Джефри Дивър
Дванайсетата карта (36)

36.

Докато Джинива разговаряше с баща си на горния етаж, Райм и сътрудниците му търсеха следи към евентуални обири на бижутерийни магазини.

Безуспешно.

Донесените от Делрей материали за пране на пари чрез търговия със скъпоценности бяха за дребни машинации и никоя от тях в Манхатън. В Интерпол и местните полицейски служби също нямаше нищо полезно за случая.

Криминалистът разочаровано поклати глава. В този момент телефонът иззвъня.

— Райм.

— Линкълн, Паркър се обажда.

Експертът по почерците бе анализирал бележката от тайната квартира на Бойд. С Райм размениха по няколко изречения за здравето и семействата си. Приятелката на Кинкейд, агентката от ФБР Маргарет Лукас, била добре, а също и децата им — нейната дъщеря и синът на Паркър, Роби.

Сакс също им предаде поздрави, след което пристъпиха към деловата част.

— Започнах анализа веднага щом получих сканирания текст — обясни Кинкейд. — Съставих профил на автора.

Сериозните анализатори на документи не се стараеха да отгатнат характера на хората по начина им на писане; почеркът бе важен само при установяване на автентичност. За момента обаче Райм не се интересуваше от това. Паркър Кинкейд имаше предвид езиковите особености на писмото — „странностите“, които бяха забелязали още в началото. Това можеше да се окаже много полезно при търсенето на престъпника. Бруно Хауптман, например, похитителят на бебето на Линдберг, бе заловен благодарение на морфологичния и синтактичния анализ на искането за откуп.

Кинкейд продължи с типичния си ентусиазъм:

— Установих няколко интересни неща. Бележката пред вас ли е?

— Да, гледаме я в момента.

Млада негърка, на означения прозорец на петия етаж, 2 октомври, около 08:30 часа. Видя моя микробус на товари в уличка зад Борсата на бижута. Може да се досети за плановете ми. Убий я.

Кинкейд продължи:

— За начало, авторът очевидно е чужденец. Личи от неправилния словоред и грешките. Също от начина, по който изписва датата: слага деня преди месеца. Часът също е даден по двайсет и четири часовата схема, което е рядкост в Америка. Има още нещо. Той…

— Или тя — прекъсна го Райм.

— Смятам, че е по-скоро мъж — наблегна Кинкейд. — След малко ще ви кажа защо. Най-показателно за определяне на националността му е двучленната именна родителна конструкция.

— Какво?

— Родителната конструкция, начинът за изразяване на притежание. Вашият човек е написал „моя микробус на товари“.

— Ясно.

— Това ме навежда на мисълта, че авторът е арабин.

— Арабин ли?

— Вероятността е около деветдесет процента. Родителната конструкция в арабския се нарича изафет. Притежателните фрази обикновено се образуват по схемата „колата Джон“. Тоест „колата на Джон“. В случая притежателят стои винаги на второ място. Затова пише „микробус на товари“, а не „товарен микробус“. По същия начин „борса на бижута“, вместо „бижутерийна борса“. Това се потвърждава и от липсата на неопределителен член: „уличка“ вместо „една уличка“. Това е характерно за арабите, в чийто език има само определителен член. Е, същото важи и за уелския, но се съмнявам вашият човек да е от Кардиф.

— Браво, Паркър — похвали го Сакс. — Изненадваш ни с познанията си.

От високоговорителчето се чу тих смях:

— През последните години всички в моя бранш, щат — не щат, се ограмотиха по арабски.

— Защо смяташ, че е мъж?

— За колко престъпнички арабки си чувала?

— Не са много… Нещо друго?

— Намерете ми още текстове и ще ги сравня.

— Ще ти се обадим, ако намерим.

Райм поблагодари на Кинкейд и прекъсна връзката. Погледна таблицата, поклати глава и се изсмя мрачно.

— Какво си мислиш, Райм?

— Вече се досещате какви са плановете му, нали? — със зловещ тон попита криминалистът.

Сакс кимна:

— Не смята да ограби борсата. Иска да я взриви.

— Връзва се със сигналите за подготвяни терористични атаки срещу еврейски цели — съгласи се Делрей.

