Джефри Арчър
Каин и Авел (33)

33.

На сутрешната лекция за краха през двайсет и девета година Ричард изобщо не можеше да се съсредоточи — беше се отдал на мечтите си. Бе влюбен до уши в това момиче. Чудеше се как да каже на баща си, че иска да се ожени за полякиня, продавачка на щанда за шалове, ръкавици и вълнени шапки в „Блумингдейл“. Не проумяваше как тя се задоволява с това, при положение че е толкова умна. Беше сигурен, че стига да има възможност, момичето в никакъв случай няма да остане продавачка. Реши, че родителите му ще трябва да се примирят с неговия избор — в края на седмицата смяташе да предложи на Джеси да се оженят.

В петък вечер, прибереше ли се в дома на родителите си на Шейсет и осма улица в Ийст Сайд, той задължително отскачаше да купи нещо дребно и ненужно от „Блумингдейл“. Всъщност ходеше там колкото да покаже на Джеси, че се е върнал в Ню Йорк. Вече бе подарил на сума ти познати по чифт ръкавици. Този петък каза на майка си, че ще отиде да си купи бръснарски ножчета.

— Не се притеснявай, момчето ми, можеш да вземеш от ножчетата на баща си — каза му тя.

— Не, не, предпочитам да си купя сам. И бездруго ползваме различни марки — добави той не особено убедено. — Връщам се до няколко минути.

Отиде почти на бегом в „Блумингдейл“, който отстоеше на осем пресечки, и нахълта вътре тъкмо преди да затворят. В седем и половина имаше среща с Джеси, но така и не можеше да устои на изкушението да си побъбри с нея. Веднъж Стив му беше казал, че се влюбват само слабаците. Сутринта Ричард го беше написал върху покритото с пара огледало: „Влюбват се само слабаците“. Но когато отиде на щанда на Джеси, нея я нямаше. Мейзи стоеше в края и си пилеше ноктите. Ричард я попита дали Джеси е някъде тук. Момичето го погледна така, сякаш той е прекъснал единственото важно нещо, което има да върши през деня.

— Не, Ричард, тръгна си. Преди няколко секунди. Едва ли е стигнала далеч. Нямахте ли по-късно среща?

Без да отговори, Ричард изхвърча на авеню „Лексингтън“. Затърси сред хората, бързащи към къщи, Джеси, и я мерна на другия тротоар — вървеше към Пето авеню. Тъй като очевидно не се прибираше, Ричард реши, макар и гузно, да я проследи. Момичето стигна до книжарница „Скрибнър“ на Четирийсет и осма улица и влезе вътре. Ричард бе озадачен. Ако на Джеси й се четеше, тя можеше да намери книгата и в „Блумингдейл“. Погледна през витрината и видя, че Джеси разговаря с продавачката, която после я остави за малко и се върна с две книги. Ричард прочете през стъклото заглавията: „Общество на благоденствието“ на Джон Кенет Галбрейт и „Днешна Русия отблизо“ на Джон Хънтър. Джеси остави чек, което съвсем изненада Ричард, и излезе от книжарницата тъкмо когато той се скри зад ъгъла.

— Коя ли е тя? — попита той на глас, когато Флорентина влезе в магазина за луксозно дамско облекло „Бендъл“.

Портиерът изтича да я посрещне, очевидно я познаваше. Ричард отново надзърна през витрината. Продавачката взе да пърха около Флорентина. Личеше си, че не от едната любезност. Появи се по-възрастна жена. Носеше пакет, който Флорентина очевидно очакваше. Отвори го и извади изумително красива официална рокля със семпла кройка. Усмихна се и кимна, а продавачката прибра роклята в бяло-кафява кутия. Флорентина благодари и се запъти към изхода — този път без дори да подписва чек. Ричард гледаше като омагьосан и насмалко да се блъсне в младата жена, когато тя изтича от магазина и се качи на едно такси. Той също спря такси и нареди на шофьора да кара след младата жена. Таксито подмина малкия жилищен блок, пред който обикновено се разделяха, и на Ричард съвсем му причерня. Нищо чудно, че Джеси така и не го бе поканила у тях. След стотина метра първото такси спря пред красива нова жилищна сграда с униформен портиер отпред, който отвори вратата на Флорентина. Разгневен и изумен, Ричард също слезе от таксито и се втурна към входа, където бе хлътнала младата жена.

