Кристофър Уиткомб
Смъртни врагове (7)

6.

Вторник, 15 февруари

18:19 по Гринуич

Кемп Пиъри, Уилямсбърг, Вирджиния

Домът се издигаше под брястовете в края на голямата почти двайсет декара ливада. Тесен път водеше нагоре, през гората от разкошни борове и платанови дървета. Елени се разхождаха свободно, обезпокоявани единствено от някой тичащ за здраве. Десетки видове птици се радваха на сигурно убежище във влажните зони наоколо. Това вълшебно скривалище щеше да бъде почти идилично, ако от време на време не се чуваха изстрели и свистене на автомобилни гуми.

Редник Джейн пристигна до изолирания дом в разгара на страховитата буря, за която синоптиците твърдяха, че бавно се придвижвала на север. Един хеликоптер „Гълфстрийм Джи-5“ току-що я беше свалил на малкото летище в имението — единствената писта в средата на огромната територия от 40 хиляди декара, собственост на Министерството на отбраната, известна още от времето на Втората световна война като „Фермата“.

През последните десет години тя беше прекарала много време тук. В началото, за да мине първоначалното обучение като млад служител на ЦРУ, а после по служба — като оперативен работник. Още преди няколко години бе завършила и „специалния курс по извличане“ — както в ЦРУ наричаха Школата за разпити. Но всичко това бе свързано с подготовката й — сега за първи път тя се връщаше във Фермата заради толкова сериозен проблем.

„Какво място!“ — помисли си тя, надничайки през тъмните стъкла на черния мощен форд „Юкон“, докато наближаваше къщата. Имаше люлка, басейн, издигнат на метър от земята, сателитна чиния и дори детски играчки, макар и сега всичко да бе покрито от падналия сняг. На пръв поглед всичко беше като в типичната семейна, двуетажна къща с мансарден покрив, кацнала на симпатична полянка.

Разбира се, ако не се брояха охранителните камери и бодливата тел: домът под брястовете беше заобиколен с триметрова метална ограда, върху която имаше бодлива тел, украсена сега с малки коледни светлинни, придаващи на скованата от студа сцена призрачно веселие.

— Не би трябвало да продължи дълго — каза редник Джейн. Двамата тежковъоръжени пазачи, седящи отпред, не казаха нищо. Шофьорът кимна и зави към паркинга.

Специалистът по разпити на ЦРУ отвори вратата, мина покрай пазача на главната порта и продължи напред в снега. Когато влезе в красиво подреденото преддверие, тя си събу ботушите.

— Как сте, госпожо — поздрави я охранителят от къщата. Не виждаше смисъл да проверява личната й карта: след като бе стигнала до тук, явно бе минала през най-строгите проверки.

— Къде е той? — попита Джейн. Мъжът я преведе през постоянно използваната кухня до трапезарията. Един много уморен и много изплашен човек седеше пред добре полираната маса стил „Чипъндейл“. Пред него имаше бронзов свещник и Коран с тъмносиня мека подвързия. Свещената книга носеше печат: „Собственост на правителството на САЩ“.

— Аз съм Джейн — каза тя на английски усмихната, представяйки се с първото име, което й бе дошло на ум. След операцията в джунглата бе свикнала с него. — Вие сте?

— Ашар — рече мъжът. Говореше дрезгаво. Почти без глас. Ръцете, вратът и част от лицето му бяха бинтовани.

— Ашар. Разбира се.

Джейн отвори едно от малките тефтерчета с метална пружинна, които бе свикнала да носи със себе си, и отгърна на смачкана страница.

— Вярвам, че тук се чувствате удобно, нали? — попита тя.

Мъжът я загледа напрегнато. Откакто го бяха арестували, бе изживял истински кошмар. Бяха го държали в ярко осветена стая без прозорци, после го приспиваха с химикали, после — пак го държаха буден и пак го приспиваха. Бяха го карали да гледа странни порнографски филми, насилваха го да слуша гърмяща музика. Бяха го разпитвали с часове, разсъбличаха до голо, поливаха го със студена вода. Бяха го държали до замръзване в един метален хладилник, после го накараха да се поти в нещо като сауна. Бяха го хранили само с хляб, поръсен с нещо като никотин, предизвикващо кошмари, главоболие и повръщане.

— Погледнете ме — каза той. Ашар мислеше, че отговорът е очевиден. — Въобще не се чувствам удобно. Отнесоха се с мен много лошо. Изгарянията са много болезнени. Дори не ми смениха превръзките.

— Да, разбирам… — редник Джейн се наведе напред, облегната на лакти, и заговори с ясен, решителен глас: — Не мога да ви помогна за това, което вече са ви сторили, но аз няма да ви причиня никаква болка.