— Пазачът на хранилището ми каза, че всеки ден получават пратки от Йерусалим. Добре, да евакуираме и да претърсим борсата.

Сакс извади мобилния си телефон. Райм погледна таблицата и се обърна към Селито и Купър:

— Фалафел и кисело мляко… товарен микробус. Проучете всички ресторанти за арабска кухня около бижутерийната борса. И кой извършва доставките.

Делрей поклати глава:

— Половината град се храни с тия боклуци. На всеки ъгъл можеш да си купиш дюнер и фалафел. Тези… — Агентът замълча и с Райм се спогледаха.

— Количките!

— Вчера около музея имаше пет-шест — отбеляза Селито.

— Идеални са за наблюдение — възкликна Райм. — И отлично прикритие. Той ги снабдява всеки ден и никой не обръща внимание. Искам да разбера кой доставя храната на уличните търговци. Действайте!

* * *

Според хигиенната инспекция само две фирми имаха право да снабдяват продавачите на арабска храна около бижутерийната борса. По ирония по-голямата от тях бе собственост на двама братя евреи с близки в Израел — едва ли можеха да бъдат заподозрени.

Другата фирма не притежаваше собствени сергии, но снабдяваше няколко десетки колички за бърза храна в Централен Манхатън. Продаваха дюнери, кебап и фалафели, а също безалкохолни и баналните, но винаги доходни хотдози. Фирмата имаше ресторантче на Броуд стрийт и бе наела човек да извършва доставките из града.

Когато Делрей и още десетина полицаи се изсипаха в заведението, собствениците с готовност — почти през сълзи от уплаха — отговориха на всички въпроси. Снабдителят им се казваше Бани ад-Дахаб, саудитец с отдавна изтекла виза. Бил от Джида, а в Щатите работил за известно време като инженер. След изтичане на визата се принудил да приема всякакви предложения за работа — като готвач или снабдител на продавачите на ориенталска храна в Манхатън и Бруклин.

Бижутерийната борса бе евакуирана и претърсена, но бомба не се откри. Микробусът на Ад-Дахаб бе обявен за издирване. Според собствениците можел да е навсякъде из града; човекът сам определял работния си график.

В такива моменти на Райм му се искаше да крачи нервно из стаята. Къде, по дяволите, беше този човек? Дали в момента микробусът му сновеше по улиците пълен с експлозиви? Може би се беше отказал от бижутерийната борса и бе избрал друга мишена: синагога или бюро на „Ел Ал“?

— Докарайте ми Бойд да го притиснем — извика той. — Искам да знам къде, по дяволите, е този човек!

В този момент телефонът на Мел Купър иззвъня. Последваха го телефоните на Селито и Сакс.

Накрая стационарният апарат в лабораторията зазвъня. Обаждаха се различни хора, но новината бе една и съща. Вече знаеха къде е бомбаджията.

* * *

Беше мъртъв.

Взривът станал на кръстовището на Девето авеню и Петдесет и четвърта улица и като по чудо нямаше жертви.

Ударната вълна била насочена главно нагоре, към покрива. Прозорците се пръснали и стъклата ранили леко неколцина минувачи. Микробусът се подпалил, занесъл и се блъснал в една улична лампа. Пожарникарите от централата на Осмо авеню бързо изгасили огъня и отцепили района. Колкото до шофьора, положението му беше безнадеждно. Двете половини на тялото му лежаха на няколко метра една от друга.

Сапьорите бяха оградили района и сега основната задача на полицаите бе да чакат съдебния лекар и криминалистите.

— На какво мирише? — попита един детектив от местния участък.

Беше прежълтял и му се гадеше от миризмата, за която предполагаше, че е от обгоряла плът. Най-шокиращото бе, че миришеше вкусно.

— На дюнер — през смях отговори негов колега от сапьорите.

— Дюни-какво? — попита пооплешивелият детектив. Мислеше, че е някакво съкращение, например ШИНЕО — шибана до неузнаваемост.

— Гледай. — Сапьорът вдигна парче месо с гумените си ръкавици и го подуши. — Вкусно.

Детективът се засмя нервно, стараеше се да не повърне.

— Агнешко.

