Джефри Арчър
Блудната дъщеря (11)

10.

Флорентина не се бе чувствала така несигурно от времето, когато за първи път прекрачи прага на Девическото латинско училище. Когато се върна от пътуването до Европа, което предприе през лятната ваканция с баща си, вкъщи я очакваше дебел кафяв плик от Радклиф. В него намери всички подробности къде и на кого да докладва, какво облекло да носи, каталог на курсовете, както и „червена книга“ с основните правила на университета. Флорентина започна да я изучава най-подробно и така стигна до Правило 11а: „Ако поканите мъж на чай в стаята си, през цялото време вратата следва да бъде отворена, а краката и на двама ви през цялото време трябва да докосват пода“. Избухна в смях при мисълта, че може да се случи да прави любов за първи път в живота си права, на отворена врата и с чаша чай в ръка.

С наближаването на времето да напусне Чикаго започваше да разбира все повече до каква степен е зависела от мис Тредголд. Събра багажа си в три големи куфара, където намериха място и всички нови дрехи, които си бе купила по време на пътуването в Европа. Майка й, която изглеждаше много елегантна в последния костюм на Шанел, я откара до гарата. Когато се качи във влака, Флорентина внезапно си даде сметка, че за първи път тръгва нанякъде, без да познава никого на мястото, към което се е запътила.

Когато пристигна в Бостън, Нова Англия бе обагрена в прекрасните септемврийски контрасти на кафяво и зелено. Стар жълт училищен автобус чакаше на гарата, за да закара студентите до кампуса. Докато древната машина пресичаше река Чарлз, Флорентина погледна през задния прозорец и видя как слънцето проблясва зад купола на щатския парламент. Няколко платноходки се носеха по вълните, осем студенти ентусиазирано гребяха срещу течението, а един възрастен мъж караше колело по алеята покрай брега и крещеше заповеди през мегафон. Когато автобусът спря в двора на Радклиф, някаква жена на средна възраст, облечена в традиционните за университета дрехи, събра новопристигналите и ги въведе в залата „Лонгфелоу“. Там им бе обяснено в кое общежитие ще живеят през първата година и бяха разпределени по стаи. Флорентина се оказа в стая 7 в Уитман Хол. Една второкурсничка й помогна да отнесе багажа си, след което я остави да се настани.

Помещението миришеше така, сякаш бояджиите бяха приключили ремонта вчера. Ясно беше, че ще й се наложи да споделя стаята с две други момичета — имаше три легла, три шкафчета, три писалища, три настолни лампи, три възглавници, три комплекта чаршафи и одеяла — както пишеше в списъка, закачен на вътрешната страна на вратата. Тъй като от съквартирантките й нямаше и следа, тя избра най-близкото до прозореца легло и започна да разопакова багажа си. Тъкмо отваряше последния куфар, когато вратата се отвори и в стаята се вмъкна едно огромно туловище.

— Здрасти — разнесе се глас, който приличаше повече на корабна сирена, отколкото на глас на първокурсничка в Радклиф. — Казвам се Белла Хеламан. От Сан Франциско съм.

Стиснаха си ръцете и Флорентина тутакси съжали, но въпреки това се усмихна на високото метър и осемдесет момиче, което тежеше сигурно над деветдесет килограма. Белла приличаше на контрабас, а гласът й бе като на туба. Закрачи из стаята.

— Знаех си, че леглото ще ми е малко — бяха следващите й думи. — Директорката правилно ме предупреди да подам документи за мъжкия колеж.

Флорентина избухна в смях.

— Няма да ти е толкова смешно, като те държа будна по цяла нощ. Така се въртя и се мятам, че ще се почувстваш като на борда на кораб — предупреди Белла и отвори прозореца над леглото на Флорентина, за да пусне в стаята студения бостънски въздух. — Тук по кое време се вечеря? Не съм хапвала свястно, откакто напуснах Калифорния.

— Нямам представа, но го пише в червената книга — каза Флорентина и започна да прелиства своето копие, докато не стигна до „Време за хранене“. — Вечеря — от шест и половина до седем и половина.