Ашар се насилваше да не изглежда уплашен. Бяха го отвели далеч от Лос Анджелис и макар тази жена да изглеждаше съвсем безобидна, все още не можеше да й повярва.

 

 

Офисът на Джордън Мичъл, също както и управленческият му стил, силно впечатляваше хората от най-близкия му кръг: беше старомоден, но истински. Всичко в просторното помещение говореше за наследство от стария свят — от скъпата оръжейна сбирка, разположена по стените, до старинните килими, тъмната ламперия от тиково дърво и пищно тапицираната гарнитура. Дръзки декоратори периодично доусъвършенстваха обществените зони на сградата, но никой не смееше да се докосне до личния кабинет на шефа. Вкусът на Мичъл, както и неговите бизнес методи не подлежаха на обсъждане.

— ФБР е открило някои интересни особености по направата на бомбите — каза Траск. Бившият началник-щаб от военноморските сили се радваше на особена власт и свободен достъп до големия бос, повече от всеки друг в компанията.

— Така ли? Какво са открили? — попита Мичъл.

Генералният директор седеше на бюрото си и разглеждаше един юбилеен сборник на Хелмут Ланге, който неговият издател му бе изпратил в знак на любезност. Все пак книгите на Мичъл за бизнеса вече три пъти се бяха превръщали в бестселър и изпращането на тази книга беше дребен, но добре приет жест.

— Почерк — рече Траск. Беше служил като артилерист във Войната в Залива и добре се ориентираше в подробностите на донесението, което държеше в ръцете си. — Материалите за бомбата могат да се купят навсякъде, но всеки импровизиран експлозивен механизъм се състои от три части: детонатор, стартер, катализатор. Както детонаторът, така и стартерът са поставени отвън.

Много от служителите възприемаха погрешно експедитивността на Мичъл като липса на интерес. Както бе установил Траск, най-често правената грешка от мениджърите на средно равнище беше, че в бързината пропускаха най-важните подробности, вбесявайки шефа си. Мичъл искаше преди всичко информация — цялостна и пълна.

— Продължавай. — Мичъл остави книгата на бюрото си и стана.

— Използвали са така наречените „електронно — клетъчни“ таймери — приспособление, разработено от Специалните части на САЩ за въстаници от Третия свят. Стартерът се нарича още „ударна тръба“ и представлява прах от оловен сулфат, поставен, в гъвкава пластмасова тръбичка. Когато „е — клетката“ се активира, тя предава пиротехническа искра към взривния материал. Целият процес е механичен и затова няма опасност да се предизвика предварителна експлозия чрез радио вмешателство. Устройството е надеждно, лесно за монтаж и евтино.

— Значи онези хора са имали военна подготовка — заключи Мичъл. — Или са били подготвяни от наши военни?

— ФБР не могат да потвърдят това със сигурност. По света има всякакви хора с подобна подготовка. Очевидно сме произвели твърде много майстори на бомби.

Мичъл се обърна към рафта зад себе си и взе една снимка, на която бе фотографиран с група млади мъже, жени и прегърнали се деца — вероятно внуците му. Това беше плажна сцена, пълна с ориенталска пъстрота, червени памучни панталонки и бели, прекрасно подредени зъби. Снимка, на която всеки професионален фотограф би завидял.

— Да, така е. Май сме прекалили… — кимна Мичъл, но по гласа му личеше, че мисли за нещо съвсем друго.

— Знаеш ли, никога не съм я харесвал — смени изненадващо темата той, сочейки една жена от снимката, която изглежда бе негова дъщеря. — Моите наследници не би трябвало да имат толкова тъмни коси. Но дори и да греша, нито една моя дъщеря не би носила годежен пръстен с диамант по-малък от три карата. Не би било редно.

Мичъл отдалечи снимката, като че ли искаше да я види на по-различна светлина.

— Искате ли да уредя нова фотосесия? — попита лаконично Траск.

Точно преди година той се бе свързал с една фирма, подбираща филмови актьори, за да намери подходяща компания за мъжа, който никога не бе имал достатъчно време, за да създаде свое собствено семейство.

— Да. Нещо типично за сезона. Нека инсценират зимна ваканция в планината — каза той. — Този път искам синове. Само синове. Петима… и четирима от тях да са женени. И да приличат на лекари, може да има и един художник, за малко цвят. И красиви жени, облечени от магазините на „Бърбъри“.

После, връщайки се бързо към обсъждания в момента въпрос, запита:

— Кой мислиш, че стои зад всичко това?

Траск порови из няколко целофанови пакетчета, зареди прожекционния апарат и върху част от отсрещната стена, незаета от оръжейни експонати, се появи светъл квадрат.

— Родерик „Бък“ Елис. Пенсиониран полковник от армията на САЩ. — Траск показа снимка на мъж, застанал между два боровинкови храста. Въпреки цивилните дрехи военната му стойка личеше ясно.

