Кристофър Уиткомб
Смъртни врагове (5)

4.

Вторник, 15 февруари

01:17 по Гринуич

Бункер „Алфа 2“, Централни Съединени щати

Шестимата мъже седяха един срещу друг. В помещението без прозорци нямаше никакви мебели — нито картини, нито настолни лампи, нито гипсови украшения по тавана. Единственото осветление се осигуряваше от две лампи, скрити зад полусферични метални мрежи. Оцветени в червено, те излъчваха потискаща, клаустрофобична светлина — мътен червеникав оттенък, характерен за противопожарните изходи, бомбоубежищата и фотолабораториите. Вратата беше затворена с тежък метален лост. Отвътре.

— Всемогъщи Боже, ти си единственият и справедлив бог — говореше един глас на английски със силен акцент. Мъжът стоеше пред другите и четеше дебела религиозна книга. — Ти си страхът и надеждата. Ние те славим, както гърмът слави своята сила. Ти унищожаваш враговете ни. Ти задоволяваш нуждите ни.

Говорещият беше облечен в бяла роба, диплеща се по пода. Памучна качулка покриваше главата и лицето му, а разрезът за очите разкриваше част от кафявото му загрубяло от слънцето чело. Робата нямаше отличителни знаци, символи или други украшения.

— Само пред теб, велики Боже, ние скланяме глави — продължаваше той. — За да имаме сила, за да имаме цел, за да се спасим. Няма друг бог. Онези, които се молят на идоли, следват гибелния път на всички, които те отричат. Защото ти си Господ на цялото небе и на земята. Ти си стражът. Ти си създателят на всички неща. Единственият бог. Върховният. Справедливият.

Четящият затвори книгата и седна при другите.

След него заговори друг мъж, също на английски. Макар и да нямаше видими белези, които да го отличават като водач на групата, поведението му го показваше.

— Благодаря ти, братко — каза той. — Днес имаме работа. Измаил, имаш ли сведения за операциите?

Измаил, най-дебелият от шестимата, седеше точно срещу водача. Заговори тихо, с дълбок, басов глас:

— Клетка Три се е справила успешно с този етап от операцията — рече той. — Точно според плана братята в Лос Анджелис, Маями и Вашингтон са ударили три самолета: „Боинг 777“ на Британските авиолинии, „Еърбъс 300“ на „Ел Ал“ и „Боинг 747“ на „Сингапур Еър“. И трите самолета са свалени. Не е известно да има оцелели.

Водачът кимна. Не виждаше повод за поздравления. Човешките жертви бяха необходимост, а не повод за тържествуване.

— А сухопътният транспорт? — обърна се той към мъж, седящ вдясно от Измаил.

— Всичко се движи по плана — отвърна онзи. — Клетка Шест е разположила своите хора по съответните места на жп линиите. Графикът е съобразен по време и остава същият.

Говореше ясно, с военна точност. Както и всички други в тази стая, и той себе борил срещу неверниците в Афганистан и Ирак.

— Какво става с акцията за объркване на следите? — попита водачът.

— Точно по план. На две от местата са открити тела, а един е арестуван близо до мястото, откъдето е стреляно в Лос Анджелис.

— И навсякъде има фалшиви улики, така ли?

— Да. Полицията ще се мотае доста време с тях.

— Какво е положението с поемането на отговорността?

— Видеозаписите са изпратени до подходящи медии. Всъщност вече са достигнали до новините по кабеларките. Сега всички в Америка чуха за „Ансар инш Аллах“.

— Разузнаването? — попита отново водачът, като се обърна към мъжа, седнал до него, който заговори с тих, академичен глас:

— Сведенията сочат, че Джафар ал Таяр в никакъв случай не е разкрит. Разбира се, не се предвиждат повече контакти с него. Не и до крайния етап. Но това няма значение. Разполагаме с пряк и постоянен достъп, ако възникне нужда.

— Добре — каза водачът, доволен, че нещата се развиват според предварителния план. — За нещастие трябва да се занимаем и с една малко неприятна работа. — Той пое дълбоко въздух. — Доведете го.