— Значи се нареждам за шест и половина — обяви Белла. — Ще съм готова за старт пред вратата. Научи ли къде е гимнастическият салон?

— Честно казано, не — ухили се Флорентина. — Не го бях включила в списъка за първия ден.

На вратата се почука.

— Влез — извика Белла.

По-късно Флорентина научи, че това не е викане, а съвсем нормален говор. В стаята пристъпи крехка като порцелан блондинка, облечена в спретнат тъмносин костюм и с грижливо прибрана коса. Момичето се усмихна и се видяха два реда малки равни зъби. Белла също й се ухили — сякаш беше решила, че вечерята й пристига.

— Казвам се Уенди Бринклоу. Май сме в една стая.

Флорентина искаше да я предупреди за ръкостискането на Белла, но беше прекалено късно. Оставаше й само да гледа как лицето на Уенди се изкривява от болка.

— Ще трябва да спиш ето там. — Белла й показа останалото празно легло. — Случайно да знаеш къде е гимнастическият салон?

— Че защо му е на Радклиф гимнастически салон? — попита Уенди, докато Белла й помагаше с куфарите. Двете започнаха да разопаковат багажа й, а Флорентина се зарови в книгите си, като се мъчеше да не показва изумлението си от онова, което излизаше от багажа на Белла. Първо се появиха вратарски наколенки, последвани от нагръдник, два клина, маска за лице (Флорентина я пробва), два хокейни стика и хокейни ръкавици. Уенди подреди всичките си дрехи на малки спретнати купчинки и ги прибра в гардероба си, преди още Белла да реши къде да сложи стиковете си. В крайна сметка просто ги завря под леглото.

След като се настаниха, трите момичета поеха към трапезарията. Белла стигна първа и натрупа върху таблата си такова количество месо и зеленчуци, че и на нея й беше трудно да я носи. Флорентина си сложи нормално според нея количество храна, а Уенди се задоволи само с две щипки салата. Флорентина започна да си мисли, че приличат на трите мечки на Златокоска от приказката.

Както ги бе предупредила Белла, двете момичета не мигнаха цяла нощ. Трябваше да минат няколко седмици, преди Флорентина и Уенди да успеят да заспят за цели осем часа. Години по-късно Флорентина откри, че е в състояние да заспи навсякъде, дори в претъпканата чакалня на някое летище — най-вече благодарение на първата си година в университета.

Белла беше първата първокурсничка, която играеше като вратар в университетския отбор на Радклиф, и прекара първата година, като с радост хвърляше в ужас всеки, който дръзваше да се опита да й отбележи гол. Винаги стискаше ръцете на малцината, които успяваха. През голяма част от времето Уенди бе преследвана от мъже, които посещаваха кампуса. Някои от тях бяха хванати. Освен това прекара повече време над отчета на Кинси^[1], отколкото над записките от лекциите.

— Скъпи мои — каза тя, отворила очи като чинийки, — това е сериозен научен труд, написан от изтъкнат професор.

— Първият научен труд, от който са продадени повече от един милион бройки — отбеляза Белла, взе стиковете си и излезе от стаята.

Седнала пред огледалото в стаята, Уенди започна да проверява червилото си.

— Този път кой е? — попита Флорентина.

— Никой конкретно — отвърна тя. — Отборът по тенис на Дартмът е дошъл да играе срещу Харвард и не можах да се сетя за по-добър начин да прекарам следобеда. Искаш ли да дойдеш?

— Не, благодаря. Просто ми е любопитно как ги намираш — каза Флорентина и критично се погледна в огледалото. — Не си спомням кога някой друг освен Едуард ме е канел да излезем.

— Не е необходимо много разследване — каза Уенди. — Може би ги държиш настрана.

— Но как? — попита Флорентина и се обърна към нея.

Уенди остави червилото и взе гребена.

— Отдалеч се вижда, че си духовита и интелигентна, а малко мъже са способни да го преглътнат. Плашиш ги, а това не е добро за тяхното его.

Флорентина се разсмя.

— Говоря сериозно. Колко мъже биха се осмелили да доближат любимата ти мис Тредголд, да не говорим за някакво предложение?

