Кристофър Уиткомб
Смъртни врагове (20)

19.

Събота, 19 февруари

05:41 по Гринуич

Специална база Маунт Уедър, Окръг Кларк, Вирджиния

Елизабет Бийчъм беше виждала мястото на военни карти и беше чела исканията за реконструкция на обекта, но всъщност никога не бе посещавала така нареченото „сигурно място“. Маунт Уедър, „Място Седем“ или просто „Мястото на запад“ от въздуха изглеждаше като безлична група от сгради и асфалтови паркинги и по нищо не се различаваше от стотиците военни бази.

Преди време, след като бе приютил спомагателния спешен център, Маунт Уедър бе започнал да действа като метеорологична база за наблюдение и научни изследвания. През 50-те години някой бе оценил възможностите му и го бе превърнал в бункер в епохата на Студената война. По-късно, в края на 90-те, базата, заемаща почти две хиляди декара, бе станала най-тайната столица на правителството — секретното убежище на правителство в сянка, и сега бе толкова засекретена, че дори персоналът вътре не знаеше за какво точно е нает.

— Моля, дръжте се, госпожо — предупреди я офицер от охраната с пагони от морската пехота. Големият боботещ хеликоптер „НМХ-2“ се наклони остро наляво и заподскача леко във въздуха. — Тук, в района на Блу Ридж, има доста неприятни насрещни ветрове. Постарайте се да си стегнете колана.

Бийчъм направи както й беше казано и се наведе да погледне през малкото кръгло прозорче. Летяха над междущатска магистрала I-66, водеща на запад, а после се бяха отклонили над шосе №50. Намираха се от другата страна на Мидълбърг, откъдето започваше да се издига планината над големите провинциални имения в областите Перис и Ашбис Геп — там, където шосе №601 завиваше на юг и поемаше обратно. Тесният двулентов път се виеше нагоре към Блу Ридж Маунтин. Навсякъде имаше метални огради и бодлива тел, които маркираха строго забранената територия.

Хеликоптерната площадка беше близо до основните сгради. Дори и в мъждивата светлина на прожекторите Бийчъм забеляза входния портал и триетажната тухлена сграда с високи каменни колони, които — както я бяха информирали — бяха само фасада, прикриваща вентилационните шахти. Тежковъоръжени военни охраняваха мястото за кацане, а пазачи в синя униформа без особени отличителни знаци стояха наблизо като публика при посрещането на шоузвезди.

„Наслаждавай се на гледката, докато можеш, Елизабет — каза си вицепрезидентът. — Може да мине доста време, преди отново да видиш слънцето“.

Хеликоптерът започна да се снижава. Пред погледа й се изпречи планинската верига Шенандоа. Прозрачна мъглица се издигаше от бялата снежна покривка и превръщаше долината под тях в почти мистична сцена, огрявана от лунна светлина. Намираха се точно на деветдесет и пет километра от нейния офис на Пенсилвания авеню, но тя разбираше, че Маунт Уедър щеше да е един напълно различен свят.

 

 

Джордън Мичъл беше човек на действието и чакането му досаждаше невъобразимо.

— Още ли е там? — попита той. Изпълнителният директор на „Бордърс Атлантик“ рядко посещаваше седемнайсетия етаж, но всичко, което му трябваше, за да започне решаващата игра, се намираше там, между електронно защитените му стени.

— В момента слиза надолу — отвърна Траск. Началник персонала стоеше в другия край на залата, опитвайки се да води два телефонни разговора едновременно и да успокоява шефа си. В помещението имаше още двама души — един системен инженер, който трябваше да им помага да се оправят със сложната електронна апаратура, и Хамид, който беше в играта от самото начало. Той, много по-добре от всеки друг, с изключение на Мичъл, разбираше, че последните часове от тази деликатна и сложна операция трябваше да се организират с абсолютна точност.

— А какво става с Уолър?

Мичъл много се бе надявал на него, защото подготовката на снайпериста от ООЗ съчетаваше няколко от най-важните характеристики: той бе екипен играч, който се справяше отлично и сам; интуитивен, но с прагматично недоверие към отговорите; атлетичен боец, който познаваше границите на мускулната си сила. Всеки друг би представлявал проблем за контролиране, но професионалната етика на Джеръми и дълбоко вкорененият му патриотизъм го поддържаха в най-добра форма.

