Джефри Дивър
Дванайсетата карта (6)

6.

— Направи хроматография на тези пухчета — нареди Райм. — Какво са това, по дяволите?

Мел Купър взе проба от тиксото и я пусна на апарата за газова хроматография, обичайно оборудване за една лаборатория по криминалистика. С негова помощ пробите се разлагаха и получените вещества се определяха чрез масспектрометрия. Резултатът щеше да излезе след петнайсетина минути и докато чакаха, Купър събра фрагментите от куршума, извадени от крака на ранената жена. Сакс обяви, че оръжието би трябвало да е револвер, понеже на местопрестъплението не бяха намерени гилзи.

— О, гадна работа — измърмори Купър, докато оглеждаше парченцата. — Малък калибър, двайсет и втори, но патроните са за магнум.

— Хубаво — отбеляза Райм.

Беше доволен, защото малокалибрените патрони с усилен заряд се срещаха рядко, следователно лесно се проследяваха. Фактът, че оръжието е револвер, още повече ги улесняваше. Бързо щяха да открият производителя.

Сакс, която бе спортен стрелец, дори не се замисли:

— Само „Норт американ армс“ произвеждат такива. Прилича на модел „Блек уидоу“, но по-скоро е „Минимастър“. Има десетсантиметрова цев. По-точен е, затова куршумите са попаднали толкова близо един до друг.

Райм се обърна към техника, който се взираше в пробата:

— Какво имаш предвид с „гадно“?

— Само погледни.

Райм, Сакс и Селито се приближиха. С пинсетите Купър разбута кървавите метални парченца.

— Изглеждат самоделки.

— Взривяващи се куршуми?

— Не, но почти толкова опасни. Ако не и повече. Външната обвивка на куршума е от тънък оловен слой. Отвътре е било пълно с тези неща.

Имаше пет-шест иглички, дълги около сантиметър. При попадане в тялото на жертвата куршумът се пръска и игличките се разпръскват в плътта. Макар че бяха с малък калибър, куршумите нанасяха повече поражения от обикновеното. Не бяха предназначени за отбрана. Единствената им цел бе да разкъсат тъканите. Без зашеметяващия ефект на едрокалибровите куршуми, те причиняваха изключително болезнени рани.

Лон Селито поклати глава, втренчи се в игличките и разсеяно потърка бузата си; сигурно си мислеше за колко малко му се бе разминало да бъде улучен от такъв куршум.

— Боже — измърмори.

Изкашля се, изсмя се, за да прикрие смущението си, и се отдалечи от масата.

Интересно, но лейтенантът изглеждаше по-разтревожен от Джинива. Страховитите куршуми като че ли не я безпокояха. Тя пак погледна часовника си и потропа нервно.

Купър засне най-големите парчета от куршума и вкара информацията в ИБИС, Интегрираната балистична идентификационна система, с която са свързани близо хиляда полицейски управления от цялата страна, а също в системата на ФБР. В техните огромни картотеки имаше данни за куршуми, гилзи и осколки от всякакви предишни престъпления. Оръжието, намерено у някой заподозрян, бързо можеше да се свърже с куршум от убийство, извършено преди пет години.

За тези фрагменти обаче не се намери съвпадение. Игличките пък явно бяха от натрошени обикновени игли, каквито могат да се купят навсякъде.

— Никога не е лесно, а? — измърмори Купър.

По нареждане на Райм той потърси данни за всички регистрирани собственици на моделите „Минимастър“ и „Блек уидоу“ и откри около хиляда, но до един без полицейско досие. Търговците на боеприпаси не са задължени да водят отчет за клиентите си и затова никога не го правят. Засега от оръжието нямаше да научат нищо.

— Пуласки? — изкрещя Райм. — Какво става с буболечките?

— С хитиновата обвивка… нали така я нарекохте? Това ли имате предвид, сър?

— Да, да, да. Какво става с нея?

— Все още няма съвпадения. За какво всъщност служи тази обвивка?

Райм не отговори. Погледна екрана и видя, че младежът е едва в началото на разред равнокрили. Още много му оставаше.

— Добре, продължавай.

Компютърът на хроматографския апарат изпиука; анализът на белите пухчета бе завършен. На екрана се появи графика, подобна на планински масив; отдолу имаше текст.

Купър се наведе напред и се зачете:

— Има куркумин, диметоксикуркумин, бис-диметоксикуркумин, летливи масла, аминокиселини: лизин, триптофан, треонин и изолевцин, хлор, следи от белтъчини и голямо количество сложни въглехидрати, мазнини, натрий… Никога не съм виждал такава комбинация.

