Кристофър Уиткомб
Смъртни врагове (18)

17.

Петък, 18 февруари

23:45 по Гринуич

Федерал Мол, Вашингтон

— Доста шаблонно, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Имам предвид тази среща в сянката на мемориала „Линкълн“, в мъглата, издигаща се от топящия се сняг. Пълнолуние. Двама шпиони си шепнат всред атмосфера на предателство. Точно така си представях нещата, когато за първи път се присъединих към Агенцията. Колко наивна съм била тогава.

Г-н Хох носеше пухкаво черно яке „Норт Фейс“ и подходяща кожена шапка, нахлупена до ушите. Редник Джейн беше облечена твърде леко, предвид дългото пътуване, което й предстоеше по Рок Крийк Паркуей в кола с фалшива регистрация.

— Не ти ли е студено? — попита той. Жената беше обута с маратонки, носеше джинси и някакъв рибарски пуловер, който леля й Джули беше изплела за нея в пенсионерския курс по ръкоделие.

— Чувал ли си се с нея?

— Защо все така се получава, че, когато говорим, сякаш водим два отделни разговора? — попита Хох. Той я поведе надолу по зле почистен от снега тротоар към група голи като скелети дъбови дървета.

— Защото никой в този бизнес не казва истината. Кълна се в бога, вече дори не мога да водя нормален разговор. Заради лъжите, разбираш ли? Скоро и аз ще откача… За кого работите, с какво се занимавате, кой е любимият ви цвят, за какво сте готов да дадете някакви пари.

— Тя е проследила натрапника и е разбрала, че идва от Агенцията по комуникации към Белия дом — каза Хох, като мушна ръце в джобовете си и сви рамене, сгушвайки се в якето.

Жената вървеше плътно след него и премисляше казаното. Бе свела лице, но очите й непрестанно оглеждаха наоколо.

— Тя знае ли за Джафар ал Таяр?

— Разбира се, че не. Мисли си, че преследва онзи, който се опитва да проникне в техния софтуер.

— Само това?

— Да.

Редник Джейн се наведе и направи топка от сняг. Подхвърли я няколко пъти във въздуха и затърси подходяща цел.

— А какво става с Уолър? — попита Хох.

— Той е тук, във Вашингтон. Дадоха му несъществена задача, за да видят как ще се справи.

— И?

— Още нищо не съм чула от Елис — каза тя. — Дори всезнаещите, всесилни и вездесъщи духове на неподражаемото ми изпълнение понякога трябва да изчакват.

Хох не споделяше шеговитото й настроение и остави без коментар тромавите й шегички на религиозна тематика.

— ЦКТ се спря на три възможни сценария — каза той, имайки предвид намиращия се в Ленгли Център по контратероризъм към ЦРУ.

Хох крачеше бавно в мрака и гледаше към декоративните прожектори върху кулата на Капитолия, които сега светеха някак по-слабо, сигурно поради съображения за сигурност. Цялата централна част на града — която досега той бе приемал като един от символите на вечния американски оптимизъм — беше потънала в тъмнина и сенки.

— Става ми студено.

— И трите сценария са свързани с евентуалното използване на радиоактивно замърсяване. Бюрото смята, че на Елис са му останали още близо три килограма гама излъчватели, от които той може да направи няколко прилични по обем устройства за разпръскване на радиоактивност.

— Става дума за Вашингтон, нали? — попита тя, имайки предвид цезия и кобалта. — Ще се насочат към важни цели. И въобще няма да се интересуват от броя на ранените. Те търсят символичния ефект.

— Според първия сценарий ще ударят три или четири различни обекта в столицата и около нея. Леснодостъпни цели. Места, които не бихме очаквали: пешеходната зона в Джорджтаун, Инфант Плаза, Храма на мормоните или Националната катедрала — нали знаеш, че мрази католиците. Все такива места.

Редник Джейн поклати глава. Знаеше, че я изпитва.

— А другият сценарий?

— Сценарий номер две: да използват диверсия от познат тип — кола — бомба или нещо подобно — за да се отклони вниманието ни от по-сериозните цели. Нашите екипи се втурват натам, а в това време те осъществяват значително по-разрушителната атака срещу Капитолия, Белия дом или Пентагона.

— Ще им е доста трудно да хвърлят „мръсната бомба“ — каза жената. — Вече сме прекратили достъпа до всички важни обекти; той никога не би успял да се приближи достатъчно, за да използва УРР.

— Това е, което докладвахме и в Белия дом — съгласи се Хох. — Освен това евентуалният удар по заблуждаваща цел би трябвало да се поеме от местните власти, а за сигурността на големите обекти отговаря ФБР. Изпращането на полиция, пожарна и екипи за спешна медицинска помощ до мястото на бомбения атентат няма да отклони охраната от важните зони и дори може да предизвика обратен ефект.