Шестият мъж от кръга — този, който досега не бе промълвил и дума — стана и забърза към залостената врата. Повдигна металния лост и изчезна. След малко доведе един човек. Той беше бос, облечен в градски дрехи, и с превръзка на очите. Китките и глезените му бяха оковани и привързани към коленете. Нещастният тип беше сгънат почти на две, като главата му бе силно приведена към пода.

— Откривам Съвета на волята — каза силно водачът. Затворникът беше тласнат по средата. — Прочетете обвиненията.

Дежурният за деня измъкна смачкан лист от джоба си и намести качулката си така, че да може по-добре да чете под бледата червеникава светлина.

— Обвинява се този мъж, свещеник на Финеас, поел обет да служи на справедливия и всемогъщ бог, че предаде доверието, застрашавайки по този начин живота на своите братя и успеха на мисията. Обвинява се този мъж, свещеник на Финеас, комуто бе доверено да работи за нашия справедлив и всемогъщ бог, че е пристъпил клетвата си, като е разпространил информация извън рамките на своята клетка. Обвинява се този мъж, свещеник на Финеас, обрекъл се да служи на справедливия и всемогъщ бог, че ненужно е сеел съмнение относно светостта на този Съвет.

Окованият мъж започна да хлипа. Сълзите се търкаляха тихо и мокреха превръзката на очите му. След малко започна да кашля и да се дави и скоро пристъпът на разкаяние запуши носа и гърлото му. Сега единствено звуците на мъчителното му хълцане изпълваха помещението.

— Имаш ли да кажеш нещо в своя защита? — попита водачът. Само охраната и обвиненият стояха прави, останалите седяха в креслата си.

Безпомощният затворник се размърда, опитвайки се да поеме дъх, но после въздъхна примирено и заговори:

— Само казах на жена си, че ще отсъствам от града, и да гледа телевизия, ако се тревожи за мен, за да разбере, че служа на божията воля — рече той. — Какво е престъплението ми? Тя е бременна в осмия месец и беше уплашена. Просто исках да я успокоя.

— Въпроси от Съвета? — попита водачът.

— Ти си казал на съпругата си, а тя е казала на други — намеси се ръководителят на операциите. — Какво ще стане, ако ни е издала на всички в квартала?

— Не е. Не би могла. Никога.

— Така си мислехме и за теб — рече водачът. Докато говореше с обвиняемия, гласът му се променяше — от спокойно властен до обвинително съскащ. Беше глас, от който дори и в ясен ден можеше да те полазят тръпки по гърба. — В неделя загубихме някои от най-добрите си мъже в джунглите на Индонезия. Защо да смятаме, че това няма нищо с общо с голямата ти уста?

Мъжът започна да трепери. Люлееше се като лист.

— Моля ви — заекваше той, — ще имам бебе. Съпругата ми…

— Неволно или по небрежност, ти си ни предал — каза водачът. — Мотивите всъщност нямат никакво значение, нали?

Водачът кимна и охраната реагира незабавно. Те знаеха, че бог е единствената истинска сила, но мечът на възмездието беше в ръцете на водача.

Без повече обсъждане охраната измъкна петнайсет сантиметров боен нож „Танто“, постави върха му до дясното ухо на вече осъдения мъж и с едно-единствено въртеливо движение прокара острия като бръснач нож под брадата на жертвата.

Смъртта настъпи моментално. Имаше изненадващо малко кръв.

— С това завършва нашият конклав^[1] — рече водачът. — Изгорете го в екарисажа за животните.

Един от мъжете стана и се отправи към вратата. Други трима повдигнаха мъртвото тяло. Водачът изчака всички да излязат и също мина в коридора. Спря в началото на бетонна стълба и свали качулката си.

— Благодаря ти, Господи, че запази нашия Кейлъб — отправи молитва водачът със силния си тексаски акцент.