— Почакайте една минутка — каза Траск в един от телефоните. Разговорите бяха важни, но Мичъл си оставаше приоритет.

— Джеръми е бил арестуван.

— Арестуван?

Явно Мичъл не бе предвиждал такъв вариант.

— Изглежда сам е предизвикал автомобилна катастрофа — каза Траск, предавайки на Мичъл това, което му съобщаваха по един от телефоните „Куантис“.

— Ами камионът? — попита Мичъл. — Къде, по дяволите, е камионът?

— Тук, сър — обади се системният инженер. Той натисна някакъв бутон и на един от плоските екрани на стената се появи столичният Стюард Скуеър. — Това е камера на Сикрет Сървис, прикачена към един стълб за осветление. Мога да ви дам три различни ъгъла.

Техническият експерт зачатка по клавиатурата и екранът се раздели на четири квадрата: видеопредаване в реално време — виждаха се полицейските коли, пожарните, линейките и тълпата любопитни минувачи.

Грамадният жълт бетоновоз стърчеше над един смазан мерцедес като носорог, притиснал заек.

— Знаем ли къде са го отвели? — попита Мичъл.

Траск каза нещо в един от телефоните и кимна.

— Арестувала го е столичната пътна полиция. Полицейският участък е на Базърдс Пойнт, на брега на Потомак. Вероятно са го отвели там.

Мичъл се опита да разсъждава като Джеръми и да си представи какво е намислил най-добрият им тактически оперативен служител. Дали нарочно го бе замислил, или това беше просто още една случайност, с която трябваше да се съобразява?

— Къде е Елис? — попита Мичъл и посочи един от екраните. — Пуснете ми го там.

Специалистът изпълни нареждането и на екрана се появи улица, наблюдавана през предното стъкло на кола.

— Това е той в онзи „Навигейтър“, насочва се към тайната база в „Адамс Морган“ — каза Траск. — Имаме около десетина души след него. Вероятността да се измъкне, е много малка.

— Къде е Кейлъб?

Траск заговори по телефона, преди да отговори на шефа си.

— Още е на Капитолийския хълм, следим го на юг по „Индипендънс“. Като че ли се опитва да не изпуска от очи Джеръми.

— Г-н Мичъл — обади се женски глас през сложна аудио система, предназначена да идентифицира гласа на търсения човек и да го изолира от излишните шумове.

— Какво има?

— Имате посетител, сър. Госпожица Мално.

— Прати я тук — каза Мичъл.

Той долови погледа на Траск.

— Тя вече знае — каза Мичъл.

Траск кимна и се върна към телефонните си разговори.

 

 

— Казвам ви, че исках да ме арестувате! Толкова ли не можете да го допуснете? — Джеръми се опитваше да убеди двамата полицаи в своя план, след като го бяха арестували и го бяха набутали безцеремонно в задната част на патрулната кола.

— Негър, а? — попита саркастично ченгето с тънките мустачки. — Има ли още в Америка толкова неграмотни хора, които да използват тази дума?

— Седях върху тонове силно експлозивно вещество, а зад гърба ми се беше лепнала цяла шайка бели убийци и расисти — настояваше на своето Джеръми. — Какво друго можех да направя?

— Можеше да почнеш с това: „Имам нужда от помощ, офицер“ — намеси се шофьорът. Той го иронизираше и говореше с акцента на Чичо Том. — Би се изненадал, като разбереш какво можем да свършим, ако си размърдаме мозъците — нищо че сме цветнокожи.

Той изви врат, за да погледне назад към Индипендънс авеню, където бе останала бомбата на колела с невредим детонатор. Надяваше се, че Елис не би пропилял едно УРР за толкова случайна цел. Ако беше прав, полковникът щеше да изчака, докато нещата се успокоят, а после щеше да изпрати друг шофьор, за да си прибере камиона — бомба.

— Вижте, не ме интересува какво ще правите с мен — рече Джеръми. — Но ви казвам: този камион е пълен с амониев нитрат и нафта. АНФО. Същото лайно, което Тим…

— Какво знаеш за АНФО? — попита шофьорът, който изостави подигравателния тон.

— Вече ви казах! Аз съм агент на ФБР, работещ под прикритие, и наблюдавах как онези задници забъркват взривната смес в един автосервиз на Тринайсета улица.

— Да вземем да се отбием там, а? — предложи мъжът с мустачките.