Хроматографията е незаменим метод за откриване на всякакви вещества, но апаратът не казва нищо за произхода им. Райм често успяваше да се досети за някои материали, като бензин и експлозиви, само от химичния им състав. Тези вещества обаче бяха нови за него. Вгледа се в списъка и се опита да определи кои от съставките биха могли да се срещнат заедно и кои — не.

— Куркуминът, производните му и въглехидратите очевидно си пасват.

— Очевидно — измърмори Амелия Сакс, която бе пропуснала не един урок по химия в гимназията заради улични състезания с коли.

— Ще го наречем „вещество едно“. После аминокиселините, остатъците от белтъци и мазнини, всичко това също се среща заедно. Това ще е „вещество две“. Хлорът…

— Отрова, нали? — намеси се Пуласки.

— … и натрият са най-вероятно сол. — Райм хвърли мрачен поглед на новобранеца. — Опасна само за хора с високо кръвно. И за голите охлюви.

Младокът отново заби нос в екрана със снимките на насекоми.

— И така, като комбинираме с аминокиселините, мазнините и въглехидратите, предполагам, че вещество две е храна. Влез в мрежата, Мел, и намери какво, по дяволите, е куркумин.

Купър бързо намери отговора:

— Прав си. Това е растителен оцветител за хранителни продукти. Обикновено се среща заедно с другите съставки на вещество едно. Също и с летливите масла.

— В какви продукти?

— Стотици.

— Например?

Купър започна да чете от дългия списък и Райм го прекъсна:

— Чакай. В списъка има ли пуканки?

— Да видим… да, има.

Райм се обърна и извика на Пуласки:

— Можеш да спреш.

— Да спра?

— Това не е хитинова обвивка, а люспа от царевично зърно. Сол, мазнина и пуканки. Трябваше веднага да се досетя, по дяволите. — Въпреки това той запази доброто си настроение. — Пиши в таблицата, Том. Нашият човек си пада по долнопробна храна.

— Това ли да запиша?

— Разбира се, че не. Може да мрази пуканките. Може да работи във фабрика за пуканки или в киносалон. Напиши само „пуканки“. — Райм погледна таблицата. — Да видим сега другите частици. Белезникавата тъкан.

Купър пусна нова проба на хроматографа. Резултатът беше захар и пикочна киселина.

— Киселината е концентрирана. Захарта е чиста, няма други хранителни вещества, а кристалите й са с необичайна структура. Никога не съм я виждал смляна по такъв начин.

Новината разтревожи Райм.

— Прати резултата при сапьорите на ФБР.

— Сапьори ли? — изненада се Селито.

— Не си ли чел книгата ми?

— Не — тросна се дебелакът, — прекалено съм зает да гоня престъпници.

— Право в целта. Все пак не е зле да попрегледаш поне имената на главите. Например „Самоделни взривни устройства“. Захарта често се използва. Ако се смеси с натриев нитрат, получаваш димка. С перманганат дава лек експлозив, но затворена херметично, може да нанесе сериозни поражения. Не знам дали пикочната киселина се връзва, но в Бюрото имат най-добрата база от данни в света. Те ще ни кажат.

Лабораторията на ФБР извършваше безплатни анализи за всички щатски и местни полицейски институции, но при две условия: да приемат резултатите за неопровержими и да ги покажат на адвоката на обвиняемия. Поради тази щедрост и голямата надеждност на анализите агентите бяха заринати от поръчки — извършваха по над 700 000 изследвания годишно.

Дори най-изтъкнатият детектив от Ню Йорк трябваше да чака на опашка за такъв анализ, но Линкълн Райм имаше вътрешен човек — специален агент Фред Делрей от манхатънското управление на ФБР често работеше с Райм и Селито и бе доста влиятелен. Не по-малко важен беше фактът, че Райм бе помогнал на Бюрото за създаването на лабораторията им по криминалистика. Той се обади на Делрей, който в момента разследваше сигналите за възможни бомбени нападения в Ню Йорк. Чернокожият агент телефонира в главната квартира на ФБР във Вашингтон и след минути към случая бе прикрепен лаборант. Купър му изпрати резултатите от анализа и цифрови снимки на кристалите.

След по-малко от десет минути телефонът иззвъня.

— Команда, вдигни телефона — заповяда Райм.

— Детектив Райм, моля.

— Аз съм Райм.