— Мисля, че познавам този човек — рече Мичъл и върна семейната фотография обратно на рафта.

— Да, познавате го — отбеляза Траск. Нищо не се изплъзваше от вниманието на изпълнителния директор.

— Чили, 1972-а. По време на преврата. Тогава Елис твърдеше, че работи за „Интърнешънъл Телеграф енд Телефон“, но всъщност лесно открихме, че работи за Министерството на отбраната. Той присъстваше на всички събирания на посолството. Правеше се, че събира информация за деловите програми на Алиенде и за строителството на магистрали, доколкото си спомням. Истински разузнавач.

— Пети отряд на Специалните сили, Четвърта психологическа оперативна група — занимаваща се с различни военни операции — допълни Траск. — Добил е опит с програмата „Феникс“, докато е подготвял планинските племена от региона да водят люта партизанска война във Виетнам. През 70-те години е разработвал и координирал вдъхновяваните от ЦРУ въстанически действия в Чили, Никарагуа и Салвадор. После се преместил в Агенцията за развойни изследователски проекти, за да вземе участие в една строго секретна и дългосрочна операция, известна като проект „Меджидо“.

— Знам, че още тогава бе много потаен човек — усмихна се Мичъл. — Не беше от момчета на Агенцията, но имаше всички качества. Не можеше да го пренебрегнеш, особено след като прочетеш книжките на Джон льо Каре^[1] от онези дни. Все още имахме тайни, които си струваха да бъдат пазени.

Мичъл взе дистанционното от Траск и прехвърли още няколко снимки. Повечето изглеждаха от преди няколко години.

— Къде се намира той сега? — попита Мичъл.

— В Тексас — отвърна шефът на персонала.

Мичъл се върна на бюрото си и взе един вестник. Заглавията крещяха за катастрофите в страната. Броят на загиналите растеше, тъй като се откриваха все нови и нови тела сред останките от самолетите и разрушените сгради. Първоначалните репортажи бяха фокусирани главно върху новата терористична група „Ансар инш Аллах“, но сега отвсякъде се сипеха параноични обвинения. Някои упрекваха правителството на Демократическата партия в мекушавост и самодоволство. Други твърдяха, че войната на републиканците в Ирак е засилила омразата срещу американците. Имаше и материали за „Бордърс Атлантик“ и неговите телефони „Куантис“. Защо е необходима такава технология и защо точно сега? И защо тази технология е била продадена първо на саудитците? Уникалната способност на американците да заклеймяват беше започнала да нараства и Джордън Мичъл вече усещаше първите симптоми на опасните пристъпи на панически бунт.

— Изпращаме Уолър след тях — каза Мичъл. — Може би той ще открие в какво се е забъркал полковникът, след като планирахме революцията в Чили.

 

 

Джеръми и Фриц завиха по междущатска магистрала I-395 в края на Пенсилвания авеню. Бяха единствената кола на пътя. По радиостанцията Били Лудър им бе съобщил местонахождението на един стар тухлен склад край брега на река Анакостия. Както им бе съобщил в Куонтико, наблюдателна група от вашингтонското поделение на ФБР бе проследила заподозрян симпатизант на „Ал Кайда“ до една опожарена част на най-лошото гето в Окръг Колумбия.

— Красиво място — отбеляза Лотшпайх, когато наближиха. Снегът бе прикрил най-лошото, но навсякъде можеха да се видят изоставени коли. Боклуците бяха струпани на купчини — някои от тях по-високи и от сградите наоколо; шарени надписи покриваха разрушени тухлени фасади; разкъсани дюшеци, пълни с плъхове дивани и купчини ръждясало желязо допълваха картината.

— Мисля, че брокерите на недвижими имоти биха го нарекли „уютен квартал, скътан сред дивата природа“ — захили се Джеръми.

— Аха — съгласи се с усмивка Лотшпайх. — Дива природа: бездомни кучета, плъхове и ята гарги.

Подгонени от студения вятър, навред се носеха тънки найлонови торбички, като някакви странни зимни птици. Кучетата и плъховете се бяха изпокрили.

— Добре, че снегът е накарал всички да се изпокрият. — Джеръми мерна една от колите на Специалните служби зад изоставено място за строеж и паркира зад нея.

Веднага щом колата спря, Лотшпайх свали надолу стъклото на вратата си и се обърна към една чернокожа жена на средна възраст в другата кола. Тя беше облечена с дебело яке с качулка „Норт Фейс“, носеше очила със златни рамки „Живанши“ и имаше малка халка на носа си.

— Как върви пързалянето с шейна? — попита той.

— Пързалянето ли? — Тя се разсмя. — Миличък, това е родното място на разбитите надежди. Единствените спортове, които се практикуват тук, са стрелбата, курварството и дремането.

