Джефри Дивър
Дванайсетата карта (5)

5.

След двайсет минути, които му се сториха цяла вечност, Сакс и Селито дойдоха заедно с един млад, русокос полицай на име Пуласки.

Селито обясни, че е взел младока да занесе събраните улики у Райм и да помага в разследването. Новобранецът изглеждаше страшно надъхан. Явно го бяха предупредили за недъга на криминалиста, защото се държеше, сякаш количката не му прави впечатление. Райм мразеше тези преструвки. Сто пъти предпочиташе безочливото поведение на Лакиша.

Просто „мамка му“.

Двамата детективи поздравиха момичетата. Пуласки ги погледна с огромна симпатия и с детинска загриженост попита как са. Райм забеляза очукана сватбена халка и предположи, че става дума за брак още от ученическите години; само човек, който има собствени деца, би могъл да се държи така.

— Скапана работа — отговори Лакиша. — Шибан… Ня’къв задник напада най-добрата ми приятелка. Как очакваш да се чувствам?

Джинива отвърна, че е добре.

— Разбрах, че живееш с твой близък — отбеляза Сакс.

— С чичо ми. Живее у нас, докато нашите се върнат от Лондон.

Райм погледна Лон Селито. Нещо не беше наред. За два часа дебелакът се беше променил до неузнаваемост. От веселото му настроение нямаше и следа. В очите му се четеше тревога и постоянно мърдаше нервно. Непрестанно потъркваше бузата си. Мястото се беше зачервило.

— Да не те е лизнало някое олово? — попита Райм, като си спомни, че Селито е стоял до библиотекаря в момента на убийството. Може би куршум или камъче, хвръкнало от рикошета, го беше одраскало.

— Какво? — Селито осъзна, че търка бузата си и свали ръката си; прошепна така, че да не чуят момичетата: — Бях много близо до жертвата. Малко кръв ме опръска. Това е. Нищо сериозно.

След малко обаче пак започна да търка бузата си.

Това напомни на Райм за Сакс, която имаше навик да разчесва главата си до кръв и да чопли пръстите си. Тикът бе свързан по някакъв начин с характера й, с амбицията й, със скритата злоба, която кипи във всеки полицай. Ченгетата се самонаказват по безброй начини. Пораженията варират от дребни ранички като при Сакс до разрушаване на семейства и могат да завършат с куршум от собствения ти служебен пистолет. Лон Селито обаче не беше проявявал такава склонност.

— Дали пък няма грешка? — обърна се Джинива към Сакс.

— Каква грешка?

— За доктор Бари.

— Съжалявам, не. Мъртъв е.

Момичето седеше неподвижно. Райм чувстваше тъгата му.

Също и гняв. Очите й пламтяха. Джинива погледна часовника си и отбеляза:

— За тестовете…

— Ами да започваме с въпросите, пък после ще видим. Сакс?

След като подредиха и описаха уликите, Сакс седна до Райм и заразпитва момичетата. Джинива обясни, че четяла статия от старо списание, когато някой влязъл в залата. Чула колебливи стъпки. После смях. Мъжки глас казал довиждане на някого, след това се чуло изщракване от затваряне на мобилен телефон.

Момичето присви очи и отбеляза:

— Като стана дума за телефона, можете да се обадите във всички телефонни компании в града и да проверите кой е говорил в този момент.

Райм се засмя:

— Добра идея. Само че във всеки момент в Манхатън се провеждат по около петдесет хиляди телефонни разговора. Освен това се съмнявам, че наистина е говорил по телефона.

— Преструвал ли се е? Откъде знаеш? — попита Лакиша и скришом лапна две дъвки.

— Не знам. Само предполагам. Направил го е, за да притъпи подозрителността на Джинива. Ние често не обръщаме внимание на хората, когато говорят по мобилните си телефони. Рядко очакваме някаква опасност от тях.

Джинива кимна:

— Да. Когато влезе, малко се уплаших, но когато го чух да говори по телефона… е, помислих си, че не е прилично да го прави в библиотеката, но вече не се страхувах.