— Агент Филипс от Девета улица.

Имаше предвид Девета улица във Вашингтон. Главната квартира на ФБР.

— Какво имате за нас? — дръпнато попита Райм.

— И благодаря, че се обадихте толкова скоро — побърза да добави Сакс; понякога се налагаше да компенсира рязкото държане на Райм.

— Няма място за притеснение, госпожо. Онова, което изпратихте, ми се стори странно, затова го прехвърлих към „Анализи“. Получихме резултат. Почти няма съмнение за вида на веществото.

„Колко опасен е експлозивът?“ — запита се Райм.

— Казвайте. Какво е веществото?

— Захарен памук.

Райм не знаеше такова жаргонно наименование, но се появяваха все нови експлозиви с невиждана мощ. Дали не беше някой от тях?

— Какви свойства има?

— Сладки — отвърна след кратка пауза агентът.

— Как така?

— Сладко е. Вкусно.

— Истински захарен памук ли имате предвид? От онзи, дето се продава по панаирите?

— Да, точно така.

— Ясно — въздъхна криминалистът. — А пикочната киселина сигурно е попаднала на обувката му, когато е стъпил на някое припикано от кучета място.

— Не знам къде е стъпвал — отвърна агентът, верен на типичната за Бюрото прецизност, — но наистина даде положителен резултат на теста за кучешка урина.

Райм благодари и прекъсна връзката. Обърна се към сътрудниците си:

— Пуканки и захарен памук. Къде може да е бил?

— На футболен мач?

— Нюйоркските отбори отдавна не са играли на местен терен. По-вероятно нашият извършител е минал през място, където наскоро е имало панаир или карнавал. — Райм се обърна към Джинива: — Да си ходила на панаир в последно време? Може да те е набелязал там.

— Аз ли? Не. Не съм по панаирите.

Райм се обърна към Пуласки:

— Задачата с буболечките отпадна, полицай. Обади се където трябва и провери какви разрешителни са издавани за панаири, карнавали, религиозни празници и всякакви такива.

— Слушам.

— Какво още имаме? — попита Райм.

— Люспици от конзолата на апарата за микрофилми, където го е ударил с тъпия предмет.

— Люспи ли?

— Лак, предполагам, от предмета, който е използвал.

— Добре, прати ги в Мериленд.

В мерилендската централа на ФБР имаше голям архив с данни за всякакви видове боя. Използваше се най-често за сравняване на проби от автомобилна боя, но имаха и много информация за различни лакове. След още едно обаждане до Делрей Купър изпрати резултата от хроматографския анализ на люспиците. Няколко минути по-късно телефонът иззвъня. Оказа се, че такъв лак се използва при изработването на екипировка за източни бойни изкуства и полицейски палки. Лошата новина бе, че лакът не съдържа производствени маркери и се продава в големи количества — на практика с неустановим произход.

— Добре, имаме престъпник с бухалка, самоделни куршуми и кърваво въже… Тоя човек е машина за убиване.

Навън се позвъни. Том отиде да отвори и скоро се върна прегърнал през рамо млада жена.

— Вижте кой е тук.

Новодошлата бе стройна, красива и с щръкнала червена коса. Прилепналите панталони и полото подчертаваха спортната й фигура.

— Кара, радвам се да те видя. Предполагам, че ти си специалистката, на която се обади Сакс.

— Здрасти.

Младата жена прегърна Сакс, поздрави другите и стисна ръката на Райм. Сакс я представи на Джинива, която я поздрави учтиво, но резервирано.

Кара (знаеха само артистичния й псевдоним) беше илюзионистка. Бе помогнала на Райм и Сакс като консултантка по едно разследване на убийства, извършени от умел фокусник.

Живееше в Гринич Вилидж, но обясни, че когато Сакс й се обадила, била при майка си в един дом за стари хора наблизо. Отделиха няколко минути, за да разкажат кой какво прави — Кара подготвяла моноспектакъл в един салон в Сохо и имала гадже акробат. След това Райм каза:

— Имаме нужда от съвета ти.

— Разбира се. За вас ще направя всичко.

Сакс й обясни за случая. Когато чу за опита за изнасилване, Кара се намръщи и прошепна на Джинива:

— Съжалявам.

Ученичката сви рамене.

— Носил е това — рече Купър и показа картата с обесения човек.

— Очакваме да ни кажеш нещо за нея.