Редник Джейн хвърли снежната топка по един храст на трийсетина метра от тях.

— Надявам се, че си запазил най-интересното за накрая.

Хох спря и се обърна към нея.

— Една малка част от нашите експерти не очакват взрив — каза след кратка пауза той. — Три килограма радиоактивни изотопи на пръв поглед изглеждат много, но в действителност ще е голяма глупост да бъдат изложени на открито в подобно време. Топящият се сняг бързо би разредил замърсяването и така Елис не би постигнал търсения символичен ефект. Очевидно той иска да разколебае доверието на американците в правителството и това не може да стане с няколко УРР — дори и да са десетина. Просто няма да свършат работа.

— Каква е алтернативата? — попита Джейн. Никога не бе претендирала, че може да чете мисли.

— Радиоактивно заразяване на затворените системи — отвърна Хох.

— Какво? Какъв вид затворена система биха могли…

И след това разбра. Редник Джейн, жена, която винаги се бе мислила за много умна и корава, за да се бои от призрака на смъртта, внезапно осъзна пред какъв гений на злото бяха изправени.

— Как смяташ да го спреш? — попита тя.

— Нямам такова намерение — отвърна Хох. — Нито пък ти трябва да се месиш.

 

 

Намирането на бетоновоз се оказа не много трудна задача. Джеръми просто пообиколи града и спря до един от многото нови строителни обекти, откъдето проследи бетоновозите до диспечерския център в Арлингтън, Вирджиния. Веднага щом се стъмни, той се промъкна на паркинга и си потърси подходяща кола. Много от по-новите камиони, превозващи бетон, имаха сложни устройства срещу крадци, но той намери един грамаден по-стар модел, който можеше да бъде откраднат и от първокласник.

Един опърпан пазач, очевидно на минимална надница, вдигна бариерата и пропусна машината като почти не погледна към удостоверенията на Джеръми, който му обясни, че бил получил специална поръчка в последния момент. Строежите из столицата непрекъснато се увеличаваха и разнасянето на бетон се бе превърнало в денонощно занимание.

„Може би щеше да е по-добре, ако ме беше спрял — помисли си Джеръми, докато се опитваше да се справи с голямата колкото къща кола. — Така нямаше да се тревожа, че помагам на Елис да убива жени и деца при следващите атаки“.

Но не го спряха. Пазачът отбеляза заминаването на Джеръми в един тефтер и го изпрати към портала.

Тринайсета улица №1721, югоизток, припомняше си Джеръми адреса, който Елис му бе дал още в „Хоумстед“. Откри мястото за по-малко от двайсет минути: беше една авторемонтна работилница, притисната между типови къщи с червени тухли. Улиците бяха пусти — само няколко души се опитваха да изринат снега от колите си и един странен минувач, който се разхождаше, нехаещ за студа.

След като се увери, че е открил точния адрес, Джеръми паркира камиона, като изключи от скорост и натисна спирачките. Точно щеше да слезе, за да потърси човека за връзка, когато вратата на отсрещния гараж се отвори и един мъж в чисто нов работен комбинезон му махна с ръка да вкара камиона вътре. Човекът изглеждаше нетърпелив, но уверен.

— Сигурен ли си, че не те проследиха? — попита го той, когато Джеръми изключи големия ръмжащ дизел. Авторемонтната работилница изглежда беше доста голяма — въпреки ниския вход, през който едва вкара голямата машина, помещението беше снабдено с пневматични крикове, комплекти с инструменти и няколко автомобила в различен стадий на ремонт.

— Никой не ме е следил — отвърна Джеръми и изскочи от кабината. — Казвам се Джеръми — добави той и протегна ръка, за да се здрависа с мъжа.

— Малачи — каза човекът. Беше около педя по-нисък от Джеръми и се движеше така, като че ли цял живот се бе занимавал с физическа работа. Възрастта му бе трудна за определяне заради дългата му брада, но сигурно бе трийсет или четирийсетгодишен.

Джеръми забеляза още двама мъже в далечния край на помещението, но Малачи не ги представи. Те прехвърляха някакви тежки торби от каросерията на малък камион „Райдър“ върху палета, поставени върху електрокар. Джеръми не можеше да прочете надписите на торбите, но по мириса безпогрешно определи съдържанието им като фосфатен тор, и то в голямо количество.

— Сега какво следва? — попита Джеръми, предполагайки, че никой от тези мъже няма време за излишни приказки. — Беше ми наредено да ви предам камиона. Само това ми съобщиха.