— Дължиш ми деветдесет и пет цента, мой човек! — провикна се някой зад него.

— Извинявайте — отвърна Ричард и му хвърли пет долара, без изобщо да се вълнува за рестото.

— Благодаря — рече шофьорът. — Някои хора определено са много щастливи днес.

Ричард се завтече към входа и успя да хване Флорентина вече в асансьора. Вратата тъкмо се затваряше, когато младата жена забеляза Ричард и го погледна онемяла.

— Коя си ти? — подвикна младежът.

— Ричард — заекна тя. — Смятах тази вечер да ти кажа всичко. Все не се отваряше удобен случай.

— Щяла да ми каже! — тросна се той и влезе след нея в антрето. — Близо три месеца да ме разиграваш с нескопосаните си лъжи. Крайно време е да ми кажеш истината.

Флорентина виждаше за пръв път Ричард ядосан и предположи, че това му се случва много рядко. Той нахълта вътре и огледа жилището. От антрето се влизаше във всекидневна с красив персийски килим. До масичката, на която имаше ваза с току-що откъснати цветя, бе сложен великолепен старинен часовник. Дори в сравнение с дома на Ричард помещението бе обзаведено много изискано.

— Хубаво жилище за продавачка — подметна той. — Кой плаща за всичко това, любовниците ти ли?

Флорентина му зашлеви такъв шамар, че я заболя ръката.

— Как смееш? — извика тя. — Махай се!

Още не изрекла думите, и се разплака. Не искаше той да си тръгва никога. Ричард я притисна към себе си.

— Божичко! Извинявай. Не биваше да го казвам. Много те моля, прости ми. Обичам те много. Смятах, че те познавам добре, а сега се оказва, че не знам нищичко за теб.

— Ричард, и аз те обичам, извинявай, че те ударих. Не исках да те лъжа, но наистина няма друг, освен теб — пророни тя.

— Изпросих си го — промълви Ричард и я целуна.

Притиснати един към друг, двамата се свлякоха на канапето и известно време не помръдваха. Ричард я замилва лекичко по косата, докато тя престана да плаче. „Помогни ми да се съблека“, й се искаше да каже, но продължи да мълчи, пъхнала два пръста между горните две копчета на ризата му. Ричард сякаш не желаеше да направи следващата стъпка.

— Искаш ли да спиш с мен? — попита го едва чуто Флорентина.

— Не — отвърна той. — Искам да стоя буден с теб до сутринта.

Без да проронват и дума повече, те се съблякоха и се любиха — нежно и свенливо, да не би да се наранят, закопнели да доставят наслада на другия. Накрая Флорентина отпусна глава върху рамото му.

— Обичам те — каза Ричард. — Още от мига, когато те видях. Ще се омъжиш ли за мен? Пет пари не давам коя си, Джеси, и какво правиш, знам само, че искам да прекарам остатъка от живота си с теб.

— И аз искам да се оженим, Ричард, но първо трябва да ти кажа истината.

Прикри голите им тела със сакото на Ричард и му разправи всичко за себе си, като накрая му обясни и защо е започнала работа в „Блумингдейл“.

Ричард продължи да мълчи.

— Не ме ли обичаш вече, след като разбра коя съм всъщност? — попита тя.

— Скъпа — пророни той много тихо, — баща ми ненавижда твоя баща.

— В смисъл?