От прозорчето горе струеше слаба лунна светлина, осветяваща могъщите му рамене. Съобщенията от другия край на света му бяха разкрили, че синът му е оцелял в джунглата на Индонезия, след като е бил тежко ранен, и скоро ще се завърне, за да се захване отново с мисията.

Над него настойчиво иззвъня камбанка — сигналът за вечеря.

Полковник Бък Елис сгъна робата си под мишница и заизкачва стълбището. Тук, в „Хоумстед“, работата никога не свършваше и той беше много гладен.

 

 

— Татко! Татко! Татко!

Джеръми най-после се бе върнал у дома си в Стафорд, Вирджиния, при знаменцата, балоните и горещите прегръдки. Повече от три дни не беше спал, не си беше взимал душ и не се беше бръснал, но това нямаше никакво значение за трите малки деца, които го чакаха на входната врата.

— Къде ми е подаръкът? — петгодишният Кристофър беше нетърпелив. Всеки път, когато баща му се връщаше от мисия, му носеше по нещо. А и този път бе отсъствал повече от два месеца. — Искам нещо голямо!

Мади, най-голямата, го прегръщаше здраво, а Джеръми се мъчеше да прегърне наведнъж и тримата. Всяко от децата беше пораснало, докато бе отсъствал. Мади беше загубила още едно зъбче, а двете момчета бяха грижливо подстригани.

— По-полека, деца — каза Каролайн, която стоеше извън кълбото от прегръдки. — За бога, дайте на баща си възможност да диша, ще го задушите.

Джеръми погледна към нея с усмивка. Макар че не бе преставал да мисли за близките си, завръщането го изпълни с чувство на загуба и празнота. Не че новата среща със семейството му не го развълнува. Но това бе и преминаване от света на насилието в света на пълната невинност.

— Здрасти, мила — рече Джеръми. Той протегна ръка и придърпа жена си по-близо, за да я целуне. Тя се притисна към него и го прегърна.

— Господи, мислех, че пътуваш с онзи самолет — каза тя, така че децата да не я чуят. — Бях толкова уплашена. Какъв ужас.

Каролайн се бореше със сълзите.

— Сигурно още не ми е дошло времето — отвърна Джеръми шеговито. Целуна я по челото и я притисна още веднъж. Можеше да бъде както на летище „Дълес“, така и на националното летище „Рейгън“. Толкова пъти беше летял и през двете.

— Липсваше ми — каза Каролайн. Откакто се бяха преместили тук, тя многократно бе повтаряла тези думи и сега те й звучаха някак изкуствено.

— Знам, бебчо. Ти също.

Останаха така една дълга минута. Петимата Уолърови, сплели ръце на прага на типовата двуетажна къща в предградието на Стафорд — „Хамптън Оукс“. Макар че живееха тук повече от година, мястото все още се струваше странно и чуждо на Джеръми. Нещо като хотелската стая в Банкок, която бе напуснал преди няколко дни.

— Добре, добре, добре — каза той най-накрая, освободи се от колективната прегръдка и всички влязоха в просторното антре. — Хайде, да не замръзнете.

През последната седмица времето беше необикновено студено за Окръг Колумбия. Още по-трудно то се възприемаше от човека, прекарал предната седмица в джунглите на Югоизточна Азия.

— Какво ни донесе, тате? — попита Мади. Тя и двете момчета влачеха военната торба на Джеръми по пода и дърпаха дебелия й пластмасов цип.

— Ей, деца! — викна малко по-високо Каролайн. — Казах ви да се успокоите. Дайте на татко си възможност да се отпусне за минута, преди да почнете да ровите в нещата му.

Каролайн се опита да се усмихне на съпруга си — познаваше емоционалните му сривове. Понякога избухваше и от най-малки неща — играчки, разхвърляни из къщата, преместени мебели или ядене, което не харесваше за вечеря. Пренастройването не беше никак лесно и за двамата.

— Децата са ти направили торта и сладолед — каза тя предпазливо.

— Наистина ли? — усмихна се Джеръми и помогна на децата да отворят торбата му. — Но преди да отворим подаръците, искам още нещо…

Мади и Кристофър се ухилиха широко.

