Джефри Дивър
Дванайсетата карта (4)

4.

— Какво е положението, Сакс?

— Добре е — отвърна тя по радиостанцията.

Току-що бе завършила огледа по метода на мрежата: обхождане на местопрестъплението отначало в едно направление, след това — повторно, но в перпендикулярна посока. Това включваше, разбира се, и вертикално оглеждане, на стените и тавана. Нито сантиметър не биваше да остане скрит от погледа на криминалиста. Имаше няколко начина за извършване на оглед, но Райм предпочиташе този.

— Какво означава „добре“? — жлъчно попита той; Райм мразеше общите оценки, наричаше ги „меки“.

— Забравил си е плика.

Тъй като използваха радиовръзка, за да осигурят задочното присъствие на Райм при огледа, те спазваха някои правила за водене на разговорите, като например да завършват всяко изречение с „край“.

— Виж ти. Да не си е забравил и портфейла с личната карта? Какво има в този плик?

— Малко е странно, Райм. Има обичайните за изнасилвач тиксо, ножче и презервативи. Но има и карта таро. Онази, с картинка на обесен човек.

— Интересно дали е истински психар, или само имитатор? — заразмишлява на глас Райм.

Много убийци оставяха карти таро и други окултни предмети на местопрестъпленията — най-нашумелият напоследък случай бе с Вашингтонските снайперисти отпреди няколко години.

— Хубавата новина е, че пликът е гладък и дебел.

— Чудесно.

Макар че престъпниците се сещат да използват ръкавици на местопрестъплението, те често забравят за отпечатъците върху предметите, които носят със себе си. Изхвърлена обвивка от презерватив често може да доведе до разобличаване на изнасилвач, който иначе си е дал много труд да не оставя отпечатъци и телесни течности. В този случай, дори извършителят да се беше сетил да почисти тиксото, ножчето и презервативите, може би бе забравил да направи същото с найлоновия плик.

Сакс прибра торбичката в хартиен плик — хартията бе по-подходяща от найлона за съхраняване на улики.

— Забравил я на една полица близо до мястото, където е седяло момичето. Ще проверя за отпечатъци.

Сакс наръси полиците с флуоресцентен прах, сложи си оранжеви очила и освети мястото с източник на ултравиолетови лъчи. Под УВ-светлина иначе невидими петна от кръв и сперма, както и пръстови отпечатъци, се виждат ясно. След като огледа, Сакс докладва:

— Няма отпечатъци, но е носил гумени ръкавици.

— А, хубаво. По две причини — надуто заяви Райм; сега я изпитваше.

„Две ли?“ — зачуди се тя. Едната веднага й хрумна — ако намереха ръкавиците, можеха да вземат отпечатъци от вътрешната страна (нещо, което престъпниците често забравят). Но коя беше втората?

Сакс го попита.

— Очевидно е. Щом си дава труд да носи ръкавици, значи има досие. Когато най-накрая намерим отпечатък, ще го пипнем в АСИПО.

Автоматизираните системи за идентифициране на пръстови отпечатъци към щатската полиция и ФБР бяха компютърни картотеки, които за броени минути откриват съответствия на отпечатъци с вече картотекирани престъпници и спестяват дни, дори седмици спрямо стария начин за ръчна проверка.

— Така е — измърмори Сакс, смутена, че не се е досетила.

— Какво друго те кара да оцениш положението като „добро“?

— Снощи са ваксали пода.

— Нападението е извършено рано сутринта. Така ще събереш добри проби от отпечатъците на обувките му.

— Да, тук виждам няколко доста ясни.

Сакс коленичи и засне един отпечатък с ясни следи от грайферите. Беше сигурна, че е негов; ясно се виждаше откъде се е приближил към масата на Джинива, спрял е, за да хване по-удобно палката, а после е подгонил момичето към изхода. Тя направи сравнение и със следите от единствения друг мъж, който бе влизал в залата тази сутрин, Рей Пуласки; лъснатите му до блясък униформени обувки оставяха съвсем други отпечатъци.

