Джефри Арчър
Каин и Авел (11)

11.

Владек остана година и половина в полското консулство в Истанбул. Ден и нощ се трудеше за Павел Залески и се превърна в негов най-близък приятел и помощник. Момчето не се плашеше от никаква работа и не след дълго Залески вече се питаше как се е оправял, преди да се появи Владек. Малкият поляк ходеше веднъж седмично в британското посолство и си похапваше в кухнята с готвачката — шотландката госпожа Хендерсън, а понякога и със самия втори консул на Негово Величество краля на Великобритания.

Ислямският начин на живот наоколо се разпадаше, дните на Османската империя бяха преброени. Всички говореха само за Мустафа Кемал. Във въздуха витаеше усещането за скорошни промени, което не даваше мира на Владек. Той постоянно се връщаше в мислите си към барона и всички, които бе обичал в замъка. В Русия бе изправен пред необходимостта да се бори за оцеляването си и да живее ден за ден, затова и не се беше сещал често за тях, тук обаче, в Турция, те непрекъснато изникваха пред взора му на смълчана бавна върволица.

Понякога Владек ги виждаше силни и щастливи: Лев се къпеше в реката, Флорентина играеше на конец в стаята на брат си, лицето на барона, гордо и преизпълнено с достойнство на свещите вечер. Ала всеки път, колкото и момчето да се опитваше да съхрани в паметта си любимите ликове, те се преобразяваха ужасно — Лев лежи бездиханен върху него, Флорентина кърви в предсмъртни мъки, баронът е сломен и почти сляп.

Владек малко по малко проумя, че няма да се върне никога в земя, населена с такива призраци — първо трябваше да постигне поне нещо в този живот. Воден единствено от тази мисъл, той реши да замине за Америка точно като своя сънародник Тадеуш Косцюшко, за когото баронът му бе разказвал прехласнато. За Съединените щати, които Павел Залески наричаше „Новия свят“. Самото име вдъхваше на Владек надежда за бъдещето и за това, че все някой ден той ще се върне победоносно в Полша. Тъкмо Павел Залески се бе охарчил за имигрантски билет до Съединените щати. Не беше никак лесно да се сдобиеш със заветната хартийка — местата на корабите бяха изкупени най-малко за година напред. Владек имаше чувството, че цяла Източна Европа е решила да избяга и да започне на чисто в Новия свят.

През пролетта на 1921 година Владек Кожекевич най-сетне напусна Истанбул и се качи на „Черната стрела“, отплаващ за остров Елис, Ню Йорк. Притежаваше един куфар, побрал всичките му лични вещи, и документи, издадени от Павел Залески.

Полският консул го изпрати до пристанището и го прегърна с обич.

— Господ да ти е на помощ, момчето ми!

От устата на Владек се изтръгна обичайното за поляците и забравено от детството:

— Останете си с Бога!

Щом се качи по трапа, малчуганът се сети за ужасното пътуване от Одеса до Истанбул. Този път видя около себе си не камари въглища, а само хора, огромно множество: поляци, литовци, естонци, украинци, представители на какви ли не други, непознати за Владек народности. Той стисна малкото си вещи и зачака на опашката — една от многото сякаш безкрайни опашки, които след време щеше да свързва с пристигането си в Съединените щати.

Един от моряците прегледа най-старателно документите му — очевидно се съмняваше, че Владек се опитва да се измъкне от войниклък в Турция, но книжата, издадени от Павел Залески, бяха безупречни. Момчето благослови наум своя сънародник, докато гледаше как мнозина други ги връщат.

После го ваксинираха и го пратиха на бърз медицински преглед, който момчето надали щеше да мине, ако не бяха осемнайсетте месеца в Истанбул, където то се бе хранило прилично и бе възстановило здравето си. Накрая, след всички проверки и прегледи му разрешиха да слезе в четвърта класа. Имаше отделни каюти за мъже, за жени и за семейства. Владек отиде бързо в мъжката и установи, че групата поляци се е настанила на метални койки на четири етажа. На всяка койка имаше тънък сламеник и леко одеяло. Възглавници не им бяха дали, но това не притесни Владек — откакто беше напуснал Русия, той не можеше да спи на възглавница.

Избра си койка под едно момче горе-долу на неговите години и се представи.

— Казвам се Владек Кожекевич.

— А аз — Йержи Новак и съм от Полша — откликна веднага момчето, дочуло родна, полска реч. — В Америка ще стана баснословно богат.