— Чувал съм само веднъж името на баща ти. Татко беше бесен и изкрещя, че той има една цел в живота — да съсипе рода Каин.

— Какво? Защо? — извика стъписана Флорентина. — За пръв път чувам за баща ти. Откъде изобщо се познават?

Бе ред на Ричард да й разкаже всичко за сблъсъка с баща й, което знаеше от майка си.

— Божичко! — възкликна младата жена. — Баща ми явно е говорел именно за това „предателство“, когато след четвърт век прехвърли всичките си сметки в друга банка. И какво ще правим сега?

— Ще им кажем истината — отсече Ричард. — Как сме се запознали съвсем случайно, как сме се влюбили и сега смятаме да се оженим. А също, че не могат да направят нищо, за да ни спрат.

— Да изчакаме няколко седмици — примоли се Флорентина.

— Защо? — учуди се младежът. — Смяташ ли, че баща ти е в състояние да те разубеди да се омъжиш за мен?

— Не, Ричард — каза тя и положи глава на рамото му. — Това е невъзможно. Но нека първо се убедим, че наистина няма начин да им го съобщим така, че да не се опитват да ни пречат, а после ще ги поставим пред fait accompli^[1]. Нищо чудно да не го посрещнат чак толкова бурно, колкото твърдиш. Сам каза, че от скандала с акциите на въздухоплавателната компания са минали близо пет години.

— Още се мразят до смърт. Наистина! Баща ми ще се вбеси само ако ни види заедно, камо ли пък ако научи, че искаме да се женим.

— Точно заради това ти казвам да поизчакаме. Така ще имаме време да обмислим как точно да им съобщим.

Той я целуна отново.

— Обичам те, Джеси.

— Флорентина.

— Още нещо, с което се налага да свиквам — рече Ричард. — Обичам те, Флорентина.

 

 

През следващия месец двамата с Флорентина се постараха да научат възможно най-много за враждата между бащите си — тя поразпита майка си и Джордж Новак, Ричард пък порови в архива на баща си. Бяха смаяни колко силна е взаимната им омраза. Колкото повече узнаваха, толкова по-очевидно ставаше, че няма лесен начин, по който да им съобщят, че се обичат. Почти не се отделяха един от друг. Ричард бе много внимателен и мил, мъчеше се как ли не да отклони Флорентина от проблема, пред който и двамата знаеха, че рано или късно ще се изправят. Ходеха на кино и на ледената пързалка, в неделя правеха дълги разходки из Сентръл Парк и винаги си лягаха далеч преди да се е мръкнало. Флорентина придружи Ричард дори на мач на нюйоркските „Янки“, за които сподели, че „не разбира нищичко“, отиде с него да послуша и нюйоркската филхармония, която „обожавала“. Не можеше да повярва, че Ричард свири на виолончело, докато той не й изнесе цял концерт. Ръкопляска му дълго, след като младежът изсвири любимата си соната от Брамс, без дори да забелязва, че той се е вторачил в сивите й очи.

— Трябва да им кажем — заяви Ричард, след което остави лъка и прегърна Флорентина.

— Да, знам. Просто не искам да наранявам баща си.

Беше негов ред да изрече:

— Знам.

Младата жена избягваше погледа му.

— Другия петък той се връща от Вашингтон.

— Тогава ще го направим в петък — заяви Ричард и я притисна толкова силно, че Флорентина едвам си пое дъх.

В понеделник се върна в Харвард. Всяка вечер двамата разговаряха по телефона, решени, че нищо не може да ги спре.