— Защо ще си правите излишен труд? — опитваше се да ги убеди Джеръми. — Просто кажете на някой от вашите колеги да се покатери и да надникне в барабана на бетоновоза. Всеки с нормален нос ще разбере, че там няма бетон.

Полицаите се опитваха да решат дали да повярват на думите на този глупав строителен работник.

— Нали брат ти е там, в района — напомни мъжът с мустачките на партньора си.

— Адам две-десет, до Адам четири… — заговори шофьорът в радиостанцията си.

— Адам четири слуша — дойде веднага отговорът.

Джеръми се отпусна облекчено в седалката. Един поглед в барабана на бетонобъркачката щеше да потвърди историята му и полицията можеше да евакуира района, преди да се е случило нещастие.

Но вече беше твърде късно.

Първо проблесна мълнията — по-ярка от слънцето в огледалото на колата. Минаха две секунди, преди ударната вълна да се стовари върху задното стъкло на колата. После отекна и невероятният гръм.

— По дяволите!

Шофьорът овладя колата и спря до тротоара. Всички знаеха какво се е случило. Вълната от терористични действия, за които бяха гледали по телевизията и слушали по сутрешните новини, най-накрая бе помела и националната столица.

— Мамка му! — изстена полицаят с мустачките. Той изскочи от колата и се обърна към прочутия купол на Капитолия. От прозорците се сипеха счупени стъкла, но сградата изглеждаше незасегната.

Джеръми се извиваше на седалката, борейки се с белезниците и меката тапицерия, за да може да види настъпилата трагедия, която бе решил, че е предотвратил.

— Адам две-десет, до Адам четири — викаше шофьорът в микрофона си. Брат му трябваше да е някъде там, сред гъстия сиво-бял дим. — Адам две-десет, до Адам четири!

Но отговор не идваше.

Цялото движение около тях спря. Хората наизскачаха от колите си, зяпнали с отворена уста ужасната гледка. Стотици работили до късно чиновници от Конгреса, местни жители, клиенти на баровете и отиващи на прием лобисти тичаха надолу по Индипендънс авеню като бясно стадо подплашени животни.

— Боже господи! — изстена отново ченгето.

Джеръми реши, че той има предвид взрива, но след това забеляза близо до себе си познатия шевролет. И оръжието.

Кейлъб се изравни с тях и насочи пистолета през прозореца на колата. Стреля два пъти така естествено, сякаш просто питаше за посоката. Ченгетата се строполиха мъртви. Преди Джеръми да реши какво да прави, Кейлъб скочи, издърпа го от колата и го метна в готовия да потегли шевролет.

— Мислех си, че никога няма да се появиш — каза Джеръми.

Едноокият албинос мълчеше. Очевидно не му се говореше.

 

 

— Добре дошли в Маунт Уедър, госпожо вицепрезидент — поздрави любезно Бийчъм един полковник от военновъздушните сили, като се опитваше да надвика шума на спиращите пропелери на хеликоптера. Двама агенти от Сикрет Сървис я поведоха към очакващата я черна бронирана лимузина. По-младият носеше багажа й: предварително готова чанта с дрехи за няколко дни и старото й дипломатическо куфарче.

— Благодаря, полковник — викна тя в отговор. Перките на хеликоптера постепенно спряха, но снегът продължаваше да се носи на вихри. — Надявам се, че вътре ще е по-топло!

Така и беше. Беше топло и доста зрелищно. Минути след като преминаха през големия три на девет метра източен портал на базата, вицепрезидентът се оказа в един подземен град, който надхвърляше досегашните й представи. Централният тунел на подземието се спускаше надолу, в недрата на планината към една огромна изкуствено създадена пещера и се разклоняваше непрекъснато на многобройни странични тунели, изпълнени с десетки празни сгради — някои от които на три етажа. Напомняше й на мравуняк.

— Поразително — беше всичко, което тя можа да каже, докато колата продължаваше напред.

— Сигурно е така, госпожо — каза полковникът. — Подготвени сме да поддържаме двеста души за най-малко шейсет дни. В кратък срок можем да увеличим капацитета на базата до две хиляди. Разполагаме с всички комуникации, отличен медицински център за възстановяване и най-новите апаратури за отчитане на всички постъпващи данни.

— И къде са те? — попита Бийчъм. — Имам предвид хората. — Тя забеляза, че въпреки следите от добра организация, наблизо не се виждаше жива душа.

