Джефри Дивър
Дванайсетата карта (7)

7.

Криминалистът погледна Селито.

— Къде е Роланд?

— Бел ли? Придружаваше някого от програмата за защита на свидетелите, но трябва вече да се е върнал. Да му се обадя ли?

— Да.

Селито телефонира и от разговора Райм разбра, че Бел веднага тръгва от главното управление на „Полис плаза“.

Джинива се намръщи.

— Детектив Бел само ще те наглежда — обясни Райм. — Нещо като бодигард. Докато изясним всичко… Така, имаш ли представа за каква кражба е бил обвинен Чарлз?

— В статията пишеше злато или пари, не помня добре.

— Откраднато злато. Аха, това е интересно. Алчност, тя е един от най-добрите мотиви.

— Чичо ти дали знае нещо за това? — поинтересува се Сакс.

— Чичо ли? О, не, той е брат на майка ми. Чарлз е от страната на баща ми. А татко знаеше съвсем малко. Леля му ми даде няколко писма на Чарлз, но и тя не знаеше много за него.

— Къде са тези писма? — сепна се Райм.

— Нося едно. — Джинива го извади от чантичката си. — Другите са вкъщи. Леля мислеше, че има още вещи на Чарлз, но не се сещаше къде са. На няколко пъти се е местила и предполагаше, че са останали при някой съсед. — Джинива замълча и се намръщи. — Сетих се нещо. Не знам дали ще помогне.

— Казвай — подкани я Сакс.

— Спомням си едно от писмата. Чарлз говори за някаква тайна.

— Тайна ли?

— Да, пише, че се измъчва, защото не може да разкрие истината. Но ако го сторел, щяло да се случи нещастие, катастрофа. Нещо такова.

— Може би става дума за кражбата — предположи Райм.

Джинива настръхна.

— Както вече казах, според мен не я е извършил. Мисля, че са го натопили.

— Защо?

Тя сви рамене:

— Прочетете писмото.

Понечи да го подаде на Райм, но се усети и го даде на Мел Купър, без да се извини за грешката.

Техникът постави писмото върху скенера и след миг елегантно изписаните думи в стила на деветнайсети век се появиха върху плоските монитори.

Г-жа Вайълет Сингълтън

в дома на

Г-н и госпожа Уилям Дод

Есекс Фарм Роуд

Харисбърг, Пенсилвания

14 юли 1863

 

Скъпа Вайълет,

Сигурно си научила ужасните новини от Ню Йорк. Мога да те успокоя, че редът е възстановен, но на ужасна цена.

Тук положението е взривоопасно; нервите на гражданите все още са опънати от икономическата криза преди няколко години. Според „Трибюн“ на г-н Грийли „пукането на сапунените мехури“ на световния финансов пазар е било причинено от недобросъвестни спекулации и непредпазливо кредитиране.

При тези условия дори малка искра бе достатъчна, за да предизвика бунт сред наборните части на федералната войска, които според преобладаващото мнение бяха необходими поради удивителната сила и упоритост на южняците. Съпротивата се оказа по-ожесточена и смъртоносна, отколкото очаквахме. Основна мишена за омразата на тълпата станахме ние — цветнокожи, аболиционисти и републиканци — и силите на военната полиция.

Бунтовниците, главно ирландци, вилнееха из града, нападаха всеки цветнокож, когото срещнеха, ограбваха къщи и магазини. По случайност бях заедно с двама учители и директора на Сиропиталището за цветнокожи деца, когато тълпата нападна сградата и я подпали! Вътре имаше повече от 200 деца! С божията помощ успяхме да заведем малките на безопасно място в близкия полицейски участък, но бунтовниците щяха да ни разкъсат, ако бяхме попаднали в ръцете им.

Боевете продължиха целия ден. Вечерта започна линч. Обесиха един чернокож, запалиха трупа му и танцуваха наоколо като пияни диваци. Това ме потресе!