В петък Ричард си дойде по-рано в Ню Йорк и прекара един час насаме с Флорентина, която го бе помолила да й даде половин ден отсрочка. Когато стигнаха на ъгъла на Петдесет и седма улица и Парк авеню, светофарът светна червено — Ричард се обърна към Флорентина и отново й каза, че иска да се ожени за нея. Извади от джоба си червена кожена кутийка, отвори я и сложи върху левия безименен пръст на младата жена пръстен със сапфир и диаманти, който й беше точно по мярка и бе тъй красив, че тя се просълзи. Минувачите ги гледаха учудено. Въпреки че вече светеше зелено, те не помръдваха. Продължаваха да стоят на ъгъла и да се прегръщат. Накрая се целунаха и се разделиха, сетне поеха в различни посоки, всеки към своя баща. Бяха се разбрали веднага след това да се срещнат у Флорентина. Тя се опита да се усмихне през сълзи.

Тръгна към хотел „Барон“, като от време на време поглеждаше пръстена. Още не бе свикнала с него, струваше й се странно, че е на пръста й и си мислеше, че всички го гледат. Сапфирът бе неописуемо красив до старинния пръстен, който толкова обичаше и носеше открай време. Беше се изненадала, когато Ричард й го бе сложил на пръста. Заради съперничеството между родителите им бе забравила за пръстените и всичко останало, съпътстващо щастливия годеж. Докосна сапфира с диаманти около него и й се стори, че той й вдъхва смелост, макар и да си даваше сметка, че колкото повече наближава хотела, толкова повече забавя крачка.

На рецепцията й казаха, че баща й е в мансардния апартамент заедно с Джордж Новак. Звъннаха да му съобщят, че Флорентина се качва при него. На нея й се стори, че асансьорът е стигнал прекалено бързо на четирийсет и втория етаж. Не й се искаше да слиза — вътре се чувстваше в безопасност. Накрая чу как вратата на асансьора се затваря и тръгна по коридора, застлан със зелен килим. Спря пред жилището на баща си и се поколеба, сетне почука тихо. Той й отвори веднага.

— Каква приятна изненада, Флорентина! Влизай, момичето ми. Днес не те очаквах.

Джордж Новак стоеше на прозореца и гледаше надолу към Парк авеню. Обърна се и поздрави своята кръщелница. Момичето го помоли с очи да ги остави сами с Авел. Знаеше, че ако и Новак е с тях, няма да събере смелост. „Тръгвай, тръгвай де“, подканяше го тя наум. Джордж начаса долови, че е напрегната.

— Аз да се залавям за работа, Авел. Тази вечер при нас ще отседне някакъв проклет махараджа.

— Кажи му да настани слоновете си в хотел „Плаза“ — засмя се другият мъж. — Защо не поостанеш да пийнем, виж, и Флорентина е тук.

Джордж погледна момичето.

— Не, Авел, трябва да вървя. Онзи тип е наел целия трийсет и трети етаж. Очаква да го посрещне най-малко заместник-директорът на хотелската верига. Приятна вечер, Флорентина — каза й той, после я целуна по бузата и й стисна ръка, сякаш бе усетил, че момичето се нуждае от подкрепа.

Остави ги сами и най-неочаквано Флорентина съжали, че си е тръгнал.

— Какво ново в „Блумингдейл“? — попита Авел и разроши с обич косата на дъщеря си. — Каза ли им вече, че в скоро време ще загубят най-добрата етажна управителка, която са имали от години? Сигурно ще се изненадат, щом разберат, че следващата работа на Джеси Ковач ще бъде да открие хотел „Барон“ в Кан — прихна той.

— Омъжвам се — оповести Флорентина и протегна плахо лявата си ръка.

Не знаеше какво друго да каже, затова зачака реакцията на баща си.

— Не е ли малко неочаквано? — възкликна стъписан Авел.

— Не, татко. Ходим от доста време.

— Познавам ли момчето? Срещал ли съм го някога?

— Не, татко, не си.

— Откъде е? Какви са родителите му? Поляк ли е? Защо си го крила през цялото време, Флорентина?

— Не е поляк, татко. Син е на банкер.

Авел пребледня като платно, вдигна чашата и я изпи на един дъх.

Флорентина бе наясно какво му минава през главата, когато той си наля второ питие, затова побърза да му каже истината.