— А на нас ни казаха да го натоварим — каза Малачи. — Но сами.

— Да почакам ли? — попита Джеръми.

— Върни се към единайсет — викна единият от свещениците на Финеас през рамо. — Тогава някой ще ти каже какво следва.

Джеръми погледна часовника си. До тогава имаше три часа.

— Има ли тук наблизо място, където човек може да изпие чаша кафе? — попита той, но Малачи вече се бе присъединил към другите, за да им помага при разтоварването.

Направо чудесно, изропта наум Джереми. Трябваше да седи и да чака цели три часа, докато Елис и хората му се готвеха за опустошителния си удар.

„Дишай дълбоко — рече си той. — Не си единственият, който работи по тази операция“.

Снайперистът от ООЗ излезе навън в студената нощ, като таеше надеждата някой друг да е постигнал по-голям напредък.

 

 

Сирад надуши Хамър фена още преди да влезе в строго охраняваната Мозъчна лаборатория. От него се носеше остра, кисела миризма, която й напомняше за сирене „Стилтън“, киснато в оцет.

— За Бога, няма ли някъде наблизо душ? — попита тя.

— Има умивалня на д-д-другия край на с-с-сградата — каза вълновият теоретик, щастлив, че я вижда отново. — Но на т-твое място не б-бих се п-п-ритеснявал — миришеш с-страхотно.

Тя потрепери от този комплимент и хвърли палтото си на една маса близо до Рави, които работеше, седнал пред терминала си.

— Някакви новини? — попита тя.

— Почти нищо — отвърна той. — Какво каза Мичъл?

Сирад се усети, преди да отвори уста. Толкова дълго бе обмисляла намеренията на Мичъл, че не беше решила още какво да каже на тримата си партньори.

— Иска да продължим докрай — реши накрая тя — и да влезем вътре.

— Да проникнем в Агенцията за комуникации на Белия дом ли? — „Не мога да топя“ бе истински учуден. — Сигурно се шегувате. По-лесно е да се обясни произходът на вселената и да се дадат три примера.

— Джордън Мичъл да се шегува! — рече Рави.

— Мисля, че просто ви има доверие — каза им Сирад.

— Агенцията държи ключовете от замъка — протестира „Не мога да топя“. — Те контролират всички президентски комуникации, включително и кода за изстрелването на ракетите в случай на ядрена война. Имат най-сигурните комуникационни защити в света.

— Не, „Бордърс Атлантик“ има най-сигурните защити в света — поправи го Сирад. — И вие вече показахте, че можете да идентифицирате дори и опитите на Белия дом да проникне в нашите мрежи. Кой от вас вярва, че можем да пробием защитата им?

— А-аз, м-майната му… — рече Хамърът.

— Предполагам, че това означава „да“? — попита Сирад. Носът й рефлексивно се сбърчи от миризмата му.

— Той е вълнови теоретик — протестира Рави. — И нищо не разбира от тази работа.

„Не мога да топя“ също не беше оптимист.

— Проникването е едно — каза той, — но проникването, без да се показваме… съвсем друго.

— Нека погледнем нещата от добрата им страна — усмихна се Сирад. — Имаме на разположение осем часа, за да свършим това. А както показват анализите, след този срок вече не би могло да има някаква особена разлика…

— Ст-т-рахотно — викна Хамър фенът, който като че ли се беше запалил от това предизвикателство. — Ще се заема с м-малко м-м-математика.

— Виж какво ще ти кажа, приятел — обърна се към него Сирад. — Ние ще се заемем с малко математика, а ти ще идеш и ще се натъркаш с малко сапун. Не искам да съм груба, но очите ми почват да сълзят.

 

 

— Заради ръчичката ли е, миличък? — попита Каролайн Уолър. Кристофър винаги бе заспивал лесно, особено след като цял ден бе играл навън, но тази вечер отказваше да отиде в леглото. — Ръчичката ли те безпокои?

Те седяха във всекидневната, осветени от меката светлина на настолната лампа. Някаква стара мелодия се носеше от телевизора в другия край на къщата. Мади бе настояла да изгледа само още едно последно анимационно филмче.

— Боли ме коремчето — оплака се Кристофър.

— Може да е от лекарството, миличко — успокои го майка му. — Помниш ли? Нали лекарят ти каза да го вземаш по време на вечеря, за да не те боли коремчето.

Тя прокара пръсти през косата на малкото момче, което лежеше свито в скута й. Ароматът на бебешки шампоан и изпрана пижама изпълваше стаята със семейна топлота.

— Не искам да си лягам. — Той отново започна да плаче и Каролайн едва успяваше да го успокои.

— Добре, добре сладичък — прошепна тя. — Ще те гушкам, докато заспиш.

