Флорентина взе думата за първи път след скандала „Еърогейт“. Когато стана от мястото си, бе посрещната с аплодисменти и от двете страни. Флорентина изнесе убедителна реч в защита на живота на майката пред този на нероденото дете и напомни на Конгреса, че в него има само осемнадесет други представители, способни да забременеят. Боб Бюканан моментално скочи от мястото си и нарече уважаемата дама от Чикаго типичен пример на скудоумие. Следващата й стъпка, заяви той, щяла да е призив да не се обсъжда и космическата програма от хора, които не са обиколили Луната поне веднъж — а в двете камари, посочи Бюканан, има само един човек, който е успял да го направи.

След няколко дни Дон Шорт и неговите двадесет и четири хиляди и триста долара изглеждаха далечно минало и Флорентина се върна към нормалния трескав работен график. Придвижи се още две крачки напред в Бюджетната комисия и когато оглеждаше хората около масата, вече се чувстваше като ветеран.