— Името му е Ричард Каин.

Авел се завъртя рязко и я погледна в лицето.

— Синът на Уилям Каин?

— Да!

— Как изобщо ти е хрумнало да се омъжваш за сина на Уилям Каин? Знаеш ли какво ми е причинил този човек? Тъкмо той носи вина за смъртта на най-добрия ми приятел. Да, точно той тласна Дейвис Лерой към самоубийство и сякаш това не стигаше, а се опита и да ме разори. Ако Дейвид Макстън не ми се беше притекъл на помощ, Каин щеше да ми вземе хотелите и без много-много да му мисли, да ги продаде. И къде щях да бъда аз сега, ако Уилям Каин бе постигнал своето? Щеше да се радваш, ако успееше да се вредиш за продавачка в „Блумингдейл“. Замисляла ли си се за това, Флорентина?

— Да, татко, през последните няколко седмици съм мислила за всичко. Ние с Ричард сме ужасени от омразата между теб и баща му. Сега той е при него.

— Е, ще ти кажа как Уилям Каин ще посрещне новината — сопна се Авел. — Ще побеснее. За нищо на света няма да позволи на безценното си синче да се ожени за теб. Хич не си прави илюзии, млада госпожичке. Избий си го от главата!

— Не мога, татко — отвърна тя с равен глас. — Обичаме се и имаме нужда от твоята благословия, а не от гнева ти.

— Слушай ме хубаво, Флорентина — подхвана пак Авел, морав от яд. — Забранявам ти да се срещаш с младия Каин. Чу ли?

— Да, чух. Но ще се срещам с него. Няма да допусна да ни разделите само защото мразиш баща му.

Усети, че е стиснала пръстена и трепери.

— И дума да не става! — изкрещя Авел. — Никога няма да дам съгласието си за такъв брак. Родната ми дъщеря да ме зареже заради сина на оня проклет негодник! Казах вече, няма да се омъжваш за него.

— Не съм те зарязала. Ако те бях зарязала, досега да съм избягала с Ричард, но не мога да сторя такова нещо зад гърба ти. Вече съм на двайсет и една години и ще се омъжа за Ричард. Смятам да прекарам с него остатъка от живота си. Много те моля, татко, помогни ни. Защо не се срещнеш с него — тогава ще разбереш защо чувствата ми са толкова силни.

— Няма да допусна и да стъпи в къщата ми. Само това оставаше да се срещам с издънката на Уилям Каин! За нищо на света, чу ли!

— В такъв случай ще те напусна.

— Ако ме напуснеш, Флорентина, за да се омъжиш за младия Каин, няма да ти оставя и пукнат грош. Чу ли, и пукнат грош! — Авел продължи по-меко: — Вслушай се в здравия разум, момичето ми, с времето ще го забравиш. Още си млада, има куп други мъже, които биха жертвали дясната си ръка, само и само да се оженят за теб.

— Не искам никакви други мъже — отсече Флорентина. — Вече съм срещнала мъжа, за когото ще се омъжа, и той няма никаква вина, че е син на баща си. Никой от нас не е избирал бащите си.

— Щом моето семейство не е достатъчно добро за теб, махай се! — викна Авел. — Заклевам се, занапред в мое присъствие никой няма да споменава името ти. — Той се обърна и се загледа през прозореца. — Предупреждавам те за последен път, Флорентина, не се омъжвай за това момче.

— Ще се омъжа, татко. И двамата не сме на възраст, когато ни трябва благословията ви, въпреки това искаме вашето съгласие.

Авел извърна поглед от прозореца и тръгна към нея.

— Бременна ли си? Затова ли си се разбързала? Налага ли се да се омъжиш?

— Не, не съм бременна, татко.

— Спала ли си с него?

Въпросът възмути Флорентина, но тя не се поколеба.

— Да — отвърна тя. — Много пъти.