Не се ядосваше. И как би могла? Откакто Джеръми бе започнал да отсъства постоянно, децата се бяха превърнали в единствената й утеха. Нямаше значение колко трудно й беше и в работата, и със сметките, както и с всички други задължения на самотна майка — в каквато се бе превърнала, тя винаги се стараеше да бъде ласкава и мила с децата си.

— Няма да заспивам! Никога, никога! — избухна в плач детето и зарови глава в скута й.

— Ей, ей! — каза тя. — Какво има?

Малкото момче очевидно не се глезеше и цялото трепереше от страх. Нещо го беше разтърсило ужасно.

— Кристофър — опитваше се напразно да го успокои тя, — миличък, какво не е наред?

Каролайн се опита да го обърне към себе си, за да може да го погледне в лицето, но той упорито не вдигаше глава.

— Заради пирата е — каза Мади. Каролайн погледна дъщеря си, която стоеше притеснено в другия край на всекидневната. — Той каза, че щял да ни отвлече, когато заспим.

— Какво?! — изуми се Каролайн. — Мислех, че съм ви казала, да не гледате такива рисувани филми.

— Не беше филм, мамо — каза Мади и скръсти ръце, като се опитваше да изглежда смела. В крайна сметка тя беше голямата сестра и татко й беше поръчал да наглежда къщата, докато го няма. — Беше си истински пират.

Каролайн стана от дивана.

— Кристофър, чуй ме миличък — каза тя. Тонът на гласа й бързо се бе променил и сега бе истински загрижен. — Какво е станало днес? Уплаши ли те някой?

Малкото момче поклати глава и изхълца, без да я погледне.

— Казах ти, това беше пират — настоя Мади.

— Какъв пират? — попита Каролайн. Детското въображение често превръщаше фантазиите в реални емоции. — Вече не съществуват пирати.

— Мъжът в джипа. Той спря пред нашата къща и ни попита дали се казваме Уокър.

— Кога? — попита Каролайн. Слабо осветената стая внезапно започна да й се струва несигурна и плашеща. — Кажи ми какво се случи.

— Играехме си отвън и до нас спря един голям джип. — Гласът на Мади започна да се прекършва, издавайки страха на детето зад фасадата на решимост.

— Ела тук, миличко — каза Каролайн, разтваряйки ръце. Кристофър все така се държеше здраво за нея. — Искам да ми кажете точно какво се случи днес.

Мади седна в скута на майка си.

— Той имаше пиратска превръзка на едното око и беше бял като сняг — рече Кристофър. — Каза, че щял да се върне обратно, когато заспим, и щял да ни отвлече в бърлогата си.

Мади започна да плаче тихо, като се опитваше да скрие сълзите си.

— Добре — успокои ги Каролайн. — Никой няма да ви води никъде.

Тя потърка бузките им с носа си, опитвайки се да превърне цялото това преживяване в игра.

— Басирам се, че сега ни чака отвън — заспори Кристофър. Те живееха в доста оживен квартал, но задният двор на къщата гледаше към горист район и това често предизвикваше фантазията на децата преди лягане. — Само ни чака да заспим.

— Не и когато ви защищавам аз — каза Каролайн, преправяйки гласа си като някакъв супергерой от телевизионните сериали. — Сега ще ви докажа.

Първият й импулс беше да се обади на Мейсън, ООЗ имаше денонощен телефон при случай на нужда — ако децата казваха истината, това можеше да представлява истинска заплаха.

— Как ще ни защищаваш? — попита Мади. Нея човек трудно можеше да излъже.

— Ела с мен.

Каролайн избърса сълзите от очите им и ги подкани да слязат от скута й.

— Вижте — навсякъде около къщата има сняг, нали? — попита тя. Те кимнаха, подсмърчайки, и я последваха до прозореца, гледащ към задния двор.

— Ами ако ни гледа сега? — попита Мади.

— Там няма никого, миличко, виждаш ли — посочи Каролайн към задната, покрита със сняг ливада. — Всички следи са само от вашите малки крачета. Пиратите имат големи крака. Ако някой е бил тук, щяхме да забележим следите му.

Логиката малко я поуспокои.

— Ами ако дойде, след като си легнем? — попита Кристофър.

— Аз ще стоя до вас, докато спите. И ако забележа големи отпечатъци в снега, ще знам, че пиратът е наоколо.

Каролайн отново показа на децата задния двор. Лунната светлина им позволяваше да виждат добре наоколо.

— Искам татко — изплака Мади.

— И аз, миличко, но нашият татко ме е научил как да се пазя от глупави, стари пирати. Те нямат работа в къщата ни и никой няма да ви отвлече в тайната си бърлога.