— Заключени са, госпожо. Така е по правилник. Мерките за сигурност са доста по-строги, отколкото вероятно сте свикнали. Докато главнокомандващите се придвижват — вие или президентът — спираме всякаква дейност и напълно изолираме районите.

— Трябва да ви кажа, полковник — рече тя, излизайки от лимузината и следвайки униформения мъж през поредицата от кабинети, — че съм била на много места, но никога не съм виждала нещо подобно.

— Е, има своята особена прелест, предполагам — усмихна се той. Морски пехотинци в пълно въоръжение стояха със заредени оръжия около вратата на приемната. — Свикнали сме да мислим за това място като за нашата силажна яма далеч от дома.

Опитът на мъжа да я развесели изненада Бийчъм. След всичките тези военни униформи, автоматични оръжия и напрегнати физиономии това беше приятно разнообразие.

— Това е Маргарет, вашата секретарка — каза полковникът.

— Радвам се да се запознаем, госпожо — каза жената. Тя бе облечена цивилно — с вълнени панталони и пуловер „Феър Айл“ с американско знаменце на яката. Бийчъм реши, че е около четиридесетте.

— И аз се радвам да се запознаем, Маргарет — отвърна вицепрезидентът.

— Това е вашият кабинет — полковникът посочи една странична врата. В помещението имаше бюро, диван, масички от двете му страни и един бюфет. Цветовете бяха ограничени до синьо и сиво. Преобладаваха махагоновите ламперии.

— В бюфета има хладилник — отбеляза той. — Има и три телевизора с достъп до телевизионните мрежи и кабелните новини. Банята е зад онази врата.

— А хваща ли се НВО — усмихна се Бийчъм. — Нали разбирате, мразя да изпускам сериите на „Семейство Сопрано“.

— Разбира се, че може да включвате, който канал пожелаете — отвърна полковникът. — Освен това имаме наши собствени телевизионна и радио станции, в случай че искате да гледате сериал, в който сама участвате.

— Учудена съм, че не сте покрили стените с плоски екрани и снимки от улиците на Вашингтон, за да пресъздадете атмосферата на Белия дом.

— Добра идея — отвърна полковникът. — Ще я съобщим в Белия дом, но лично аз мисля, че не бива да се бъркат двата ръководни центъра. Не бихме искали да разрушим декоративната си схема на древен подземен бункер, нали?

Бийчъм се засмя.

— Имаме секретни връзки с Белия дом, осъществени с помощта на телефонната система „СТУ-III“ — продължи доклада си полковникът и вдигна слушалката, за да направи демонстрация. — Този телефон е със стандартна мултиплексна система — като този в резиденцията ви. Много е качествен, но не е засекретен. Третият телефон е от системата КОПАН, с която, може би, сте запозната от работата си в Белия дом. Чрез него имате директна връзка с Пентагона, с командния подземен щаб в Рейвън Рок и с президента, където и по света да се намира той.

— Благодаря ви, полковник — рече Бийчъм. Тя огледа стаята и внезапно се почувства ужасно уморена.

— След половин час ще ви запознаем с правителствените правилници за безопасността и скоро след това ще имате среща с кабинета.

— С кабинета ли? — попита тя.

— Съжалявам, госпожо, забравих. Ще научите подробности за това по време на брифинга след половин час, но според военновременните правилници тук трябва да има представители от всяко равнище на кабинета.

— Имате предвид дублиращи ръководители на всяко министерство ли?

— Точно така, госпожо. Те са посочени от президента, без да са одобрявани от Сената поради съображения за сигурност. Ние ги наричаме господин и госпожа министър. Те имат същата власт като своите колеги, който работят във Вашингтон, във време на преход и изострена обстановка.

Бийчъм не си направи труда да го попита какво имаше точно предвид под термина „изострена обстановка“, защото внезапно й хрумна нещо друго.

— А как стои въпросът относно Конгреса и Върховния съд? Дали случайно не са дублирани и законодателната и съдебната власт? — попита тя.

— Оставям това за брифинга по въпросите на военновременните правителствени протоколи — каза полковникът. — Това е извън моята компетенция.

След тези думи мъжът, ръководил церемонията по посрещането на Бийчъм, изчезна, оставяйки вицепрезидента да обмисля положението. Въпреки новостите в този подземен свят на чудесата, „Място Седем“ беше крипта, която я отделяше от останалия свят и пречеше на мисията, която само тя можеше да изпълни.