Авел вдигна ръка и я удари през лицето. Сребърната гривна закачи края на устните й и младата жена едвам се задържа на крака. По брадичката й рукна кръв. Тя се завъртя и разплакана, избяга от стаята, после натисна с все сила копчето на асансьора, като се държеше за окървавеното лице. Вратата на асансьора се отвори и отвътре слезе Джордж. Флорентина мерна изуменото му изражение, но побърза да се качи и пак натисна копчето. Джордж я изгледа смаяно, ала вратата се плъзна бавно и се затвори.

Флорентина изхвърча на улицата, спря такси и отиде право в жилището си. По пътя попи с хартиена салфетка кръвта по устата си. Свел глава, Ричард вече я чакаше под сенника пред входа. Изглеждаше много тъжен.

Младата жена слезе припряно от таксито и хукна към младежа. Качиха се горе и тя затвори бързо вратата — в апартамента и двамата се почувстваха в безопасност.

— Обичам те, Ричард.

— И аз те обичам — пророни младежът и я прегърна.

— Излишно е да питам какво е казал баща ти — прошепна Флорентина и се притисна с все сила към него.

— Никога не съм го виждал толкова разярен — обясни Ричард. — Нарече баща ти долен лъжец и мръсник, имигрантче, което не подбира средствата, за да се издигне. Попита защо не съм се оженел за някое момиче от сой.

— И ти какво му отговори?

— Казах му, че никое момиче от сой не може да се мери с теб и той съвсем си изпусна нервите.

Флорентина продължи да го прегръща.

— После ме заплаши, че ако се оженя за теб, ще ме лиши от наследство — продължи младежът. — Кога най-после ще проумеят, че парите им изобщо не ни вълнуват? Опитах се да намеря подкрепа у мама, но дори тя не успя да озапти баща ми. Той настоя да се махнела от стаята. Никога досега не съм го виждал да се държи така с нея. Тя се разплака, но от това баща ми се ядоса още повече. Оставих го да крещи. Дано не си го изкара на Вирджиния и Луси. А с теб какво стана?

— Баща ми ме удари — каза едва чуто Флорентина. — За пръв път в живота ми. Струва ми се, че ще те убие, ако ни завари заедно. Трябва да се махаме оттук, скъпи, докато не ни е намерил, а той ще дойде първо тук. Страх ме е.

— Няма страшно, Флорентина. Ще отидем накрай света, пък ония двамата да си трошат главите.

— За колко време ще си събереш багажа? — попита младата жена.

— Не мога да събирам нищо, изключено е да се прибера — отвърна Ричард. — Ти вземи каквото ти трябва и да тръгваме. Имам стотина долара. Какво ще кажеш да се омъжиш за човек, който разполага само със сто долара?

— На какво повече да се надява една продавачка! Цял живот съм си мечтала мъжът ми да ме издържа! Остава само да ми поискаш и чеиз — добави Флорентина, докато бъркаше в дамската си чанта. — И така, разполагам с двеста и дванайсет долара и с кредитна карта „Американ Експрес“. Дължиш ми, Ричард Каин, петдесет и шест долара, очаквам да ми връщаш по долар на година.

След половин час Флорентина бе готова с багажа. Седна на писалището, драсна набързо кратко писмо и остави плика върху нощното шкафче.

Ричард спря такси. Младата жена с радост видя колко добре се справя той в кризисни ситуации и от това й поолекна.

— Летище „Айдълуайлд“ — каза младежът, докато слагаше в багажника трите куфара на Флорентина.

На летището купи билети за Сан Франциско — избраха именно този град, тъй като той им се стори най-далеч върху картата на Щатите.

В седем и половина се качиха на самолета — предстоеше им седемчасов полет.

Ричард помогна на Флорентина да пристегне предпазния колан. Тя му се усмихна.

— Знаеш ли, господин Каин, колко те обичам?

— Да, струва ми се, че знам, госпожо Каин — отвърна той.