— Обещаваш ли? — попита Кристофър. Майчините уверения като че ли бяха свършили работа. Той долепи лице до стъклото и се вгледа в отпечатъците, за да се увери, че всички са само от малки крачета.

— Обещавам — каза Каролайн. Тя коленичи между децата, уверена, че те постепенно ще се успокоят, макар че самата тя ставаше все по-притеснена. — Обещавам.

Кристофър се извърна от прозореца малко по-спокоен.

— Добре, но коремчето още ме боли — каза той. — Но мисля, че…

Преди той да завърши изречението си, Мади изпищя така, като че ли самата Смърт се бе изправила пред прозореца.

ТРЯС!

Една ръка в ръкавица разби прозореца и сграбчи малкото момче за гърлото. Кристофър се опита да изпищи, но ръката задуши крясъците му и ги превърна в едва чуто мънкане.

Каролайн политна назад, но инстинктивно запази равновесие, криейки Мади зад себе си и дърпайки с всички сили пръстите, стиснали гърлото на ужасения й син.

Мади продължи да пищи, размахвайки ръце нагоре-надолу като падащо коте.

— Не, не, недейте! — Каролайн се чу как вика. Това бе отчаян вик на жена, разбрала, че децата й никога повече няма да повярват на нейните обещанията.

 

 

— Приготвила съм едно изявление и бих искала да го прочета — съобщи вицепрезидентът на четирийсет и осемте члена на пресклуба на Белия дом. Тя застана зад прочутата катедра „Синята гъска“ и си прочисти гърлото. — След това ще отговоря на няколко кратки въпроса.

Опита се да се съсредоточи върху бележките си и репортерите в залата, но фактът, че казаното на тази набързо свикана пресконференция ще се понесе незабавно в четирите посоки на земното кълбо, продължаваше да я тревожи.

— В три часа следобед, стандартно източно време, терористи отново удариха по три важни обекта на националната ни инфраструктура. Това са поредните варварски опити на враговете ни да прекършат волята на най-силната в света демокрация.

Бийчъм нагласи очилата си и се опита да вложи повече емоция в надрасканите на ръка върху малки картончета бележки.

— През последните два часа ми беше докладвано, че служители от Департамента за вътрешна сигурност и Федералното бюро за разследване са направили значителни разкрития по идентифицирането на хората, отговорни за тези атаки.

Тишината в залата изведнъж бе взривена от почти неконтролираните възклицания на близо петдесет от най-изтъкнатите журналисти в света, усетили вече миризмата на първата вестникарска страница. Те отчаяно искаха да зададат своите въпроси, но това беше вицепрезидентът на Съединените щати и изражението й не позволяваше своеволия. Въпросите трябваше да изчакат.

— Тъй като разследването продължава, не мога да ви предложа много подробности, но искам да кажа от името на президента Венабъл, че доверието на американския народ ще бъде оправдано. Ние вярваме, че убийците, причинили тези атентати, ще бъдат изправени пред правосъдието, преди да ударят отново.

Тя погледна към журналистите, които политиците приемаха по-скоро като човекоядни хищници, и свали очилата си.

Близо петдесет ръце се вдигнаха в същия момент. И почти едновременно петдесет гласа извикаха:

— Госпожо вицепрезидент!

— Харолд — каза тя, сочейки кореспондента на Си Би Ес, който пръв бе попаднал в полезрението й.

— Къде е президентът и защо той не направи лично това съобщение?

Разбира се, тя бе предвидила това. Америка очакваше своя главнокомандващ.

— Както може да си представите, президентът проявява непрестанна загриженост за благосъстоянието на американския народ. Той ме помоли да говоря с вас, за да може да присъства на по-важните делови срещи с нашите водещи правозащитни и разузнавателни служби.

Знаеше, че езикът й звучи малко дървено, но в изказването й имаше разум и логика. Сега трябваше да проличи силата на държавата, а не на отделната личност или воля.

— Г-жо вицепрезидент, за „Ансар инш Аллах“ ли говорите, за групата, която пое отговорността за три от атентатите?

Бийчъм се обърна към репортера на Ен Би Си.

— Казах ви вече, че националната сигурност не позволява да ви давам повече подробности. Всичко, което мога да кажа, е, че сме уверени, че ще открием тези, които носят отговорност. И да, заслужава си да отбележа, че по всяка вероятност са намесени и чужди интереси.

— Саудитците ли имате предвид? — обади се някой.

Бийчъм пренебрегна въпроса и посочи репортера от „Ню Йорк Таймс“.