Избягах във фермата ни на север и смятам да се посветя на обучение на децата в училище, работа в градината и всичко друго, с което бих могъл да помогна за свободната кауза на нашия народ.

Скъпа жено, след тези ужасни събития животът ми се струва опасно и несигурно нещо и — ако си готова да предприемеш това пътуване — бих искал двамата със сина ни да дойдете при мен. Изпращам ви билети и десет долара за пътни разходи. Ще ви посрещна на гарата в Ню Джърси и оттам ще вземем параход нагоре по реката до фермата. Можеш да работиш с мен в училището, а Джошуа ще продължи обучението си и ще помага на нас и Джеймс във винарната и магазина. Ако някой те пита каква работа имаш във фермата, казвай, че само се грижим за стопанството, докато господарят Трилинг го няма. Омразата, която видях в очите на бунтовниците, ме убеди, че никъде не е безопасно, дори в нашето идилично кътче. Ако се разчуе, че собствениците са негри, веднага ще се намери някой, който ще пожелае да ни подпали или ограби.

Дойдох от място, където ме държаха в плен и ме смятаха само за три пети човек. Надявах се, че като се преместя на север, това ще се промени. Уви, този момент все още е далеч. След трагичните събития от последните няколко дни разбрах, че ние с теб и другите като нас все още не сме приети като пълноправни хора и борбата ни за равенство в очите на другите трябва да продължи с неотслабваща решителност.

Предай моите поздрави на сестра си и Уилям, и на децата им, разбира се. Кажи на Джошуа, че се гордея с успехите му по география.

С трепет чакам деня, когато ще видя теб и сина си, и се моля на Господ да е по-скоро.

С обич,

Чарлз

Джинива взе писмото от скенера. Вдигна очи и каза:

— Войнишките бунтове от 1863 година. Най-тежките граждански вълнения в американската история.

— Тук не се споменава нищо за тайната — изтъкна Райм.

— Тоя е в другите писма, които са вкъщи. Показах ви това, за да видите, че не е бил престъпник.

Райм се намръщи:

— Да, но кражбата е била пет години след като е написал това. Защо го приемаш като доказателство, че е невинен?

— Исках да ви покажа, че не звучи като крадец, нали? Това не е човек, който би откраднал от благотворителен фонд за бивши роби.

— Това не е доказателство.

— Според мен е.

Момичето отново погледна писмото и го изглади с ръка.

— Какво означава това „три пети човек“? — поинтересува се Селито.

Райм си спомни, че имаше нещо такова в американската история, но понеже нямаше навик да се обременява с ненужни знания, не можеше да каже точно какво.

Джинива обясни:

— Преди Гражданската война при изчисляване на представителството в Конгреса робите се брояли като три пети човеци. Това не било унизителна мярка на Конфедерацията, както бихте си помислили; идеята била на Севера. Те изобщо не искали робите да се броят, понеже така Югът щял да има повече представители в Конгреса и Изборната комисия. Южняците искали робите да се броят като цели хора. Правилото за трите пети било компромисно решение.

— Брояли ги при определянето на местата в Конгреса, но пак нямали право да гласуват — изтъкна Том.

— О, разбира се.

— Също като жените — добави Сакс.

В момента Райм най-малко от всичко се интересуваше от историята на гражданските права в Америка.

— Искам да видя и другите писма, а също да се намери друго копие на списанието „Илюстрован седмичник за цветнокожи“. Кой брой?

— От двайсет и трети юли хиляда осемстотин шейсет и осма — отвърна Джинива. — Но трудно ще се намери.

— Ще се постарая — обеща Мел Купър и веднага затрака по клавишите.

Джинива погледна часовника си.

— Вече наистина трябва…

— Привет на всички — чу се провлачен мъжки глас от вратата.

