Джефри Арчър
Блудната дъщеря (10)

9.

— Няма причина да си толкова сигурна — каза Едуард.

— Защо? Кой може да ме победи? Член съм на съвета почти цяла година, а всички останали завършват — отвърна Флорентина и се облегна на един от тапицираните столове, запазени за членовете на ученическия съвет.

Едуард остана прав.

— Да, зная това, но не всички те харесват.

— Какво искаш да кажеш?

— Доста хора смятат, че работата ти доста порасна, откакто влезе в съвета.

— Надявам се, че не си сред тях, Едуард.

— Не съм. Страхувам се обаче, че ако не си направиш труда да се смесиш малко повече с учениците от долните класове, току-виж си изгубила.

— Стига глупости. Защо да си правя труда да ги опознавам, щом те познават мен? — попита тя и разлисти някакви документи.

— Какво ти става, Флорентина? Преди година беше съвсем различна. — Едуард сведе поглед.

— Ако не ти харесва начинът, по който си изпълнявам задълженията, върви да подкрепяш някого другиго.

— Няма нищо общо с начина, по който си изпълняваш задълженията. Всички са съгласни, че си най-добрият секретар досега, но за председател са необходими други качества.

— Благодаря за съвета, Едуард, но ще видиш, че мога да се справя и без него.

— Значи не искаш да ти помагам тази година?

— Едуард, още ли не си разбрал? Не става въпрос, че не искам. Просто нямам нужда от теб.

— Късмет, Флорентина. Дано не съм прав.

— Нямам нужда и от късмета ти. Някои неща в този живот зависят от способностите.

Флорентина не разказа за този разговор на мис Тредголд.

 

 

В края на учебната година Флорентина с изненада откри, че е първа само по латински и френски и че общият й успех я нарежда едва на трето място в класа. Мис Тредголд внимателно прочете училищния доклад. Той потвърждаваше най-лошите й страхове. Въпреки това реши, че няма смисъл да коментира — детето вече не приемаше никакви съвети с изключение на онези, които подкрепяха собственото му мнение.

Лятната си ваканция Флорентина прекара в Ню Йорк при баща си, който й позволи да работи като помощник в един от магазините на хотела.

Всяка сутрин Флорентина ставаше рано и обличаше пастелнозелената униформа на персонала на хотела. Хвърли цялата си енергия да разбере как се управлява моден бутик и скоро започна да дава идеи на директорката госпожица Паркър, която силно се впечатли — и то не само защото момичето бе дъщеря на барона. С течение на времето Флорентина ставаше все по-самоуверена и след като осъзна привилегированото си положение, престана да носи униформата и дори започна да си позволява да нарежда на младшите продавачки. Все пак не си позволяваше да го прави пред самата директорка.

Един петък, когато госпожица Паркър проверяваше приходите в кабинета си, Джеси Ковач, една от младшите продавачки, пристигна десет минути по-късно. Флорентина стоеше на вратата и я чакаше.

— Отново закъснявате — каза й тя, но Джеси не си направи труда да й отговори.

— Не ме ли чухте, госпожице Ковач? — повиши глас Флорентина.

— Разбира се, че ви чух — каза Джеси, докато закачаше дъждобрана си.

— И какво е извинението ви този път.

— За вас не ми трябва извинение.

— Е, ще видим — каза Флорентина и тръгна към кабинета на госпожица Паркър.

— Не си прави труда, шефке, и без това ми дойде до гуша от теб — отвърна Джеси, изпревари я в кабинета на директорката и затвори вратата.

Флорентина се правеше, че подрежда масата, докато чакаше Джеси да се върне. След няколко минути младата продавачка се появи от кабинета, облече си дъждобрана и излезе, без да каже нито дума. Флорентина се почувства поласкана от резултата от мъмренето си. Малко по-късно се появи госпожица Паркър.

— Джеси ми каза, че напуска заради теб.

— Госпожица Ковач едва ли може да се нарече голяма загуба — дръзна да каже Флорентина. — Не се справяше със задачите си.

— Не е там работата, Флорентина. Аз трябва да продължа да работя в този магазин и след като ти тръгнеш на училище.

— В такъв случай може би дотогава трябва да се отървем от такива като госпожица Ковач, които не би трябвало да губят времето и парите на баща ми.

— Госпожице Розновски, ние сме екип. Не всеки може да е еднакво блестящ и умен, нито дори еднакво работоспособен. Всеки върши колкото може според собствените си възможности, и досега не е имало никакви оплаквания.