— Добре, че си взех пищовите — върна шегата Лотшпайх. Веднага я беше харесал. — Разбрах, че очаквате двама печени снайпериста.

Радиостанцията на жената пропука и тя взе предавателя. Дългите й поне два сантиметра нокти бяха изрисувани в синьо и златисто.

— Десет — четири — рече тя, отговаряйки някому, чийто глас снайперистите не чуваха. — Както ви казах, момчета, по-добре си дотътрете задниците тук.

После се обърна към Лотшпайх:

— Нашият човек ни съобщи, че е получил сигнал от шефовете. Основната група ще пристигне до час.

Тя посочи към триетажна сграда, украсена с часовникова кула и множество счупени прозорци.

— Там ще е наблюдателният ви пункт. Вече имаме няколко момчета горе. Те ще ви помогнат да се оправите.

Мъжете не казаха нищо. Излязоха от колата и извадиха раниците и пушките си от задната част на джипа.

— Надявам се, че това на задниците ви не пропуска вода, момчета — викна подир тях жената. — Иначе там ще ви е хем студено, хем мокро.

Джеръми и партньорът му потънаха в снежната буря и се отправиха към набелязаната сграда, жената зад тях продължаваше да се смее.

 

 

— Не очаквам да ми повярвате — редник Джейн полагаше големи усилия да убеди Ашар. — Не и след като с вас са се отнесли така. Но наистина не искам да ви причинявам повече неудобства. Всъщност вие изобщо не знаете защо сте тук, нали? А знаете ли защо ви арестуваха?

Ашар поклати отрицателно глава. Жената звучеше искрено, но той не смееше да й се довери.

— Бях отвлечен, затворен в каросерията на един бус и взривен — рече упорито той. Беше повтарял същото и на другите, но те така и не му бяха повярвали. — Аз съм американски гражданин. Семейството ми много ще се тревожи за мен.

— Разбира се, че ще се тревожат. И ние смятаме да ви помогнем да се приберете веднага след като ни помогнете по един много важен въпрос.

Джейн се стараеше да звучи съчувствено и искрено, но бе твърде напрегната и беше спала твърде малко, за да го изиграе добре.

— Искам да ми кажете какво точно ви се случи вчера в Лос Анджелис.

Ашар се опитваше да разбере дали това е уловка.

— Тръгвах за работа — започна той. — До мен спря някакъв бус и бял мъж ме попита нещо за някаква улица, а след това извади голям пистолет.

— Вие работите в магазин за облекла, нали? — попита тя. Беше чела досието му и знаеше всички подробности. — „Дупката“.

— Да. И вървях пеша, защото колата ми беше на ремонт заради спирачките, а и магазинът не е далеч от апартамента ми.

— Но идвахте откъм джамията, нали така?

Ашар изглеждаше учуден.

— Да, всеки вторник водя там лекции по религиозни въпроси. И след това отидох на работа.

— И какво стана после? — попита Джейн. — Разкажете ми за белия мъж.

— Мъжът имаше брада и слънчеви очила и беше нахлупил бейзболната си шапка така, че не виждах добре лицето му, и това ме учуди малко. Свали си прозореца и ме попита за посоката, а после видях оръжието и стомахът ме присви. След тези експлозии има толкова много насилие срещу американците от арабски произход.

— После какво се случи? — попита Джейн.

— Качи ме в микробуса. Улицата беше много оживена, но никой не ни обърна внимание. Той просто излезе от буса и ме набута отзад. После се качи след мен и ми овърза краката и ръцете с въже.

— Каза ли ви нещо? — попита тя.

— Отначало не каза нищо и ме откара направо някъде до летището — там, където ме арестуваха после. После ми каза, че ако не бягам, нямало да ме нарани.

Тя кимна и отбеляза нещо в тефтерчето си.

— Бихте ли разпознали мъжа, ако ви го покажем на снимка? — попита Джейн.

— Ами, може би — вдигна рамене Ашар. — С тези очила и брада, не съм сигурен…

Джейн бръкна в джоба си и извади един „Палм Заир“^[2]. Докосна екрана три пъти с едно малко острие и го обърна към Ашар.

— Погледнете тези снимки. Виждате ли тук човека, който ви отвлече?

Ашар се подчини с малката надежда, че тази жена, най-накрая, ще му повярва. Той разгледа десетина снимки. Всички бяха на бели мъже, някои с бради, други с очила. Част от снимките бяха цветни, други черно-бели.

— Не знам — каза той. — Тези снимки са толкова…

После нещо привлече вниманието му и очите му се отвориха широко.

— Чакайте… чакайте. Да, това е той! — На лицето му се изписа горчива усмивка. — Ето това е мъжът, който ме отвлече! Разбирате ли, това е той!

Редник Джейн обърна малкия екран към себе си, за да погледне.

