Метаданни
Данни
- Серия
- Каин и Авел (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Prodigal Daughter, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Венцислав Божилов, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 19гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- alex1343
- Корекция и форматиране
- Еми(2018)
Издание:
Автор: Джефри Арчър
Заглавие: Блудната дъщеря
Преводач: Венцислав Божилов
Година на превод: 2004
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2004
Тип: роман
Националност: английска
Излязла от печат: 19.04.2004
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 954-585-528-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6550
История
- —Добавяне
19.
— Не мога да повярвам — каза Флорентина. — Никога не съм си помисляла, че може да се случи. Чудесна новина. Но какво го е накарало да размисли?
— Не става по-млад — каза Катрин Каин. Гласът й пращеше в слушалката. — Страхува се, че ако двамата с Ричард не изгладят противоречията помежду си, ще се оттегли от „Лестър“, без да остави сина си в управителния съвет. Смята, че най-вероятният му наследник е Джак Томас, а тъй като той е само с две години по-голям от Ричард, със сигурност не би искал един по-млад Каин сред директорите.
— Жалко, че Ричард не е вкъщи да научи новината, но откакто го повишиха в шеф на задграничния отдел, рядко се прибира преди седем. Много ще се зарадва. Ще се опитам да не показвам колко се притеснявам от срещата със съпруга ви — каза Флорентина.
— Няма да си и наполовина по-притеснена от него. Не се страхувай, мила. В момента приготвя угоеното теле за блудния си син. Имаш ли новини от баща си, откакто говорихме?
— Не, никакви. Мисля, че той никога няма да заколи угоеното теле за блудната си дъщеря.
— Не се отказвай. Може и да изникне нещо, което да му помогне да си промени мнението. Ще се заемем всички заедно, когато дойдете в Ню Йорк.
— Иска ми се да вярвам, че папа все още може да постигне помиряване, но вече почти изгубих надежда.
— Е, да сме благодарни, че поне единият от бащите е послушал разума — каза Катрин. — Ще дойда да ви видя и ще уточним подробностите.
— Кога ще можеш?
— Мисля, че мога да се измъкна този уикенд.
Когато Ричард се върна, много се зарадва на новината и след като привърши с четенето на „Мечо Пух“ на сина им, побърза да чуе подробностите и накрая каза:
— Ще можем да отидем до Ню Йорк някъде към ноември.
— Не мога да чакам дотогава.
— Чакаш три години.
— Да, но сега е различно.
— Винаги искаш всичко да се е случило вчера, Джеси. Това ми напомня, че прочетох предложението ти за новия магазин в Сан Диего.
— И?
— В общи линии идеята ми се вижда доста разумна и одобрявам.
— И какво следва сега? Никога не съм чувала подобни думи от вас, господин Каин.
— Задръж малко, Джеси. Имам едно наум, защото не разбирам една част от програмата ти за разрастване — необходимостта да наемеш собствен дизайнер.
— Лесно е за обяснение — отвърна Флорентина. — Макар че в момента разполагаме с пет магазина, разходите за дрехи възлизат на около четиридесет процента от оборота. Ако шия собствени дрехи, ще имам две очевидни преимущества. Първо, ще съкратя непосредствените разходи, и второ, ще можем непрекъснато да рекламираме собствени стоки.
— Но има и един съществен недостатък — каза Ричард.
— Какъв по-точно?
— Няма да има отстъпки за върнатите в рамките на три месеца дрехи, при положение че са наша собственост.
— Така е — каза Флорентина, — но колкото повече се разрастваме, толкова по-маловажен ще става проблемът. А ако избера подходящия дизайнер, дрехи с нашата запазена марка ще се продават и от конкурентите ни.
— Това важи ли за известните дизайнери?
— В случая с Пиер Карден дизайнерът е по-известен и от магазините.
— Намирането на подобен човек няма да е лесна работа.
— Нима не намерих вас, господин Каин?
— Не, Джеси. Аз те намерих.
Флорентина се усмихна.
— Две деца, шести магазин, а ти ще получиш покана да влезеш в управителния съвет на „Лестър“. А най-важното от всичко е, че имам възможност да се запозная с баща ти. Какво повече бихме могли да искаме?
— Това все още не се е случило.
— Типичен банкер. Каквато и да е прогнозата, очакваш дъжд по пладне.
Анабел заплака.
— Видя ли? — каза Ричард. — Дъщеря ти пак се разрева.
— Защо винаги моята дъщеря е лошата, а синът ти е добрият?