„Добре, Елизабет — каза си тя, опитвайки се да свикне с флуоресцентната светлина. — Погребана си под половин километър солидна скала, докато президентът планира ядрена война срещу заплаха, която дори не разбира. Мислиш, че си много умна. А как ще се измъкнеш от това?“

Нямаше време за отговор. Още преди да е успяла да си отдъхне, полковникът се втурна с новини за още едно бедствие. От това, което й съобщи, малката стая — бункер й се стори безкрайно тясна.

 

 

Вашингтон осигуряваше питейната си вода от река Потомак, като водата се пречистваше от химикали, бактерии и остатъчни твърди частици и се дообработваше с добавки от хлор, флуор и калиев перманганат. После се насочваше към чешмите на потребителите. Това бе една внимателно наблюдавана и контролирана по научен път система, която осигуряваше на домовете, офисите и федералните сгради почти 1200 милиона литра всеки ден.

Полковник Елис беше запознат с този процес още от времето, когато работеше в Пентагона. Там бе виждал много антитерористични проекти, свързани с уязвимостта на водопроводите, но вероятността от химическо и биологическо заразяване се смяташе за слабо вероятна заради многобройните контролни инсталации, филтриращи и регулиращи водния поток. Именно затова специалистите се страхуваха най-вече от радиоактивно замърсяване. Според експертните доклади всеки, запознат с водопречиствателните станции и процедури, би могъл да внесе опасни изотопи след филтрацията на водата. Резултатът от подобно заразяване на затворената система би могъл да бъде катастрофален.

Сач не се интересуваше много от химическите процеси по пречистване на водата или от контрола на киселинността й, докато Оли шофираше по булевард „Макартър“ към водопречиствателната станция „Дейликарлиа“. Мислеше само за срещата с един от членовете на Клетка шест, който трябваше да им предаде последните две черни кутии със „светещ прах“, и за това как да ги пренесат, без да се изложат на опасното облъчване.

— Уха-а — каза партньорът му, сочейки към охраната на портала. Там стоеше самотен пазач — доста отегчена жена с двайсетина килограма наднормено тегло. — Ето я.

Сач пооправи възела на връзката си и се изправи в седалката.

— Добър вечер, полицай — поздрави той жената през прозореца, блеснал в най-любезната усмивка, на която беше способен.

Жената проточи врат, за да види какво има в буса без отличителни знаци.

— От кои сте, драги? — попита тя.

— От корпуса — отвърна Сач. Той измъкна една идеално подправена лична карта, върху която пишеше „Армейски инженерен корпус“.

— Намира ли ви се малко кафе в колата, скъпи? — попита тя. — Тук е по-студено от сърцето на курва.

Сач поклати отрицателно глава.

— Трябваше да се сетим по пътя — извини се той. — На излизане ще ти взема, и ще ти донеса.

— Със сметана и с три пакетчета захар. — Тя им махна с ръка да влязат. — И кажи на твоя дребен приятел поне да се опита да се усмихне. Няма да му се счупи лицето.

Сач чу как жената се смее зад тях, докато караха напред към водопречиствателната станция.

— Знаеш ли, права е — каза Сач. — Малко веселие от време навреме няма да те убие.

 

 

Каролайн Уолър се чувстваше гола и самотна, захвърлена върху бетонния под в тъмното празно мазе. Кристофър вече беше спрял да плаче, а Патрик спеше на корема й. Мади стоеше настрани и някак бе потънала в себе си.

— Добре ли си, миличка? — попита я Каролайн.

— Татко ще дойде и ще ни спаси — рече малкото момиче.

— Миличко… — Каролайн се опита да звучи оптимистично, но нямаше смисъл да лъже — татко много те обича. Трябва винаги да помниш това, разбираш ли? Той е много смел човек и те обича с цялото си сърце.

Известно време Мади не каза нищо, после внезапно заяви:

— Аз вече не съм малко момиче, мамо. И знам за Дядо Коледа. Не вярвам нито в еднорози, нито в Батман, дори не вярвам във Великденското зайче. Но съм сигурна, че татко идва за нас. Той няма да позволи на тези хора да ни наранят.

Каролайн отчаяно се пребори с внезапния порив на сълзите. Детската невинност я потресе.