— Да призовем силата ли… — изсмя се малката.

— Хайде, татко? — отвори широко очи Кристофър. Знаеха какво предстоеше.

— Пригответе се да призовем силата! — викна Джеръми и усмихнат разтвори широко ръце. — Силов суплекс!

С тези думи той направи познатото движение, сграбчи всичките деца в мечешка прегръдка и ги завъртя около себе си. Стаята се изпълни със смях, писъци и звучни целувки.

— Нападение, напред! — викна Мади, като остана встрани, за да види своя подарък. — Кристофър нокаутирай го с прегръдка — викна тя.

Джеръми позволи на малкото момче да приложи хватката си и се търколи, преструвайки се, че губи съзнание. Децата наскачаха и започнаха да разопаковат подаръците си.

— Занесете тези неща в съседната стая, деца — нареди Каролайн и те помъкнаха разпокъсаните пакети. Тя се вгледа в съпруга си, все още лежащ на пода и се зачуди какви ли ужаси бе преживял този път. Косата му беше пораснала и бе загубила блясъка си: не го беше виждала така от години. Тъмносини кръгове обграждаха иначе искрящите му сини очи, а бузите му бяха покрити с тъмна четина.

— Винаги се обърквам в тази суматоха — каза той, щом децата излязоха. — Е, почти винаги.

Джеръми бръкна в торбата си и извади нейния подарък.

— Леле! — възкликна тя. Може би този път завръщането щеше да бъде различно.

Джеръми наблюдаваше лицето й, докато тя разопаковаше подаръка, но виждаше само пламъците от джунглата. Дори през заслепяващите мълнии на гранатите „Термит“ виждаше горящи в колибите мъже. Проливният дъжд постепенно бе измил локвите пролята кръв.

— Красива е — рече Каролайн, постави на китката си гривната от топчета оловен кристал и я заразглежда доволна.

— Харесваш ли я? Правили са я местни хора от племето в…

Джеръми спря. Като че ли внезапно кръговете под очите му станаха по-тъмни. Тази мисия, както и повечето други, беше секретна. Нямаше места, нямаше дати. Дори и за жена му.

— Радвам се, че я харесваш.

Той се опита отново да пропъди болезнените картини от съзнанието си: падащите американци и Французина, който ги разстрелваше. Видя и оцелелия, когото наричаха Кейлъб — как тичаше през поляната, минавайки точно пред мерника му, за да изчезне в джунглата.

— Копеле — измърмори Джеръми, забравяйки, че джунглата е вече в миналото. Каролайн стоеше пред него безпомощна срещу гласовете, които звучаха само в главата му.

— Добре ли си? — Убийствата бяха променили този мъж и го бяха откъснали от нея.

— Аха — кимна Джеръми и стана от пода. — Просто съм уморен. Не съм спал повече от…

И тогава телефонът иззвъня. Каролайн се обърна, но не посмя да вдигне слушалката. И двамата знаеха кой се обажда.

 

 

— Какво, по дяволите, става тук? — попита президентът. Той нахлу в Ситуационната зала, където вицепрезидентът вече бе поел командването. Неонови часовници показваха времето в различни краища на света. Големи монитори по стените предаваха новини, извънредни емисии и спешни служебни съобщения. Звъняха телефони. Тракаха клавиатури. Дочуваха се различни гласове.

— Три свалени самолета, и всичките от чуждестранни компании — обади се Бийчъм, която в същото време говореше по телефона, придържайки слушалката с рамо. Дори и някой да смяташе, че е странно вицепрезидентът да се занимава с лични телефонни разговори, не би го изрекъл на глас.

— Лос Анджелис, Маями и националното летище „Рейгън“ — добави началник-смяната от Сикрет Сървис. — Въздушната асоциация е спряла вътрешните полети. Сега проверяват всички пътнически самолети за сигнали за тревога на борда.

Венабъл кимна и се огледа къде да застане.

— Със стрелба ли са свалени тези самолети? — попита той. — Възможно ли е това?