— И аз бих искал да ви попитам същото — каза той. — Саудитското правителство полага големи усилия да отрече участието на кралската фамилия. Дали не сте се насочили пряко към някой от членовете на саудитската кралска фамилия? Може би към принц Абдула?

Бийчъм се опита да не издава притеснението си.

— Ние имаме дългогодишни и утвърдени връзки със Саудитска Арабия — каза тя, тръгвайки по много тънък лед. — Понякога съществуват преходни и трудни периоди за кралското семейство, но саудитците са наш важен съюзник и смятаме да поддържаме установените вече връзки.

— Не са ли те предмет на вашето разследване? — викна друг репортер. Това беше извън протокола на подобни пресконференции, но емоциите започваха да взимат връх.

Бийчъм посочи една репортерка отдясно, която не познаваше по лице.

— Имаме непотвърдена информация, че тази сутрин екип от федерални агенти е нападнал ислямска благотворителна организация в Кълъмбъс, Охайо — каза жената. — Петима от заподозрените са убити. Може ли да потвърдите истинността на тази информация и да ни кажете дали тази акция е част от новото развитие на разследването, за което говорите?

Бийчъм погледна бележките си, които, разбира се, не съдържаха отговор на този въпрос. Но на всички беше ясно, че медиите скоро ще се доберат до тази история.

— Дойдох този следобед, за да уверя американския народ, че Белият дом прави всичко в рамките на човешките възможности, за да спре тези терористични атаки — каза тя. — Сигурна съм, че и вие, както и всеки друг в тази зала, разбирате деликатния характер на това разследване. Не бива да искате от мен да казвам неща, които биха подложили на риск живота на много невинни хора. Мисля, че засега това е достатъчно.

В същия момент секретарят по печата на Белия дом излезе пред Бийчъм и махна с ръка, за да постави край на пресконференцията. Въпросите заваляха като град, но вицепрезидентът се извини и изчезна обратно в Западното крило.

— Сигурно знаете нещо, което не ни е известно — каза Андреа Чейз, като се приближи до Бийчъм. Досега тя не бе получила никакви сведения, които да подсказват положително развитие на нещата.

— Знам, че двеста и осемдесет милиона граждани се нуждаят от някаква причина, за да станат утре сутрин от леглата си — отвърна вицепрезидентът. Дори и когато беше спокойна, тя вървеше доста по-бързо от останалите. — Знам, че членовете на нашия пресклуб са започнали да се чудят какво се е случило с президента и знам, че трябва да накараме тези терористични копелета да се чудят колко ли близо до тях сме успели да се доберем. Ако имате по-добър план, кажете го веднага.

Чейз замълча за момент и после каза:

— Дейвид ще се събуди след по-малко от дванайсет часа и ще има много въпроси към нас. Не бих искала да го срещна първа, за да ме пита: „Къде, по дяволите, да търся обичайните заподозрени?“.

Бийчъм остави началник-кабинета до вратата пред Овалния кабинет.

— Тревожиш се за утре — каза вицепрезидентът. — А аз трябва да управлявам цяла държава днес.

 

 

Полет №272 на авиокомпания „Делта“ от Канзас Сити пристигна в девет без десет. Това бе последният полет за деня на летище „Рейгън“.

Високият, елегантен мъж премина по „ръкава“ от самолета до сградата на летището, носейки брезентовата си торба и новия брой на списание „Тайм“. На корицата имаше две снимки една срещу друга, прерязани от назъбена линия по средата: от една страна беше президентът Венабъл, а от другата — саудитският принц Абдула. Заглавието гласеше: СЪЮЗНИЦИ ИЛИ АРМАГЕДОН?

— Приятно прекарване — пожела му стюардесата и той последва останалите пътници в залата на летището.

„Не виждам нищо приятно във всичко това — помисли си той, като се насочи към един почти пуст сектор от аерогарата. Чаткането на каубойските му ботуши по мраморния под отекваше в красиво подновения интериор на залата. — Но, както обикновено, дългът и удоволствието рядко се съчетават добре“.

Полковник Елис видя, че шофьорът му го чака в студа, и това му напомни годините, прекарани в Пентагона. Свещеникът на Финеас седеше зад кормилото на един тъмночервен форд с номера от Вирджиния.

— Какво е положението на нещата? — попита Елис.

— Клетка шест е разположена в укрепената къща до „Адамс Морган“. Разузнавателната група е осигурила охраната на съоръженията, има караул на смени и допълнително подкрепление при резервоара „Макмилан“. Трябва да приготвим пакетите до девет часа тази вечер.

— Какво става с неверника?

— Уолър. Джеръми Ендрю Уолър. Трийсет и една годишен, женен, с три деца. Сто четиридесет и пет хиляди долара ипотека. Табелка отпред. Абонамент за „Нешънъл Джиографик“, „Попюлър Сайънс“ и „Маколс“.