Сакс разказа как момичето използвало манекена, за да отвлече вниманието на убиеца и да избяга. Райм се изкиска, развеселен от тази находчивост. Сакс добави:

— Ударил я е… имам предвид манекена… доста силно. С тъп предмет. Толкова силно, че е счупил пластмасовата глава през плетената шапка. Сигурно е побеснял, че го е измамила. Разбил е и екрана на устройството за микрофилми.

— Тъп предмет — повтори Райм. — Можеш ли да вземеш отпечатък?

Като началник на отдела по криминалистика преди нещастния случай Райм бе изработил няколко картотеки за улеснение при анализа на улики и отпечатъци. Архивът с тъпите предмети съдържаше стотици снимки на отпечатъци от удар върху човешка плът и различни твърди повърхности, класифицирани според предмета — от автомобилна щанга до човешки кости и лед. След като внимателно огледа манекена и екрана, Сакс докладва:

— Не, Райм. Не виждам отпечатъци. Шапката, която Джинива е сложила на манекена…

— Коя Джинива?

— Момичето.

— Аха. Продължавай.

Сакс за момент се подразни — както обикновено — че той не прояви ни най-малък интерес към момичето или душевното състояние на бедното дете. Това негово дистанциране от жертвите и вглъбяването му само в уликите често я тревожеха. Райм твърдеше, че така трябвало да постъпва добрият криминалист. Нали не искаме пилотите да се наслаждават на красивите залези или да се стряскат от гръмотевични бури? Тя го разбираше, но за Амелия Сакс жертвите бяха човешки същества; престъпленията не бяха любопитни феномени, а ужасяващи злодеяния. Особено когато жертвата е шестнайсетгодишно момиче.

— Плетената шапка е разсеяла силата на удара. Екранът също е на парченца.

— Донеси няколко парчета. Все ще има някакви следи.

— Разбира се.

В слушалката се чуха някакви гласове от стаята на Райм.

— Свършвай и идвай бързо, Сакс. — Гласът му звучеше странно, тревожно.

— Почти съм готова. Ще огледам и аварийния изход… Райм, какво става там?

Мълчание. Когато заговори, той звучеше още по-разтревожено.

— Трябва да затварям, Сакс. Имам гости.

— Кой?

Връзката прекъсна.

* * *

Жената в бяло, професионалистката, се скри от поглед.

Томсън Бойд обаче не се интересуваше от нея. На двайсет метра под наблюдателницата му някакво ченге се приближи до неколцина очевидци. Полицаят бе на средна възраст, дебел и с безбожно измачкан костюм. Томсън познаваше и този тип ченгета. Сигурно не се отличаваше с голям интелект, но бе упорит като булдог, на какъвто приличаше. Нищо не беше в състояние да го спре, докато не разнищи случая.

Когато дебелакът кимна за поздрав на друг мъж, който излезе от музея — чернокож с кафяв костюм — Томсън се отдръпна от прозореца и бързо слезе по стълбите. Спря на първия етаж и прегледа револвера, за да се увери, че нищо не се е набутало в барабана или цевта. Почуди се дали този шум — от отваряне и затваряне на барабана — не е събудил подозренията на момичето в библиотеката.

Сега, макар че наблизо нямаше никого, той извърши тази операция съвсем безшумно.

Човек се учи от грешките си.

Всичко трябва да е по правилата.

Револверът беше изряден. Томсън го скри в джоба си и излезе през задния вход на фоайето, на Петдесет и шеста улица. Тръгна по уличката зад музея.

На пресечката с Петдесет и пета улица нямаше никого. Томсън незабелязано се промъкна до един очукан зелен контейнер, вонящ на развалена храна. Огледа се. Движението по улицата бе пуснато, но десетина души — от близките кантори и магазини — още стояха на тротоара с надеждата да видят нещо вълнуващо, та да има после какво да разказват на близките и приятелите си. Повечето ченгета се бяха махнали. Жената в бяло — смъртоносната змия — още беше горе. Отпред имаше две патрулни коли и един микробус, както и трима униформени полицаи, двама цивилни и оня омачкан дебелак.