— Дали защото баща ми не е прекалено зает, за да ви наглежда отблизо, госпожице Паркър?

Госпожица Паркър видимо се изчерви и се подпря на масата.

— Мисля, че е време да поработиш в някой друг магазин на баща си. Служа му почти двадесет години и той никога не ми е говорил така грубо.

— Може би е време вие да поработите в някой друг магазин, при това не на баща ми — отвърна Флорентина, след което излезе, отиде право при частния асансьор и натисна бутона за четиридесет и втория етаж. Когато пристигна, заяви на секретарката, че желае незабавно да говори с баща си.

— В момента води събрание на управителния съвет, госпожице Розновски.

— Тогава го прекъснете и му кажете, че искам да го видя.

Секретарката се поколеба, след което натисна копчето.

— Казах да не ме безпокоите, госпожице Денероф.

— Извинявайте, сър, но дъщеря ви е тук и настоява да ви види.

Последва мълчание.

— Добре, да влезе.

— Извинявай, папа, но става въпрос за нещо, което не търпи отлагане — каза Флорентина, след като влезе в стаята. Изведнъж се почувства не така уверена, когато осемте господа около заседателната маса се изправиха.

Авел я поведе към кабинета си.

— Какво е това, което не може да почака, скъпа?

— Става въпрос за госпожица Паркър. Тя е неинициативна, некомпетентна и глупава — каза Флорентина и разказа на баща си своята версия за случилото се с Джеси Ковач.

Докато слушаше, Авел не престана да барабани с пръсти по бюрото. Когато разказът привърши, той включи интеркома.

— Моля, предайте на госпожица Паркър от модния бутик незабавно да дойде при мен.

— Благодаря ти, папа.

— Флорентина, бъди така добра да изчакаш отвън, докато се разбера с госпожица Паркър.

— Разбира се, папа.

Няколко минути по-късно се появи госпожица Паркър, все още зачервена. Тя направи точно описание на пререканията и изтъкна, че според нея Флорентина е добра помощничка, но единствено тя е причината госпожица Ковач, дългогодишен член на екипа й, да напусне работа. Ако Флорентина продължавала по същия начин, можело да напуснат и други, посочи госпожица Паркър. Авел слушаше и едва сдържаше гнева си. Каза мнението си на госпожица Паркър и добави, че ще й прати писмено потвърждение.

— Щом така желаете, сър — отвърна госпожица Паркър и излезе.

Авел звънна на секретарката си и каза:

— Госпожице Денероф, да влезе дъщеря ми.

Флорентина не закъсня.

— Каза ли на госпожица Паркър какво ти е мнението, папа?

— Да, казах й.

— Няма да й е лесно да си намери нова работа.

— Няма да й се наложи.

— Няма да й се наложи ли?

— Да. Повиших й заплатата и продължих договора й — отвърна той, наведе се напред и постави ръце на бюрото. — Ако още веднъж се отнесеш по подобен начин с човек от персонала, ще те сложа на коляното си и ще те напляскам, при това няма да бъде галене с четка. Джеси Ковач вече напусна заради нетърпимото ти поведение. Очевидно е, че никой в магазина не те харесва.

Флорентина зяпна невярващо баща си, след което избухна в сълзи.

— Можеш да си спестиш сълзите за някой друг — безжалостно продължи Авел. — Няма да ме впечатлят. Няма нужда да ти напомням, че имам да управлявам компания. Още една седмица с теб и ще съм се изправил пред криза. Сега ще слезеш при госпожица Паркър и ще й се извиниш за отвратителното си поведение. Освен това не искам да припарваш до магазините ми, докато не реша, че отново можеш да работиш в тях. И това да е последният път, когато прекъсваш заседание на управителния съвет. Ясен ли съм?

— Но, папа…

— Никакво „но“. Искам незабавно да се извиниш на госпожица Паркър.

Флорентина избяга от кабинета на баща си и се затвори в стаята си, обляна в сълзи. Събра багажа си, остави зелената рокля да лежи на пода и взе такси до летището. След половин час вече летеше за Чикаго.

Щом научи за заминаването й, Авел се обади на мис Тредголд, която изслуша разказа смаяна, но не и изненадана.

 

 

Когато Флорентина пристигна у дома, майка й все още бе на минералните бани, където се мъчеше да се освободи от излишните килограми. Посрещна я единствено мис Тредголд.