— Агне…

— Микробусът е бил натоварен с храна. Извършвал е доставки. Имало е месо, фалафели и други подобни.

— Аха.

От това на детектива не му стана по-добре.

В този момент до тях със свистене на гуми спря червено „Камаро SS“, дяволска кола. Предната броня почти се допря до жълтата ограничителна лента. От автомобила слезе червенокоса красавица, огледа местопроизшествието и кимна на детектива:

— Привет.

Докато слагаше слушалките на радиостанцията си, тя подуши въздуха, като на няколко пъти вдиша дълбоко. Кимна и заговори на микрофона:

— Още не съм започнала огледа, Райм, но по миризмата личи, че е нашият човек.

В този момент високият, пооплешивял детектив си пое дълбоко въздух и каза:

— Извинете ме за момент.

Хукна към близкото кафене, като се молеше да стигне тоалетната навреме.

* * *

Придружена от детектив Бел, Джинива слезе в лабораторията на Райм. Баща й също беше там и гледаше жално като гладно куче.

По дяволите. Тя извърна очи.

— Имам новини — обяви Райм. — Онзи, който е наел Бойд да те убие, е мъртъв.

— Мъртъв ли? Крадецът на бижута?

— Оказа се друго. Бяхме… аз бях на грешна следа. Мислехме, че иска да ограби бижутерийната борса. Оказа се, че е смятал да я взриви.

— Терористи?

Райм кимна към прозрачната папка в ръцете на Амелия Сакс. Съдържаше писмо до „Ню Йорк Таймс“. Пишеше, че взривяването на Бижутерийната борса е поредният удар на правоверните срещу ционистки Израел и неговите съюзници. Бележката до убиеца и картата на западна Петдесет и пета улица бяха на същата хартия.

— Кой е бил? — попита тя.

Опита се да си спомни дали е видяла микробус и арабин на улицата преди една седмица, но не можа.

— Нелегален емигрант от Саудитска Арабия — обясни детектив Селито. — Работил за едно ресторантче. Собствениците умряха от страх. Уплашиха се, че ги подозираме в съучастничество с „Ал Кайда“… — изкиска се — … което не е изключено. Оказа се обаче, че са чисти. Живеят тук от доста време, дори имат двама синове в армията. Все пак преживяха доста голям шок.

Амелия разказа, че бомбаджията, Бани ад-Дахаб, не бил свързан с други терористи. Бившите му приятелки и колегите му не знаели да се е срещал с подозрителни лица, а джамията, която посещавал, водела умерена политика. Сакс претърсила апартамента му в Куинс и не открила улики, свързващи го с други престъпни групи. Все пак щели да проверят и записа от телефонните му разговори.

— Ще прегледаме още веднъж уликите — обяви Райм, — но сме почти сигурни, че е работил сам. Мислим, че вече си в безопасност.

Приближи се с количката до масата и погледна няколко парчета обгорял метал и пластмаса. Обърна се към Купър:

— Запиши го в таблицата, Мел. Взривното вещество е „Товекс“, има и парчета от приемника, обвивката и детонатора. Всичко е било в кутия, адресирана до бижутерийната борса.

— Защо е избухнало предварително? — попита бащата.

Райм обясни, че е много опасно да се използват дистанционно активируеми бомби в градски условия, защото има много радиосигнали — от детонатори при разрушаване на сгради, радиостанции и много други източници.

— Може да се е самоубил — добави Селито. — Примерно ако е чул, че Бойд е арестуван, а борсата се претърсва за взривове. Осъзнал е, че рано или късно ще го хванем…

Джинива се почувства неловко. Изведнъж хората около нея се превръщаха в непознати. Причината да бъдат заедно вече не съществуваше. Колкото до баща й, той й беше по-чужд и от полицаите. Искаше й се да се върне в стаичката си в мазето при книгите и плановете си за бъдещето — за колежа, Англия, мечтите за Париж и Флоренция.

Амелия обаче я погледна изпитателно и попита:

— Какво смяташ да правиш сега?

Джинива погледна баща си. Какво щеше да стане? Бе намерила баща си, но той беше престъпник и дори нямаше право да бъде в града. Пак можеха да я пратят в сиропиталище.