— Какво стана след това? — попита Сакс.

Джинива обясни как чула второто изщракване — помислила си, че е от револвер — и видяла маскирания нападател. След това разказа как сложила манекена на мястото си и му облякла дрехата си.

— Хитро — гордо заяви Лакиша. — Голяма умница е моята сестрица.

„Така си е“ — помисли си Райм.

— Скрих се между етажерките, докато той се приближи до апарата за микрофилми, после побягнах към аварийния изход.

— Не успя ли да го огледаш?

— Не.

— Какъв цвят беше маската?

— Тъмна. Не знам точно.

— А дрехите му?

— Не видях добре. Поне не си спомням. Много ме беше страх.

— Не се съмнявам. Когато се криеше между книгите, не го ли наблюдаваше? За да знаеш накъде да бягаш.

Джинива се намръщи, замисли се за момент, после отвърна:

— Да, така е, гледах. Бях забравила. Надничах между рафтовете, за да мога да побягна, когато той се приближи до стола ми.

— Значи може би си видяла нещо от облеклото му.

— Ами, май да. Струва ми се, че имаше кафяви обувки. Да, кафяви. Светлокафяви, не тъмни.

— Браво. Ами панталоните му?

— Тъмни, почти съм сигурна. Но само толкова видях, само долната част на крачолите му.

— Имаше ли някаква миризма?

— Не… Чакайте. Май подуших нещо. Да, миришеше на хубаво. На цветя.

— И после?

— Приближи се до стола и чух трясък, после някакво тропане. Нещо се счупи.

— Екранът за микрофилми — поясни Сакс. — Разбил го е.

— Плюх си на петите. Към аварийния изход. Изтичах надолу по стълбите, изскочих на улицата и двете с Киш побягнахме. Обаче си помислих, че той може да нападне още някого. Затова се обърнах и… — погледна Пуласки — … видях вас.

— Ти видя ли нещо? — обърна се Сакс към Лакиша.

— Не. Просто се шматках. Изведнъж Джен изскача, бяга като луда, нали се сещаш. Нищо не съм скивала.

Райм погледна Селито и попита:

— Убил е Бари, защото беше свидетел. Какво е видял той?

— Каза, че не е видял нищо. Даде ми списък на белите служители на музея, в случай че е бил някой от тях. Двама са били на работа, но са чисти. Единият отишъл да заведе дъщеричката си на училище, а другият е бил в приемната с други хора.

— Значи е случаен подтик — измърмори Сакс. — Престъпникът вижда, че Джинива влиза и тръгва след нея.

— В музей? — възрази Райм. — Странен избор.

Селито се обърна към момичетата:

— Видяхте ли някой да ви следи на отиване?

— Отидохме с метрото, беше голяма тарапана. Не видях нищо особено. Ти?

Джинива поклати глава.

— Ами в последно време? Някой да ви е досаждал? Да ви е заплашвал?

Никоя от двете не се сети за някого, който би могъл да представлява заплаха.

— На мен не ми се лепят много — смутено призна Джинива. — Не ставам за плячка. Не съм барната.

— Барната?

— Иска да каже парче — преведе Лакиша, сякаш беше по-разбираемо; намръщи се и погледна приятелката си. — Не се втелявай, момиче. Не приказвай така за себе си.

Сакс забеляза, че Райм се мръщи.

— Какво има?

— Нещо не се връзва. Да прегледаме уликите, докато Джинива още е тук. Може би ще ни помогне с някои обяснения.

Момичето поклати глава и посочи часовника си.

— Контролното.

— Няма да отнеме много време — успокои я Райм.

Джинива погледна приятелката си:

— Ти можеш да отидеш.

— Оставам. Няма да кисна цял ден в клас и да се тревожа за теб.

Джинива се изсмя мрачно:

— Няма начин, момиче. — Обърна се към Райм: — Тя нали не ви трябва?