Кара обясни, че светът на илюзиите е разделен на два лагера; илюзионисти, които само развеселяват хората, и екстрасенси, които твърдят, че притежават свръхестествени способности. Кара не обичаше вторите, но тъй като бе работила по магазини за такива атрибути, знаеше нещичко и за гадателството.

— Така, таро е стар гадателски метод и произлиза още от Древен Египет. Тестето за таро се дели на малка аркана — отговаря на петдесет и двете карти от обикновените карти за игра, и голяма аркана — от нула до двайсет и едно. Смята се, че очертават жизнения път на човека. Обесеният е дванайсетата карта от голямата аркана. — Тя поклати глава. — Но нещо не се връзва.

— Какво? — попита Селито, като леко потъркваше бузата си.

— Това изобщо не е лоша карта. Вижте картинката.

— Да, наистина изглежда доста спокоен — съгласи се Сакс, — въпреки че виси надолу с главата.

— Персонажът на картинката идва от скандинавския бог Один. Той висял надолу с главата в продължение на девет дни, за да търси вътрешното знание. Ако тази карта ви се падне при гадаене, значи ви предстои търсене на духовно просветление. — Кимна към компютъра. — Може ли?

Купър й махна да се настанява. След кратко търсене в Интернет Кара попита:

— Как да отпечатам това?

Сакс й помогна и след малко от лазерния принтер излезе лист с кратък текст. Купър го закачи на дъската.

— Ето какво означава картата — обяви Кара.

Обесеният не означава наказание. Той предвещава духовно търсене, което ще доведе до решение, трансформация, промяна на посоката. Картата често предсказва приемане на фактите, край на борбата, примирение. Когато ви се падне, трябва да се вслушате във вътрешния си глас, дори онова, което ви нашепва, да противоречи на логиката.

— Няма нищо общо с насилие и смърт. Предвещава духовно прозрение. — Кара поклати глава. — Не е карта, която някой убиец би оставил… ако разбира от таро. Ако искаше да остави нещо разрушително, щеше да предпочете кулата или някоя от боята на мечовете в малката аркана. Те са лоши карти.

— Значи може би я е избрал, защото изглежда страшно. Сигурно не разбира много от карти.

— Така мисля.

— Полезна информация — обяви Райм.

Сакс също благодари на Кара.

— Трябва да се прибирам — рече илюзионистката. — Имам репетиция. — Хвана Джинива за ръката. — Надявам се всичко да се оправи.

— Благодаря.

Кара се отдалечи към вратата. Спря и погледна момичето.

— Обичаш ли представления на илюзионисти?

— Не излизам много. Доста съм заета в училище.

— Давам представление след три седмици. Ако се интересуваш, подробностите са на билета.

— Би…?

— Билет.

— Нямам билет.

— Напротив. В чантичката ти е. А цветето е за късмет.

Кара излезе и външната врата се затръшна след нея.

— Какви ги говори тая? — измърмори Джинива и погледна чантичката си, която бе затворена.

Сакс се засмя:

— Отвори я.

Джинива отвори ципа и примигна от удивление. Вътре бе пъхнат билет за представлението на Кара. До него имаше изсушена теменужка.

— Как го направи? — прошепна Джинива.

— Никога не ни се е случвало да я хванем — отвърна Райм. — Знаем само, че е много добра.

— Уха!

Момичето извади лилавото цвете.

Криминалистът погледна картата, докато Купър я закачваше на дъската до листа със значението й.

— Така, картата изглежда подходяща за нападение с окултни подбуди, но престъпникът не е знаел какво всъщност означава. Взел я е случайно заради ефекта.

Райм изведнъж замълча и се втренчи в таблицата на дъската. След миг разбра. Намръщи се. Обмисли идеята си за известно време, след това кимна:

— Мамка му.

Другите го погледнаха.

— Какво? — попита Купър.

— Бъркаме от самото начало.

Селито спря да търка лицето си.

— Какво имаш предвид?

— Вижте отпечатъците по нещата в плика. Той е избърсал своите, нали?

— Да.

— Обаче отпечатъци има. И вероятно са на продавачката, защото същите има и на касовата бележка.

— Да. — Селито сви рамене. — И какво от това?

— Значи е избърсал отпечатъците си, преди да занесе нещата на касата. Още в магазина.

Другите мълчаха. Подразнен, че никой не се досеща, криминалистът добави:

— Защото е искал да остави плика. За да го намерим.

Пуласки кимна:

— Иначе щеше да изтрие всичко, след като се прибере вкъщи.

