Джефри Дивър
Дванайсетата карта (37)

37.

В училище Джинива взе домашните си. Да не повярваш — задачата й по литература бе да напише доклад по „Завръщане в Харлем“ от Клод Макей, първата книга бестселър от чернокож автор, написана през 1928 година.

— Не може ли Е. Е. Къмингс или Джон Чийвър?

— Сега учим чернокожи автори, Джинива — изтъкна учителят.

— Тогава Франк Йърби или Октавия Бътлър.

— О, те са прекрасни писатели, Джен, но не са писали за Харлем. Това е темата за този срок. Давам ти Макей, защото мисля, че ще ти хареса. Той е сред най-противоречивите писатели от Ренесанса. Макей е бил критикуван много, защото отразява лошата страна на Харлем. Пише за примитивните аспекти на квартала. Това не се е харесвало на Дюбоа и други интелектуалци от онова време. Точно по твоята специалност.

„Баща ми сигурно може да ми превежда — вкисна се тя. — Нали толкова обича квартала и местния жаргон.“

— Пробвай. Сигурен съм, че ще ти хареса.

„О, не, няма“ — помисли си Джинива.

Баща й я чакаше пред училището. Отидоха на близката автобусна спирка. Внезапно излезе вятър, вдигна прах и те затвориха очи. Бяха постигнали някакво примирие и тя се съгласи да я заведе на някакъв ямайски ресторант, който толкова обичал навремето.

— Там ли е още? — хладно попита Джинива.

— Не знам, но можем да открием нещо друго. Ще експериментираме.

— Нямам много време — отбеляза тя и потрепери от студа.

— Кога ще дойде автобусът?

Джинива погледна към отсрещния тротоар и се намръщи. Само това й липсваше. Видя Лакиша. Толкова типично за нея — не я беше послушала и бе дошла.

Киш й помаха.

— Коя е тази? — попита баща й.

— Една приятелка.

Лакиша погледна подозрително баща й и й махна да се приближи.

Нещо не беше наред. Киш се усмихваше, но личеше, че нещо я тревожи. Може би се питаше какво прави Джинива с този човек.

— Чакай тук — каза Джен на баща си.

Тръгна към Лакиша, която примигна и си пое дълбоко въздух. Бръкна в чантичката си.

„Какво означава това?“ — запита се Джинива. Приближи се до приятелката си. Киш се подвоуми, пристъпи към нея.

— Джен.

Джинива се намръщи:

— Момиче, какво има…

В този момент до тях спря кола. Джинива се сепна. Вътре беше училищната психоложка, госпожа Бартън.

— Здравей, Джинива. За малко да те изпусна.

— Здравейте — отвърна предпазливо момичето; не знаеше кои подробности за родителите й са известни на жената.

— Помощничката на господин Райм ми каза, че са хванали нападателя. И че родителите ти най-после са се върнали.

— Баща ми. — Джинива посочи към другия тротоар. — Ето го там.

Психоложката изпитателно изгледа мъжа с избелялата фланелка и окъсаното палто.

— Всичко наред ли е?

Лакиша се отдръпна и се намръщи. Изглеждаше още по-разтревожена от преди. По телефона звучеше весело, но може би се бе преструвала. И с кого бе разговаряла?

„Никой…“

Тук имаше нещо.

— Джинива? — попита госпожа Бартън. — Добре ли си?

Тя погледна психоложката.

— Извинявайте. Да, добре съм.

Жената отново погледна баща й, после се обърна към Джинива, която сведе очи.

— Има ли нещо нередно?

— Ами…

— Какво става тук?

— Аз…

Нямаше как да крие повече.

— Добре, вижте, госпожо Бартън. Съжалявам. Не бях съвсем честна с вас. Баща ми не е професор. Беше в затвора, но вече е на свобода.

— Къде си живяла досега?

— Сама.

— Ами майка ти?

— Почина.

Жената се намръщи:

— Съжалявам… Сега с баща си ли ще живееш?

— Още не сме го обсъждали. Преди това трябва да уреди някои неща в съда. — Каза го, за да печели време; почти бе измислила вариант, при който баща й щеше да поеме попечителство върху нея, но тя пак щеше да живее сама. — Ще остана за няколко дни у господин Райм и Амелия.

Жената пак погледна баща й, който се усмихна смутено.

— Странно.

— Не искам да отида в сиропиталище — заяви Джинива. — Не мога да изгубя всичко, което съм постигнала. Ще избягам. Ще…

— По-спокойно де — прекъсна я с усмивка жената. — Засега няма да повдигаме въпроса. Мисля, че достатъчно преживя. След няколко дни ще поговорим. Къде отивате сега?

— У господин Райм.

— Ще ви закарам.

Джинива махна на баща си да се приближи. Той дойде и момичето го представи на психоложката.

— Приятно ми е, госпожо. И благодаря, че се грижите за Джинива.

— Хайде, качвайте се.