Той погледна Сакс, която поклати глава. Селито записа адреса и телефонния номер на Лакиша.

— Ще ти се обадим, ако имаме въпроси.

— Дай по-свободно — заръча Лакиша на приятелката си. — Чупи се и бягай вкъщи.

— Ще се видим на училище — твърдо отговори приятелката й. — Нали ще ме чакаш там? — Вдигна вежди. — Честно?

Лакиша направи балон с дъвката си и го спука шумно. Въздъхна:

— Честно. — На вратата спря и се обърна към Райм: — Ей, господине, кога ще зарежеш тая количка?

Настъпи неловко мълчание — за всички освен за Райм.

— Ще поседя още доста — отвърна той.

— Човече, скапана работата.

— Да, такъв е животът.

Тя излезе в коридора.

— Мамка му, леко бе, пич — чу се от входната врата, след което тя се затръшна.

Мел Купър влезе и плахо погледна към мястото, където за малко не бе смачкан от тийнейджърка, превъзхождаща го с двайсетина килограма.

— Добре — измърмори под носа си. — Ще внимавам.

Съблече зеления си шлифер и кимна за поздрав на компанията.

Преди години хилавият, пооплешивял техник работеше в щатската лаборатория по криминалистика. Бе направил впечатление на Райм, когато му каза, че един от анализите му е сбъркан. Райм, тогава началник на отдела, уважаваше критиците много повече от подлизурковците — стига, разбира се, критиката да бе основателна, какъвто се оказа случаят с Купър. Затова той веднага реши да прехвърли техника в градското управление и накрая успя.

Купър бе роден за науката, нещо повече — беше роден за криминалист, което е нещо съвсем друго. Много хора смятат, че „криминалистика“ включва само събирането на улики, но всъщност представлява цялата работа до внасянето на доказателствата в съдебната зала. Добрият криминалист умее така да представи фактите, че да са полезни за прокурора.

Например — не е достатъчно да установиш наличието на остатъци от нукс вомика на местопрестъплението — подобни растителни извлеци се използват и за обикновени медицински цели, както при възпаление на ухото. Добрият криминалист като Мел Купър веднага ще се досети, че същите вещества се срещат в смъртоносната отрова стрихнин.

Купър имаше вид на абсолютен мухльо — още живееше с майка си, носеше колосани ризи и панталони с ръб и имаше телосложение на Уди Алън. Външният вид обаче лъжеше.

От дълги години Купър имаше връзка с висока, красива блондинка. Двамата редовно участваха в състезания по танци и често печелеха първото място. Наскоро се бяха запалили по спортна стрелба и производство на вино (където Купър умело прилагаше знанията си по химия и физика).

Райм набързо го запозна със случая и се обърна към уликите.

— Да погледнем какво има в плика.

Купър надяна чифт гумени ръкавици и погледна Сакс, която кимна към плика на изнасилвача. Той го изтърси над голям бял лист (за да събере и най-миниатюрните частици). Беше тънка найлонова торбичка с емблема от едната страна — голямо жълто усмихнато лице. Техникът понечи да я отвори, но спря.

— Надушвам нещо… — Вдиша дълбоко. — Мирише на цветя. Какво е това?

Занесе плика на Райм, който също подуши. Ароматът му беше познат, но не можеше да определи какъв е.

— Джинива?

— Да?

— На това ли ти замириса в библиотеката?

Тя подуши торбичката.

— Да, на това.

— Жасмин — намеси се Сакс. — Мисля, че е жасмин.

— В таблицата — обяви.

— Каква таблица? — попита Купър и се огледа.

При всяко разследване Райм съставяше таблица за уликите и профила на престъпника.

— Да се начертае — заповяда той. — Как ще го наречем? Някой да му измисли име.

На никого не му хрумваше нищо гениално.

— Няма време да мъдруваме — обяви Райм. — Днес е девети октомври, нали? Десети месец. Ще го кръстим Извършител сто и девет. Том! Трябва ни някой с хубав почерк.