Хлапакът протегна ръка.

Докато корабът потегли, Владек и Йержи започнаха да си разказват един на друг патилата, доволни, че не са самотни. И двамата не искаха да си признаят, че не знаят нищичко за Америка. Оказа се, че през войната Йержи е останал кръгъл сирак, но инак нямаше с какво да се похвали. Слушаше прехласнат разказа на Владек: син на барон, израсъл в къщурката на беден ловец, взет в плен от германците, а после и от руснаците, избягал от Сибир и сетне от палача в Турция благодарение на тежката сребърна гривна, от която Йержи не можеше да свали очи. За петнайсет години Владек бе изживял повече, отколкото другото момче вероятно щеше да изживее за цял живот — поне така му се струваше на Йержи. Цяла нощ Владек разправяше за миналото си, а Йержи го слушаше като омагьосан. И на двамата не им се спеше, но не смееха да си признаят, че се страхуват от бъдещето.

На другата заран „Черната стрела“ вдигна котва. Владек и Йержи застанаха на перилата и загледаха как Истанбул лека-полека потъва в сините далнини на Босфора. След спокойствието на Мармара повечето пътници не можаха да издържат на вълните в Егейско море, връхлетели ги най-неочаквано. Двете тоалетни в четвърта класа — всяка с десет мивки, шест кабинки и кран, от който течеше студена солена вода — бързо се наводниха и преляха. След ден-два вонята в трюмовете беше нетърпима — да си изповръщаш червата.

Даваха им храната в мръсна трапезария с дълги маси: топла супа, картофи, риба, варено говеждо и зеле, ръжен или черен хляб. Владек бе получавал и по-лоша храна, но не и след Русия, добре че си носеше едно-друго: кренвирши, ядки и малко бренди. Сгушени в края на койката, двамата с Йержи си ги поделяха. Такава беше негласната им уговорка. Хранеха се заедно, пак заедно разглеждаха кораба, а нощем спяха единият долу, другият над него.

На третия ден, откакто бяха излезли в открито море, Йержи доведе за вечеря на масата им в трапезарията млада полякиня. Представи я нехайно на Владек като Зофя. Владек за пръв път се захласваше по жена — не можеше да откъсне очи от нея. Тя съживи спомена за Флорентина. Грейнали сиви очи, дълга руса коса, спускаща се по раменете, нежен тих гласец. На момчето му се прииска да я пипне. Момичето току му се усмихваше, той обаче със свито сърце си повтаряше, че Йержи е много по-красив от него. Владек последва по петите приятеля си, когато той стана да изпрати Зофя до женската каюта.

След това Йержи му рече доста раздразнено:

— Толкова ли не можеш да си намериш момиче? Това си е мое.

Владек не бе подготвен да признае, че няма и представа какво да стори, за да си намери момиче.

— Щом пристигнем в Америка, ще имаме предостатъчно време и за момичета — подметна той презрително.

— Защо да чакаме чак до Америка? Смятам да сваля възможно най-много още докато сме на кораба.

— И как ще го направиш? — попита Владек, решен да натрупа познания, без да издава своето невежество.

— Остават ни още дванайсет дни на това ужасно корито и аз възнамерявам да сваля дванайсет жени — изхвърли се другото момче.

— Какво ще ги правиш тия дванайсет жени? — учуди се Владек.

— Как какво? Ще ги чукам.

Владек го погледна озадачен.

— Майко мила! — възкликна Йержи. — Само не ми казвай, че мъж, който е живял в плен при германците и е избягал от руснаците, който на дванайсет години е убил човек и на косъм се е спасил от това онези диваци, турците да му отсекат ръката, не е спал с жена!

Той се засмя, а от койките наоколо им извикаха:

— Тихо!

— Добре де — продължи Йержи вече шепнешком, — явно е време да ти разширим образованието, най-после и аз да те науча на нещо. — Той надзърна към долната койка, макар че в тъмното лицето на Владек не се виждаше. — Зофя е разбрано момиче. Според мен може да бъде убедена да обогати знанията ти. Ще го уредя.

Владек си замълча.

Не казаха нищо по въпроса, но на другия ден Зофя започна да обръща внимание на Владек. В трапезарията сядаше до него, часове наред си разказваха кой какво е преживял, споделяха си и своите надежди. Тя беше сираче от Познан и отиваше при братовчедите си в Чикаго. Владек й каза, че ще се установи в Ню Йорк и сигурно ще живее заедно с Йержи.