— Забелязвам, че се прибираш цяла седмица по-рано.

— Да, Ню Йорк ми омръзна.

— Не лъжи, дете.

— И ти ли трябва да ме тормозиш? — извика Флорентина и изтича в стаята си. През уикенда стоеше заключена горе и само от време на време слизаше до кухнята, за да хапне нещо. Мис Тредголд не направи опити да се среща с нея.

За първия учебен ден Флорентина облече една от модните ризи с пастелни цветове и копчета на яката, които си бе купила от „Бекдорф Гудмън“. Знаеше, че всички момичета ще й завиждат. Искаше да покаже на всички как трябва да изглежда един бъдещ председател на ученическия съвет. Тъй като в продължение на две седмици нямаше други членове на съвета, тя всеки ден обличаше различни дрехи и пое задачите на председателя. Дори започна да обмисля каква марка кола да поиска от баща си, след като спечели изборите. През цялото време избягваше да се среща с Едуард Уинчестър, който също се бе кандидатирал за съвета, и се смееше открито при всеки коментар относно растящата му популярност. В понеделник на третата седмица отиде на сутрешното събрание едва ли не само за да чуе потвърждението, че е избрана за председател.

Когато директорката госпожица Алън прочете списъка, Флорентина не можеше да повярва на ушите си. Не се беше класирала дори след първите шестима. Всъщност едва влизаше в класацията, а за председател бе избран Едуард Уинчестър. Докато излизаше, никой не й изказа съчувствията си. Прекара деня, втренчена в една точка в дъното на стаята. Когато вечерта се прибра, с мъка се качи по стълбите и тихо почука на вратата на мис Тредголд.

— Влез.

Флорентина бавно отвори вратата и надникна вътре. Мис Тредголд четеше на бюрото си.

— Не ме направиха председател — тихо каза тя. — Всъщност дори не ме избраха в съвета.

— Зная — каза мис Тредголд и затвори библията си.

— Как така знаеш? — изненада се Флорентина.

— Защото и аз самата не бих гласувала за теб. — Гувернантката замълча. — Но стига толкова по този въпрос, дете.

Флорентина изтича през стаята и се хвърли в обятията й. Мис Тредголд я прегърна силно.

— Добре, а сега е време да възстановяваме мостовете. Избърши си сълзите, скъпа, и да започваме веднага. Няма време за губене. Трябва ти тетрадка и молив.

Флорентина написа продиктувания от мис Тредголд списък и не възрази на нито една точка от него. Още същата нощ написа дълги писма до баща си, госпожица Паркър (придружено с друго писмо за Джеси Ковач), Едуард Уинчестър и накрая, макар че името не фигурираше в списъка, до мис Тредголд. На следващия ден отиде да се изповяда при отец О’Райли. Като се върна в училището, помогна на новоизбраната секретарка и й обясни системата, която според собствения й опит работеше най-задоволително. Пожела успех на новия председател и му обеща, че във всеки момент е готова да помага на съвета с каквото може. През следващата седмица отговаряше на различните въпроси на членовете му, но така и не си позволи да ги съветва. Няколко дни по-късно Едуард я срещна в коридора и й каза, че съветът е гласувал да й оставят всичките привилегии. Мис Тредголд я посъветва да приеме предложението от любезност, но в никакъв случай да не се възползва от него. Флорентина прибра всичките си нюйоркски дрешки в най-долното шкафче и го заключи.

След още няколко дни я повика директорката. Флорентина се страхуваше, че ще й е нужно повече време, за да възвърне уважението й към себе си, но въпреки това бе твърдо решена да го стори. Когато влезе в кабинета, дребната скромно облечена жена й се усмихна приветливо и й направи знак да седне на удобния стол до нея.

— Сигурно си много разочарована от изборните резултати.

— Да, госпожице Алън — каза Флорентина, която предполагаше, че я очаква поредното конско.

— Но при целия ти натрупан опит, предполагам, че искаш да направиш някои поправки в поведението си.

— Вече е твърде късно, госпожице Алън. Тази година завършвам и няма начин да стана председател.

— Да, вярно е. В такъв случай ще се наложи да се огледаме за други върхове за покоряване. В края на годината се оттеглям, след като бях директорка двадесет и пет години, и да си призная, тук са останали малко неща, които би ми се искало да постигна. Момчетата и момичетата се представят отлично на приемните изпити за Харвард, Йейл, Радклиф и Смит, а освен това винаги сме били най-доброто училище в Илинойс и по нищо не отстъпваме на първокласните училища по крайбрежието. Въпреки това не успях да постигна едно нещо.