Роланд Бел бодро влезе в лабораторията; носеше дебело кафяво яке, синя риза и дънки. Роденият в Северна Каролина полицай преди няколко години се беше преместил в Ню Йорк по лични причини. Имаше буйна кестенява коса и добродушни очи и беше толкова небрежен, че градските му колеги често се изнервяха. Райм обаче подозираше, че върши всичко бавно не заради южняшката кръв, а заради важността на работата си. Бел беше специалист по охраната на свидетели и други потенциални жертви на насилие. Групата му не беше официално в структурата на Нюйоркското полицейско управление, но въпреки това се водеше „Отряд за специални задачи“. Съкращението ОСЗ можеше да се тълкува и като „Отряд за спасяване на задници“.

— Роланд, това е Джинива Сетъл.

— Здрасти, госпожице — изръмжа детективът и се здрависа с нея.

— Не ми трябва бодигард — отсече момичето.

— Не се притеснявай, няма да ти се пречкам. Честна дума. Ще стоя скрит като кърлеж във висока трева. — Бел погледна Селито. — Какъв е случаят?

Дебелият детектив го запозна с подробностите, които им бяха известни до момента. Бел слушаше спокойно, но Райм видя тревога в очите му. След като изслуша Селито, южнякът отново си придаде весело изражение и зададе на Джинива няколко въпроса за нея и семейството й, за да може да планира мерките за охрана. Тя отговаряше колебливо, сякаш полагаше голямо усилие.

След като Бел най-после свърши, Джинива заяви нетърпеливо:

— Трябва вече да тръгвам. Някой би ли ме закарал вкъщи? Ще си взема учебниците и писмата на Чарлз. Трябва обаче да отивам на училище.

— Детектив Бел ще те закара у дома — успокои я Райм и добави със смях: — Но за училището, мисля, че се разбрахме днес да почиваш. Можеш да си преговаряш уроците или нещо друго.

— Не, не сме се разбирали такова нещо! Вие казахте „ще ти зададем няколко въпроса, пък после ще видим“.

Не бяха много хората, които обръщаха думите на Райм срещу самия него. Той изръмжа:

— Няма значение какво съм казал. Трябва да си останеш вкъщи, защото престъпникът може вече да те търси. Опасно е.

— Господин Райм, задължително трябва да се явя на тези тестове. В моето училище не се приемат изключения от програмата.

Джинива ядосано стискаше една гайка на дънките си. Беше толкова слабичка. Райм се почуди дали родителите й не са маниаци на здравословното хранене и не й дават само диетичен хляб и тофу. Изглежда много преподаватели залитаха в тази крайност.

— Веднага ще се обадя в училището — намеси се Сакс. — Ще им кажем за нападението и…

— Искам да отида — тихо каза Джинива и погледна Райм в очите. — Веднага.

— Остани си вкъщи поне един-два дни, докато научим повече — опита се да я склони той. — Или докато спипаме този негодяй.

С тези жаргонни думи искаше да я предразположи, но веднага съжали. Прозвуча престорено. По същия начин пред него хората говореха твърде високо и твърде весело, само защото беше инвалид. Това го дразнеше.

По същата причина се подразни и Джинива.

— Наистина бих се радвала някой да ме закара — натърти тя. — Иначе ще взема метрото. Но ако искате онези писма, трябва да тръгвам веднага.

Раздразнен от този спор, Райм отсече:

— Не позволявам.

— Може ли да използвам телефона?

— Защо?

— Искам да се обадя на един човек.

— Какъв човек?

— Онзи адвокат, за когото споменах. Уесли Гоудс. Има кантора в Харлем.

— Искаш да му се обадиш? — намеси се Селито. — Защо?

— Да го попитам дали имате право да ме спирате от училище.

Райм изсумтя:

— За твое добро е.

— Това ще реша сама.

— Може би родителите или чичо ти.

— Не са те, които завършват единайсети клас напролет.

Сакс се изкиска. Райм я погледна мрачно.

— Само за ден-два, госпожице — намеси се Бел.