— Дано Ню Йорк е близо до Чикаго — въздъхна Зофя.

— Ако е близо, ще дойдеш и ще видиш как съм станал кмет — изфука се Йержи.

Момичето изсумтя презрително.

— Ти, Йержи, си оставаш поляк до мозъка на костите. Дори не знаеш английски като Владек.

— Ще го науча — отсече самоуверено момчето — и като начало ще поамериканча името си. От днес нататък ще се казвам Джордж Новак. Така всичко ще потръгне по вода. Всички в Съединените щати ще ме мислят за американец. Ами ти, Владек Кожекевич? С такова име ще стигнеш до под кривата круша.

Владек погледна новопокръстения Джордж — наистина презираше името си. Не можеше да си присвои благородническата титла, която според него му се полагаше по право. Никак не му допадаше, че се казва Кожекевич, което постоянно му напомняше, че е незаконороден.

— Все ще се справя някак — отвърна той. — Ако искаш, дори ще ти помогна с английския.

— Аз пък ще ти помогна да си намериш гадже.

Зофя се изкиска.

— Не бери грижа за това, той и сам ще си намери.

Всеки ден след вечеря Йержи, или Джордж, както сега настояваше да го наричат, се усамотяваше с различно момиче в някоя от покритите с брезент спасителни лодки. Владек би дал какво ли не, само и само да узнае какво прави приятелят му там, макар че някои от избраничките на Джордж бяха не просто мръсни — дори и да се измиеха, сигурно пак щяха да си останат грозотии.

Веднъж след вечеря, когато Джордж отново изчезна, Владек и Зофя седнаха на палубата, тя го прегърна и го помоли да я целуне. Момчето притисна с все сила уста към нейните, докато зъбите им не се допряха, после обаче не знаеше какво да прави и се почувства неловко. За негова изненада и смущение Зофя раздалечи с език устните му. След няколко доста притеснителни мига Владек усети колко възбуждаща е отворената й уста и разтревожен, почувства, че членът му е набъбнал. Засрамен, той се опита да се отдръпне, но момичето като че ли нямаше нищо против. Обратното, взе да се притиска нежно към него и притегли дланите му върху дупето си. Възбуденият му член туптеше до тялото й и доставяше на Владек почти непоносима наслада. Зофя поотдалечи устни и прошепна в ухото му:

— Искаш ли да се съблека, Владек?

Той не дръзна да й отвърне. Момичето се дръпна и се засмя.

— Е, може би утре — рече то, после стана от палубата и си тръгна.

Владек се върна замаян при койката, решен на другия ден да довърши започнатото от Зофя. Тъкмо си легна, за да помисли как да го направи, когато някакво ръчище го сграбчи за перчема и го изтегли от койката на пода. От половата му възбуда не остана и помен. Над него се бяха надвесили двамина, които той виждаше за пръв път. Завлякоха го в ъгъла в дъното и го притиснаха до стената. Ръчището му запуши устата, а до гръкляна му се опря нож.

— Не дишай! — просъска мъжът с ножа и притисна острието в кожата му. — Давай сребърната гривна, и ще те оставим на мира.

Владек се ужаси от внезапно блесналата мисъл, че ще изгуби своето съкровище, точно както онзи път, когато се канеха да му отсекат ръката. Още преди да е решил какво да прави, един от мъжете изтръгна гривната от китката му. В тъмното Владек не виждаше лицата и вече се страхуваше, че ще се прости завинаги с нея, когато някой се метна връз мъжа с ножа. В суматохата Владек успя да фрасне в корема другия, който го държеше, и той се просна на земята. Имигрантите по койките наоколо се разбудиха и наостриха уши да чуят какво става. Двамата мъже си плюха на петите и офейкаха, първо обаче Джордж все пак успя да наръга с ножа единия нападател в хълбока.

— Да те вземат мътните! — изкрещя Владек, докато онзи тичаше презглава.

— Както гледам, съм се върнал тъкмо навреме — отбеляза Джордж. — Мен ако питаш, тия хубостници няма да бързат да дойдат пак. — Той погледна сребърната гривна, търкулнала се върху утъпканите стърготини по пода. — Великолепна е — допълни някак тъжно. — Винаги ще се намира някой, който ще се опитва да ти я отмъкне.

Владек вдигна гривната и я сложи на китката си.

— Насмалко да я загубиш завинаги — добави другото момче. — Извади късмет, че тази вечер се позабавих.

— Защо? — полюбопитства Владек.