— Благодаря ви, Ашар — каза тя и прибра компютъра обратно в джоба си. — Ето, казах ви, че ви вярвам.

— Това означава ли, че мога сега да си вървя? — попита той. За първи път, откакто бе започнал този кошмар, в Ашар — се събуди искрица надежда.

— Страхувам се, че това няма да е възможно веднага — каза Джейн.

Нямаше нужда от повече обяснения. Вече имаше това, за което бе дошла.

— А кога… — умолително започна той. — Кога ще мога да се върна при семейството си?

— Решението взимат други хора, с по-висок ранг от моя — отвърна Джейн, която вече се бе насочила към кухнята. — Но аз ще им кажа мнението си.

 

 

Целият живот на полковник Бък Елис беше белязан от насилие. В буквалния смисъл на думата. Майка му го беше родила на автомобилната седалка след една катастрофа. Там, между изкривения хром и разкъсаните тапицерии на един форд, модел 1947-ма, Елис бе вдъхнал първата си глътка въздух и беше плакал, сякаш бе усетил заобикалящата го смърт. Първият мъж, появил се на мястото на катастрофата, бе един баптистки свещеник, който бил така покъртен от сцената, че посветил на случката следващата си неделна проповед, записал я и мушнал текста в найлонов плик, така че роденото по чудо дете да може да я запази, докато порасне.

Онази нощ заради мокрия асфалт в Хюстън загинали и двамата му родители. Той бил оставен на един чичо алкохолик и съпругата му, която чичото редовно побийвал. Проповедта била загубена при постоянните местения в непрекъснато сменящите се приемни домове на изоставеното на пътя дете.

— Двама души влизат, две места свободни! — викна той.

Полковникът бе едър мъж, в превъзходна форма за своите шейсет и една години и все още се подстригваше ниско, както правеше и в прогимназията. Стоеше пред черна като въглен постройка, шеговито наречена „Къщата на ужасите“, и проверяваше списъка на вещите, необходими за осигуряването на безопасността. Хора от цял свят бяха готови да платят таксата от 1785 долара, за да прекарат седмица в „Хоумстед“, и като водещ инструктор, той искаше да се увери, че всички посетители ще се приберат живи и здрави, за да могат да разказват за тренировъчните му учения.

Двама души, две свободни места. Спомни си, че за първи път бе чул тези думи, когато служеше заедно с британския Двайсет и втори специален въздушен батальон през 1980-та. Минаваше през техния гарнизон в Херефорд, когато ирански терористи превзеха иракското посолство на Принцес Гейт в Лондон. Какъв ужасен хаос само бяха предизвикали.

Толкова адски бури беше преживял! Трийсет години при военните, и всичките, без три от тях, в Специалните сили. Беше във Форт Браг през август 1964-та, когато президентът Кенеди възложи управлението на базата на полковник Донован. След това дойдоха войните. Първо беше Виетнам. Толкова пъти бе служил в Югоизточна Азия, че армията премести и семейството му в Тайланд, за да може да ги вижда поне през няколко месеца, когато си взимаше малка отпуска за възстановяване.

Май всичко беше война. Камбоджа, Лаос, Чили, Панама, Афганистан, Салвадор, Чечня, Филипините, Колумбия. Понякога се започваха безкрайни поредици от полицейски акции, нахлувания, потискане на въстания и мироопазващи мисии. Той наричаше това „ефект на доминото“. И винаги виновен беше някой друг.

Но това беше без значение. Задачата им беше винаги една и съща: да защитават Америка от всички външни и вътрешни заплахи. Комунизъм, тероризъм, хедонизъм. Не даваше пукната пара как го наричаха в Пентагона, той винаги знаеше истината: Единствено, което пазеше Америка свободна и сигурна, беше фундаменталната вяра в единния бог и спасителя Исус Христос. И евреите, и мюсюлманите, и целият безверен свят щеше да гние в ада заедно с всички, които се съмняваха в тази първа и последна истина.

Войник, шпионин или спасител, полковник Бък Елис беше посветил живота си на това верую.

— Вратата се разбива на „едно“ — викна той.

Двама мъже в черни десантни униформи „Ноумекс“ и бронежилетки се притиснаха до стената и насочиха автоматите си „МР-5“ към вратата. Точно под бравата Елис беше залепил малко количество пластичен експлозив С-4, за да симулира това, което специалистите по взривове биха направили, ако групата беше в пълен състав.

— Готови, поемам контрола.

„Контрола?“ — помисли си той. Възможно ли беше човек да контролира? Само Яхве, единственият праведен и всемогъщ господ, имаше някаква власт над този свят. Именно Яхве беше този, който замени непоносимата му младост с престижната военна кариера. Само Яхве му бе показал силата на вярата, единствения път. Единствено Яхве го бе водил към живот, за който си заслужаваше да се бориш.