— Можеш да кажеш това на Патрик и Крис, когато се събудят — натърти думите си Мади. — Знам, че идва.

Лампите над главите им светнаха и те се смълчаха, когато чуха шум от приближаващи се стъпки.

— Не й вярваш, нали? — попита мъжки глас. Полковник Елис заслиза по стълбите на мазето и се отправи към скупчените в ъгъла тела.

— Кое животно би сторило това на деца? — попита Каролайн.

— Хайде сега, госпожо Уолър — каза той. — Задавате ли подобни въпроси на съпруга си, когато се завръща от тайните си мисии? Остава ви само да гадаете, нали? Да се досещате и да се молите. Вие знаете, че той е убиец, но се стараете да не мислите за това. Е, трябва да приемем факта, че и добрите хора вършат понякога лоши неща.

Той, разбира се, беше прав. Каролайн от доста време предпочиташе да остава в неведение относно работата на мъжа си. Но сега тя разбра и още нещо — този мъж знаеше за Джеръми доста повече от нея самата.

— Вие религиозна жена ли сте, госпожо Уолър? — Тонът му беше мек, почти почтителен. — Доколкото разбрах, посещавате редовно методистката църква?

— Какво ще правите с нас? — попита тя.

Мади го гледаше с очи, пълни с омраза; малкото момиче отчаяно искаше да го убие, но не знаеше как.

— Искам да си помислите какво би представлявал свят, в който не се тревожите, когато се качвате на самолет, автобус или влак; и не се безпокоите за децата си, растящи в свят, където няма чужденци, които да им мислят злото?

Полковникът се приближи и приклекна до нея, както магьосникът от планинското племе го бе учил преди десетилетия.

— Какво би станало, ако имена като „Ал Кайда“, Бригадите на Ал Акша и „Джамия Исламия“ престанат да се обсъждат постоянно? Какво би станало, ако тероризмът изчезне от ефира, оставяйки Ен Би Си, ФОКС, или Си Ен Ен да съсредоточат вниманието си върху сексскандалите и възтържествуването на справедливостта?

Полковникът се протегна и внимателно отмести косата от лицето на Кристофър.

— Какво сте готова да жертвате, за да опазите някого от семейството си, хората, на които най-много държите? Аз не задавам риторичен въпрос и наистина бих искал да знам.

— Не искайте от мен да разбирам лудостта ви — каза Каролайн. Необходимостта да защищава три деца я изпълваше със сили.

— Знам, че ще направите нещо, нали? Бихте убили или бихте умрели, за да ги спасите… бихте дали с радост живота си, за да спасите последното ценно за вас нещо на света.

Мади се изправи. Бяха й взели обувките и сега тя беше само по розовите си чорапки.

— Добре искам да помислите върху това: за един по-добър свят, в който злите подземни духове не призовават към джихад, към свещена война. Свят, освободен от Мохамед и неговите фалшиви пророчества. Без повече самоубийци — бомбаджии и хора, залъгвани с обещания за девици с големи очи.

— Татко ще те убие — каза ненадейно Мади. Беше свила пръстчетата на двете си ръце в юмруци.

— О, не ме мрази, миличко — каза Елис. — Ужасно е в сърцето на малко момиченце да се таи омраза. Но някой ден ще ме разбереш.

Той се изправи.

— Правя това от любов, трябва да го знаете — продължи той. — Защото само любовта ще ни спаси. Християнската любов. Любовта към истинския и правдив бог, който е жертвал живота на любимия си син, за да могат другите да живеят. Това е любовта на една майка, която би се опитала да ме убие, за да защити децата си. Толкова чиста любов, че и самият дявол не би могъл да я спре.

Полковникът се обърна към Мади.

— Това е любов, за която щастливците с готовност биха загинали — каза той. — Аз, ти, твоят татко. Това е любов към нещо по-добро…

Той се обърна и се заизкачва по стълбите.

— Той все пак ще те убие — каза отново Мади. В очите й нямаше сълзи, гласът й не трепереше.

Полковникът спря за миг на стълбата, но не отговори нищо. След минута вече си беше отишъл, без да остави нищо друго, освен думите си, които още отекваха в главата на Каролайн.

 

 

— Хванахме ги — каза Сирад и влезе в оперативния център на седемнайсетия етаж като триумфиращ пълководец.

