Джефри Дивър
Дванайсетата карта (31)

31.

Лон Селито стегна бронираната си жилетка и се качи на втория етаж с още четирима полицаи.

Задъха се от качването и спря да си поеме въздух. Колегите му заеха позиции пред вратата на апартамента и изчакаха Хауман да съобщи, че електричеството е прекъснато — не искаха повече токови удари.

Докато чакаха, дебелият детектив водеше вътрешен дебат.

„Готов ли си? Помисли си пак. Сега е моментът да решиш. Оставаш или пак ще се огънеш?“

Туп, туп, туп…

Спомни си кръвта, куршумите с иглички. Очите, които в един момент бяха изпълнени с живот, а в следващия помътняха. Паническият страх пред къщата на „Елизабет“, гърмежа на револвера, Амелия Сакс… която приклекна и зае позиция за стрелба, а куршумът я посипа с мазилка от близката стена.

Куршумът от собствения му проклет револвер!

„Какво ставаше? — запита се той. — Нима изпускам нервите си?“

Подсмихна се при мисълта за нервите на Линкълн Райм, които наистина бяха изпуснати. „Райм дяволски добре се справя с положението. Защо да не мога и аз?“

Това беше основният въпрос сега, защото, ако пак се изложеше, можеха да загинат хора. Опасността беше голяма.

Ако се огънеше, с кариерата му беше свършено, но поне нямаше да застраши ничий живот.

„Ще се справя ли?“ — запита се той.

— Детективе, влизаме след трийсет секунди — съобщи командирът на екипа. — Ще разбием вратата, ще влезем и ще обезопасим апартамента. След това можете да се погрижите за уликите. Така устройва ли ви?

„Да или не? — питаше се лейтенантът. — Можеш да се откажеш. Това ще е краят. Можеш да върнеш значката си и да постъпиш като консултант в охраната на някоя фирма. Ще получаваш двойно по-висока заплата.

И вече няма да рискуваш живота си.“

Туп, туп, туп…

„Никога повече няма да виждаш как животът напуска нечии очи.“

Туп…

— Съгласен ли сте? — повтори другият полицай.

— Не — прошепна Селито. — Не.

Командирът на екипа се намръщи.

— Разбийте вратата, но аз ще вляза първи — нареди детективът.

— Ама…

— Нали чухте детектив Сакс — прекъсна го Селито. — Този убиец не действа сам. Трябва да се доберем до негодника, който го е наел. Знам какво да търся и мога да запазя уликите, ако той се опита да ги заличи.

— Изчакайте да се посъветвам с шефа — измърмори полицаят; в гласа му звучеше съмнение.

— Полицай, това е заповед. Аз съм най-старши тук.

Командирът погледна помощника си и двамата вдигнаха рамене.

— Това е ваше… решение.

Последната дума прозвуча по-скоро като „погребение“.

— Влизаме веднага щом спрат тока — обяви командирът на групата и сложи противогаза си.

Всички, включително Селито, последваха примера му. Той стисна пистолета на Сакс — държеше пръста си далеч от спусъка — и се приближи до вратата.

От слушалките се чу:

— Прекъсваме тока. Три… две… едно. Действай.

Командирът потупа по рамото полицая, който държеше тарана. Едрият мъжага го залюля и с трясък разби вратата.

Изпълнен с адреналин, с единствената мисъл за престъпника и уликите, Селито нахълта, следван от другите полицаи, които го прикриваха. Отваряше вратите по ред. Вторият екип влезе от кухнята.

От Бойд нямаше и следа. Малкият телевизор бе включен на някакъв сериал — оттам идваха детските гласове. Най-вероятно това беше източникът на топлината и шума в апартамента.

Най-вероятно…

А може би не.

Селито влезе в малкия хол и се огледа. След като не видя никого, се приближи до бюрото на Бойд, покрито с всякакви предмети: листа, боеприпаси, няколко плика, жици, часовниково устройство, буркани с течност и бял прах, транзистор, въже. Като използваше кърпичката си, внимателно отвори шкафа до бюрото, за да провери за клопки. Вътре имаше още буркани и кутии, още два револвера. Няколко пачки банкноти — около 100 000 долара според бързата му преценка.

— Тук е чисто — извика един полицай.

От друга стая се чу същото. Накрая командирът на групата се обади по радиостанцията:

— Екип А до Командния пункт. Всичко е чисто.

Селито се засмя с глас. Най-после бе преодолял терзанията си.

„Само не се самозабравяй — рече си и прибра глока на Сакс. — Имаш задача, действай. Трябва да запазиш проклетите улики.“

Огледа се и си даде сметка, че нещо не е наред.

Какво?

Погледна кухнята, коридора, масата. Кое беше толкова странно? Имаше нещо подозрително.

Изведнъж се досети.

Транзисторът!

„Кой произвежда вече такива неща? Вече всички слушат дискове.“

По дяволите, бомба! До транзистора имаше голям буркан със стъклен похлупак като онези, в които се съхранява киселина; помнеше ги от уроците по химия в училище.

— Божичко!

Клопка…

„Как се задейства?“ — запита се той.

Понеже беше в задната част на бюрото, повечето улики можеха да се вземат, без да се бута устройството. Бойд вероятно бе заредил някакъв детектор за движение, но го беше свързал и с часовников механизъм. Колко време оставаше, преди да се взриви? Минута, две?

Селито грабна транзистора, изтича в банята и го сложи в мивката.

— Какво…? — понечи да попита един от полицаите.

— Има бомба! Всички навън!

Детективът свали противогаза си.

— Излизай! — изкрещя полицаят, но Селито не му обърна внимание.