— Точно така! — почти триумфално обяви Райм. — Мисля, че уликите са подхвърлени. Искал е да си помислим, че е опит за изнасилване с някакви окултни подбуди. Така, така… Да се върнем няколко крачки назад.

Неловкият поглед, който Пуласки хвърли към краката му при тази метафора, развесели Райм.

— Нападателят издебва Джинива в музея. Мястото не е обичайно за нападение с цел изнасилване. После я удря (в случая манекена) достатъчно силно, за да я убие или поне да я зашемети за няколко часа. Ако е така, защо са му тиксото и ножчето? Оставя карта таро, символизираща духовно търсене. Не, това не е опит за изнасилване.

— Какво тогава? — недоумяваше Селито.

— Точно това трябва да узнаем. — Райм се замисли за момент, после попита: — Бари не е видял нищо, нали?

— Той така ми каза.

— Но убиецът се връща и го убива. — Райм се намръщи. — И господин Сто и девет счупва апарата за микрофилми. Той е професионалист, но да се поддадеш на гнева е много непрофесионално. Жертвата се измъква. Няма време да троши, защото ще я изпусне. — Райм се обърна към момичето. — Ти каза, че си чела някакъв стар вестник, нали?

— Списание.

— На апарата за микрофилми ли?

— Да.

— Тези ли?

Райм кимна към голям найлонов плик с няколко плаки, които Сакс бе взела от библиотеката. Две места в кутията, първо и трето, бяха празни.

Джинива погледна плаките и кимна:

— Да. Статията, която четях, беше тук. На празните места.

— Прибра ли плаките от апарата?

— Нямаше нищо — отвърна Сакс. — Сигурно ги е взел.

— И е счупил апарата, за да не забележим, че липсват. О, става интересно. Какво е искал да направи? Какъв е мотивът?

Селито се засмя:

— Мислех, че не се интересуваш от мотиви, само от улики.

— Има разлика, Лон. Да използваш мотив като доказателство в съда е чиста спекулация; съвсем друго е да използваш мотива, за да се добереш до улики, които недвусмислено доказват вината. Някой убива колегата си с пистолет, който откриваме в гаража му зареден и с неговите отпечатъци. В такъв случай, какво значение има дали го е застрелял просто защото не го понася, или защото е бил любовник на жена му? Уликите са истинските доказателства. Добре, но ако няма пистолет, куршуми и отпечатъци? Тогава съвсем логично възниква въпросът защо е извършено убийството? Отговорът може да ни посочи улики, които ще докажат вината му. Извинете ме за лекцията.

— Край с доброто настроение, а? — измърмори Том.

Райм изръмжа:

— Пропускам нещо и това не ми харесва.

Джинива се намръщи. Райм забеляза и попита:

— Какво има?

— Ами, мислех си… Доктор Бари каза, че още някой се интересувал от същия брой на списанието. Искал да го вземе, но господин Бари му казал да изчака, докато свърша.

— Каза ли кой?

— Не.

Райм се замисли.

— Добре, да предположим, че библиотекарят казва на този някой, че ти се интересуваш от списанието. Престъпникът иска да го открадне и да те убие, защото си го прочела или ще го прочетеш.

Криминалистът, разбира се, не беше убеден в тази теория, но една от причините за успеха му бе това, че приемаше всякакви, дори най-налудничави хрумвания.

— Откраднал е статията, която ти четеше, нали?

Момичето кимна.

— Значи е знаел точно какво търси… За какво е статията?

— Нищо особено. За един от предците ми. Учителят ни накара да напишем нещо за миналото на рода си.

— Какъв ти се пада този човек?

— Мой прапрапра не знам какъв, освободен роб. Миналата седмица отидох в музея и открих, че в този брой на „Илюстрован седмичник за цветнокожи“ има статия за него. Самото списание го нямаше, но господин Бари обеща да го поръча на микрофилм от хранилището. Получи се вчера.

— За какво по-точно се разказва в статията? — настоя Райм.

Джинива се подвоуми, после обясни нервно:

— Чарлз Сингълтън, моят прапрадядо бил роб във Вирджиния. Господарят му решил да освободи всичките си роби и понеже Чарлз и жена му били със семейството отдавна, господарят им подарил ферма в щата Ню Йорк. Чарлз участвал в Гражданската война, но когато се върнал, го обвинили в кражба на пари от един образователен фонд за чернокожи. За това се разказва в статията. Бях стигнала до момента, когато скочил в реката, за да избяга от полицията, но тогава се появи онзи тип.