— Няма нужда да ме юркаш — измърмори болногледачът, който точно влизаше с нова кана кафе.

— Пиши. Извършител сто и девет. Таблица за уликите и профил на заподозрения. Бял мъж. Височина?

— Не знам — отвърна Джинива. — За мен всички са високи. Може би метър и осемдесет.

— Наблюдателна си. Ще го приемем. Тегло?

— Нито едър, нито дребен. — Тя замълча за миг. — Почти колкото доктор Бари.

— Да речем деветдесет килограма — предложи Селито.

— Възраст.

— Средна.

— Глас?

— Не обърнах внимание. Обикновен, предполагам.

— Има светлокафяви обувки, тъмни панталони и тъмна маска за ски. Пакетът мирише на жасмин. Той също. Сапун или шампоан може би.

— Какъв пакет? — не разбра Том.

— Пакет за изнасилване — обади се Джинива; погледна Райм. — Наричайте нещата с истинските им имена. Не съм толкова чувствителна.

— Добре. Да продължаваме.

Райм забеляза мрачното изражение на Сакс, когато Купър вземаше плика.

— Какво има?

— Усмихнатото лице. На пакет за изнасилване. Това е извратено. Що за изверг би си направил такава гавра?

Гневът й го озадачи.

— Не си ли даваш сметка, че това е хубаво, Сакс?

— Хубаво ли?

— Това стеснява кръга на магазините, в които трябва да търсим. Щеше да е по-лесно, ако емблемата беше с името на магазина, но е по-добре от чист плик.

— Да, вероятно. — Тя се намръщи. — Но все пак.

Мел Купър прегледа съдържанието на плика. Най-напред извади картата таро. На нея бе изобразен човек, провесен за единия крак от бесилка. Около главата му имаше светли лъчи. Лицето му беше удивително спокойно. Не изглеждаше да страда. Над него бе изписано римското число XII.

— Говори ли ти нещо? — обърна се Райм към Джинива.

Тя поклати глава.

— Какво ли означава това? — измърмори Купър. — Може би ритуално изнасилване?

— Хрумна ми нещо — обяви Сакс.

Извади мобилния си телефон и набра номер. От разговора Райм се досети, че онзи, с когото говореше, скоро ще дойде.

— Извиках един специалист по картите.

— Хубаво.

Купър провери картата за отпечатъци, но не откри. Нямаше и полезни частици.

— Какво още има в плика? — попита Райм.

— Така, чисто ново руло тиксо, нож за картон, презервативи „Троя“. Нищо конкретно. А… бинго! — Купър извади някакво листче. — Касова бележка.

Райм се приближи с количката и я погледна. Нямаше име на магазина; бележката беше отпечатана на матрична машина. Мастилото бе избледняло.

— Не ни говори много — обади се Пуласки, но веднага се сети, че не му е работа да се обажда, и млъкна.

„Тоя пък какво търси тук? — ядоса се Райм. — А, да, помага на Селито.“

— Извинявай, че ти противореча — язвително изсумтя Райм. — Това ни говори страшно много. Купил е всички предмети от един магазин, можеш да сравниш касовата бележка с етикетите за цените. Така, купил е тези стоки и още нещо за 5,95 долара. Може би тесте за таро. Значи трябва да намерим магазин, където се продават тиксо, ножчета за картон и презервативи. Книжарница за канцеларски принадлежности или дрогерия. Не би трябвало да е верига, защото името го няма на плика и бележката. Освен това е малко магазинче, защото използват обикновени касови апарати, а не компютризирани. Да не говорим за ниските цени. Процентът на ДДС-то ни показва, че магазинът е… — Той присви очи и се опита да изчисли процента на данъка. — По дяволите. Кой може да смята?

— Имам калкулатор — предложи услугите си Купър.

Джинива хвърли кратък поглед на бележката.

— Осем цяло шест две пет.

— Как го сметна? — удиви се Сакс.

— Ами, просто така.