Джинива погледна отсрещния тротоар. Киш още беше там.

— Трябва да тръгвам — извика. — Ще ти се обадя. — Направи жест, сякаш говори по телефона.

Лакиша кимна смутено и извади ръката от чантичката си.

Джинива се качи отзад. Погледна през задното стъкло, Киш я гледаше мрачно.

Госпожа Бартън потегли, а баща й отново заразправя някакви глупости как веднъж нарисувал нещо за братята Колиър, Хоумър и Лангли. Живеели на Сто двайсет и осма и Пето. Били саможивци и пълни откачалки. Живеели в постоянен страх от престъпници, били се барикадирали в апартамента си, залагали капани и не изхвърляли нищичко. Единият загинал, смачкан под планина от вестници, които бил събрал. След смъртта им в жилището намерили стотици тонове боклук.

— Чували ли сте за тях? — попита Джакс.

Психоложката каза, че имала някакви спомени.

— Не — отвърна Джинива и добави мислено: „И хич не ми дреме!“.

* * *

Докато Мел Купър подреждаше уликите от взрива, Линкълн Райм преглеждаше някои от докладите, които бяха получили.

Екип от ФБР под ръководството на Делрей бе заловил Джон Ърл Уилсън, чиито отпечатъци бяха открити върху взривното устройство в тайната квартира на Бойд. Щяха да го доведат за разпит у Райм.

Телефонът на Бел иззвъня.

— Ало… Луис. Какво?

Детективът наклони главата си на една страна и се заслуша.

Луис…

Сигурно беше Мартинес, който следеше Джинива и баща й пеша, след като тръгнаха от къщата на Райм към „Лангстън Хюс“.

Не се съмняваха, че Джакс, Алонсо Джаксън, е баща на момичето, че не представлява заплаха и че терористът е работил сам, но не биваше да оставят Джинива без надзор, поне още известно време.

Нещо беше станало. Личеше по погледа на Бел. Детективът каза на Мел Купър:

— Трябва да проверим регистрацията на една кола. Бързо.

Записа номера на листче и го подаде на техника, след като затвори телефона.

— Какво е станало? — попита Райм.

— Джинива и баща й са чакали автобус пред училището. При тях спряла кола и те се качили. Луис не го очаквал и не успял да изтича достатъчно бързо, за да ги спре.

— Кола ли? Кой е карал?

— Дебела негърка. Ако съдя по описанието, май е онази психоложка, Бартън.

„Няма за какво да се тревожим — помисли си Райм. — Може би просто ги е видяла и е предложила да ги закара.“

Информацията за автомобила се появи на монитора.

— Какво е положението, Мел?

Купър се втренчи в екрана. Въведе няколко команди. Накрая погледна Райм и измърмори:

— Имаме проблем.

* * *

Госпожа Бартън караше на юг през центъра на Харлем. Движението беше натоварено. Намали скоростта, когато минаваха покрай поредната стара къща в реконструкция.

Бащата на Джинива поклати глава:

— Гледайте. — Кимна към една реклама. — Предприемачи, банки, архитекти. — Засмя се мрачно. — Обзалагам се, че нито една от тези фирми не е на чернокожи.

„Колко си жалък — помисли си Джинива. — Няма ли да млъкнеш най-после?“

Какво толкова плачеше за миналото?

Психоложката сви рамене:

— Напоследък много се работи.

Рязко зави в една уличка между стари изтърбушени сгради и някакъв изкоп.

Бащата на Джинива я погледна въпросително и госпожа Бартън обясни:

— За по-пряко.

— По-пряко ли?

— За да избегнем задръстванията.

Той се огледа и присви очи.

— Глупости.

— Татко! — извика Джинива.

— Познавам този квартал. Улицата е затворена. Разрушават една стара фабрика.

— Не — спокойно възрази госпожа Бартън, — преди няколко дни минах оттук и…

Джакс обаче с все сила дръпна ръчката спирачка и завъртя волана наляво. Колата се блъсна с трясък в една сграда.

Джакс хвана ръката на психоложката и закрещя:

— Тя е от тях, слънчице. От убийците! Бягай!

— Не, татко, полудя ли? Не може…

В този момент жената извади револвер. Насочи го към гърдите на баща й и стреля. Той се разтресе и притисна с ръце раната.

— Ох! Боже мили!

Джинива се отдръпна, но дебеланата се извъртя и насочи оръжието към нея. Точно когато дърпаше спусъка, Джакс я удари с юмрук в лицето и я зашемети. Върху Джинива се посипаха искри и барут, но куршумът не улучи. Задното стъкло се пръсна на хиляди парченца.

— Бягай, миличко! — изкрещя баща й и се свлече върху таблото.

„Хванете я, смачкайте й фасона, смачкайте кучката…“

Разплакана, Джинива се измъкна през разбитото стъкло, падна на земята, изправи се и побягна между мрачните порутени сгради.