— И какво би ме посъветвала? — попита Флорентина.

— Изглеждаш достатъчно добре, а и не познавам някой, който да се облича с повече вкус от теб. Така че просто се прави на тъпа и ласкай егото им; така ще имат чувството, че трябва да полагат грижи за теб. При мен това винаги работи.

— Но как успяваш да ги накараш да спрат да мислят, че имат право да скочат в леглото ти само след един хамбургер?

— О, обикновено получавам три-четири пържоли, преди да им позволя каквото и да било. А понякога просто казвам „да“.

— Всичко това е чудесно, но как се справи първия път?

— Един бог знае — отвърна Уенди. — Не си спомням чак толкова назад в миналото.

Флорентина се разсмя отново.

— Ако дойдеш на тениса, може да извадиш късмет. В края на краищата, ще има още петима мъже от Дартмът, да не говорим за шестимата от Харвард.

— Не, не мога — със съжаление отговори Флорентина. — Трябва да довърша есето за Едип до шест часа.

— А всички знаем какво е станало с него — ухили се Уенди.

 

 

Въпреки различните си интереси, трите момичета станаха неразделни приятелки. Всяка събота следобед Флорентина и Уенди ходеха да гледат хокейните мачове на Белла. Уенди дори се научи да крещи: „Убий ги!“, макар че не звучеше особено убедително. Беше шеметна първа година и Флорентина с удоволствие разказваше на баща си всевъзможни истории за Радклиф, Белла и Уенди.

Трябваше да учи здравата, защото наставницата й госпожица Роуз не пропусна да отбележи, че стипендията Улсън се подновява всяка година и че отнемането й никак няма да се отрази добре на репутацията им. В края на годината оценките й бяха повече от задоволителни. Освен това Флорентина намери време да постъпи в дискусионния кръжок и стана представител на първокурсниците в демократическия клуб на Радклиф. Но за най-голямо постижение смяташе съсипващата победа със седем точки, която удържа срещу Белла по голф.

 

 

През лятната ваканция на 1952 година Флорентина остана при баща си в Ню Йорк само две седмици, защото бе кандидатствала за помощник по време на конференцията на демократите в Чикаго.

Щом се върна при майка си, Флорентина веднага се впусна в политиката. Две седмици по-рано на своята конференция в града републиканците бяха избрали за кандидати Дуайт Д. Айзенхауер и Ричард Никсън. Флорентина не виждаше начин демократите да излъчат достоен съперник на Айзенхауер — най-големия национален герой след Теди Рузвелт. Навсякъде можеше да се видят лепенки и значки с неизменното „Харесвам Айк“.

При откриването на конференцията на демократите на 21 юли Флорентина получи задачата да настанява видните гости на местата им в президиума. През четирите дни научи две много ценни неща. Първото беше колко важни са контактите, а второто — колко суетни са политиците. На два пъти настани сенатори на погрешни места и те вдигнаха олелия до небето, сякаш са седнали на електрически стол. Звездният миг на седмицата настъпи, когато един добре изглеждащ млад конгресмен от Масачузетс я попита в кой колеж учи.

— Когато бях в Харвард, прекарвах голяма част от времето си в Радклиф. Чувам, че сега било обратното — каза той.

На Флорентина й се прииска да каже нещо остроумно, което ще се запомни, но не успя. Минаха много години, преди отново да срещне Джон Кенеди.

Кулминационната точка на конференцията бе, когато делегатите избраха за свой фаворит Адлай Стивънсън. Флорентина много му се възхищаваше, когато бе губернатор на Илинойс, но не вярваше, че академичен тип като него е в състояние да победи Айзенхауер в деня на изборите. Въпреки виковете, овациите и пеенето на партийния химн беше ясно, че малцина от присъстващите не споделят мнението й.

След края на конференцията Флорентина се върна в щаба на Хенри Осбърн, за да му помогне да запази мястото си в Конгреса. Този път отговаряше за телефоните, но работата не й достави особено удоволствие — от известно време знаеше, че конгресменът не е на почит сред съпартийците си, да не говорим за поддръжниците. А репутацията му на любител на алкохола и вторият му развод с малко помогнаха за привличането на гласоподавателите от средната класа в избирателния район.