На Райм му направи впечатление, че тя говореше правилно, но сякаш с мъка изплюваше думите. С образовани родители от една страна и приятелки като Лакиша от друга бе обяснимо Джинива да среща затруднения с езика.

— Значи не знаеш какво е станало с него, така ли? — попита Сакс.

— Според мен трябва да приемем, че нещо в статията го интересува. Кой знаеше темата на изследването ти. Учителят, предполагам.

— Не, не съм му я казала. Само Лакиша знаеше. Може да е споменала пред някого, но се съмнявам. Тя не се интересува много от училищни задачи, ако ме разбирате. Дори от своите. Миналата седмица отидох в харлемския съдебен архив да проверя дали имат сведения за престъпления от деветнайсети век, но не им казах нищо конкретно. Е, господин Бари знаеше.

— И сигурно го е споменал пред другия посетител, който се е интересувал от списанието — изтъкна Райм. — Така, сега само да предположим, че в статията има нещо, което престъпникът не иска да се разчува… може би за твоя прадядо, може би нещо друго. — Погледна Сакс. — Има ли някой на местопрестъплението?

— Един патрул.

— Обади се да разпитат служителите. Да проверят дали Бари е споменал пред някого за статията. Да претърсят и бюрото му. — Хрумна му още нещо. — И да видят с кого е говорил по телефона през последните месеци.

Селито поклати глава:

— Линк, наистина… звучи малко пресилено, не мислиш ли? Тук става дума, какво? За деветнайсети век? Това не е стар случай. Това е история.

— Професионален престъпник инсценира изнасилване, ранява човек, убива друг пред дузина полицаи и за какво? Заради една стара статия! Това не е старо, Лон. Това е сензация.

Дебелакът сви рамене и телефонира в участъка, за да даде заповеди за дежурните полицаи на местопрестъплението. После се обади в отдел „Разрешителни“ и нареди да изземат телефонните записи от служебния и домашния телефон на Бари.

Райм погледна слабичкото момиче и реши, че няма избор. Трябваше да й съобщи лошата новина:

— Досещаш се какво означава това, нали? Освен че онзи тип е откраднал едно старо списание.

Замълча. По тревожния поглед на Сакс личеше, че полицайката най-после се е досетила за последствията. И предаде новината на Джинива:

— Линкълн иска да каже, че престъпникът вероятно още не се е отказал.

— Това са пълни глупости — промълви момичето и поклати глава.

След кратка пауза Райм отвърна сериозно:

— За съжаление не са.

* * *

Томсън Бойд седеше в компютърната кабинка на една манхатънска книжарница и четеше електронната страница на местен телевизионен канал, където информацията се опресняваше през няколко минути.

Заглавието на статията гласеше:

УБИТ МУЗЕЕН РАБОТНИК, СВИДЕТЕЛ НА НАПАДЕНИЕ СРЕЩУ УЧЕНИЧКА

Като си подсвиркваше небрежно, почти беззвучно, той се загледа в снимката на библиотекаря, когото току-що бе убил, и един униформен полицай пред музея. Надписът отдолу гласеше: „Доктор Доналд Бари разговаря с полицията, малко преди да бъде застрелян“.

Тъй като Джинива Сетъл беше непълнолетна, името й не се споменаваше, пишеше само, че е гимназистка от Харлем. Томсън бе доволен от тази информация; досега не знаеше в кой квартал живее. Свърза мобилния си телефон с Ю Ес Би порта на компютъра и прехвърли снимката на момичето, която бе направил. Изпрати я по електронната поща на анонимен адрес.

Изключи се от мрежата, плати — в брой, разбира се — и тръгна по Бродуей към финансовия район, като все така си подсвиркваше. Купи си кафе от една будка, изпи половината, след това пъхна в чашата микрофилмовите плаки, които бе откраднал, и я хвърли в едно кошче.

Спря при един телефонен автомат и се огледа, за да се увери, че не го наблюдават. Набра номер. Гласовата поща нямаше встъпително съобщение, само изпиука.

— Аз съм. Проблем със Сетъл. Открий къде живее и учи. Гимназистка е в Харлем. Това знам. Изпратих ти нейна снимка. Обади ми се, когато чуеш съобщението ми. Трябва да го обсъдим.

Томсън продиктува номера на телефонния автомат и затвори. Отдръпна се, скръсти ръце и зачака. Успя да изсвири само три такта от „Ти си слънцето на моя живот“, преди телефонът да иззвъни.