— Славата ми ме изпреварва, ето защо — изфука се Джордж. — Всъщност заварих в лодката някакъв кретен вече със смъкнати гащи. Но на бърза ръка го разкарах, казах му, че преди седмица и аз съм бил мераклия на момичето, което чука, после обаче са ми намекнали, че имало сифилис. Не съм виждал човек, който да се облича по-бързо.

— Какво правиш в лодката? — попита Владек.

— Как какво, чукам ги, глупчо — засмя се той, след което се метна на койката и потъна в сън.

Владек се вторачи в тавана и както въртеше сребърната гривна, си мислеше за думите на Джордж и се питаше какво ли е „да чука“ Зофя.

На другата сутрин излезе буря, пасажерите не смееха да си подадат и носа на палубата. Вонята, засилена от парната отоплителна система на кораба, се беше просмукала навсякъде.

— Най ме е яд — завайка се Джордж, — че няма да ги докарам до дванайсет.

Щом бурята поутихна, почти всички се изсипаха на палубата. Владек и Джордж си запроправяха път по задръстените с хора мостици — най-после да подишат чист въздух! Много от момичетата се усмихваха на Джордж, докато Владек сякаш изобщо не го забелязваха. А той си бе въобразявал, че няма как да не го видят с шубата за петдесет долара. Покрай Джордж мина тъмнокосо момиче, румено от вятъра, което му се усмихна. Той се обърна към приятеля си.

— Довечера ще е моя.

Владек се взря в момичето, зяпнало Джордж.

— Довечера — рече й Джордж, когато тя бе на хвърлей от него.

Непознатата се направи, че не го е чула, и забърза нататък.

— Обърни се, Владек, и виж дали ме гледа.

Момчето го направи.

— Да, гледа те — потвърди изненадано.

— Довечера е моя — повтори Джордж. — А ти преспа ли със Зофя?

— Не — отвърна Владек. — Довечера.

— Крайно време е, какво още се мотаеш. Щом пристигнем в Ню Йорк, няма да я видиш повече.

Както би могло да се очаква, на вечеря Джордж се появи с тъмнокосото момиче. Без да са си казали и дума, Владек и Зофя ги оставиха, прегърнаха се през кръста, излязоха на палубата и тръгнаха да се разхождат из кораба. Владек току поглеждаше крадешком красивия профил на момичето. Реши: сега или никога. Отведе Зофя в тъмно кътче и взе да я целува, тя също отвръщаше с отворени уста. Дръпна се малко назад, докато се облегна на фалшборда, Владек я последва. Момичето долепи дланите му до гърдите си. Той ги докосна плахо, изненадан, че са толкова меки. Зофя разкопча едно-две от копчетата на блузата си и пъхна ръката му вътре. От допира до голата плът Владек се почувства на седмото небе.

— Майко мила, ръката ти е студена — възкликна момичето.

Запъхтян, Владек се устреми с пресъхнала уста към Зофя. Тя пораздалечи бедра и момчето се запритиска непохватно през няколкото ката дрехи. От състрадание Зофя му отвърна, но след малко го изтика.

— Не тук на палубата — рече тя. — Дай да намерим лодка.

Първите три, в които надзърнаха, бяха заети, накрая откриха празна и се пъхнаха под брезента. В теснотията и мрака Зофя започна да оправя нещо по дрехите си, Владек така и не разбра какво, после го притегли нежно върху себе си. Макар и да не се съблече докрай, за нищо време докара Владек до силна възбуда. Той притисна член до нежната податлива плът и аха — да свърши, когато момичето отново дръпна уста.

— Разкопчай си панталоните — прошепна му.

Владек се почувства пълен глупак, но все пак разкопча припряно копчетата, след което отново притисна член. Свърши на мига и усети как лепкавата течност се стича надолу по вътрешната страна на бедрата й. Свлече се зашеметен върху Зофя. Беше стъписан колко светкавично е станало всичко и ни в клин, ни в ръкав усети, че жлебовете на дървената лодка го убиват по лактите и коленете.

— За пръв път ли се любиш с момиче? — попита Зофя и го побутна да слезе от нея.

— Разбира се, че не — излъга Владек.

— Обичаш ли ме?

— Да, обичам те — отвърна той, — веднага щом се установя в Ню Йорк, ще дойда да те взема от Чикаго.

— Ще те чакам, Владек — рече момичето и се закопча. — И аз те обичам.