— Има семейство, така ли?

— Да. Току-що ги прибрахме.

— Дали е от ФБР? — помисли си Елис на глас.

— Да. Снайперист от Отряда за освобождаване на заложници. Започнах „сондажи“ във Форт Браг и Дем Нек^[1]. Ще се опитам да открия някой, който може да е работил с него.

Бившият член на Специалните сили се обърна назад, за да погледне през прозореца, когато колата се откъсна от тротоара.

Отряд за освобождаване на заложници, помисли си той. Този тип можеше да им създаде доста неприятности.

 

 

Джеръми се върна в авторемонтната работилница пет минути преди уреченото време. Докато чакаше, бе чел някакво евтино романче над сочни пържени картофки и сандвич „Макдоналдс“, затоплен в микровълнова печка. Остра болка го притискаше точно зад гръдната кост — като че ли храната му бе приседнала или го душеше някакво предчувствие.

— Готови ли сте за шофьора? — попита той, след като почука и влезе с уверена стъпка, с надеждата, че изглежда спокоен.

— Задръж! — каза Малачи. Той стоеше близо до задния край на бетонобъркачката и бе вдигнал възпиращо ръка. Другите двама стояха точно зад него, носеха дебели гумени ръкавици и дихателни маски, които се използваха при работа с опасни химически материали.

— Мирише като в селска ферма напролет — каза високо Джеръми.

Той си спомни как като малко момче бе работил във фермата на приятеля си Ерик. Можеше ли да забрави как сутрин, с пукването на зората, се качваше да налива дизел в резервоара на големия трактор „Джон Диър“, докато Ерик сипваше фосфатните торове в специалния прицеп на машината.

— Ти си гледай твоята работа — озъби се Малачи.

— Както кажеш — рече примирително Джеръми.

Той се опита да прецени обстановката, без да изглежда любопитен. Един от мъжете с маски се бе качил на стълба и се бе навел над големия отвор на бетонобъркачката. На върха на стълбата имаше закрепена кутия с размерите на куфар. Като че ли изсипваха съдържанието й във фосфатната смес.

— Скоро ли ще свършите?

Другият мъж се наведе над нещо близо до задния калник на камиона и Джеръми предположи, че това е детонаторът.

— Само пет минути — каза Малачи, като погледна часовника си. — Свръзката ти трябва да пристигне всеки момент.

— Тук съм — съобщи глас, който Джеръми разпозна веднага.

— Полковник? — каза той и се обърна към Елис и още един мъж, когото не бе виждал досега. — Не очаквах да ви видя толкова скоро.

— Е, аз се научих, че очакванията могат да крият в себе си сериозна опасност — каза Елис. — Особено когато си имаш работа с непознати.

Джеръми реши, че долавя заплаха в гласа му, но после сметна, че му се е сторило.

— Подготвихме всичко, полковник — докладва шефът на авторемонтната работилница, без да направи повече опит да се включи в разговора, и не приближи до тях.

— Благодаря ви — каза Елис. — Това е всичко.

Тримата свещеници на Финеас излязоха през странична врата и отидоха да се обеззаразят, както предположи Джеръми. Телохранителят на Елис ги изчака да излязат, после улови погледа на шефа си и също напусна помещението.

— Значи още сме в график? — попита Джеръми, когато останаха сами, и кимна към току-що натоварения бетоновоз.

— Като че ли всичко е готово.

— Така разбрах и аз — каза Елис. Говореше тихо, през зъби.

— Нашите разузнавателни клетки ни уверяват, че всичко е готово.

Джеръми отново усети нещо — особена интонация, която беше научен да долавя по време на акция.

— Какво ще заповядате по-нататък, сър? — попита той. Преди полковникът да отговори, вратата в дъното се отвори и влезе още един мъж.

— Доста е оживено тук тази вечер — отбеляза Джеръми.

Кейлъб застана до баща си. Джеръми видя, че албиносът е свалил бинтовете от главата си и ги е заместил с черна превръзка на едното си око. Бледата, почти прозрачна кожа на мъжа блестеше в мътната светлина на гаража.

— Заповедите за теб се промениха — каза Елис саркастично. Той очевидно знаеше нещо. И двамата го знаеха.

Джеръми усети как адреналинът запрепуска из тялото му. Целият се напрегна и се почувства както при мисията в Йемен или Пуерто Рико, когато спасяваха заложниците, или като при удара в далечната индонезийска джунгла. Само че този път не разполагаше нито с пушка, нито с някакво друго оръжие — единствено със здравия си разум.