Флорентина откри, че е прекалено небрежен и най-нагло не оправдава гласуваното му от хората доверие, и започна да разбира защо хората вярват толкова малко в избраниците си. Тази вяра понесе нов удар, когато на 23 септември кандидатът за вицепрезидент на Айзенхауер Ричард Никсън направи изявление пред нацията, за да обясни осемнадесетте хиляди долара за предизборни машинации, които според него му били отпуснати от група подкрепящи го милионери за „наложителни политически разходи“ и за „разобличаване на комунистите“.

В деня на изборите Флорентина и останалите сътрудници вяло работеха за двамата си кандидати и настроенията им се отразиха в избирателните секции. Айзенхауер спечели изборите с най-големия народен вот в американската история — 33936234 срещу 27314992 гласа. Сред жертвите на голямата изборна победа бе и представителят Осбърн.

 

 

Разочарована от политиката, Флорентина се върна в Радклиф за началото на втората си учебна година и насочи цялата си енергия към книгите. Белла бе избрана за капитан на отбора по хокей — първата второкурсничка, сдобила се с такава почит. Уенди твърдеше, че се е влюбила в един тенисист от Дартмът, казвал се Роджър, и по съвет на Флорентина започна да разглежда сватбените рокли във „Вог“. Макар вече да имаха самостоятелни стаи, трите момичета продължаваха редовно да се виждат. Флорентина не пропусна нито един хокеен мач, независимо дали валеше дъжд или сняг (което се случваше често в Кеймбридж), а Уенди я запозна с няколко момчета, но нито един не изглеждаше достоен да стигне до третата или четвъртата пържола.

Един ден в разгара на пролетния семестър Флорентина влезе в стаята си и откри Уенди, която седеше на пода и плачеше.

— Какво има? — попита я тя. — Контролните ли? Да не си се провалила?

— Не, много по-лошо.

— Какво може да е по-лошо от това?

— Бременна съм.

— Какво? — Флорентина коленичи до нея и я прегърна. — Откъде си толкова сигурна?

— Вече втори месец не ми идва.

— Е, това все още не означава нищо. А и да се случи най-лошото, нали Роджър иска да се ожени за теб.

— Бащата може и да не е той.

— Божичко! — каза Флорентина. — Кой е тогава?

— Може би Боб, футболистът от Принстън. Виждала си го, помниш ли?

Не го помнеше. Не бяха един или двама за годината и Флорентина не знаеше как да постъпи, щом Уенди не можеше да каже със сигурност кой е бащата. Тази вечер трите останаха до късно през нощта и Белла показа нежност и съпричастност, за каквито Флорентина никога не бе подозирала. Решиха, че ако още веднъж пропусне цикъла си, Уенди ще отиде да се прегледа при университетския гинеколог д-р Маклауд.

Тя наистина пропусна третия си цикъл и помоли Белла и Флорентина да отидат с нея на прегледа в кабинета на Братъл стрийт. Още същата вечер докторът съобщи на груповия наставник на Уенди за бременността й и никой не се изненада от последвалото решение. На следващия ден пристигна баща й, който благодари на двете момичета за всичко, което бяха направили за Уенди, след което я откара в Нашвил. Всичко се случи толкова внезапно, че не можеха да повярват, че никога повече няма да видят Уенди. Флорентина се чувстваше безпомощна и се питаше дали не можеше да направи нещо повече.

В края на втората година Флорентина започна да вярва, че е по силите й да спечели жадуваното място във Фи Бета Капа^[2]. Бе започнала бързо да губи интерес към политиката в университета. Комбинацията Никсън — Макарти далеч не беше от най-вдъхновяващите, а илюзиите й се стопиха още повече от една случка през лятната ваканция.

Флорентина отново бе започнала да работи при баща си в Ню Йорк. Беше научила много неща след инцидента „Джеси Ковач“. Всъщност Авел вече с удоволствие я оставяше да ръководи различни магазини, когато директорите им бяха в отпуск.