Въпреки желанието на Флорентина незабавно да замине за Ню Йорк, след като Кейт отпътува към Източния бряг, тичането около отварянето на новия магазин в Сан Диего, търсенето на подходящ дизайнер, наглеждането на останалите пет магазина и опитите при всичко това да продължи да бъде майка, запълваха цялото й време. С наближаването на деня на срещата тя започна да става все по-нервна. Внимателно подбра собствения си гардероб и купи нови дрехи за децата. Дори взе нова риза на тънки червени райета за Ричард, но той се съмняваше, че ще я носи в друго време освен през уикендите. Флорентина всяка нощ се събуждаше с тревожната мисъл, че бащата на Ричард няма да я одобри, но Ричард всеки път й повтаряше думите на Катрин: „Няма да си и наполовина по-притеснена от него“.
За да отпразнуват отварянето на новия магазин и изглеждащото неизбежно помиряване с бащата на Ричард, отидоха на „Лешникотрошачката“ в изпълнение на Италианския балет. Ричард не обърна особено внимание на балета, но се изненада, че Флорентина също не я свърта на едно място. Щом лампите светнаха, я попита тормози ли я нещо.
— Да. Цял час чакам да разбера кой е дизайнерът на тези прочути костюми — отвърна Флорентина и започна да прелиства програмата.
— Аз лично бих ги описал като ексцентрични — отбеляза Ричард.
— Това е, защото си далтонист — каза му Флорентина и след като откри каквото търсеше, зачете: — Казва се Джани ди Феранти. Според биографията му е роден в Милано през трийсет и първа и това му е първото турне с балета, откакто е завършил Института по съвременно изкуство във Флоренция. Как мислиш, дали ще се съгласи да напусне и да започне работа при мен?
— Аз лично не бих, с оглед на вътрешната информация, с която разполагам — каза Ричард.
— Може и да е по-голям авантюрист от теб, скъпи.
— Или просто побъркан. В края на краищата става въпрос за италианец.
— Какво пък, има само един начин да разберем — каза Флорентина и стана.
— И как смяташ да го направиш?
— Като отида зад кулисите.
— Но така ще изпуснеш втората част от представлението.
— Втората част не може да промени целия ми живот — каза Флорентина и излезе на пътеката.
Ричард я последва. Заобиколиха сградата и спряха пред служебния вход. Младият охранител отвори прозорчето на кабинката си.
— Да? — Каза го с тона на абсолютно „не“.
— Имам среща с Джани ди Феранти — уверено каза Флорентина.
Ричард я погледна с укор.
— Името ви, ако обичате — каза пазачът и вдигна телефона.
— Флорентина Каин.
Пазачът повтори името в слушалката, изслуша отговора и затвори.
— Казва, че никога не е чувал за вас.
За миг Флорентина се разколеба, но Ричард извади портфейла си и постави на гишето двадесетдоларова банкнота.
— Може би е чувал за мен.
— Ами влезте и се разберете — каза пазачът и небрежно прибра парите. — По коридора вдясно, втората врата отляво. — И затвори прозорчето.
Ричард поведе Флорентина навътре.
— Повечето бизнесмени прибягват до подкупи в един или друг момент от кариерата си — подразни го тя.
— Не се вкисвай само защото лъжата ти не мина — ухили й се Ричард.
Когато стигнаха, Флорентина почука решително и пъхна глава през вратата.
В ъгъла седеше висок тъмнокос италианец и се справяше с порция спагети. Първата й реакция бе да се възхити. Мъжът носеше ушити по поръчка джинси и син блейзър върху небрежно разкопчана риза. Но онова, което я порази най-много у младия мъж, бяха дългите му артистични пръсти. Щом я видя, той грациозно се изправи.
— Джани — започна тя. — Каква привилегия…
— Не — с италиански акцент каза мъжът. — Той е в умивалнята.
Ричард изсумтя и бе награден с ритник по глезена. Флорентина тъкмо понечи да заговори отново, когато вратата се отвори и в стаята влезе почти напълно оплешивял мъж, висок не повече от метър и петдесет. Според програмата не би трябвало да е навършил и тридесет. Дрехите му бяха скроени безупречно, но пастата явно се отразяваше повече на неговата линия, отколкото на тази на приятеля му.
— Кои са тези, Валерио?
— Госпожа Флорентина Каин — представи се Флорентина, преди младежът да успее да отговори. — А това е съпругът ми Ричард.
— Какво искате? — попита той, без да я поглежда, и седна срещу приятеля си.