— И какво е то, госпожице Алън?

— Момчетата са спечелвали всяка по-голяма стипендия в университетите от Бръшлянената лига най-малко по веднъж, а в Принстън — даже три пъти, но има една стипендия, която нито едно момиче не е спечелило за този четвърт век. Става въпрос за стипендията на Джеймс Адамс Улсън по класическа филология в Радклиф. Искам да се кандидатираш за нея. Ако я спечелиш, всичките ми цели ще са постигнати.

— С удоволствие бих опитала, но успехът ми напоследък… — започна Флорентина.

— Така е — каза директорката. — Но както каза госпожа Чърчил на Уинстън, когато той най-изненадващо изгуби изборите, „това тепърва може да се окаже маскирана благословия“.

— „Донякъде маскирана“. — И двете се усмихнаха.

Същата вечер Флорентина разгледа подробно формуляра за стипендията Джеймс Адамс Улсън. Беше предназначена за всяко момиче на възраст между шестнадесет и осемнадесет години към датата на подаването на документите — 1 юли. Самите документи бяха три — за латински, за старогръцки и за общ курс по съвременна политическа обстановка.

През следващите седмици Флорентина разговаряше с мис Тредголд само на латински и старогръцки преди закуска, а за всеки уикенд госпожица Алън й даваше по три политически въпроса. С приближаването на деня на изпита Флорентина започна да усеща, че надеждите на цялото училище са обърнати към нея. Оставаше до късно през нощта в компанията на Цицерон, Вергилий, Платон и Аристотел, а всяка сутрин след закуска написваше по петстотин думи на теми като Двадесет и втората поправка, за влиянието на президента Труман върху Конгреса по време на Корейската война и дори за последиците, до които би довело всеобщото разпространение на телевизията.

В края на всеки ден мис Тредголд проверяваше свършеното от Флорентина и добавяше бележки и коментари, преди и двете да се строполят от умора в леглата си, само за да станат в шест и половина на следващата сутрин и да продължат заниманията. Флорентина не можа да си изгради голямо самочувствие и дори призна на мис Тредголд, че страховете й растат с всеки ден.

Конкурсът за стипендията бе насрочен за началото на март в Радклиф и в навечерието на съдбовния ден Флорентина отключи долното шкафче и извади любимата си риза. Мис Тредголд я изпрати до гарата и краткият им разговор по пътя бе на старогръцки.

— И не отделяй най-много време на първия въпрос — бяха последните думи на гувернантката.

Когато стигнаха перона, Флорентина усети нечия ръка да я прегръща през кръста и пред лицето й се появи роза.

— Едуард, малоумнико!

— Това не е начинът, по който е редно да се обръщаш към председателя на ученическия съвет. И не си прави труда да се връщаш, ако не спечелиш стипендията — каза той и я целуна по бузата.

Никой от двамата не забеляза усмивката на лицето на мис Тредголд.

Флорентина намери празно купе и не си спомняше нищо от целия път, тъй като рядко вдигаше поглед от томчето с „Орестия“.

В Бостън я посрещна форд „Уди“, който я откара заедно с другите четири момичета, които очевидно бяха пътували със същия влак, до Радклиф Ярд. По време на пътуването надвисналата напрегната тишина от време на време се нарушаваше от отделни учтиви фрази. Флорентина с облекчение установи, че е настанена в отделна стая в общежитието на Гардън стрийт 55 — надяваше се, че ще успее да скрие колко е нервна.

В шест часа момичетата се събраха в залата „Лонгфелоу“, където деканът по инструктаж — госпожа Уилма Кирби-Милър — ги запозна с подробностите около изпита.

— Утре, госпожици, между девет и дванадесет, ще се явите на писмен изпит по латински, а между три и шест — по гръцки. Вдругиден сутринта изпитът ще приключи със съвременна политическа обстановка. Глупаво би било да ви пожелавам късмет, тъй като не можете всички да спечелите стипендията, затова искам само да изразя надеждата си, че когато приключите с писмените си работи, всички ще бъдете с усещането, че не бихте могли да се справите по-добре.