Когато някой прави взривно устройство, обикновено не си дава труд да заличава отпечатъците си, защото при експлозията уликите се унищожават. Вече знаеха за Бойд, но можеше да има отпечатъци от поръчителя или съучастника.

— Извикайте сапьорите — предаде някой.

— Тихо! Не ме разсейвайте.

Транзисторчето имаше копче за изключване, но той не вярваше да се дезактивира от него. Детективът потрепери и обърна черната пластмасова кутия.

Колко още, колко още?

Колко време бе предвидил Бойд, за да влезе в апартамента си и да обезвреди устройството?

Трийсет секунди? Десет?

Селито отвори транзисторчето и видя пръчка динамит — не пластичен експлозив, но достатъчно да му откъсне ръката или да го ослепи. Нямаше екранче. Само на кино бомбите са свързани с електронни часовници, които отброяват оставащите секунди. Истинските взривни устройства се активират от микрочипове без показатели за времето. Селито придържаше динамита с нокътя си, за да не заличи отпечатъците. Започна да развива взривателя.

Почуди се какви допълнителни мерки е взел престъпникът (сериозните бомбаджии слагат и втори детонатор, в случай че някой като Селито се опита да обезвреди устройството им).

Накрая той отдели взривателя от динамита.

Нямаше втори детонатор…

Взривът отекна в тясното помещение.

— Какво беше това? — извика Бо Хауман. — Изстрел ли беше? Стреля ли някой? Всички да докладват!

— Експлозия в банята на апартамента — обади се някой. — Извикайте бърза помощ!

— Спокойно, спокойно. Всичко е наред. — Селито пусна студена вода върху опарените си пръсти. — Дайте ми само лепенка.

— Вие ли сте, лейтенант?

— Да. Детонаторът се взриви. Бойд беше заредил бомба, за да заличи уликите. Успях да спася повечето… — Той притисна пръстите си под мишницата. — По дяволите, боли.

— Голяма ли е бомбата? — попита Хауман.

Селито погледна към бюрото в другата стая.

— Достатъчно голяма, за да пръсне един буркан с няколко литра сярна киселина. Има и бурканчета с бял прах, предполагам цианкалий. Щеше да унищожи повечето улики… и всеки, който се намира наблизо.

Неколцина спецполицаи го изгледаха с благодарност.

— Човече, искам лично да си поговоря с тоя негодник — измърмори един.

С типичното си спокойствие Хауман попита:

— Някакви следи от престъпника?

— Никакви. Инфрачервените детектори са засекли хладилника, телевизора и напечени от слънцето плоскости — докладва един полицай.

Селито огледа стаята и се обади:

— Хрумна ми нещо, Бо.

— Казвай.

— Бързо да поправим вратата. Ще остана вътре с двама от хората ти. Всички други да се скрият. Изглежда тъкмо е подготвял друга бомба. Скоро може да се върне. Тогава ще го пипнем.

— Разбрано, Лон. Да действаме. Кой разбира от дърводелство?

— Аз ще го направя — предложи услугите си Селито. — Това ми е хоби. Само ми намерете инструменти. И какъв е тоя ударен отряд, като няма една лепенка?

* * *

Амелия Сакс стоеше на улицата на няколко пресечки от апартамента на Извършител 109 и слушаше предаването по радиостанцията. Явно планът й със Селито бе проработил — дори по-добре, отколкото очакваше. Не знаеше какво точно е станало, но беше ясно, че е постъпил храбро, и гласът му звучеше уверено.

Чу също какво е замислил — да се скрият и да издебнат престъпника в скривалището му. Тя се обади, че ще предупреди жителите на още няколко къщи и ще се върне при колегите си. Почука на една врата и каза на жената, която й отвори, да не излиза от вкъщи, докато не съобщят, че полицейската акция е свършила.

— Опасно ли е? — тревожно попита жената.

Сакс издекламира стандартното обяснение, че няма от какво да се страхува, че просто вземат мерки за сигурност и така нататък. Едно от основните качества на полицая е умението да общува с цивилни. Понякога това е основното. Сакс отбеляза, че е видяла няколко играчки в двора и попита дали децата са си вкъщи.

В този момент някой излезе от една странична уличка. Вървеше бавно, с наведена глава към апартамента и носеше шапка и дълго палто. Не можеше да види лицето му.

Брюнетката говореше загрижено:

— Само с приятеля ми сме тук. Децата са на училище. Обикновено се прибират сами, но дали не е по-добре сега да отидем да ги вземем?

— Госпожо, какъв е онзи човек?

Жената излезе на прага и погледна.

— Онзи ли?

— Познавате ли го?

— Ами, да. Живее ей там.

— Как се казва?

— Дари Тан.

— О, китаец ли е?

— Май да. Или пък японец.

Сакс се успокои.

— Да не е направил нещо? — попита жената.

— Не. А за децата, може би ще е по-добре…

„Мили боже…“

Амелия Сакс надникна зад жената през отворената врата на отсрещната стая, в която извършваха ремонт. На стената бе изрисуван анимационен герой. Тигър от филмчето „Мечо Пух“.

Беше със същия цвят като люспите, които бе намерила в Харлем пред дома на лелята на Джинива. Яркооранжев.

Сакс бързо огледа антрето. Върху стар вестник бяха оставени чифт кафяви обувки. Етикетът се виждаше: „Бас“, размер 11.

Амелия Сакс изведнъж си даде сметка, че споменатият приятел е самият Томсън Бойд и че апартаментът на няколко пресечки оттук не е жилището му, а друга тайна квартира.

В момента беше празен, защото престъпникът бе в истинската си къща.