— Не знаем още откъде в Ен Би Си са намерили тази информация за стрелеца — каза неговият прессекретар. Човекът беше изненадващо спокоен на фона на хаоса в претъпканата зала. — Никоя от другите телевизионни мрежи не е съобщила подобно нещо и все още нямаме достатъчно надеждни данни от местата на катастрофите.

— Олрид! — викна президентът. От всички шефове на агенции, с които се бе срещал през последните три седмици, директорът на ФБР му изглеждаше най-способен.

— Сър? — отвърна Олрид и веднага дойде от фоайето, където се бе срещнал с куриер на една от специалните агенции за борба с тероризма.

— Мислех, че сте поставили тези хора под наблюдение. Как, по дяволите, е възможно да губим самолети из цялата страна? Не мога да разбера как става това, проклет да съм!

Олрид погледна за миг един служебен доклад, който държеше в ръка, и поклати глава.

— Работим по документацията, с която разполагаме, г-н президент. Тези неща изискват време. Нашето наблюдение не е показало нищо, което да ни позволи…

— Дейвид! — прекъсна го вицепрезидентът, тя все още беше със слушалката в ръка. — Мисля, че можем да потвърдим съобщението на Ен Би Си. На телефона е полицейски началник от Окръг Колумбия. Казва, че имат заподозрян.

В залата настъпи тишина.

— Индонезиец. Двайсет и седем годишен. Работел тук със студентска виза — Бийчъм замълча, за да чуе още сведения.

— Открили са го на покрива на една сграда в Александрия. Имал пушка.

— Е, и къде е той сега? — попита президентът, гледайки свирепо към Олрид. Притесненият шеф на ФБР само повдигна рамене.

Бийчъм повтори въпроса на президента по телефона и зачака отговор.

— В окръжната болница — каза тя най-накрая. — В моргата. Намерили са го мъртъв.

В рамките на един час след първата самолетна катастрофа към специалистите, координиращи кризисната ситуация; започнаха да се стичат достоверни съобщения за доказателства и следи.

Оперативният стратегически информационен център на ФБР — свръхмодерен команден пост на петия етаж в сградата „Хувър“ — служеше като щаб за всички местни, щатски и федерални служби, занимаващи се с нападенията. Центърът по контра тероризъм на ЦРУ, разположен на третия етаж в новата главна квартира в Ленгли, се занимаваше с всички чуждестранни данни и съобщения, а Съвместният център срещу терористични заплахи в Бетезда, Мериленд, служеше като събирателно звено на хиляди отделни разузнавателни и полицейски единици.

Отряди за бързо реагиране, експерти по взривовете, специалисти по обработка на веществени доказателства, екипи за спешна медицинска помощ, болнични служители и доброволци от „Червения кръст“ кръстосваха в ураган от мигащи светлини, сирени и свистящи гуми. Хора от Националното управление по безопасност на транспорта се отправяха към местата на катастрофиралите по всички възможни начини. Отгоре, над всички, в пустото небе над Западна Вирджиния кръжеше с един специално пригоден „Боинг 737“, наречен „Гейткийпър“, Вътрешният екип за спешна помощ, в очакване да му наредят къде да кацне.

Нищо от това не засягаше Джеръми Уолър.

Когато пристигна в помещенията на Отряда за освобождаване на заложници, разположен в един ъгъл на Академията на ФБР в морската военна база Куонтико, се обсъждаше един интересен факт: бяха разкрити трима мъже във връзка със самолетните катастрофи. И тримата бяха мюсюлмани; и тримата бяха открити близо до далекобойни, мощни карабини „Барет“ 50-ти калибър. Но само един от тях все още беше жив.

— Здрасти, приятел, кога се върна? — Фриц Лотшпайх видя Джеръми още на паркинга, който представляваше пълна бъркотия от коли, снежни преспи и тичащи хора.

— Преди около час — рече Джеръми и го потупа приятелски по рамото. — Напуснах страната само за няколко седмици и виж какво става.