Флорентина се върна в стаята си на Гардън стрийт с ясното съзнание колко малко знае и с безкрайно чувство за самота. Слезе на партера и се обади на майка си и мис Тредголд по платения телефон. Събуди се в три след полунощ и прочете няколко страници от Аристотеловата „Политика“, но в главата й не остана нищо. В седем часа слезе долу и обиколи няколко пъти двора на Радклиф, преди да отиде да закуси в дома Агасис. Там я очакваха две телеграми — едната бе от баща й, който й пожелаваше успех и я канеше на екскурзия в Европа през следващата лятна ваканция, а втората — от мис Тредголд. „Единственото, от което трябва да се страхуваме, е самият страх“ — гласеше тя.

След закуската отново обиколи двора (този път с няколко други умълчани момичета) и отиде да заеме мястото си в залата „Лонгфелоу“. Двеста четиридесет и три момичета изчакаха звънецът да удари точно девет, след което квесторите им позволиха да отворят оставените на банките малки кафяви пликове. Флорентина прочете въпросника по латински първия път бързо, след това по-внимателно, и избра въпросите, по които се чувстваше най-подготвена. В дванадесет звънецът удари отново и сините й листа бяха прибрани. Тя се върна в стаята си и два часа чете по старогръцки, като за обяд се задоволи само с едно блокче „Хърши“. Следобед се опита да отговори по старогръцки на три въпроса повече. Когато удари звънецът, все още не беше привършила с поправките. Върна се в малката си стая напълно изтощена, хвърли се в тясното легло и лежа неподвижно, докато не дойде време за ядене. По време на късната вечеря слушаше едни и същи разговори с различни акценти от Филаделфия до Хюстън и от Детройт до Атланта — донякъде я успокояваше фактът, че всички останали са не по-малко нервни от нея. Флорентина знаеше, че почти всички явили се на конкурса ще получат предложение да продължат обучението си в Радклиф, а двадесет и две от момичетата можеха да разчитат на други стипендии. Само една обаче можеше да спечели стипендията на Джеймс Адамс Улсън.

На следващия ден отвори кафявия плик по съвременна политическа обстановка, като се страхуваше от най-лошото, но донякъде се успокои при прочитането на първия въпрос: „Какви промени биха станали според Вас в Америка, ако Двадесет и втората поправка бе приета преди Рузвелт да стане президент?“. Трескаво започна да пише.

 

 

Когато се върна в Чикаго, мис Тредголд я чакаше на перона.

— Скъпа, няма да те питам дали смяташ, че си спечелила стипендията, а само дали си се представила така, както се надяваше.

— Да — каза Флорентина след кратък размисъл. — Ако не спечеля, то ще е, защото не съм достатъчно добра.

— Не можеш да искаш повече, дете, аз също. Е, значи е дошло времето да ти кажа, че през юли се връщам в Англия.

— Защо? — изуми се Флорентина.

— С какво повече мога да ти бъда от полза, щом влизаш в университет? Предложиха ми през септември да стана директор на департамента по класически езици в едно девическо училище в Уест Кънтри и аз приех.

— „Никога нямаше да ме напуснеш, ако знаеше колко много те обичам.“

Мис Тредголд се усмихна и продължи с цитата:

— „Трябва да те напусна, Пердано, именно защото те обичам.“

Флорентина я хвана за ръка и мис Тредголд се усмихна при вида на прекрасната млада жена, която вече караше мъжете да се обръщат, когато двете минаваха покрай тях.

Последните три седмици в училище не бяха леки и Флорентина очакваше резултатите от изпитите. Опита се да убеди Едуард, че поне той със сигурност ще влезе в Харвард.

— Там има повече игрища, отколкото аудитории, така че няма начин да се провалиш — подразни го тя.

Можеше да се провали и тя го знаеше, и с всеки следващ ден надеждите и на двамата все повече отстъпваха пред страховете. Флорентина научи, че резултатите от конкурса ще излязат на 14 април. В онази сутрин директорката извика Флорентина в кабинета си и я настани в ъгъла, докато се обаждаше в регистратурата в Радклиф. Вече се бяха обадили няколко души. Най-сетне дежурната стигна и до нея.

— Ще бъдете ли така добра да ми кажете дали госпожица Флорентина Розновски е спечелила стипендия в Радклиф?

Последва дълга пауза.

— Как се пише името?

— Р-О-З-Н-О-В-С-К-И.