Мичъл се обърна към нея за миг, но после отново насочи вниманието си към нещо, което Траск беше извикал на екрана на компютъра.

— Достатъчно се наслушах на загадки — рече той. — Какво открихте сега?

Сирад застана до него и видя, че на екрана на компютъра му има някакво съобщение.

— Не съм сигурна, че можем да обсъждаме това пред много хора — каза тя. Сирад забеляза, че съобщението е свързано с нещо, наречено „Джафар ал Таяр“. Тя владееше добре арабски и незабавно преведе името.

„Джафар Пилота? — учуди се тя. — Но това едва ли има нищо общо с ново отвличане на самолет. Или не?“.

— Всеки в тази зала е проверен и може да му се има доверие — заяви Мичъл, а после се обърна към Траск, който стоеше пред компютъра в другата част на помещението, и попита: — Къде е Уолър?

— Тъкмо завиха наляво по Флорида авеню — каза началник персонала. — Изглежда се насочват към скривалището.

— Искате ли да ви го съобщя, или не? — попита Сирад. Беше дошла с ексклузивна новина и изискваше цялото внимание на Мичъл.

— Слушам те — каза Мичъл, като продължи да гледа екрана. Той бе известен с умението си да мисли по няколко проблема наведнъж.

— Намерихме начин да проникнем през защитата им — каза тя.

— На Белия дом ли? — попита Хамид.

— На Агенцията за комуникации на Белия дом — уточни Сирад. — Те контролират всички вътрешни и външни връзки между президента и неговия персонал.

— Както и футболната топка — допълни Мичъл.

— Да — съгласи се Сирад. — Както и кодовете за изстрелване на ядрено оръжие. През тях минават всички канали, свързващи президента с Пентагона, ЦРУ, ФБР и Ситуационната зала на Белия…

— Давай по същество — прекъсна я Мичъл.

— Въпросът е, че сега имаме пълен достъп до комуникациите на Белия дом — уточни Сирад. — Ние влязохме, идентифицираме къртицата и в крайна сметка получихме достъп до всичко, което президентът и неговите съветници казват, пишат или предават по компютърната мрежа.

Мичъл кимна одобрително, но Сирад забеляза, че не е изненадан.

— И какво още научихте? — попита той.

— Истинският оператор, отговорен за проникването в нашата система е някой, известен като КАПСТОУН^[1] 3 — каза му Сирад. — Но това не е толкова важно в момента. По-скоро би трябвало да ни тревожи въпросът какво се опитва да направи и с каква власт разполага.

— Какво искаш да кажеш? — попита Мичъл. — Бих приел, че такова проникване би трябвало да се ръководи лично от самия президент.

— Това е първото и най-очевидно заключение — съгласи се Сирад. — Докато се вгледаш в това, което се опитват да направят.

— Те се опитват да подслушват нашите съобщителни линии. Това вече го знаем — намеси се Траск.

— Така искат да си мислим — възрази Сирад. — Но това е само капан, хитрина, която да прикрие истинските им намерения.

— И какви са те? — попита Мичъл. Тя вече бе привлякла цялото му внимание. — Какво смяташ, че се опитва да постигне този КАПСТОУН 3?

Сирад се огледа. Историята, разказана й от Мичъл, за дуела между Александър Хамилтън и Аарон Бър едва сега добиваше смисъл. Въпреки сложността си цялата история се свеждаше само до въпроса за честта.

— Съжалявам, но не мога да ви кажа — рече тя. — Все още не.

Всички се обърнаха към нея. Досега никой не беше отказвал нищо на Джордън Мичъл.

— Не можеш да ми кажеш ли? — попита Мичъл. — Сигурно ти…

— Вие ми казахте много преди това да започне, че „Бордърс Атлантик“ е пълна с тайни — прекъсна го тя. — И че те всичките са ваши.

Сирад знаеше, че започва рискована игра, но както й беше казал Мичъл, понякога славата се заплаща със саможертва.

— Е, ако искате да спасите тази страна от една всеобща свещена война — каза тя, — трябва да ми се доверите. Само и единствено на мен.

 

 

— Какво за Бога беше това? — попита президентът.

Когато взривът разтърси прозорците на Овалния кабинет, той бе зад катедрата си и обсъждаше стратегията с Андреа Чейз, със съветника по националната сигурност и министъра на отбраната.

