Джефри Дивър
Дванайсетата карта (39)

39.

Петдесет и четири годишният бизнесмен, облечен със скъп костюм, седеше в единия от двата си кабинета в Манхатън и се двоумеше.

Да или не?

Въпросът беше важен, буквално на живот и смърт.

Стройният, стегнат Уилям Ашбъри младши се облегна назад и се загледа към Ню Джърси на хоризонта. Този кабинет не беше елегантен и стилен като онзи в долен Манхатън, но му бе любим. Просторното помещение се намираше в историческата къща на Санфорд в Горен Уестсайд и беше собственост на банката, в която той заемаше висок пост.

Да? Или не?

Ашбъри бе финансист и предприемач от старата школа, затова не се беше прехласнал по Интернет и не се изненада, когато това ново чудо се обърна срещу създателите си. Само утешаваше клиентите, които не се бяха вслушали в съвета му. Благодарение на това, че не се поддаде на модата, и на солидните капиталовложения в стабилни компании и недвижимо имущество в Ню Йорк, той и Санфордската банка натрупаха добро състояние.

Старата школа — да, но само до известна степен. Той водеше живот, какъвто подобава на банкер с доходи от един милион годишно, имаше няколко къщи, членуваше в реномирани клубове, бе осигурил най-доброто образование на красивите си дъщери и заедно с жена си участваше в много благотворителни мероприятия. Частният самолет за честите му пътувания в чужбина бе задължителна екстра.

Ашбъри обаче не беше типичен милионер. Дълбоко в себе си той оставаше същото жилаво хлапе от Южна Филаделфия, чийто баща се спукваше от бачкане във фабриката, а дядо му въртеше далавери и изпълняваше мокри поръчки за Анджело Бруно „Хрисимия дон“, а по-късно за Фил Теста „Пилето“. Ашбъри също се бе замесил с подземния свят, изкарваше пари с груба сила и хитрост и беше сторил неща, които биха могли да го преследват до края на живота му, ако не бяха погребани дълбоко в миналото. Рано осъзна, че като бияч и рекетьор по улиците на Филаделфия цял живот ще получава само огризки и най-вероятно ще завърши зад решетките. За горе-долу същата работа в света на бизнеса в Манхатън можеше да стане дяволски богат и да си спечели добри позиции за престижен пост в Олбани или Вашингтон. Можеше да се пробва за стола на Франк Ризо. Защо не?

Така завърши право, получи лиценз за брокер на недвижими имоти и накрая постъпи в Санфордската банка — първо като касиер, но бързо се издигна в йерархията. Парите наистина потекоха, отначало бавно, после — като буйна река. Той бързо се издигна до директор на най-печелившия отдел на банката — за недвижими имоти — и безскрупулно отстрани конкуренцията — вътрешна и външна. След това се добра до поста директор на Санфордската фондация — благотворителната организация на банката, която се оказа най-добрият начин да си създаде добри политически контакти.

Ашбъри пак погледна към Ню Джърси и замислено потърка бедрото си, стегнато от редовна игра на тенис, голф и ветроходство. Да или не?

Живот и смърт…

Бил Ашбъри не беше прекъснал връзките си с подземния свят на Филаделфия. Оттам познаваше хора като Томсън Бойд.

Бе научил името на убиеца от един подпалвач, който преди няколко години допусна голямата грешка да опожари един от търговските имоти на Ашбъри и беше заловен. След като осъзна, че трябва да убие Джинива Сетъл, банкерът нае частен детектив да открие освободения условно подпалвач и му плати 20 000 долара, за да го свърже с професионален убиец. Негодникът препоръча Бойд. Ашбъри се впечатли. Бойд беше откачен, но по някакъв възвишен, старомоден южнофиладелфийски начин. Когато те погледнеше, тръпки те побиваха, защото бе толкова спокоен, безчувствен. В очите му не проблясваше нито искрица емоция, нито веднъж не се изпускаше да изпсува. Банкерът обясни какво иска и се договориха за цената — четвърт милион долара (Бойд дори не се пазари; изглеждаше по-заинтересуван — но не и въодушевен — от убийството на тийнейджърка. Такова не беше извършвал досега).

Отначало всичко вървеше добре, момичето щеше да умре и проблемите на Ашбъри да се решат веднъж завинаги.

Неочаквано се случи непоправимото: Бойд и съучастничката му, Фрейзър, бяха арестувани.

Затова бе тази вътрешна дилема: да или не… Дали лично да убие Джинива Сетъл?

Както преди всяко ново начинание, той прецени риска.