— Да ви предложа да работите за мен като дизайнер.
— Пак ли! — възкликна мъжът и вдигна ръце.
Флорентина си пое дъх.
— Кой друг ви е предлагал?
— Ив Сен Лоран в Ню Йорк. Пиер Карден в Лос Анджелис. Балмен в Чикаго. Да продължавам ли?
— А предложиха ли ви процент от печалбата?
— Каква печалба? — понечи да се обади Ричард, но получи нов ритник по глезена.
— Имам шест магазина и планове за още толкова в най-близко бъдеще — настоятелно продължи Флорентина. Надяваше се, че Джани ди Феранти не е забелязал как при думите й веждите на съпруга й драматично се вдигнаха. — Оборотът може да възлиза на милиони след няколко години.
— Оборотът на Сен Лоран вече възлиза на милиони — каза Феранти, без да я поглежда.
— Да, но колко ви предложи той?
— Двадесет и пет хиляди долара годишно плюс един процент от печалбата.
— Аз ви предлагам двадесет хиляди годишно плюс пет процента.
Италианецът махна пренебрежително с ръка.
— Двадесет и пет хиляди плюс десет процента?
Италианецът се разсмя, стана, отвори им вратата и зачака да си тръгнат. Флорентина не помръдна.
— Вие сте от хората, които очакват Зефирели да проектира следващия ви магазин, а в същото време се надяват да задържат Луиджи Ферпози като почетен съветник. Не че очаквам да разберете какво говоря — добави той.
— Луиджи е мой близък приятел — надменно отвърна Флорентина.
Италианецът сложи ръце на кръста си и избухна в смях.
— Вие американците сте едни и същи. След малко ще кажете, че сте дизайнер и на дрехите на папата.
Ричард изпита към него нещо като съчувствие.
— Блъфирате, сеньора. Ферпози дойде да гледа представлението в Лос Анджелис и разговаряхме надълго и нашироко за работата ми. Сега поне имам начин да се отърва от вас.
Ди Феранти вдигна телефона и без да каже и дума повече, набра някакъв номер.
Зачакаха. Накрая Флорентина чу от слушалката глас, който й се стори познат.
— Луиджи? — каза Феранти. — Джани се обажда. При мен е една американка, госпожа Каин. Твърди, че сте приятели.
Заслуша отговора и усмивката му стана още по-широка. После се обърна към Флорентина.
— Казва, че не познава никаква госпожа Каин и че може би в затвора Алкатраз ще се почувствате като у дома си.
— Не ми пука за Алкатраз — отвърна Флорентина. — Но му кажете, че може би го е построил баща ми.
Джани ди Феранти повтори думите й в слушалката. Докато слушаше отговора, лицето му придоби объркано изражение. Накрая той отново погледна към нея.
— Луиджи казва да ви предложа чай. Но само при положение че си носите чайник.
Нужни бяха два обяда, една вечеря с Ричард, една с банкерите й и достатъчно голям аванс, за да убеди Джани и приятеля му Валерио да се преместят от Милано в Сан Франциско. Накрая дребният италианец прие да стане дизайнер на новата модна къща. Флорентина бе сигурна, че това е ударът, който бе търсила. Беше толкова въодушевена от постижението си, че съвсем забрави, че до пътуването до Ню Йорк и срещата с бащата на Ричард остават само шест дни.
В понеделник сутринта, докато закусваха, Ричард изведнъж така пребледня, че Флорентина се уплаши да не припадне.
— Какво има, скъпи?
Той й посочи първата страница на „Уолстрийт Джърнъл“, сякаш изгубил дар слово. Флорентина прочете краткото съобщение и мълчаливо му върна вестника. Той прочете бавно съобщението за втори път, за да се увери, че го е разбрал. Краткостта му беше зашеметяваща. „След заседанието на управителния съвет в петък Уилям Лоуел Каин подаде оставка като директор и председател на управителния съвет на банка «Лестър».“
Ричард знаеше, че деловите кръгове ще интерпретират по възможно най-лошия начин подобно внезапно оттегляне, направено без никакви обяснения. Особено при положение че той, синът на Уилям — също банкер — не е бил поканен да получи място в съвета. Прегърна Флорентина и я притисна до себе си.
— Това означава ли, че пътуването ни до Ню Йорк се отменя?
— Не, освен ако баща ти не е причина за оставката му.
— Това не може да се случи… няма да допусна да се случи. Не и след като чакам толкова дълго…
Телефонът звънна и Ричард го вдигна, без да пуска Флорентина.