Преди някой да може да отговори, в стаята нахлуха агентите на Сикрет Сървис.

— Г-н президент, трябва да ви заведем веднага в ПЦСО — каза високо командирът на смяната. Каза го бързо, но спокойно.

— Какво се е случило? — попита Венабъл.

Агентите го грабнаха за ръцете и го издърпаха иззад катедрата.

— Една минута — настоя той, опитвайки се да освободи ръцете си. — Няма да отида обратно в онази проклета дупка, докато не разбера какво е станало.

— Моля ви, Дейвид — намеси се и Чейз. — Те са тук, за да ви защитят. Аз ще разбера какво е положението и ще ви докладвам след десет минути.

— Това не може да се обсъжда, господин президент — каза началник-смяната, охлабвайки хватката около ръцете на президента. В гласа му нямаше никаква любезност. — Трябва да дойдете с нас. Веднага.

 

 

— Защо дойде за мен? — попита Джеръми. Като че ли всички сини лампи и сирени във Вашингтон се насочваха към Капитолийския хълм, докато Кейлъб завиваше надясно по Единайсета улица.

— Мислиш, че бих им позволил да те отведат до стаята за разпити, та ти да провалиш всичко, така ли?

С дясната си ръка Кейлъб уверено въртеше волана, а в лявата държеше пистолета.

— Да проваля какво? Всичко, което знам за тази операция до момента, изхвърча във въздуха.

Кейлъб трябваше силно да извие врат, за да погледне Джеръми. Загубата на дясното му око правеше наблюдението на човека до него доста трудно.

— Първо, знаеше достатъчно, за да проникнеш при нас — отвърна Кейлъб с обвинителен тон. — Татуировката, доктрината, фактът, че полковникът е организирал свещениците на Финеас.

— Както и че работиш с индонезийците ли? — добави Джеръми.

Кейлъб трепна от изненада, но не каза нищо.

— Полянката в джунглата… в Ириан Джая. Някакъв шибан пигмей с парцалче около бедрата и наниз от зъби около врата, предвождащ шайка търсени терористи.

Джеръми бе почти доволен, като гледаше как Кейлъб трепери от гняв.

— Спомням си, че тогава те видях за първи път — продължи Джеръми. — Мерникът на снайпера ми беше кацнал между твоите малки заешки очи. Спомням си как онзи бял боклук до теб извика името ти и как всички побягнаха, както си бяха с торби на главите, и момчетата от оперативната група ги надупчиха с пистолетите си „Марк-4“.

БАМ!

Пистолетът на Кейлъб подскочи, когато един 9-милиметров куршум проби хълбока на Джеръми, леко ожули бедрената му кост и изхвърча от крака му сред пръски кръв и разкъсаната плът, преди да се забие в пластмасовата дръжка на вратата на колата. Изгаряща болка смрази съзнанието на Джеръми за миг, но той се насили да я преодолее, поклати глава и продължи, като че ли нищо не се бе случило.

— Дали тези нещастни копелета с теб знаеха, че е решено ти да продължиш да живееш, а те трябва да умрат? — попита той, опитвайки се гласът му да не трепери. — Сигурно още чуваш гласовете им, нали? Как се чувстваш, като знаеш, че са загинали хората, които са ти вярвали?

— Скоро ще узнаеш — отвърна Кейлъб.

Той се вгледа в шофьора на колата до него, който като че ли бе чул изстрела. Мъжът се изравни още повече с тях, за да ги огледа по-добре.

Сега беше ред на Джеръми да избухне.

— По-добре ме убий сега — каза той. В ООЗ ги бяха обучили на самодисциплина, но всеки човек си имаше граници. — Защото, ако не го направиш, аз ще те убия, по дяволите.

— Както тогава там, в джунглата ли? — попита Кейлъб. — Кой от нас има сега дупка от куршум?

Той премина на червено и свърна наляво по Флорида авеню.

— Не, ще го направя както трябва — каза Кейлъб. — Първо ще ги убия пред теб, така че да можеш да почувстваш какво е да загубиш и последното, на което си вярвал в живота си.

Джеръми загуби желание да говори. Отпусна се в седалката и се вгледа в бавно стичащата се кръв по панталона му.

Има време за всичко, успокояваше се той. Ако искаше да спаси семейството си и да спре Елис, трябваше да преодолее егото си и да направи нещата по най-добрия начин, който знаеше: сам!