Макар да беше откачен, Бойд бе хитър и не се спираше пред нищо. Разбираше от занаята си, знаеше как протича едно разследване и как да насочи полицията по грешна следа. Бе измислил няколко лъжливи мотива, за да заблуди ченгетата. Първо, опита за изнасилване, което не свърши работа. След това — нещо по-изпипано. Пося семена, които в наши дни със сигурност трябваше да пуснат корени: терористичната връзка. Със съучастничката си намериха някакъв нещастен арабин, снабдяващ с храна уличните търговци и ресторантчетата около бижутерийната борса, до сградата, където трябваше да бъде убита Джинива Сетъл. Откриха ресторанта, в който работеше, и му направиха засада. Бойд подхвърли улики, които да заблудят полицията, че нещастникът планира бомбен атентат и иска да убие Джинива, защото е видяла микробуса му.

Убиецът си даде труда да вземе няколко листа от боклука зад борсата. На един начерта схема на квартала, на друг написа лъжлива бележка на развален английски (използва една електронна страница за арабския език). Бойд смяташе да остави бележките близо до мястото на престъплението, но се получи по-добре, защото полицията го хвана, преди да подхвърли уликите. Това придаде по-голяма достоверност на терористичната следа. Използваха остатъци от арабска храна и от улични телефони подадоха във ФБР фалшиви сигнали за бомбена заплаха.

Това щеше да е достатъчно. Неочаквано обаче проклетата червенокоса полицайка цъфна във фондацията и се разрови из архивите! Ашбъри още си спомняше с каква мъка запази хладнокръвие, за да разговаря непринудено с полицайката. Мобилизира цялата си воля, за да не слезе в мазето да я попита какво търси. Това би събудило подозрения. След като тя си тръгна, Ашбъри прегледа материалите, които я интересуваха, и не намери нищо обезпокоително.

При все това идването й във фондацията и фактът, че искаше да прегледа някои материали, показваха, че полицията не се е хванала съвсем на терористичния мотив. Ашбъри веднага телефонира на Бойд и го накара да нагласи нещо по-убедително. Убиецът поръча бомба от подпалвача, който ги беше запознал. Сложи я в микробуса заедно с фалшиво писмо до „Таймс“ с някакви антиционистки глупости. Бойд бе арестуван, но съучастничката му — негърка от Харлем — взриви бомбата и полицията най-после се хвана на въдицата: тероризъм.

След смъртта на арабина свалиха охраната от момичето.

Това даде възможност на Алина Фрейзър да свърши работата.

Ченгетата обаче пак се оказаха по-хитри и я заловиха.

Оставаше големият въпрос: дали полицията вече вярваше, че момичето е в безопасност, че поръчителят е мъртъв, а двамата убийци — заловени?

Ашбъри реши, че може би не са съвсем убедени, но бдителността им е притъпена.

И така, какъв беше рискът, ако решеше сам да изпълни задачата?

Минимален. Джинива Сетъл щеше да умре.

Трябваше му само удобна възможност. Бойд му беше съобщил, че се е преместила от апартамента в Западен Харлем. Единствената връзка оставаше училището.

Ашбъри стана, излезе от кабинета и с богато украсения асансьор слезе на долния етаж. Излезе на „Бродуей“ и се обади по уличен телефон. („Никога не използвай личния си телефон, дори мобилния. Само автомати“ — учеше го Томсън.)

Поиска номера от служба „Справки“ и телефонира.

— Днес не е на училище. Ще дойде в понеделник.

— Аха, вкъщи ли е?

— Изчакайте малко.

Заместник-директорът пак заговори с някого. „Хайде де…“ — нервничеше Ашбъри.

— Според един учител днес трябва да е в „Колумбия“, подготвя курсова работа.

— В университета ли?

— Да. Потърсете професор Матърс. Съжалявам, но не знам малкото му име.

Заместник-директорът звучеше нервно и за да не се обади в полицията, Ашбъри каза небрежно:

— Най-добре да се свържа с полицаите, които я охраняват. Благодаря все пак.

— Няма защо, дочуване.

Ашбъри затвори и се огледа. Искаше да научи само адреса й, но сега се получи по-добре. Заместник-директорът не се изненада, когато спомена за охраната, значи още я пазеха. Трябваше да го има предвид.

Ашбъри бързо измисли план. Телефонира в Колумбийския университет и научи, че приемното време на професора е между един и шест часа.

Колко време щеше да стои Джинива? Надяваше се да е цял ден; предстоеше му много работа.

* * *

В 16:30 часа Уилям Ашбъри караше беемвето си през Харлем и се озърташе. Не гледаше на това място с расови или културни предразсъдъци. Виждаше само неизчерпаемите му възможности. Ашбъри преценяваше хората според способността им да се издължават навреме — по принцип и лично към него — и да си плащат наема или ипотечните вноски за жилищата, собственост на Санфордската банка. Дали длъжникът е чернокож, латиноамериканец или бял, дали е наркопласьор или работи в рекламна агенция… нямаше никакво значение. Важното бе всеки месец да си плаща вноската.