Амелия погледна Линкълн Райм:

— Докато нещата не се изяснят, защо не се придържаме към досегашния план? Джинива може да остане тук известно време.

— Тук ли? — изненада се момичето.

— Баща ти ще се върне в Бъфало и ще се погрижи да уреди нещата там. Все още не знаят, че е тук.

„Изобщо не смятам да живея с него“ — помисли си Джинива, но замълча.

— Чудесна идея — възкликна Том. — Да, така ще направим — добави с глас, нетърпящ възражения. — Оставаш тук.

— Съгласна ли си? — попита Амелия.

Джинива не можеше да си обясни защо я канят. Изглеждаше й подозрително. Спомни си обаче, че подозренията я съпътстваха през целия й самотен живот. Замисли се и за друга поговорка за случаи като нейния: човек не избира родителите си.

— Разбира се — отговори.

* * *

Двама полицаи въведоха окования Томсън Бойд. Джинива пак беше в стаята си; охраняваше я Барби Линч.

Криминалистът рядко се срещаше лично с престъпниците. Той беше учен и се интересуваше от самата игра, преследването, не от личността на заподозрените. Нямаше желание да се хвали пред заловените. Не се трогваше от молби и оправдания, не се впечатляваше от заплахи.

Сега искаше да се увери, че Джинива Сетъл е в пълна безопасност. За това трябваше лично да прецени убиеца.

Бойд огледа лабораторията, апаратите, таблицата на дъската. Лицето му бе насинено от боя със Сакс и превързано.

Погледна инвалидната количка.

По лицето му не личеше емоция, нито следа от изненада или интерес. Дори когато кимна на Сакс. Сякаш бе забравил, че почти беше разбила черепа му с камък.

„Някой попитал Бойд как се чувства на електрическия стол. Той отговорил, че не изпитва нищо. Чувствал се «малко изтръпнал». След това често го повтарял. Чувствал се изтръпнал.“

— Как ме открихте? — попита той.

— По две неща — отвърна Райм. — Първо, бяхте избрали неподходяща карта таро. Асоциирах я с екзекуция.

— Обесеният. Прав сте. Не се бях замислил. Просто ми се стори най-страховита.

— Открихме ви заради навика ви — продължи Райм.

— Какъв навик?

— Подсвиркването.

— Наистина си подсвирквам. Старая се да не го правя, когато работя. Понякога обаче не мога да се сдържа. Говорили сте…

— С неколцина души в Тексас.

Бойд кимна, присви очи и погледна криминалиста; очите му бяха кървясали.

— Научили сте за Чарли Тъкър, този жалък червей. Вгорчаваше последните дни на моите хора. Разправяше им, че щели да горят в ада, врели-некипели за Исус и какво ли не.

„Моите хора…“

— Само поръчката на Бани ад-Дахаб ли изпълнявахте? — попита Сакс.

Бойд примигна удивено; това бе първата емоция, която се изписваше на лицето му.

— Как… — понечи да попита, но замълча.

— Бомбата е избухнала преждевременно. Или пък се е самоубил.

Убиецът поклати глава:

— Не, не беше камикадзе. Сигурно се е взривила предварително. Беше мърляч. Луда глава. Не правеше нещата по правилата. Сигурно я е заредил твърде рано.

— Как се запознахте?

— Той ми се обади. Научил името ми от някакъв затворник, във връзка с „Ислямска нация“.

Такава била работата. Райм се почуди как тексаският надзирател се е свързал с ислямски терористи.

— Тия араби са луди — добави Бойд. — Но плащат добре.

— Ами Джон Ърл Уилсън? Той ли ви правеше бомбите?

— Джони ли? Да. — Бойд поклати глава. — И за него ли разбрахте? Признавам, че сте добри.

— Къде е той?

— Не знам, наистина. Оставяхме си съобщения на гласова поща от улични телефони. Срещахме се в закусвални. Не сме разговаряли много.

— ФБР ще ви разпитва за Ад-Дахаб и бомбите, но ние искаме да знаем за Джинива.

— Момичето, което го е видяло да подготвя атентата.

— Искаме да знаем дали животът й още е в опасност.

Бойд поклати глава:

— Доколкото знам, Ад-Дахаб работеше сам. Предполагам, че е разговарял с близки в родината си, но не и тук. Нямаше доверие на никого.