— Пет… четири… три… две…

Елис възпламени заряда и вратата отлетя като царевична шума в ураган. Двамата мъже се насочиха към зоната на свръхналягането през облак дим и хукнаха по определените си направления.

— Две стъпки навътре, две стъпки встрани — беше им казал Елис по време на инструкцията в учебната стая. — Минете бързо през вратата. Трябва да избягвате този „вертикален ковчег“. Криволичете, за да объркате тези, които са оцелели след първоначалния взрив. Разчитайте на оръжието си. Поредица от изстрели към всяка цел.

Той беше станал легенда за хората от района. През последното десетилетие „Хоумстед“ се бе превърнал от малък тренировъчен пункт с двама инструктори в национално призната тренировъчна база с военни оръжейни специалисти, бункери, два хеликоптера, двукилометрова писта за бягане и упражнения, както и стрелбища, на които можеше да се използва всякакво оръжие, стига да беше по-малко от междуконтинентална балистична ракета.

— Има дори магазин за сувенири — беше казала гордо леля му, когато за пръв и последен път бе посетила имението. Бяха минали години, откакто нейният спиртосал се съпруг се бе запилял безследно.

Елис последва школниците си в къщата на ужасите, наблюдавайки движенията им, и си отбелязваше наум какво да използва по-нататък, за да ги превърне в наистина добри войни. Та нали заради това им преподаваше изкуството на войната.

Ръкопашен бой от близко разстояние (РББР) — този следобед; тактическо боравене с оръжия утре, а вдругиден — стрелба от нестабилни платформи. Всеки стандартен петдневен курс включваше най-основните тактически маневри на един малък отряд. За нещо повече се изискваше специално писмо от някоя агенция по опазване на реда и по-тлъст чек.

— Чисто!

— Чисто!

Двамата стрелци бяха изминали назначените си маршрути и отпуснаха надолу дулата на автоматите си, само толкова, колкото да покажат, че са свършили. Елис ги бе инструктирал да държат на прицел целите си чак докато господ завърши сортирането на мъртвите — за рая или за ада. Тези двамата, като че ли бяха схванали основната идея.

— Отлична стрелба — викна Елис.

Той свали шумопредпазващите наушници, но си остана със слънчевите очила „Оукли“.

— Добро проникване след взрива, ясна комуникация и… — той провери хронометъра си — седем секунди до горещата зона, без грешни попадения. Добра работа, момчета.

Двамата мъже бързо изскочиха от сградата. Знаеха, че Елис се отнася към всичко това съвсем делово. Поздравления от типа пляскане на длани бяха забранени.

— Полковник, вътре ли сте? — викна някой. Елис позна гласа.

— Задната спалня — отвърна той. Илайджа беше работил с него още в Кувейт. С времето бившият капитан бързо бе израснал в учебната школа в „Хоумстед“ от наблюдател на тактическите операции до съпруг на най-голямата му дъщеря.

— Влизам! — викна Илайджа. В „Хоумстед“ беше стандартна практика да се обявява високо всяко неочаквано появяване.

— Има ли новини? — попита полковникът. Не можеше да си представи друга причина неговият зет да зареже преките си задължения.

— Новини от Кейлъб — рече Илайджа видимо облекчен. — Ранен е, а другите двама са убити.

Елис наведе глава.

— Как така? Какво е станало с плана?

— Очевидно планът се е променил — каза му Илайджа. — Кейлъб е загубил едното си око, но казва, че вече е добре и може да пътува.

Елис се замисли за момент.

— Тогава трябва да отложим следващата фаза — рече той. — Лошо ли ще ни се отрази това?

— Няма проблем, полковник — поклати глава зет му. — Заложили сме известна гъвкавост в програмата. Все пак… най-важното е, че скоро Кейлъб ще се върне цял-целеничък, за да продължи да води нещата.

— Правилно — каза Елис. Той остави мъжа, донесъл му добрата вест, и се насочи отново към своите школници. — Нека да оценим свършеното досега. Ще бъде страхотен позор, ако осерем нещата още в самото начало.

 

 

— След допълнителни консултации реших да отложа временно обсъжданията на всички държавни протоколи, докато не вземем нещата в ръце — каза президентът.

Той влезе със солидна крачка в Овалния кабинет, с целия авторитет, който можеше да внуши напрегнатият му до крайност разсъдък.

— Но г-н президент… — започна Хавлок, без да смее да посочи, че президентът има предвид приемствеността на държавните протоколи, — тези условия бяха предвидени именно за да осигурят…

— По дяволите, знам за какво са били предвидени! — викна Венабъл.