По време на една обедна почивка тя се опита да избегне един модно облечен мъж на средна възраст, който тъкмо пресичаше хола. Той обаче я забеляза и извика:

— Здрасти, Флорентина.

— Здравей, Хенри — без особен ентусиазъм отвърна тя.

Той се наведе и я сграбчи за двете ръце, след което я целуна по бузата.

— Днес е щастливият ти ден, скъпа.

— Защо? — искрено се озадачи Флорентина.

— Дамата ми за вечерта ми върза тенекия и ти предлагам да я заместиш.

„Разкарай се“, би му казала тя, ако Хенри Осбърн не беше директор на веригата. Тъкмо се мъчеше да измисли някакво приемливо извинение, когато той добави:

— Имам билети за „Кан-Кан“.

Още от пристигането си в Ню Йорк Флорентина се опита да си намери място за последния най-голям хит на Бродуей, но й бяха казали, че билетите са продадени за осем месеца напред — а по това време вече щеше да се е върнала в Радклиф. Поколеба се за миг, но накрая отстъпи.

— Благодаря, Хенри.

Разбраха се да се срещнат в „Сарди“ и да пийнат по нещо преди да отидат до театъра „Шуберт“. Представлението наистина оправда очакванията й, а след него щеше да е невъзпитано да откаже поканата за вечеря. Хенри я отведе в „Рейнбоу Руум“ и там започнаха неприятностите. Беше изпил три двойни уискита преди пристигането на първото ястие и макар че не беше първият мъж, слагал ръка на коляното й, бе първият приятел на баща й, който се осмели на това. Към края на вечерята бе така пиян, че едва говореше.

В таксито на път за „Барон“ той угаси цигарата си и се опита да я целуне. Тя се притисна в ъгъла, но това не го спря. Тя нямаше представа как да се справя с пияни мъже, нито пък колко настойчиви могат да бъдат. Когато стигнаха хотела, Хенри настоя да я изпрати до стаята. Флорентина не посмя да откаже предложението, защото се страхуваше, че една разправия няма да се отрази добре на баща й. В асансьора Хенри се опита да я целуне отново, а когато стигнаха малкия й апартамент на четиридесет и първия етаж, влезе след нея насила. Незабавно отиде до малкото барче и си наля още една солидна доза уиски. Флорентина горчиво съжаляваше, че баща й е във Франция, а Джордж отдавна се е прибрал вкъщи. Не знаеше какво да прави.

— Не мислиш ли, че е време да си вървиш, Хенри?

— Какво? Преди да е почнал купонът? — с надебелял език попита Хенри и залитна към нея. — Едно момиче трябва да покаже малко благодарност, когато приятел я заведе на най-доброто шоу в града и я почерпи с първокласна вечеря.

— Благодарна съм ти, Хенри, но освен това съм уморена и искам да си легна.

— Точно това имах предвид и аз.

Стана й лошо, когато той почти падна върху нея, плъзна ръце по гърба й и ги спря чак когато стигнаха до задника й.

— Хенри, по-добре да си тръгнеш преди да си направил нещо, за което после ще съжаляваш. — Флорентина веднага си даде сметка, че думите й звучат донякъде абсурдно.

— За нищо няма да съжалявам — каза той и се опита да смъкне ципа на роклята й. — Ти също.

Флорентина се опита да го отблъсне, но той бе прекалено силен. Заудря го по ръцете.

— Не прекалявай със съпротивата, скъпа — задъхано каза той. — Знам, че го искаш, и ще ти покажа едно-две нещица, за които твоите колежанчета не са и чували.

Коленете й се подгънаха и Флорентина падна на килима, а Хенри се строполи отгоре й, като събори телефона от масата.

— Така е по-добре — каза той. — Обичам да има живец.

Хвана я и без усилие задържа двете й ръце изпънати над главата й. С другата си ръка започна да опипва бедрата й. С цялата сила, на която бе способна, Флорентина се освободи и го зашлеви през лицето, но това само го накара да я сграбчи за косата и да вдигне роклята над кръста й. Тя се скъса и Хенри се засмя дрезгаво.