— Променени ли? Как? — Джеръми мушна ръце в джобовете си, за да не издават нервността му.

— Задържахме семейството ти — съобщи Кейлъб без повече обяснения. Думите сякаш подсякоха коленете на Джеръми, но той запази самообладание.

— Нямам семейство — каза той. — За какво говориш?

Кейлъб вдигна дясната си ръка и показа пропитата с кръв превръзка на едната си китка.

— Знаеш ли къде получих това? — попита той. — Докато измъквах сина ти Кристофър от хубавата малка къща в Стафорд. Жена ти крещеше като чистокръвна кучка, но после Сач я хвана и всичко се нареди.

Джеръми се хвърли към албиноса. Направи го съвсем импулсивно — и с един рязък удар под коляното го повали на земята.

— Спри, или те ще умрат — каза спокойно Елис. Той изговори думите тихо, почти шепнешком, но така те подействаха на Джеръми много по-смразяващо, отколкото ако ги беше изкрещял.

— Какво искате? — попита Джеръми, без да се отдръпва от Кейлъб, който с труд се изправяше на крака. Единственото око на албиноса беше станало още по-розово.

— Искам само да изпиташ дилемата на командира — каза му Елис. — Искам да усетиш какво е да избираш между най-скъпото за теб и добруването на тези, които си се клел да защищаваш. Дали ще се подчиниш на заповедите, за да спасиш семейството си, ако знаеш, че тези заповеди ще убият хиляди други хора? Или ще се откажеш от мисията си, знаейки, че ще избием любимите ти хора по най-жесток начин?

— Ти си абсолютно луд — каза Джеръми. В този момент философските дилеми въобще не го интересуваха.

— Няма нужда да ме обиждаш — озъби се Елис. — И не съм нито луд, нито болен: всъщност съм благословен с почти идеална яснота на ума.

Джеръми видя, че Елис държи полароидна снимка в ръката си.

— Преди трийсет години в едно проклето азиатско оризище получих просветление. Всичките ми хора измираха около мен. Самият аз бях прострелян на няколко места, кървях, бях объркан, уплашен, гневен… и изпълнен с ярост срещу врага, който някой политик беше определил за мен. Знаех, че ще умра и че никога няма да видя отново семейството си. И тогава се замислих за опрощението — дали господ щеше да ме вземе в рая, независимо че бях убил много хора.

Джеръми не обръщаше внимание на откровенията на Елис. Интересуваше го само снимката в ръката му.

— И той дойде при мен. Като нежен глас. Всъщност само като присъствие.

Кейлъб стоеше неподвижен до баща си, готов да го защити и при най-малкия опит за нападение.

— Бог ме изпълни с такава любов, каквато никога преди това не бях чувствал. Безкористна, самопожертвувателна и правдива любов към нещо по-голямо от моите собствени желания. Нямах представа какво означава всичко това, разбира се, освен че не ми е писано да умра в онова оризище. Същността на това просветление ми се разкри чак после, когато оцелях и се върнах към света.

— И какво имаш предвид? — попита Джеръми.

— С твоята безкрайна любов ти ще водиш хората, които си избавил, казва Светото Писание — рече Елис. — С твоята сила ти ще ги водиш към светата цел. Народите ще чуят и ще треперят; тревога ще обхване филистимяните.

Лицето му светеше от решимост.

— Филистимяните — черните богове на исляма, никога няма да се усмирят, докато не ни отнемат това, което ни е дарил господ. И наш дълг е да ги победим. Свещеничеството на Финеас е последната защита на Спасителя.

Кейлъб подаде на Джеръми фотографията. Бяха снимали Каролайн, свита на един тухлен под. Беше гола, само по бикини. Ръцете и краката й бяха овързани с тиксо.

— Индипендънс авеню номер сто — каза Елис и посочи камиона. — Ще трябва да откараш стоката до Капитолия.

Джеръми изпита огромното желание да приключи с всичко това тук и сега, но не беше възможно. Елис имаше много верни свещеници в укрепената база и те сигурно щяха да убият Каролайн и децата, преди той да ги е открил.

— Има един голям изкоп на Източната ливада — допълни Елис. — Строи се бункер, където да се укриват членовете на Конгреса при терористични атаки.

— Така или иначе ще ги убиеш — възрази Джеръми. — Ще взривиш камиона заедно с мен — за да изглежда като самоубийствена терористична атака, и ще ликвидираш семейството ми.

— Не бързам чак толкова — каза спокойно Елис. — Измислили сме нещо далеч по-продуктивно за теб. Все още очаквам от теб велики дела.

— Да бе, да — каза Джеръми с крива усмивка. — Не забравяй какво ми каза за риска, който се крие в очакванията.