Той зави по оживена търговска улица и заоглежда уличните търговци. Това не му вършеше работа. Банкерът продължи да търси. Последната задача за деня бе най-трудна и трябваше да я свърши най-бързо. След като тръгна от кабинета си в „Санфордската фондация“, той мина през вилата си в Ню Джърси и взе ловната си двуцевка. В гаража отряза цевите — удивително трудна задача, за което отидоха шест ножовки. Сега оръжието бе дълго само четирийсет и пет сантиметра. Банкерът хвърли отрязаните цеви в езерцето зад къщата и се огледа. Замисли се, че след дипломирането си във „Васар“ голямата му дъщеря ще се омъжи на тази тераса.

Постоя малко, загледан в отражението на слънцето в студените, сини води. След това зареди срязаната пушка, сложи в колата кутия патрони и ги покри със стари книги, вестници и списания. Идеалният реквизит; професорът и Джинива нямаше да имат възможност да погледнат на дъното на кутията.

Облечен с неподхождащи си яке и костюм, с пригладена назад коса и евтини очила (най-добрата дегизировка, която намери), Ашбъри премина по моста „Джордж Вашингтон“ в Харлем и сега търсеше последния си реквизит за представлението.

Аха, ето…

Банкерът спря и слезе от колата. Приближи се до уличен търговец и си купи куфия — мюсюлманска шапчица. Арабинът го изгледа удивено. Ашбъри взе шапчицата (носеше ръкавици, пак благодарение на Бойд) и се върна в колата. Клекна и се престори, че проверява гумата си. Отърка шапчицата в тротоара около една телефонна кабина, откъдето всеки ден минаваха безброй хора. По шапката щяха да полепнат пръст и други частици — в най-добрия случай няколко косъма — които допълнително да заблудят полицията за терористичната връзка. Отърка вътрешната страна на шапката в телефонната слушалка, за да полепнат още частички за евентуален ДНК тест. Хвърли шапката в кутията при пушката, книгите и списанията, качи се в колата и потегли към Колумбийския университет в Морнингсайд Хайтс.

Лесно намери старата сграда, в която се намираше кабинетът на Матърс. Отпред беше спряна патрулна кола; зад волана седеше полицай и внимателно оглеждаше улицата. Аха, наистина я пазеха.

Е, щеше да се справи. Беше оцелявал и при по-сериозни ситуации — по улиците на Южна Филаделфия и в залите на Уолстрийт. Най-важна беше изненадата.

Той продължи по улицата, зави зад сградата и спря. Слезе и се огледа. Да, можеше се промъкне през главния вход, докато полицаят зяпа на друга страна.

Колкото до бягството… имаше и заден изход. На приземния етаж имаше два прозореца. Ако ченгето се затичаше към постройката, когато чуе изстрелите, Ашбъри можеше да го застреля през тях. Във всеки случай, щеше да има достатъчно време да подхвърли куфията и да избяга, преди да дойдат други полицаи.

Отиде до близкия уличен телефон и набра централата на университета.

— Колумбийски университет.

— Професор Матърс, моля.

— Момент.

След малко от слушалката се чу мъжки глас с лек негърски акцент.

— Професор Матърс?

— Да.

Ашбъри се представи като Стийв Мейси, писател от Филаделфия. Обясни, че в момента провежда проучване в Лимановата библиотека — филиал на Колумбийския университет, специализирана по социология и журналистика. (Санфордската фондация хвърляше много пари по такива библиотеки и учебни заведения. Ашбъри бе участвал в благотворителни коктейли там и можеше да опише мястото, ако се наложи.)

Каза, че от един библиотекар чул, как Матърс се занимава с историята на Ню Йорк от деветнайсети век, особено периода непосредствено след Гражданската война. Осведоми се дали е вярно.

Професорът се засмя изненадано:

— Съвършено вярно. Знаете ли защо се смея? В момента тук има ученичка, която се интересува от тези проблеми.

Слава богу. Момичето бе още там. Проблемът можеше да се реши веднъж завинаги.

Ашбъри каза, че е донесъл много материали от Филаделфия. Дали би било интересно за професора и ученичката?

Матърс отвърна, че ще го приеме на драго сърце, благодари му за интереса и попита кога ще му е удобно да намине.

Навремето седемнайсетгодишният Били Ашбъри бе допрял нож до бедрото на възрастен собственик на магазин и му напомни, че е пресрочил плащането на таксата си за закрила. Заплаши, че ако не плати веднага, ще нареже крака му на толкова места, с колкото дни е закъснял. Тогава гласът му бе спокоен като сега:

— Довечера ще пътувам, но мога да се отбия сега. Ако нещо ви интересува, можете да го преснимате. Имате ли ксерокс?

— Да.

— След няколко минути съм при вас.

Ашбъри затвори. Увери се, че предпазителят на пушката е вдигнат, взе кутията и тръгна към сградата сред малките вихри есенни листа, понесени от студения вятър.