 

 

— Преспа ли с нея? — бе първото, което Джордж го попита, когато той се върна.

— Да.

— Хубаво ли беше?

— Да — отвърна Владек не особено убедено и заспа.

На сутринта се събудиха от олелията в общата каюта — всички бяха много развълнувани, че днес е последният им ден на „Черната стрела“. Някои се бяха качили още преди изгрев-слънце на палубата с надеждата да зърнат сушата. Владек подреди малкото си багаж в новия куфар, облече единствения си костюм, нахлупи кепето и отиде при Зофя и Джордж на палубата. Тримата се взряха в маранята, стелеща се над океана, и зачакаха смълчани да зърнат за пръв път Съединените американски щати.

— Ето я сушата! — провикна се някакъв пътник на горната палуба и всички се разкрещяха, щастливи, че са съгледали сивата ивица на Лонг Айланд, приближаваща в пролетната утрин.

Отстрани на „Черната стрела“ дойдоха буксирни корабчета, които ги поведоха между Бруклин и остров Статън към пристанището на Ню Йорк. Величествената Статуя на свободата ги наблюдаваше сурово, докато те гледаха прехласнати изникващия силует на Манхатън, протегнал високо към небето дълги ръчища.

Накрая спряха при червените тухлени сгради с кулички и остри покриви по остров Елис. Първи от кораба слязоха пътниците с отделни каюти. До този ден Владек не ги беше забелязвал. Сигурно си имаха и отделна палуба и ресторант. Хамалите им свалиха багажа, на кея ги посрещнаха усмихнати лица. Владек знаеше, че при него няма да е така.

След като привилегированите слязоха, капитанът обяви през рупора, че другите пътници трябва да останат на кораба още няколко часа. Чу се недоволен ропот, Зофя седна на палубата и заплака. Владек се опита да я утеши. Накрая се появи някакъв чиновник, който им раздаде кафе, втори им връчи табелки с номера, които те окачиха на вратовете си. Владек беше номер Б 127 — това му напомни за последен път, когато е бил не човек с име, а номер. В какво ли пак се беше забъркал? Дали и Америка не беше като руските лагери?

Никой не им съобщи нищо повече, не им раздадоха и храна и някъде към три-четири часа следобед ги подкараха бавно с шлепове от кораба към остров Елис. Там мъжете бяха отделени от жените и бяха пратени в различни бараки. Владек целуна Зофя и я прегръща толкова дълго, че задържа опашката. Накрая ги раздели чиновникът, който стоеше наблизо.

— Хайде, хайде, тръгвайте — подкани той. — Не берете грижа, колко му е да ви оженим!

Изтикаха Владек заедно с Джордж напред и той изгуби Зофя от поглед. Пренощуваха в порутена влажна барака, но така и не мигнаха, тъй като между пренаселените нарове току щъкаха преводачи, които предлагаха припряно, но и сърдечно да помогнат на стъписаните имигранти.

На сутринта ги пратиха на медицински преглед. Първият беше най-тежък. Облеченият в синя престилка лекар накара Владек да се качва, при това два пъти, по стръмни стъпала. Наблюдаваше внимателно походката му. Владек хвърли доста усилия, само и само да не личи толкова, че е куц, и накрая лекарят остана доволен. Нареди му да си свали шапката и колосаната яка и прегледа старателно лицето, очите, косата, ръцете и врата му. Човекът точно след Владек беше със заешка устна — лекарят веднага го спря, драсна с тебешира върху рамото му кръстче и го прати в другия край на бараката.

След медицинския преглед Владек се нареди с Джордж на поредната дълга опашка пред бараката на следващата комисия, където всеки стоеше не повече от пет минути. Три часа по-късно, когато Джордж най-сетне влезе в бараката, Владек се притесни какво ли ще го питат.

Щом излезе, приятелят му го дари с усмивка и подвикна:

— Няма страшно, ще те одобрят.

Владек влезе в бараката и усети, че дланите му са покрити с капчици пот.

Чиновникът го вкара в тясно, спартански обзаведено помещение. На масата седяха двама служители, които попълваха трескаво нещо като формуляри.

— Знаете ли английски? — попита първият.

— Да, господине, доста добре — отвърна Владек и съжали, че по време на пътуването не е говорил по-често на английски.

— Как се казвате?

— Владек Кожекевич.

Мъжете му подадоха дебела черна книга.

— Знаете ли какво е това?

— Да, уважаеми господине, Библията.

— Вярвате ли в Бога?