Нова пауза. Флорентина стисна юмрук. После се чу гласът на дежурната:

— Съжалявам, името на госпожица Розновски не фигурира в списъка на стипендиантите, но над седемдесет и пет процента от явилите се на конкурс ще получат предложение да влязат в Радклиф. Ще ви се обадим в най-скоро време.

Нито Флорентина, нито госпожица Алън бяха в състояние да скрият разочарованието си. Когато Флорентина излезе, видя Едуард да я чака при вратата. Той я сграбчи в прегръдките си и почти изкрещя:

— Отивам в Харвард. А ти? Спечели ли Улсън?

Отговорът бе ясно изписан на лицето й.

— Съжалявам. Ама че съм… — каза той и я прегърна.

По бузите й се стичаха сълзи. Няколко момичета от по-долните класове минаха покрай тях и се разкикотиха. Едуард я откара вкъщи, където трите с мис Тредголд и майка й вечеряха в гробно мълчание.

Две седмици по-късно, в Деня на родителите, госпожица Алън връчи на Флорентина наградата за класически езици. Това не беше утеха. Майка й и мис Тредголд ръкопляскаха учтиво, но Флорентина бе казала на баща си да не идва в Чикаго, защото няма особен повод за празнуване.

След награждаването госпожица Алън почука по катедрата и заговори:

— Не е тайна, че през всичките си години в Девическото латинско училище съм искала моя ученичка да спечели стипендията на Джеймс Адамс Улсън в Радклиф — каза директорката с висок и ясен глас. Флорентина бе забила поглед в дървения под. Госпожица Алън продължи: — И тази година се убедих, че сме излъчили най-добрата ученичка от двадесет и пет години насам и че мечтата ми ще се сбъдне. Преди няколко седмици се обадих в Радклиф и научих, че нашата възпитаница не е спечелила стипендия. Днес обаче получих телеграма, която смятам, че заслужава да се чуе.

Госпожица Алън надяна очилата си.

— „Името на Флорентина Розновски не фигурира в списъците на редовните стипендианти, тъй като за нас е чест да Ви уведомим, че тя е спечелила стипендията на Джеймс Адамс Улсън. Моля да ни уведомите дали я приема.“

Ученици и родители избухнаха в овации. Госпожица Алън вдигна ръка и в залата отново се възцари тишина.

— За двадесет и пет години трябваше да запомня, че стипендията Улсън винаги се обявява по-късно. Сигурно се дължи на възрастта ми. — През присъстващите мина вълна от смях, след което госпожица Алън продължи: — Всички ние вярваме, че Флорентина ще продължи да служи на своя университет и на страната си по начин, който ще се отрази добре на училището ни. Сега ми остава едно-единствено желание — да живея достатъчно дълго, за да видя това с очите си.

Флорентина стана и погледна майка си. По бузите й се стичаха големи сълзи.

Никой от присъстващите не разбра, че дамата, която седеше до Зофя, вперила поглед право пред себе си, тържествува с цялото си сърце.

 

 

Много радост и тъга заобикаляше Флорентина, но нищо не можеше да се сравни със сбогуването й с мис Тредголд. Във влака на път от Чикаго до Ню Йорк Флорентина се опитваше по всякакъв начин да изрази любовта и благодарността си и подаде на възрастната жена един плик.

— Какво е това, дете? — попита мис Тредголд.

— Четирите хиляди акции на хотелска група „Барон“, които си спечелихте за последните четири години.

— Но това включва и твоите акции, скъпа.

— Не — каза Флорентина. — Вътре не влизаше подготовката за спечелването на стипендията.

Мис Тредголд не отговори.

Час по-късно стояха на нюйоркското пристанище и мис Тредголд най-сетне реши да даде път в живота на възпитаницата си.

— Ще си мисля за теб от време на време, скъпа — каза тя. — Надявам се, че баща ми е бил прав за призванието ми.

Флорентина целуна мис Тредголд по бузите и остана да я гледа как се качва по подвижния мост. Когато стигна палубата, мис Тредголд се обърна, махна с ръка и направи знак на носача, която взе багажа й и последва сурово изглеждащата дама към каютите. Тя не се обърна да погледне Флорентина, която стоеше като статуя на кея и едва сдържаше сълзите си — само защото знаеше, че мис Тредголд няма да го одобри.

Когато стигна каютата си, мис Тредголд подхвърли на момчето петдесет цента и заключи вратата.

После Уинифред Тредголд седна на ръба на койката и заплака на глас, без да се сдържа.