— Осем цяло шест две пет. Това е сборно от щатския и градския налог в Ню Йорк. Значи магазинът е в някой от петте квартала. — Райм се обърна към Пуласки. — Е, полицай, още ли смяташ, че бележката не ни говори много?

— Разбрах, сър.

— Пенсиониран съм. Това „сър“ не е необходимо. Така. Свалете отпечатъци от всичко и да видим какво ще изскочи.

— Аз ли? — смутено попита Пуласки.

— Не ти. Те.

Купър и Сакс използваха няколко начина за откриване на отпечатъци: с флуоресцентен прах, спрей „Андрокс“ и изпарения от лепило за гладките повърхности, с йодови пари и нинхидрин за порестите. При едни методи отпечатъците се виждаха с просто око, при други трябваше се гледат под УВ-светлина.

Техникът погледна компанията през големите си оранжеви очила и обяви:

— Върху бележката и стоките има отпечатъци. Еднакви са. Само че са малки, твърде малки, за да са от толкова едър мъж. По-скоро от дребна жена или момиче; предполагам, от продавачката. Има и няколко размазани. Престъпникът вероятно е заличил своите.

Макар че е твърде трудно да се премахнат всички мазнини и остатъчни вещества, отпечатъците лесно се размазват с кратко търкане.

— Пусни ги в компютърната картотека.

Купър засне отпечатъците и ги сканира. След десет минути се получи отговор от компютърната система на ФБР, че отпечатъците не фигурират в никоя от главните бази данни — градска, щатска или федерална. Купър изпрати изображенията им и в някои местни картотеки, несвързани с ФБР.

— Обувките — обяви Райм.

Сакс извади снимката. Грайферите бяха износени, значи обувките бяха стари.

— Номер единайсет — определи Купър.

Между размера на ходилото, ръста и телосложението има известна връзка, която обаче не се приема като доказателство в съда. Все пак номерът на обувките потвърждаваше преценката на Джинива, че нападателят е висок около метър и осемдесет.

— Каква е марката?

Купър вкара сканираната снимка в електронната картотека за следи от подметки и откри съвпадение.

— Марка „Бас“, половинки обувки. Поне отпреди три години. Тогава моделът е спрян от производство.

— По отпечатъците личи, че леко замята десния си крак навън — отбеляза Райм, — но няма забележимо куцане, нито сериозни мазоли, растящи навътре нокти и други малади де пие^[1].

— Не знаех, че говориш френски, Линкълн — изненада се Купър.

Само доколкото бе в полза на разследването. Точно този израз Райм беше научил при случая с изчезналата обувка, когато на няколко пъти разговаря с един френски полицай.

— Какво е положението с микроуликите?

Купър взе пликчетата с частици, събрани от Сакс с помощта на леплива лента като онази, с която се почистват дрехи от пърхот и кучешки косми. Преди за събирането на влакна, косми и прах се използваше специална мини прахосмукачка, но сега се предпочиташе този по-фин метод.

Техникът вдигна няколко частици с пинсета, монтира ги на предметно стъкло и го нагласи на микроскопа. В същото време образът от видното поле се появи на няколко компютърни екрана в стаята. Райм се завъртя с количката и се вгледа внимателно в мониторите. Видя прашинки, влакна, някакви бели пухкави частици и миниатюрни люспици, които приличаха на части от хитинова обвивка на насекоми. Когато Купър премести предметната масичка, на екрана се появиха малки топчета от бяла влакнеста материя.

— Откъде е събрано това?

Сакс погледна етикета.

— От два източника: пода около масата, където е седяла Джинива, и около контейнера, откъдето е застрелял Бари.

Микроуликите, събрани от обществени места, обикновено са безполезни, защото има много възможности да бъдат оставени от хора, несвързани с престъплението. Но понеже тези бяха открити на две различни места, където е бил престъпникът, имаше голяма вероятност да са паднали от него.