— Щеше да е по-лесно… ако беше свалила тая проклета рокля… предварително — задъхано каза той и продължи да разкъсва дрехите й.

Флорентина безпомощно се огледа и видя тежката кристална ваза с няколко рози на масичката за телефона. Придърпа Хенри със свободната си ръка и започна страстно да го целува по лицето и врата.

— Така е по-добре — каза той и пусна другата й ръка.

Тя бавно посегна към вазата и когато я сграбчи, рязко замахна и я стовари с все сила върху темето му. Главата му клюмна и Флорентина трябваше да напрегне всичките си сили, за да го избута. Когато видя течащата от главата му кръв, се изплаши, че го е убила. В същия миг на вратата силно се почука.

Стресната, Флорентина се опита да се изправи, но краката й не я държаха. На вратата отново се почука — този път още по-силно; последва глас, който можеше да принадлежи само на един човек. Флорентина залитна към вратата и я отвори. Туловището на Белла запълни цялата каса.

— Изглеждаш ужасно.

— И се чувствам ужасно — каза Флорентина и сведе поглед към разкъсаната си вечерна рокля на Баленсиага.

— Кой го направи?

Флорентина отстъпи крачка назад и посочи неподвижното тяло на Хенри Осбърн.

— Сега разбирам защо телефонът даваше заето — каза Белла и тръгна към проснатото тяло. — Доколкото виждам, получил е по-малко, отколкото заслужава.

— Жив ли е? — попита отпаднало Флорентина.

Белла се отпусна на коляно и провери пулса му.

— За съжаление, да. Само драскотина. Нямаше да оживее, ако аз го бях фраснала. А сега ще се размине само с една голяма цицина сутринта — нищо работа за боклук като този. Май е най-добре да го изхвърлим през прозореца — добави тя, вдигна Хенри и го метна на рамото си, сякаш беше чувал с картофи.

— Не, Белла. Ние сме на четиридесет и първия етаж.

— Няма да забележи първите четиридесет — каза Белла и тръгна към прозореца.

— Не, не! — възкликна Флорентина.

Белла се ухили и се обърна.

— Този път ще съм милостива и ще го оставя в товарния асансьор. Персоналът да прави с него каквото си реши.

Флорентина не възрази, когато Белла мина покрай нея с Хенри на рамото си. След малко се върна с победен вид, сякаш бе спасила наказателен удар, и каза:

— Пратих го в мазето.

Флорентина седеше на пода и отпиваше „Реми Мартен“.

— Белла, дали някога ще бъда ухажвана романтично?

— Не питаш подходящия човек. Никой не се е опитвал дори да ме изнасили, да не говорим за романтика.

Флорентина се разсмя и я прегърна.

— Слава богу, че дойде навреме. Защо си тук, не че имам нещо против?

— Малката госпожица Ефективност е забравила, че съм настанена в хотела, защото утре имам мач. Дяволите срещу Ангелите.

— Но и двата отбора са мъжки.

— Те си мислят така. Не ме прекъсвай. Когато отидох на рецепцията, нямаше резервация на мое име, администраторът каза, че всичко е заето, и затова реших да се кача горе и да се оплача на управата. Дай ми една възглавница и с удоволствие ще спя и в банята.

Флорентина я прегърна.

— Защо плачеш?

— Не плача, смея се. Белла, заслужаваш кралска постеля и ще я получиш.

Взе телефона и се обади в рецепцията.

— Да, госпожице Розновски?

— Президентският апартамент свободен ли е?

— Да, госпожице.

— Моля да го запазите на името на госпожица Белла Хеламан и да го запишете на моя сметка. Тя ще слезе след малко да потвърди.

— Разбира се, госпожице. Как да разпозная госпожица Хеламан?

 

 

На следващата сутрин Хенри Осбърн се обади и започна да я умолява да не казва на баща си за станалото. Кълнеше се, че ако не бил пил толкова, нямало да се случи нищо подобно. Накрая едва ли не през сълзи добави, че не може да допусне да изгуби мястото си в управителния съвет. Загледана в кървавата следа върху килима, Флорентина с неохота се съгласи.