Ту заговаряше с тексаски акцент, ту го преодоляваше, сякаш се стараеше да не се издава.

— Ако лъжете и нещо й се случи, ще се постараем да вгорчим остатъка от живота ви — предупреди Сакс.

— Как? — с искрено любопитство попита Бойд.

— Убихте библиотекаря доктор Бари. Нападнахте и се опитахте да убиете полицай. Чакат ви няколко доживотни присъди. Освен това разследваме смъртта на едно момиче вчера на Канал стрийт. Някой я блъснал пред автобуса близо до мястото, откъдето се измъкнахте от „Елизабет“. Разпитваме очевидци. Ще гниете в затвора до края на живота си.

Той сви рамене:

— Едва ли има значение.

— Нима ви е все едно?

— Вие май не ме разбирате. Това не ме учудва. Разберете, не ми дреме, че ще ме тикнат в затвора. Все едно ми е. Нищо не можете да ми направите. Аз вече съм мъртъв. Не ми дреме дали ще убия някого, човешкият живот няма никакво значение за мен. — Бойд погледна Амелия Сакс. — Виждам как ме гледате. Сигурно се чудите какво е това чудовище, което стои пред вас. Истината е, че вие ме направихте такъв.

— Ние ли?

— О, да, госпожо… Нали знаете какво работех.

— Екзекутор — намеси се Райм.

— Точно така. Нека да ви кажа нещо за тази професия. Можете да намерите имената на всеки човек, екзекутиран законно в Съединените щати. Броят е голям. Можете да намерите имената на всички свещеници, които са чакали до полунощ, в случай че осъденият поиска да се причести. Можете да намерите имената на всички жертви на тези престъпници и на най-близките им хора. Знаете ли обаче кое име не можете да узнаете отникъде?

Той огледа полицаите в стаята:

— Нашите имена, на хората, които натискат копчето. На екзекуторите. Никой не се сеща за нас. Всички се тревожат как смъртното наказание се отразява на близките на осъдените. На обществото. На семействата на жертвите. Да не говорим за човека, когото убиват като куче. Никой обаче не се замисля за палача. Никой не се интересува какво става с нас.

С дни живеем сред нашите хора, осъдените на смърт. Опознаваме ги. Разговаряме с тях. За всичко под слънцето. Някой чернокож те пита защо бял, който е извършил същото престъпление като него, получава доживотна или дори по-лека присъда. Някой мексиканец се кълне, че не е извършил изнасилването и убийството, за които са го осъдили. Той просто си е купувал бира, когато полицията го е хванала, и дори не е разбрал как се е озовал на електрическия стол. След една година правят ДНК тест и откриват, че са убили невинен човек. Сблъскваш се с това всеки ден. Уважаваш ги, защото те уважават. Опознаваш ги. И после… после ги убиваш. Сам-самичък. Със собствените си ръце натискаш копчето, завърташ ключа… Това те променя. Има един израз. „Жив мъртвец“. Имат предвид затворника. Но всъщност това сме ние. Палачите. Ние сме живите мъртъвци.

— Ами приятелката ви? — промълви Сакс. — Как можахте да я застреляте?

Бойд замълча. За първи път лицето му помръкна.

— Поколебах се за този изстрел. Надявах се да почувствам нещо, което няма да ми позволи да я прострелям. Да почувствам, че тя означава много за мен. Щях да я оставя и да се спасявам сам. Но… — Поклати глава. — Това не стана. Погледнах я и не почувствах нищо. Помислих си, че има смисъл да я прострелям.

— Ами ако децата бяха там — потресено попита Сакс. — Щяхте ли да простреляте някое от тях, за да улесните бягството си?

Той се замисли за миг.

— Това може би щеше да подейства, нали? Щяхте да спрете, за да спасите детето и нямаше да ме подгоните. Както обичаше да казва баща ми, „всичко е въпрос на мащаб“.

Лицето му се проясни, сякаш най-после бе получил отговор на някакъв важен въпрос, дилема, която го е измъчвала дълго време.

„Обесеният… Картата често предсказва примирение, край на борбата, приемане на действителността.“

Бойд погледна Райм:

— Сега, ако нямате нищо против, бих искал да се връщам у дома.