Томсън здраво стисна револвера. Огнестрелното оръжие бе много неефективно средство да убиеш някого, но понякога, като сега, човек нямаше друга възможност. Когато искаш да застреляш някого, най-добре е да се целиш в сърцето. Никога в главата. Черепът е достатъчно здрав и в много случаи куршумът рикошира; освен това е твърде малка мишена.

Винаги в гърдите.

Убиецът се втренчи с хладните си сини очи в дебелия детектив, който преглеждаше някакъв документ.

Абсолютно спокойно Томсън извади револвера, прицели се и без ръката му да трепне, стреля бързо четири пъти.

Първият куршум улучи в бедрото една жена, която стоеше наблизо.

Другите попаднаха в целта. Върху гърдите на жертвата се появиха три червени петна, които за миг разцъфтяха като рози още преди трупът да падне на земята.

* * *

Момичетата стояха пред него. Коренно се различаваха по физика, но Райм забеляза най-напред разликата в очите им.

Очите на дебеланката — безвкусно натруфена, с лъскави дрънкулки и дълги лакирани в оранжево нокти — се стрелкаха насам-натам като уплашени насекоми. Тя като че ли не беше способна да задържи погледа си върху Райм или където и да било за повече от секунда. Веднага направи бърз оглед на лабораторията — апарати, стъкленици, химикали, компютри, жици навсякъде. Зазяпа се, разбира се, в краката на Райм и количката му. Шумно жвакаше дъвка.

Другото момиче, нисичко, слабичко и с вид по-скоро на момче, стоеше тихо и гледаше Райм в очите. Хвърли бърз поглед към количката, но пак се вгледа в лицето му. Лабораторията не я интересуваше.

— Това е Джинива Сетъл — спокойно обясни полицай Дженифър Робинсън и кимна към слабото момиче с уверените очи.

Робинсън бе приятелка на Амелия Сакс, която беше уредила тя да закара момичетата при криминалиста.

— А това е приятелката й — добави Робинсън. — Лакиша Скот. Изплюй тая дъвка, Лакиша.

Момичето я изгледа сърдито, но напъха дъвката някъде в голямата си чанта, без да си направи труда да я увие в нещо.

— Тази сутрин с Джинива са отишли в музея — обясни полицайката.

— Само че аз не скивах нищо — побърза да се застрахова Лакиша.

Какво тревожеше тая дебеланка — инцидентът или това, че стоеше пред инвалид? Вероятно и двете.

Джинива носеше сива фланелка, широки черни панталони и маратонки; навярно такава беше ученическата мода сега. Селито бе казал, че е на шестнайсет, но изглеждаше по-малка. И докато Лакиша бе сплела косата си на тънки плитки, стегнати толкова силно, че опъваха кожата на главата й, Джинива беше подстригана късо.

— Обясних им за вас, капитане. — Робинсън използва званието му отпреди нещастния случай. — Знаят, че ще ги разпитате. Джинива иска да се връща на училище, но й казах, че трябва да почака.

— Имам контролни — обади се момичето.

Лакиша изцъка силно през белите си зъби.

Робинсън продължи:

— Родителите на Джинива не са в страната, но ще се върнат с първия полет. Чичо й живее у тях, докато ги няма.

— Къде са? — поинтересува се Райм.

— Татко чете лекции на един симпозиум в Оксфорд.

— Преподавател ли е?

Джинива кимна:

— По литература. В „Хънтър“.

Райм мислено се упрекна за изненадата си, че едно момиче от Харлем може да има родители интелектуалци, обикалящи целия свят. Той мразеше стереотипното мислене, но най-вече се ядоса, че си е направил грешен извод. Наистина, тя бе облечена като хулиганче, но Райм трябваше да се досети, че произхожда от образовано семейство; нали я бяха нападнали в библиотеката, не на улицата или докато е гледала телевизия вкъщи.