— Благодаря, Господи, за премъдрото Ти хрумване да създадеш дълбоките грайфери — възкликна Райм.

Том и Сакс се спогледаха.

— Чудите се на доброто ми настроение, а? — попита Райм, като гледаше екрана. — Каква е причината за това споглеждане? И аз мога да съм весел понякога.

— На куково лято — измърмори Том.

— Следи за клишета, Лон. Чу ли това? Така, да се върнем на микроследите. Можем да сме сигурни, че са от него. Какво е това? И може ли да ни заведе до бърлогата му?

Анализът на улики включваше няколко етапа. Първоначално — което обикновено е най-лесното — веществото трябваше да се идентифицира (например да се установи дали някое кафяво петно е от кръв и дали е човешка или животинска, да се провери дали определена метална частичка е олово от куршум).

Втората стъпка бе да се класифицира пробата, тоест да се категоризира по-точно (например дали кръвта е от група 0 положителна и дали фрагментът от куршум е от трийсет и осми калибър). На този етап уликите имаха известна стойност за полицията и прокурора (върху ризата на заподозрения има кръв от тази група или той притежава пистолет с такъв калибър), но все още връзката не е твърдо доказана.

Последната задача и крайната цел при анализа на улики бе конкретизирането им — откриването на неоспорима връзка с определено място или лице (ДНК анализът показва, че кръвта по ризата на заподозрения е от жертвата, или куршумът има уникални драскотини, които могат да се получат само при изстрелване от определен пистолет).

В момента екипът на Райм все още бе в началото на тази пирамида. Тънките нишки върху предметното стъкло например бяха влакна от някакъв плат. Но в САЩ ежегодно се произвеждаха над хиляда вида тъкани, които се боядисваха с над седем хиляди различни оцветители. Все пак кръгът на търсенето можеше да се стесни. Анализът показа, че влакната, оставени от престъпника, са с растителен произход (не с животински или изкуствени) и са сравнително дебели.

— Обзалагам се, че е памучно въже — заяви Райм.

Купър прегледа компютърните данни за растителните влакна и кимна:

— Да, това е. Но са най-обикновени. Не мога да определя производителя.

Едното влакно беше безцветно, но другото — кафяво и Купър предположи, че може да е изцапано с кръв. Предварителният тест с фенолфталеин показа, че наистина е така.

— Негова ли е? — попита Селито.

— Не се знае — отвърна Купър и продължи да разглежда пробата. — Но определено е човешка кръв. Като гледам разкъсаните краища, предполагам, че е гарота. Виждал съм такова нещо и преди. Може би с това е възнамерявал да убие жертвата.

Ударът с тъпия предмет е трябвало само да я зашемети, не да я убие (при такова убийство има много кръв). Револверът също не беше подходящ, защото гърмежът щеше да го издаде и да затрудни бягството му. Удушаването бе логично решение.

Джинива въздъхна:

— Господин Райм, тестът ми.

— Какъв тест?

— В училище.

— А, да. Само минутка… Искам да знам от каква гадинка са тези люспици.

— Полицай — каза Сакс на Пуласки.

— Да, гос… детектив?

— Би ли ни помогнал?

— Разбира се.

Купър отпечата цветна снимка на хитиновата обвивка и я подаде на новобранеца. Сакс го настани на един компютър и се свърза с картотеката за насекоми — Нюйоркското полицейско управление бе една от малкото полицейски институции в света, които имаха не само богата колекция от данни за насекомите, а и щатен ентомолог. След кратка пауза на екрана се появи поредица от умалени снимки на части от насекоми.

— Леле, много са! Да знаете, никога не съм правил такова нещо.

Пуласки присви очи и се втренчи в компютъра.

Сакс се усмихна:

— Не си предполагал, че великите детективи правят такива неща, а? Просто преглеждай снимките и търси нещо подобно на това. Действай бавно.

— Най-много грешки при анализа на улики се получават от бързане — намеси се Райм.

— Не го знаех.

— Вече знаеш — отбеляза Сакс.