Лотшпайх се засмя, издавайки нещо подобно на цвилене, и извади пропуска си за портала. Вътре в едноетажната постройка, прилична на завод, кипеше трескава дейност.

— Всички ръководители на екипи в класната стая — каза Били Лутър, сграбчвайки Джеръми, преди още външната врата да се бе затворила зад него. — Защо винаги изглеждаш така лайнарски, когато се домъкваш у дома?

Джеръми се ухили и последва Били в стаята за инструкции. Не за първи път чуваше подобни коментари.

— Уолър, радвам се, че се справи със задачата — каза мъжът, застанал пред стаята. Лес Мейсън ръководеше планирането на отделните мисии вече три години. Като бивш водач на екип, той бе участвал в повече мисии от когото и да било.

— Малко бях зает, шефе — усмихна се Джеръми. — Липсвах ли ти?

Командирът по планирането направи физиономия, наподобяваща усмивка. В това помещение различните чинове почти не важаха. Във времена като тези всичко се свеждаше до необходимостта да се изпълни задачата.

— И така, с какво разполагаме? — запита Мейсън, обръщайки се към разузнавача на екип „С-2“. Бившият участник в нападателни групи бе назначен на тази длъжност, след като се бе възстановил от тежка огнестрелна рана, която бе получил в Кабул, Афганистан.

— Какво имаме ли, шефе? — повтори „С-2“. — Ами, според главната квартира този път са ни хванали на тясно.

 

 

— Не съм те питал искаш ли адвокат! Питам те за проклетото ти име!

ПРАС!

Ашар ал Баяд се свлече от удара. Главата му се отметна назад, после клюмна на гърдите. Той отчаяно се опитваше да дойде на себе си.

— А-аз съм американски г-гражданин — едва успя да изрече той. Вече не усещаше пръстите и ходилата си. Когато говореше, от устата му течеше лига. — Не съм направил нищо лошо.

Първоначалната му убеденост вече го беше напуснала. Думите му нямаха никакво значение. Каквото и да говореше, тези хора не му вярваха.

— Дайте още вода — изрече един глас. Пленникът се закашля под силната ледена струя.

Баяд заклати глава напред-назад, като се опитваше да диша, но отслабналите му дробове се свиваха конвулсивно. Различни по големина изгаряния покриваха голяма част от голото му тяло и боляха непоносимо.

— Какво следва? — запита друг глас. Никой от тези мъже не се бе представил. Никой не носеше табелка с името си и не му бе чел правата. Въобще не беше като по телевизията.

— Къде е „Ансар инш Аллах“? Какво планирате след това?

Спряха водата, за да може да отговори, но той не го стори. Какво можеше да каже? Опитваше се да спре тракането на зъбите си. По това време в Лос Анджелис е доста топло, помисли си той. Сигурно го бяха вкарали в някакъв промишлен хладилник.

— Чуй ме добре, шибаняк такъв — рече първият мъж, — ще ни кажеш всичко, което искаме да знаем. Рано или късно ще се разприказваш, повярвай.

— Ааааахххх! — викна Баяд, опитвайки се да изхвърли целия този кошмар от разума си. Трябваше да е лош сън. Но дали щеше да се събуди?

— Не знам нищо! — провикна се отново той. Гласът му беше станал малко по-силен. Викането изглежда беше единственият начин да накара гласните си струни да работят. — Вършех си работата, както всеки ден, и онзи мъж ме поведе под дулото на пистолета си. Държа ме в онзи бус, а после колата избухна и ме изгори. Аз съм жертва. Не съм направил нищо лошо. Аз съм натурализиран гражданин, заклет от Джордж У. Буш. Обичам Съединените щати.

Това беше истината. Но защо не му вярваха?

— Да ти го начукам, хръбльо — каза единият от мъжете. — Заслужи си го и ще си го получиш.

След тези думи спряха боя и излязоха. Баяд остана на стола — уплашен, гладен и премръзнал.

„Какво ще си помислят вкъщи? — почуди се той. — Сигурно много се безпокоят за мен.“

Главата му клюмна. Помещението миришеше на урина и плесен.