— У дома?

Той ги изгледа странно.

— В затвора, разбира се.

Какво друго би могло да бъде?

* * *

Баща и дъщеря излязоха от метрото на Сто трийсет и пета улица и тръгнаха към гимназия „Лангстън Хюс“.

Джинива не искаше баща й да идва, но той настоя да я пази и Райм и Бел го подкрепиха.

„Освен това — размишляваше тя, — утре трябва да е в Бъфало, ще го изтърпя час-два.“

Той кимна към станцията на метрото:

— Обожавах да пиша върху вагоните. Боята хващаше добре. Много хора виждаха надписите ми. През седемдесет и шеста изрисувах цял вагон, от край до край. Тази година празнуваха двестагодишнината от независимостта. В залива имаше много кораби. На един от тях имаше мой надпис, показаха го пред Статуята на свободата. — Той се засмя. — Чух, че от пътното оставили надписа ми върху вагона цяла седмица, преди да го заличат. Може би не са имали време, но ми се иска да вярвам, че на някого му е харесало и затова са го оставили малко повече от обикновеното.

Джинива изръмжа. И тя имаше какво да му разкаже. Отсреща беше сградата, където бе работила, когато я уволниха. Как би реагирал баща й, ако научи, че е чистила надписи от стените? Може би дори бе заличила някой от неговите. Изкушаваше се да му каже. Но замълча.

При първия уличен телефон на булевард „Фредерик Дъглас“ Джинива спря и бръкна в джоба си за монети. Баща й й подаде мобилния си.

— Остави.

— Не, вземи го.

Тя отказа, пусна няколко монети и се обади на Лакиша. Баща й прибра телефона си и се отдалечи; приличаше на малко дете пред магазин за бонбони.

Тя му обърна гръб, когато приятелката й се обади.

— Ало?

— Киш, аз съм, Джен.

— Дявол го взел, момиче, къде се затри? Не съм спряла да зяпам телевизора, надявах се да те видя.

— Всичко свърши, Киш.

Тя обясни за бижутерийната борса и планирания атентат.

— Така значи? Мамка му. Терористи. Тръпки да те побият. Добре ли си?

— Всичко е точно. Наистина.

Джинива чу друг глас, мъжки; говореше нещо на приятелката й, която за момент постави ръка на слушалката.

Спореха за нещо.

— Слушаш ли, Киш?

— Да.

— Кой е там?

— Никой. Къде си сега? Махна ли се от ония катакомби?

— Пренесох се у полицая с инвалидната количка и приятелката му.

— Там ли си сега?

— Не, в центъра. Отивам на училище.

— Сега ли?

— Искам да си видя домашните.

След кратка пауза Лакиша заяви:

— Слушай, ще дойда в училището. Искам да те видя, момиче. Кога ще си там?

Джинива погледна баща си, който стоеше наблизо с ръце в джобовете; все още оглеждаше улицата. Реши да не споменава за него пред Киш или когото и да било другиго, поне засега.

— Да го отложим за утре, Киш. Нямам време.

— Мамка му, момиче.

— Наистина. По-добре утре.

— Както кажеш.

Връзката прекъсна. Джинива остана още няколко секунди; не й се искаше да се връща при баща си.

Накрая затвори и пак тръгнаха към училището.

— Знаеш ли какво е имало там, на три или четири пресечки? — попита той и посочи на север. — „Кварталът на копнежа“. Виждала ли си го?

— Не — измърмори тя.

— Някой ден ще те заведа. Преди сто години един предприемач, някой си Кинг, построил три големи блока и много къщи. Наел трима от най-добрите архитекти в страната и им казал да действат. Хубави къщи. Официалното название било Образцови жилища „Кинг“, но го прекръстили на „Квартал на копнежа“, защото били толкова хубави, че хората копнеели да живеят там. Уилям Ханди е живял там известно време. Знаеш ли го? Бащата на блуса. Най-великият композитор на всички времена. Тук веднъж направих една рисунка. Разправял ли съм ти? Отидоха ми десет спрея. Два дни си играх. Портрет на самия Ханди. Снимаха я за „Таймс“. — Той кимна на север. — Беше ей там…

Тя спря и сложи ръце на кръста си.

