Джефри Арчър
Блудната дъщеря (1)

Пролог

— Президент на Съединените щати — отвърна тя.

— Мога да измисля и по-приятни начини да се разоря — промърмори баща й, свали очилата за четене от носа си и се взря в нея над вестника си.

— Не бъди лекомислен, папа. Президентът Рузвелт доказа, че не може да има по-голямо призвание от службата на обществото.

— Единственото, което доказа Рузвелт… — започна баща й, но спря и отново се върна към вестника си — досети се, че дъщеря му ще приеме думите му за несериозни.

— Ясно е, че ще е безсмислено да преследвам подобна цел без подкрепата ти — продължи момичето, сякаш много добре знаеше какво става в главата му. — Дори само полът ми е достатъчна пречка, да не говорим за произхода ми.

Хартиената бариера между бащата и дъщерята изведнъж изчезна.

— Не си и помисляй да говориш лошо за поляците — каза той. — Историята е доказала, че сме благороден народ, който винаги държи на думата си. Баща ми беше барон…

— Зная, дядо ми също. Но това няма да ми помогне да стана президент.

— За съжаление — въздъхна той. — Иначе несъмнено щеше да бъде велик водач на страната.

— Че защо тогава да не може да го направи внучката му?

— Няма никаква причина да не може — отвърна той, загледан в стоманеносивите очи на единственото си дете.

— Е, папа, това означава ли, че ще ми помогнеш? Не мога да разчитам на успех без финансовата ти подкрепа.

Баща й помълча, нагласи отново очилата на носа си и бавно сгъна броя на „Чикаго Трибюн“.

— Предлагам ти сделка, мила. В края на краищата, политиката нали е тъкмо това? Ако резултатът от предварителните избори в Ню Хампшир се окаже задоволителен, ще те подкрепя. Но ако не е, отказваш се от тази идея.

— Какво разбираш под задоволителен? — незабавно отвърна тя.

Той отново замълча — обмисляше думите си.

— Ако спечелиш изборите или събереш над тридесет процента от гласовете, ще те последвам чак до Белия дом, дори това ме доведе до просешка тояга.

Момичето се отпусна за първи път от началото на разговора.

— Благодаря ти, папа. Не бих могла и да помисля за повече.

— Разбира се, че не би могла — отвърна той. — А сега мога ли да прочета на спокойствие как е било възможно „Къбс“ да изгубят седмата игра от серията с „Тигрите“.

— Определено бяха по-слабият отбор, ако се съди по резултата — девет на три.

— Млада госпожице, може и да си мислите, че поназнайвате едно-друго от политиката, но мога да ви уверя, че сте пълна невежа в бейзбола — каза мъжът, докато съпругата му влизаше в стаята, и обърна масивното си тяло към нея. — Дъщеря ни иска да се кандидатира за президент на Съединените щати. Какво ще кажеш?

Момичето вдигна поглед и с нетърпение зачака отговора.

— Само едно — отговори майката. — Че отдавна трябва да си е легнала и ти си виновен, че си я оставил будна до толкова късно.

— Май си права — призна той. — Хайде, малката. Време е за сън.

Тя го целуна по бузата и прошепна:

— Благодаря, папа.

Той проследи с поглед как единадесетгодишната му дъщеря излиза от стаята и едва сега забеляза, че пръстите на дясната й ръка са стиснати в малко стегнато юмруче — както правеше винаги, когато е ядосана или твърдо решена за нещо. Подозираше, че в този случай става въпрос и за двете, но реши, че е безсмислено да се опитва да обяснява на жена си, че дъщеря им не е обикновено дете. Отдавна се беше отказал да споделя с жена си собствените си амбиции и беше най-малкото благодарен, че тя не се опитва да потисне амбициите на дъщеря им.

Отново се зачете в статията за „Чикаго Къбс“ — само за да признае, че мнението на момичето по въпроса май се оказваше вярно.

Флорентина Розновски не заговори по тази тема цели двадесет и две години. А когато го направи, смяташе, че баща й ще се придържа към своята част от сделката. В края на краищата поляците са благороден народ, който никога не отстъпва от думата си.