„Господ е добър — успокои той сам себе си. — Господ е справедлив и могъщ. Аллах Акбар.“

 

 

Президентът Дейвид Венабъл беше идвал тук само няколко пъти, но вече мразеше Оперативната зала. Целият този шум, неспирният поток информация — мразеше всичко, което засилваше клаустрофобията му; мразеше и начина, по който всички гледаха към него и очакваха отговори.

Отговори? Та той още не беше получил никакви що-годе смислени въпроси!

— Ще карам направо — рече той. Най-тесният кръг от неговите сътрудници го следваше по стълбите към Овалния кабинет. Кръгът растеше и се смаляваше през последните двайсет и четири часа в зависимост от напрежението, но ядрото му вече бе ясно очертано.

— Намерихме ислямски фундаменталисти и на трите места, така ли? Двама от тях вече са били мъртви, когато сме ги открили, но третият е все още жив. Така ли е?

— Точно така — съгласи се Олрид. — Той е дребен мохамедански духовник. Има лоши изгаряния — явно бомбата, която е смятал да постави, е избухнала предварително. В момента го разпитват.

Всички обкръжиха президента — директорът на ФБР, Хавлок, Чейз, Бийчъм и новият прессекретар — лъскава бивша репортерка от Си Ен Ен на име Ноа Ингъл.

— Двамата бяха открити до 50-калиброви полуавтоматични пушки „Барет“ — продължи Олрид. — Казаха ми, че тези оръжия са способни да пробият челните стъкла на „Боинг 747“, за които досега се предполагаше, че са достатъчно здрави. Само специалист в областта би могъл да знае това.

— Как, по дяволите, са успели да стрелят по нещо, което се движи с шестстотин километра в час? — попита Венабъл.

Крачеше решително, но постепенно забави темпото. Според Бийчъм той все повече заприличваше на неуморна акула. Изглеждаше внушително и много решително, но само докато е на крак. Ако спреше да се движи, сигурно щеше да припадне.

— Самолетите летят със значително по-малка скорост, когато приближават пистата — обади се Хавлок, който имаше разрешително за пилотиране на малък частен самолет повече от двайсет години.

Олрид заговори отново:

— Избрали са сгради на такива места, над които самолетите е трябвало да минат, за да се насочат към пистите за кацане — обясни той. — Това им е дало възможност за пряк насрещен изстрел. Хората от Отряда за освобождаване на заложници казват, че това не би затруднило опитен стрелец.

Венабъл влезе в Овалния кабинет и другите го последваха. Работниците бяха подредили кресла и канапета и сега се бореха с един орган с електрически помпи, за който президентът беше настоявал да се пренесе тук от губернаторската му резиденция в Кънектикът. Венабъл беше прекарал безброй минути на размисъл пред двуредната клавиатура и смяташе, че старинният музикален инструмент ще му е нужен и в новия кабинет.

— Внимателно, внимателно — излая той на работниците. — Това е хармониум марка „Истей“ от 1890 година, който прабаба ми е купила чисто нов в Братлборо, Върмонт.

Президентът се приближи и набра един-два акорда, но се опомни и се обърна към своя щаб.

— Стара семейна реликва.

— Трябва да обсъдим хода на действията си — започна началникът на кабинета, след като работниците напуснаха помещението.

— Какво! Трябва да поставим охрана на всяка сграда ли? — рече Венабъл и тръгна към катедрата си. — Искам да кажа, че има още много неща, които могат да бъдат направени в едно свободно общество. Вече сложихме охрана в самолетите. А сега, какво? Какво още бихме могли да направим?

— Прав сте, сър — каза Ноа. — Мисля, че американците разбират това. И сега те искат да знаят дали преследваме хората, извършили тези нападения. Те не се интересуват от подробностите и разните „шпионски глупости“.

Хавлок бе очевидно горд от това, че прессекретарят поде любимата му реплика.

— Кой разпитва заподозрения? — попита Венабъл.