— Ало?
— Ричард, аз съм — каза майка му. — Научи ли?
— Да, току-що прочетох съобщението в „Уолстрийт Джърнъл“. Какво го е накарало да подаде оставка, за бога?
— И аз не зная подробностите, но доколкото разбирам, господин Розновски е притежавал шест процента от акциите през последните десет години, а по някаква причина се оказва, че му трябват само осем процента, за да може да премахне баща ти от мястото му.
— Въз основа на член седми — каза Ричард.
— Да, точно така. Но все още не зная точно какво означава това.
— Татко въведе тази клауза, за да е сигурен, че никой не може да го докосне. Смяташе я за безотказна, защото само някой притежаващ осем процента би могъл да оспори мястото му. Никога не си е представял, че толкова голям дял може да се окаже притежание на някой извън семейството. В никакъв случай не би се съгласил да се откаже от своите четиридесет и един процента в „Каин и Кабът“ и да стане директор на „Лестър“, ако е имало възможност да бъде премахнат от външен човек.
— Но това все още не обяснява защо си е подал оставката.
— Предполагам, че бащата на Флорентина по някакъв начин се е добрал до нужните му два процента. Това би му дало същата власт като на татко и той би направил невъзможен живота му в банката като директор.
— Но как е възможно това?
Едва сега Ричард започна да разбира, че баща му никога не е споделял с майка му какво става на работното му място.
— Доколкото си спомням, една от клаузите в член седми гласи, че всеки, който притежава осем процента от акциите, може да наложи вето върху всяка трансакция за три месеца. От одитора на банката зная, че господин Розновски има шест процента. Мисля, че се е сдобил с другите два от Питър Парфит.
— Не, не е получил акциите на Парфит — каза Кейт. — Баща ти успя да ги обезопаси, като даде възможност на един свой близък приятел да ги купи на значително по-висока цена от пазарната. Затова напоследък се чувстваше толкова сигурен за бъдещето.
— В такъв случай е наистина загадка как Розновски се е сдобил с двата процента. Не познавам никого от съвета, който би се разделил със собствените си акции, освен…
— Трите минути изтекоха, госпожо.
— Откъде се обаждаш, мамо?
— От уличен телефон. Баща ти ни забрани да ти се обаждаме и не иска и да чуе за среща с Флорентина.
— Но това няма нищо общо с нея, тя е…
— Съжалявам, госпожо, времето ви изтече.
— Оператор, аз ще платя разговора.
— Съжалявам, господине, връзката е прекъсната.
Ричард се намръщи и затвори телефона.
— Скъпи, можеш ли да ми простиш, че баща ми има пръст в такова отвратително нещо? — попита Флорентина. — И знай, че аз никога няма да му простя.
— Никога не издавай прибързани присъди, Джеси — каза Ричард и я погали по косата. — Подозирам, че ако някога открием цялата истина, вината ще се окаже разпределена поравно между двете страни. А сега, млада госпожо, имате да се грижите за две деца и шест магазина, а мен без съмнение ме чакат поредните раздразнени клиенти в банката. Хайде да не говорим за това — сигурен съм, че най-лошото вече е минало.
Флорентина го прегърна, благодарна за думите му — въпреки че не им вярваше.
Авел също прочете в „Уолстрийт Джърнъл“ обявата за оставката на Уилям Каин. Вдигна телефона, обади се в „Лестър“ и поиска да говори с директора. След няколко секунди се обади Джейк Томас.
— Добро утро, господин Розновски.
— Добро утро, господин Томас. Искам само да потвърдя, че тази сутрин ще ви продам — лично на вас — моите осем процента от „Лестър“ срещу два милиона долара.
— Благодаря, господин Розновски. Много щедро от ваша страна.
— Няма нужда да ми благодарите, господин председател. Това беше уговорката ни, когато ми продадохте вашите два процента.
Флорентина разбираше, че ще й трябва доста време, докато се оправи от нанесения от баща й удар. Питаше се дали все още е възможно да го обича и мрази едновременно. Опита се да съсредоточи вниманието си върху бързо растящата си империя и да изхвърли от главата си мисълта, че никога вече няма да види баща си.
Другият удар — не толкова личен, но не по-малко трагичен — й бе нанесен на 22 ноември 1963 година. Ричард й се обади от банката (нещо, което никога не бе правил) и й каза, че президентът Кенеди е прострелян в Далас и че според първите новини най-вероятно ще умре.