Лакиша извади пакет цигари.

— Тук не… — започна Райм.

— … се пуши — завърши Том, който в този момент влезе.

Болногледачът взе цигарите от Лакиша и ги пъхна в чантичката й. Усмихна се непринудено:

— Нещо безалкохолно?

— Имаш ли кафе? — попита Лакиша.

— Да, има.

Том погледна Дженифър Робинсън и Райм, които поклатиха глави.

— Обичам силно — обяви дебеланката.

— Така ли? Аз също. — Том се обърна към Джинива: — А за теб?

Момичето отказа.

Райм погледна бутилката уиски на близката полица. Том забеляза и се засмя, след това излезе. За ужас на Райм полицай Робинсън каза:

— Трябва да тръгвам, сър.

— А, така ли? Няма ли да останеш още малко?

— Не мога, сър, но ако ви потрябва още нещо, обадете ми се.

„Да, трябва ми бавачка.“

Ако вярваше в провидението, Райм би видял пръста му тук: беше поел случая, за да пропусне изследванията в болницата, и сега съдбата го наказваше да прекара половин час в компанията на тези две ученички. Общуването с деца не беше в стихията му.

— Довиждане, капитане.

Робинсън излезе.

— Да — измърмори той.

Том се върна след малко с две чаши и кафеварка на поднос. Наля кафе на Лакиша и подаде на Джинива втората чаша, в която, както подуши Райм, имаше топъл шоколад.

— Реших все пак да те почерпя с нещо — рече болногледачът. — Ако не ти се пие, остави го.

— Не, добре е. Благодаря.

Джинива се втренчи в повърхността на горещата течност. Отпи една глътка, после друга, остави чашата и сведе очи. Замислено вдигна чашата и отпи още няколко пъти.

— Добре ли си? — попита Райм.

Джинива кимна.

— Аз също — добави Лакиша.

— И теб ли нападна? — попита Райм.

— Не, духна, преди да го скиваме. — Лакиша го огледа от глава до пети. — Ти да не си като оня, дето си счупи врата?

Отпи глътка кафе, сложи още захар и пак засърба.

— Да, като него съм.

— И нищо ли не можеш да си мръднеш?

— Почти.

— Мамка му.

— Киш — прошепна Джинива. — Не говори така.

— Че к’во съм казала? Просто „мамка му“.

Отново настъпи мълчание. От идването им бяха минали само осем минути. Струваха му се цяла вечност. Какво да прави? Да изпрати Том за „Не се сърди, човече“?

Разбира се, трябваше да ги разпита, но на Райм никак не му се щеше да го прави сам. Той не умееше да разпитва. Докато работеше, го бе правил десетина пъти и никога не му се беше удавало да извлече от заподозрения сензационни самопризнания. Сакс бе друга работа. Тя често предупреждаваше новобранците, че една погрешна дума може да провали цялото разследване. Наричаше го „замърсяване на мислите“ подобно на термина „замърсяване на уликите“, използван от Райм.

— Можеш ли да щъкаш с тая количка? — попита Лакиша.

— Шт! — смъмри я Джинива.

— Само питам.

— Недей повече.

— К’во лошо има да попитам?

Лакиша се беше поокопитила. Явно бе доста отракана. Отначало се държи нервно, за да създаде впечатление, че е наивна, уязвима, че можеш да я заблудиш, но всъщност през цялото време те изучава. Щом прецени ситуацията, вече решава как да действа.

Всъщност Райм бе доволен, че има за какво да приказват. Разказа за компютъра, за системата за контрол на условията в стаята и как управлява количката с единствения си работещ пръст.

— Един пръст? — удиви се Лакиша и погледна един от оранжевите си нокти. — Само т’ва ли можеш да си движиш?