— Стига!

— Какво има, Джини?

— Просто млъкни. Не искам да те слушам.

— Ама…

— Тези глупости не ме интересуват.

— Знам, че ми се сърдиш, скъпа. Разбирам те. Виж, наистина сгреших. Но това е минало. Сега съм друг човек. Всичко ще се промени. Никога няма да те пренебрегвам пак, както направих заради майка ти. За теб трябваше да се грижа, не да ходя в Бъфало.

— Не! Ти нищо не разбираш! Не става дума за миналото. Просто не искам да съм част от скапания ти свят. Не ме интересува тоя квартал. Не ме е грижа за блуса и джаза. Нито за Харлемския ренесанс. Мразя Харлем. Тук има само стрелби, наркотици и изнасилвания, евтини курви и джебчии. Момичетата се интересуват само от парцалки и прически. Освен това…

— И на Уолстрийт има мошеници, и в Ню Джърси има мафия, и в Уестчестър има мизерия.

Тя продължи, сякаш не го чу:

— Момчетата само си мислят кое момиче да вкарат в леглото си. Пълно е с глупаци, които говорят като малоумни. И…

— Какво му е на афроамериканския?

Тя се изненада:

— Откъде знаеш това?

Баща й никога не беше говорил на негърски жаргон — бе получил добро образование (поне преди да започне „кариерата“ си в похабяването на обществена собственост). Повечето чернокожи обаче не знаеха официалното название на жаргона си — афроамерикански английски.

— В затвора завърших гимназия и колеж.

Тя не коментира.

— Учих главно литература и филология. Няма да ми помогне да си намеря работа, но това ми беше интересно. Винаги съм обичал да чета книги, знаеш го. Учих литературен английски, но също и жаргон. Не виждам нищо лошо в него.

— Ти ли ми го казваш? Самият ти не го говориш.

— Не съм израснал с него. Както не съм говорил френски или мандинго.

— Писна ми от хора, които не могат да приказват правилно.

Баща й сви рамене:

— Много от тези думи идват от староанглийски корени. Използвали са се и в кралското семейство. В преводи на Библията. Това не са негърски думи. Някои се срещат в произведенията на Шекспир.

Тя се изсмя:

— Опитай се да си намериш работа, ако говориш жаргон.

— Добре, ами ако си французин или руснак и кандидатстваш за същата работа? Дали шефът ще им даде шанс, ще се поинтересува дали са добри работници, дали са интелигентни, дори да говорят по-различно английски? Може би проблемът е, че шефовете използват езика като повод да не наемат някого. — Той се засмя. — През следващите години на нюйоркчани ще им се налага да разбират испански и китайски. Защо не и негърски?

Логиката му я ядоса още повече.

— Аз обичам нашия език, Джини. Звучи ми съвсем естествено. Кара ме да се чувствам у дома. Виж, имаш право да ми се сърдиш за онова, което направих. Но не за това кой съм и откъде произхождам. Това е моят дом. И знаеш ли какво прави човек с дома си? Променя, което може, и се научава да се гордее с него.

Джинива затвори очи и закри лицето си с ръце. През всичките тези години бе мечтала да има поне един близък човек до себе си — не цели двама родители, но поне един човек, който да я чака вкъщи, да й помага за домашните, да я буди сутрин. Когато видя, че това няма да стане, тя успя да уреди живота си и постепенно се опитваше да се измъкне оттук. Сега този човек от миналото идваше и се опитваше да я върне в блатото.

— Аз не искам това — прошепна тя. — Искам нещо повече от тази проклета свинщина.

Махна към улицата.

— О, Джинива, разбирам те. Само се надявам да изживеем заедно няколко щастливи години тук, преди да поемеш по широкия свят. Дай ми шанс да се реванширам за онова, което ти причинихме, аз и майка ти. Ти заслужаваш по-добро бъдеще… Но миличка, посочи ми поне едно място, което да е съвършено. — Той се засмя и премина на жаргон. — Казваш, че тук е свинщина. Да, така е, мамка му. Ама навсякъде има свинщина, скъпа. Къде няма?