Всички погледи се обърнаха към Бийчъм, която бе очевидната причина за рязката промяна на мнението на президента. Към Хавлок, секретаря по печата, началника на кабинета на президента и Олрид вече се бяха присъединили и държавният секретар и министърът на отбраната.

— Летенето с хеликоптер в това време е по-опасно от терористична атака — каза Бийчъм с твърд глас. — Освен това, съмнявам се…

— Нямам време за спорове — каза Венабъл, връщайки се към катедрата си. Макар и крайно уморен, той знаеше, че е по-добре да им внуши, че Бийчъм не е променила решението му. — Ще се върнем към въпроса, след като бурята утихне. Какви са последните вести?

— Саудитци, господин президент — излая министърът на отбраната. — Да пристъпим незабавно към въпроса. ФБР е открило уличаващо доказателство, че принц Абдула, потенциален наследник на трона в Саудитска Арабия, е превел значителни суми в сметки, използвани от заподозрени фундаменталисти тук, в САЩ.

— Къде? — попита президентът. — Искам имена, места, дати, сметки.

Умът му като че ли внезапно заработи бързо, което накара всички в стаята да решат, че забележката за „обсъждането на протоколите“ е била само фройдистка грешка на езика.

— Атланта, Лос Анджелис, Маями, Ню Йорк и Окръг Колумбия — намеси се Олрид. Беше получил кратък доклад за това, но дори и не го поглеждаше. — Финансови преводи от сметки, които са единствено под негово разпореждане. Всички трансакции са за суми малко под сто хиляди долара. Така е избегнато задължителното изискване за деклариране произхода на парите. Досега сме проследили единадесет превода — те възлизат на сума, надхвърляща милион шест хиляди и седемстотин долара. Движението по сметките е започнало преди три седмици. Последният превод е от миналия вторник.

Венабъл изглеждаше впечатлен. Бийчъм също.

— Ричард? — обърна се Венабъл към държавния секретар. Ричард Краб.

— Нямаше да повярвам, ако не бях видял сам трансакциите — каза бившият посланик в Обединените нации, който Венабъл бе издигнал на настоящия му пост заради самообладанието и миролюбивия му характер. След управлението на последното правителство той се надяваше, че Белият дом под негово ръководство ще протегне доброжелателна ръка към останалия свят.

— Въпреки религиозните ни различия те бяха едни от най-здравите ни съюзници в Близкия изток. Или поне така изглеждаше от репортажите в новините и статиите във вестниците. Вече сте обсъждали това. Какво мислите?

— Мисля, че саудитците винаги са били наши съюзници само заради лична изгода — рече Бийчъм. От всички в Овалния кабинет тя знаеше най-много за двора на крал Сауд. — До атентатите в Риад преди две години те са преговаряли с нас винаги скришом, като са се опитвали да забаламосат разузнавателните ни служби с дребни трохички, без да развалят отношенията си с близкоизточните си съюзници. Говорят за поход срещу „Ал Кайда“, но не спират финансирането на пропалестински групировки: Хизбула, Бригадите на Ал Акша и тем подобни. Кой би гарантирал, че част от тези пари не са влезли в джобовете на групировки, които ни мислят злото?

Всички кимнаха в знак на съгласие.

— Защо не сме заемали по-твърда позиция към тях досега? — попита Венабъл.

— Петролът! — обясни лаконично Хавлок. — Какво друго?

Отново всички кимнаха в знак на съгласие и пак Бийчъм взе думата.

— Не бъдете толкова цинични, господа — рече тя, — защото такива заявления може и да вървят в предизборни кампании или на благотворителни балове, но истината е една: петролът е начин на живот за тази страна. Може да сме най-могъщата нация в света, но именно саудитците зареждат машините ни. Енергия, производство, транспорт… по дяволите, нали искате да топлите къщата си, да си миете зъбите, или да отидете с колата на пазар! Именно саудитецът ви зарежда с гориво.

— И защо сега? — попита Венабъл. — Защо сега подкрепят терористичните нападения срещу нас? Знаят, че можем да проследим парите им, поне дотолкова би трябвало да им стига умът.

Бийчъм продължи:

— Не е толкова просто. Саудитската кралска фамилия е колкото многобройна, толкова и нефункционална. Твърде много разточителни принцове, твърде малко средства за всеки от тях. Залогът е властта, управляващата класа усеща, че тъкмо днес трябва да играе картите си — докато все още може.

Повечето кимнаха утвърдително.

— Забележете какъв гняв породи фактът, че Джордън Мичъл им е продал онези телефони „Куантис“ — вметна Хавлок. — Трябва да се съгласите, че тукашните медии добре им размазаха физиономиите. И те са се уплашили. Срещнах различни намеци, че наследникът на короната се страхувал, че американското правителство се е обърнало срещу тях.

— Да, има добра причина за това — изрече мисълта си на глас президентът. — И знаете ли какво: не смятам да стоя със скръстени ръце, докато те свалят пътнически самолети над страната!