— Да, вярвам, господине.

— Сложете ръка върху Библията и се закълнете, че ще отговаряте честно на въпросите.

Момчето взе в лявата си ръка Библията, сложи отгоре дясната и изрече:

— Заклевам се да казвам само истината.

— Какъв сте по народност?

— Поляк.

— Кой ви плати пътя до тук?

— Платих си сам с парите, които изкарах в полското консулство в Истанбул.

Единият от чиновниците се взря в документите на Владек, кимна и попита:

— Имате ли къде да живеете?

— Да, уважаеми господине. Ще живея при господин Питър Новак. Чичо е на моя приятел. Живее в Ню Йорк.

— Добре. А имате ли работа?

— Да, уважаеми господине. Ще работя в хлебарницата на господин Новак.

— Били ли сте някога задържан под стража?

В съзнанието на момчето изникна Русия. Владек реши да не споменава за това. А също и за Турция.

— Не, господине, никога.

— Анархист ли сте?

— Не, господине. Мразя комунистите, те убиха сестра ми.

— Смятате ли да спазвате законите на Съединените американски щати?

— Да, господине.

— Имате ли пари?

— Да, господине.

— Може ли да ги видя?

— Да, господине.

Владек сложи на масата пачка банкноти и няколко монети.

— Благодаря — рече служителят, — можете да си ги приберете в джоба.

Вторият чиновник го погледна.

— Колко е двайсет и едно плюс двайсет и четири?

— Четирийсет и пет — отвърна без колебание момчето.

— Колко крака има кравата?

Владек не повярва на ушите си.

— Четири, господине — отговори той и се запита дали това не е някаква уловка.

— А конят?

— Четири, господине — рече Владек. Още не можеше да повярва, че му задават такива въпроси.

— Ако сте в малка лодка в открито море и се налага тя да стане по-лека, кое ще хвърлите във водата, хляба или парите?

— Парите, господине — каза момчето.

— Браво. — Чиновникът взе картонче, на което пишеше „Одобрен“, и го връчи на Владек. — След като смените парите, покажете картончето на служителя в имиграционната служба. Кажете му двете си имена и той ще ви даде регистрационен формуляр. После ще получите и удостоверение, че сте допуснат в страната. Ако в продължение на пет години не извършите престъпление и издържите лесен изпит по четене и писане, ще ви се разреши да поискате американско гражданство. Успех, Владек.

— Благодаря ви, господине.

На гишето за обмяна на валута Владек подаде спестяванията в турски лири, които бе заделял в продължение на година и половина, и трите банкноти от по петдесет рубли. За турските пари получи четирийсет и седем долара и двайсет цента, а колкото до рублите, му обясниха, че те нямали стойност. Владек се сети за доктор Дюбиен и за петнайсетте години, през които той бе събирал тези окаяни двеста рубли.

Последната спирка бе в имиграционната служба — чиновникът седеше точно до бариерата, зад гише, над което се мъдреше портретът на президента Хардинг. Владек и Джордж отидоха при него.

— Двете имена — рече служителят на Джордж.

— Джордж Новак — отвърна убедено Йержи.

Чиновникът вписа името във формуляра.

— Адресът? — попита той след това.

— Брум стрийт номер двеста осемдесет и шест, Ню Йорк, щат Ню Йорк.

Чиновникът подаде документа на Джордж.

— Това е удостоверението ти от имиграционната служба, 12871, Джордж Новак. Добре дошъл в Съединените щати, Джордж. И аз съм поляк. Тук ще ти хареса. Честито и успех!

Джордж се усмихна и се ръкува със служителя, сетне се дръпна встрани, да изчака Владек. Чиновникът го погледна, както си стоеше с дългата меча шуба. Владек му подаде картончето, на което пишеше „Одобрен“.

— Двете имена? — попита мъжът.

Владек се поколеба.

— Как се казваш? — повтори чиновникът малко по-високо и нетърпеливо. Явно бе решил, че той не знае английски.

Владек нямаше сили да изрече просташкото си име. Само как го мразеше!

— За последен път те питам, как се казваш?

Джордж се беше вторачил в приятеля си. Гледаха го и другите, наредили се на опашката. Владек продължаваше да мълчи. Най-неочаквано чиновникът го сграбчи за китката, взря се в надписа върху сребърната гривна, драсна нещо във формуляра и го подаде на момчето.

— 21872, барон Авел Розновски. Добре дошъл в Съединените щати. Честито и успех, Авел!