Баща й я прегърна през рамото. Джинива настръхна, но не се опита да го отблъсне. Заедно тръгнаха към училище.

* * *

Лакиша Скот седеше вече половин час на една пейка в парк „Маркъс Грейви“. Беше дошла направо от ресторанта, където работеше.

Запали още една „Мерит“ и се замисли: някои неща правим, защото искаме, а някои — защото трябва. За да оцелеем.

Сега тя правеше нещо, което трябваше да направи.

Защо, по дяволите, Джинива не си призна, че смята да се махне завинаги от града?

Сигурно заминаваше за Детройт или Алабама.

Можеше да каже поне: „Съжалявам, Киш, вече няма да се виждаме. Завинаги. Чао“.

Така нямаше да има проблем.

Защо, защо, защо?

Джен й беше казала къде отива. Сега Киш нямаше начин да се размине с приятелката си. По телефона се постара да звучи нормално, та Джинива да не заподозре нещо. Сега обаче, в парка, тя изпита тъга.

„Леле, колко е гадно.

Ама няма как“

Някои неща се налага да направим…

„Стига бе — рече си Киш. — Забрави. Стига си киснала тук. Действай…“

Смачка цигарата и излезе от парка. Тръгна по „Малкълм Екс“, покрай наредените една до друга църкви, бяха навсякъде. На Възнесението, на Витлеемското общество, Църква на ефеските адвентисти, баптистки — те бяха най-много. Имаше една-две джамии, синагога.

Имаше и много магазини: „Папая кинг“, билкова аптека, магазин за фракове под наем, бюро за осребряване на чекове. Мина покрай малък автосервиз; собственикът седеше отвън и държеше два залепени с тиксо микрофона на диспечерската радиостанция, чиито дълги кабели се скриваха в тъмното помещение отзад. Той й се усмихна любезно. Лакиша им завиждаше: на свещениците в мрачните преддверия на храмовете под неонови кръстове, на безгрижните продавачи, които пъхаха топли кренвирши в меки питки, на дебелака с евтиния стол и прецакания микрофон.

Не предаваха никого.

Не бяха изменили на най-добрата си приятелка.

Лакиша направи голям балон с дъвката и стисна чантичката си с дебелите си пръсти с лакирани в черно и жълто нокти. Три доминиканчета се опитваха да я задяват.

— Ей, шшш.

Нарекоха я „сладурана“, нарекоха я „парче“.

— Ей, шшш.

Киш бръкна в чантичката си и стисна автоматичния нож. Изкушаваше се да им го покаже, само да ги сплаши, но се отказа. В училището я чакаха достатъчно неприятности.

— Ей, шшш.

С треперещи ръце отвори дъвките. Лапна две и се опита да се вбеси.

„Ядосай се, момиче. Помисли си за всичко, с което те дразни Джинива, всичко, което тя има, а ти никога няма да притежаваш.“ Тая кучка бе толкова умна, че това я обиждаше, идваше на училище всеки божи ден, поддържаше фигурата си на бяла кокона, без да изглежда като болна от СПИН, устояваше на момчетата и поучаваше другите момичета, сякаш им беше майка.

Сякаш бе нещо повече от тях.

Да, ама не беше. Джинива Сетъл бе обикновено дете с разбито семейство.

Беше една от тях.

Как само можеше да те погледне в очите и да каже: „Ти можеш, момиче, можеш да се измъкнеш оттук, светът е пред теб“.

„Не, кучко, понякога не можеш. Понякога не е по силите ти. Понякога някой трябва да ти помогне. Трябва ти някой с кинти, някой да те пази.“

За момент гневът й срещу Джинива се разгоря и тя още по-силно стисна презрамката на чантичката си.

Но не можеше да го задържи. Гневът изчезна, разнесе се като бебешката пудра, която поръсваше върху дупенцата на братовчедчетата си.

Когато минаваше покрай „Линъкс терас“, на път към училището, Лакиша си даде сметка, че не може да разчита на гнева или на оправдания.

Можеше да разчита само на оцеляването. Понякога човек трябва да се погрижи сам за себе си и да поеме ръката на онзи, който предлага да му помогне.

Някои неща правим, защото трябва…

Това беше едно от тях.