— Само минутка — обади се предпазливо Олрид. — Ние наистина имаме списък с паричните преводи, но не съм допускал и за секунда, че можем да свържем някого от саудитското кралско семейство с тези терористични актове. Това е разследване, не обвинение.

— Така е, но всички знаем, че няма дим без огън — каза Венабъл, разтривайки сърбящите ся очи. — Искам да разбера незабавно, когато откриете нещо, разбрано?

Той тръгна към вратата, мърморейки под нос:

— Защо, по дяволите, не можем да получим по чашка кафе тук? Толкова ли е трудно да се осигури чаша кафе за лидера на свободния свят?

После се запъти към Западното крило, викайки:

— Няма ля някой да ми направи чашка кафе?

 

 

— Сиера едно до Центъра, наблюдаваме движение в Бяло Браво — три — заговори Лотшпайх в радиостанцията си. Двамата с Джеръми лежаха зад един парапет и се взираха надолу през снежната вихрушка.

— Би било хубаво, ако можехме да им кажем по-точно какво представлява това проклето движение — оплака се Джеръми. — Шибаният сняг замазва всичко.

Откакто беше започнала бурята, беше наваляло повече от половин метър и небето не показваше никакви признаци за разведряване. Всичко, което снайперистите от ООЗ можеха да видят през едрите снежни парцали, бяха пет широки прозореца на втория етаж на сградата от другата страна на улицата. По целите стъкла имаше скреж, който само на места беше стопен от голите крушки, висящи вътре.

— Имаш ли повече хартия за чистене на лещи? — попита Лотшпайх, опитвайки се да изчисти лещите на оптическия си мерник. — Не мога да запазя това дяволско нещо чисто.

— Джеръми порови под наметалото си, докато откри пакетче специална хартия за оптически лещи.

— Имам само толкова — рече той. — Надявам се бързо да измъкнат тези задници от там. Треперя като куче, което сере ножчета за бръснене.

Лотшпайх се разсмя.

— Може де се каже, че желанието ти се сбъдва.

Той посочи наляво, където се виждаше колона от черни джипове. Ударната група се подготвяше за действие.

— Може би играят карти или си лъскат обувките, оплаквайки се, че трябва да претичат през цялото разстояние до входната врата — пошегува се Лотшпайх. — Дали не съм изпуснал нещо, когато решиха да ни правят снайперисти? Имам предвид дали не съм пропуснал момента, когато в началото някой ни предупреждава, че цялата тая история с лежането и чакането си е доста гадна?

И двамата мъже бързо бяха научили, че снайперистът не се занимава със славната спасителна дейност, рекламирана в плакатите на ООЗ. Това беше изнурително умение, зависещо от дисциплината, вниманието към всяка подробност и използването на всяка възможност, дори когато тя е едва доловима. Школата за снайперисти учеше мъжете да убиват други мъже от голямо разстояние, без да бъдат убити самите те. Дългото и неприятно висене беше един от елементите на занаята.

— Момчета, още ли се мъчите?

Един мъж пропълзя зад тях.

— Джизъс! — каза Лотшпайх. — Ако се промъкваш така към нас, рискуваш да бъдеш убит.

— Това „Джизъс!“ трябваше да означава „Здрасти Джизъс, радваме се да те видим отново“, или „Исусе Христе^[3], изкара ми акъла“? — попита мъжът.

Хесус Смит, бившият им групов ръководител, винаги се затрудняваше от различните вариации при произнасянето на името му. Повечето от момчетата го наричаха „Джизъс“, като употребяваха твърдото „Дж“, като в Новия завет, и той никога не знаеше дали всъщност произнасят неговото собствено име, или споменават името господне.

— Звучи като „О, Джизъс, защо всеки път, когато те видя, съжалявам, че съм се родил!“ — усмихна се Джеръми, но и двамата знаеха, че не се шегува.

— Ей, вече съм костюмар, не помните ли? Повече не лъскам чепици.

Хесус бе повишен в чин старши офицер и беше преместен в Съвместния център на ФБР/ЦРУ за борба с терористичната заплаха. Джеръми не беше виждал бившия си партньор и групов ръководител повече от шест месеца.

— Вярно бе — избоботи Лотшпайх, — ама би жертвал левия си ташак, за да трепериш от студ тук навън като нас.

— Да бе! — Хесус удари с длан крака на Лотшпайх. — Джеръми, мога ли да говоря с теб за минута?

Тонът му се бе променил — явно не бе дошъл само да си бъбрят.

— Нали ти казах — рече Джеръми и сръга с лакът партньора си.

— Връщайте се по-бързо, момчета — каза Лотшпайх, чистейки влагата от окуляра на мерника си, — че хората ще започнат да говорят.