— Да. Също главата и раменете.

— Господин Райм — намеси се Джинива, като погледна очукания часовник на тънката си китка, — какво ще стане с контролните ми? Първото е след два часа. Колко ще ни държите?

— Училище ли? — изненада се Райм. — Днес можеш да си останеш вкъщи. След тази случка си извинена.

— Ама аз не искам да се прибирам. Трябва да направя тези тестове.

— Ехо, момиче, я не се натягай. Човекът ти казва, че можеш да се чупиш, що се дърпаш? Хайде. Зарежи тия уроци.

Джинива се втренчи в очите на приятелката си:

— Ти също ще си направиш тестовете. Не се измъквай.

— Че кой се измъква? Човекът казва, че сме извинени.

Телефонът на Райм иззвъня и това прекъсване го зарадва.

— Команда, вдигни телефона — каза той в микрофона на контролното устройство.

— Мамка му — възкликна Лакиша и вдигна вежди. — Я го ски’й, Джен. И аз искам такова.

Джинива се намръщи и прошепна нещо на приятелката си, която завъртя очите си и мълчаливо отпи глътка кафе.

— Райм — чу се гласът на Амелия.

— Те са тук, Сакс — жално обяви Райм. — Джинива и приятелката й. Надявам се, че ще можеш…

— Райм — повтори тя; по тона й личеше, че нещо не е наред.

— Какво има?

— Местопрестъплението беше горещо.

— Там ли е бил?

— Да. Не е избягал. Или се е върнал.

— Добре ли си?

— Да. Не нападна мен.

— Какво стана?

— Промъкна се до сградата, от една уличка. Четири изстрела. Рани случаен минувач… И уби свидетел. Казва се Бари. Главният библиотекар. С три куршума в сърцето. Почина на място.

— Сигурна ли си, че убиецът е същият човек?

— Да. Отпечатъците от обувките са същите. Дон тъкмо разпитвал свидетеля. Бил до него.

— Видял ли е извършителя?

— Не. Никой не го е видял. Криел се зад един контейнер. Двама униформени се погрижиха за ранената. Загуби много кръв. Извършителят се скрил в тълпата. Просто изчезнал.

— Някой зае ли се с подробностите?

Имаше предвид да уведомят роднините на загиналия. „Подробности“.

— Дон опита да се обади, но имаше някакъв проблем с телефона. Един сержант проведе разговора.

— Добре, Сакс, обади се пак да ми кажеш какво си открила… Команда, край.

Райм вдигна очи; двете момичета го гледаха втренчено.

— Излиза, че нападателят не е избягал — обясни той. — Или се е върнал. Убил е главния библиотекар и…

— Доктор Бари ли? — възкликна Джинива и се вцепени.

— Да.

— Мамка му! — прошепна Лакиша; затвори очи и потрепери.

Джинива стисна устни и сведе поглед. Остави чашата с какаото на масата.

— Не, не…

— Съжалявам — измънка Райм. — Приятели ли бяхте?

Тя поклати глава:

— Не точно. Той просто ми помагаше за статията. — Джинива се наведе напред. — Но вече няма значение дали сме били приятели, или не. Мъртъв е — прошепна гневно. — Защо? Защо го е направил?

— Предполагам, защото беше свидетел. Можеше да разпознае нападателя ти.

— Значи господин Бари е мъртъв заради мен?

Райм побърза да я утеши. Как би могло да е заради нея? Та тя не беше виновна, че са я нападнали. Просто Бари имаше лош късмет. Озовал се е на лошо място в неподходящ момент.

Успокоенията му обаче нямаха ефект. Момичето посърна, очите му загубиха блясъка си. Райм не знаеше какво да прави. Не стига че трябваше да търпи двете хлапачки, ами се налагаше и да ги утешава, да ги разсее, за да не мислят за трагедията. Той се приближи с количката и мобилизира цялото си търпение, за да си бъбри с тях.