— Хора от военното министерство — отвърна Бийчъм, надявайки се, че няма да я попитат за повече подробности. Имаше неща, които президентът не бе нужно да знае. — Държим го в качеството му на свидетел, което означава, че не можем да съобщаваме мястото му, обвиненията или дори да признаваме, че сме го заловили.

Олрид явно не споделяше изненадата на президента.

— Но защо, за бога, военните ще държат заподозрения? Не трябва ли ФБР да го разследва? — попита Венабъл.

— Засега не, сър — каза Олрид и погледна към Бийчъм за някакво указание. Президентът беше още нов — при това демократ — и не се знаеше как би реагирал на основните промени в юридическия процес, въведени от предшественика му, който бе републиканец.

— ФБР трябва да спазва законите — каза Бийчъм. Тя отиде до прозореца и се загледа в снега. Прозорците като че ли я привличаха. — Това означава спазване на поправката „Миранда“, процедури по регистриране на задържания, изслушвания в съда, информиране на обществеността. Стандартните граждански права.

— Граждански права… — Бенабъл спря по средата на изречението. Изглежда беше разбрал какво иска да каже тя. — Е, това е война, нали така? Предполагам, че няма нужда да знам подробностите.

Липсата на бюро в кабинета изглежда притесняваше другите, които сякаш не знаеха къде точно да застанат.

Хавлок се приближи към катедрата.

— Ако ми позволите, сър — рече той, — има един въпрос, който трябва да обсъдим, преди да продължим нататък. В нашата страна се поддържа така наречената „приемственост на правителствения план“. Може би, още не сте осведомен, но… — Той изчака да види дали президентът ще го прекъсне. — … съществуват редица правилници за кризисни периоди. Те предвиждат мекото прехвърляне на властта, ако нещо се случи… откровено казано, ако нещо се случи с вас, сър.

— Това включва ли безопасното местоположение, за което често се говори по новините? — попита Венабъл.

— Да, сър. Трябва да обсъдим преместването на вицепрезидента от района на Вашингтон — заедно с известен брой ръководни лица от Конгреса, министри от кабинета и представители на Министерството на правосъдието. Разбира се, те ще поддържат активна връзка с Белия дом, но ще бъдат защитени от бъдещи атаки.

— Правилно — съгласи се президентът. Погледна въпросително Бийчъм и попита: — Кога?

— Колкото се може по-скоро — Хавлок се обърна към вицепрезидента, като че ли нейният опит по тези въпроси можеше да подсили авторитета му.

— Мястото ми е тук — рече тя. — И аз трябва да остана тук.

— Защо? — учуди се Венабъл. В крайна сметка той беше президент; тя беше нещо като застрахователна полица.

— Дейвид, ще говоря откровено — изглеждаше уверена, почти снизходителна. — В този момент сме свидетели на две от най-лошите вътрешни трагедии, които тази страна някога е изживявала, и въпреки съветите на вашия щаб не сте спал близо два дни.

Никой не я подкрепи, но тя говореше съвсем уверено.

— Аз съм ръководител на най-могъщата страна в света — отвърна Венабъл. — Главнокомандващ. Смятате ли, че бих могъл да се кача на горния етаж, да целуна съпругата си за лека нощ и да заспя спокойно?

Ироничната му усмивка повиши още повече напрежението в кабинета. Правителството беше съвсем ново и, очевидно, Белият дом бе разделен между две силни личности.

— Да — каза тя. В гласа й не се долавяше съмнение. — Точно това трябва да направите. Още колко време ще издържите така? Три нощи? Четири?

Тя се обърна към другите, но те нямаха никакво намерение да се намесват.

— Вие може да сте президент, Дейвид, но сте само човек. Не забравяйте това.

Венабъл я погледна с безизразно лице. Трябваше да покаже твърдост и да попречи на Бийчъм да се представя като негов безценен партньор.

— Повикайте хеликоптер за вицепрезидента — нареди лаконично той. — Тя трябва да замине за безопасно място, колкото е възможно по-скоро. Очевидно протоколът за приемствеността на властта го изисква.