Джинива продължи, сякаш не го чу:

— Господин Гоудс освободи Джон Дейвид Колсън от „Синг-синг“, след като беше лежал десет години за убийство, което не е извършил. И на два-три пъти е съдил Ню Йорк, самия щат. Досега няма загубено дело. Наскоро завърши едно във Върховния съд. За правата на бездомниците.

— И него е спечелил, нали? — изръмжа Райм.

— Обикновено печели. Не знам да е загубил някое.

— Това е лудост — измърмори Селито. Все още търкаше мястото, където го бе опръскала кръвта. — Ти си дете…

— Няма ли да ми позволите да се обадя? — сопна се Джинива. — Дори затворниците имат това право.

Дебелакът въздъхна и махна към телефона.

Тя извади тефтерчето си и набра.

— Уесли Гоудс — измърмори Райм.

Джинива вирна глава, докато чакаше да й се обадят, и добави:

— Завършил е в Харвард. А, съдил е и армията. За правата на хомосексуалистите, струва ми се.

Заговори по телефона:

— Господин Гоудс, моля… Предайте му, че Джинива Сетъл го търси. Свидетелка съм на престъпление и съм задържана от полицията. — Даде адреса на Райм и добави: — Държат ме против волята ми и…

Райм погледна Селито, който завъртя очи и измърмори:

— Добре.

— Чакайте — каза Джинива по телефона; обърна се към едрия детектив. — Пускате ли ме на училище?

— Само за теста.

— Два са.

— Добре. За двата проклети теста — изръмжа Селито, после заръча на Бел: — Не се отделяй от нея.

— Ще я следвам като куче.

Джинива пак заговори по телефона:

— Кажете на господин Гоудс, че всичко е наред. Споразумяхме се.

Затвори.

— Преди това обаче искам писмата — заяви Райм.

— Дадено.

Джинива метна раницата си през рамо.

— Ти — заповяда Селито на Пуласки. — Върви с тях.

— Слушам.

След като Бел, Джинива и новобранецът излязоха, Сакс погледна вратата и се засмя:

— Това се казва костелив орех.

— Уесли Гоудс — изсмя се Райм. — Как го измисли? Сигурно се обади на „Точно време“ или прогнозата.

Кимна към дъската с уликите:

— Да продължаваме. Мел, заеми се информацията за панаирите. Искам данните, които имаме досега, да се изпратят в Картотеката за особено тежки престъпления. Разпитайте във всички библиотеки и училища дали някой се е интересувал от Сингълтън или „Илюстрован седмичник“. А, и да се провери кой произвежда пликовете с усмихнато лице.

— Трудна задача.

— Такъв е животът. И изпрати проба от кръвта в КОДИС.

— Нали решихме, че престъплението не е на сексуална основа.

КОДИС бе картотека с ДНК данни за осъждани изнасилвачи.

— Ключовата дума е „мисля“, Мел, не „знам със сигурност“.

— Дотук с доброто настроение — вметна Том.

— И още нещо… — Райм се приближи до дъската и погледна снимката на убития библиотекар и схемата на мястото на стрелбата. — На какво разстояние беше жената?

— Коя, ранената ли? — уточни Селито. — На около три метра.

— Кого простреля най-напред?

— Нея.

— Как бяха групирани куршумите, които улучиха библиотекаря?

— Много близо. На сантиметри един от друг. Тоя тип е добър стрелец.

— Жената не е улучена случайно — измърмори Райм. — Нарочно я е прострелял.

— Какво?

Криминалистът се обърна към най-добрия стрелец в стаята:

— Сакс, при бърза стрелба кой куршум е най-точен?

— Първият. При него не трябва да компенсираш отката.

— Ранил я е нарочно — заключи Райм. — За да спечели време да избяга.

— Олеле — прошепна Купър.

— Предупредете Бел. Също Бо Хауман и хората му. Нека да знаят с кого си имаме работа. Този мръсник стреля по случайни минувачи.