Джефри Дивър
Дванайсетата карта (30)

30.

Десетина полицаи от специалния отряд заеха позиции около шестетажната сграда, където се намираше апартаментът на Томсън Бойд, на Четиринайсета улица в Астория, Куинс.

Сакс, Селито и Бо Хауман стояха на набързо организирания команден пункт зад микробус без отличителни знаци.

— На мястото сме, Райм — прошепна Сакс по радиостанцията.

— Добре, но той там ли е? — раздразнено попита криминалистът.

— Имаме екип за наблюдение. Чакай. Сега ще докладват.

Един полицай от Отряда за откриване и наблюдение се приближи.

— Видяхте ли какво има вътре? — попита Хауман.

— Не можем, сър. Закрил е прозорците.

Полицаят обясни, че са се промъкнали колкото са могли до предните прозорци; отзад също имало екип.

— Чухме гласове, шуртене на вода. Предполагаме, че има деца.

— Деца, по дяволите! — измърмори Хауман.

— Може да е от телевизор или радио, не мога да определя.

Хауман кимна и заговори по радиостанцията:

— Команден пункт до Екип за наблюдение две. Докладвай.

— Екип две. Има малка пролука покрай щората. Не се вижда много. Изглежда в задната спалня няма никого. Видното поле обаче е много стеснено. Отпред свети. Чуват се гласове. Музика.

— Виждат ли се деца, играчки?

— Не, но имаме само десетградусова видимост към стаята.

— Движение?

— Не.

— Прието. Инфрачервени лъчи?

С помощта на ИЧ-детектора можеха да определят местоположението на хора, животни и други източници на топлина в апартамента. Трети техник от отряда за наблюдение бе насочил уреда към сградата и нагласяше настройките му.

— Има сигнали, но прекалено слаби, за да засечем източника — докладва той.

— Шумове?

— Скърцане и бръмчене. Вероятно от сградата, електроуреди, водопровода. Може да е от ходене или преместване на предмети. Приемаме, че е там, но не мога да определя къде. Всичко е замаскирано.

— Добре, продължавайте наблюдението. Край.

Сакс се обади по радиостанцията:

— Райм, чу ли?

— Как бих могъл? — нервно отвърна той.

— Мислят, че в апартамента има някого.

— Само престрелка ни липсваше — измърмори той; при насилствено нахлуване се унищожават най-много веществени доказателства. — Трябва да запазим колкото се може повече улики. Това може да се окаже единственият ни шанс да се доберем до поръчителя или съучастника му.

Хауман погледна към апартамента. Не изглеждаше доволен и Сакс — любителката на ударните акции — му влизаше в положението. Операцията щеше да е трудна, имаха нужда от много хора. Апартаментът имаше два предни прозореца и четири странични с изглед към тъмен двор. Бойд можеше да скочи от някой и да избяга. Съседната сграда беше близо — лесно можеше да се прехвърли на покрива й. Имаше удобни укрития, от които можеше да стреля по всеки отдолу. От другата страна на улицата, срещу апартамента на убиеца, имаше други къщи. Ако се стигнеше до престрелка, имаше опасност някой рикошет да убие случаен минувач. Бойд можеше умишлено да обстрелва тези сгради, за да отвлече вниманието на полицията. Сакс си спомни, че той е готов да стреля по цивилни. Нямаше причина да не прибегне към това и сега. Преди акцията трябваше да евакуират жителите на околните къщи.

Хауман заговори по радиостанцията:

— Току-що ми докладваха от коридора. Няма камери като пред квартирата на „Елизабет“. Няма как да ни усети. — Добави мрачно: — Освен ако не е измислил друг начин. В такъв случай вече знае, че сме тук.

Сакс чу учестено дишане зад себе си и се обърна. Лон Селито наблюдаваше апартамента; беше навлечен с бронежилетка и разсеяно поглаждаше ръкохватката на револвера си. Той също изглеждаше загрижен. Сакс обаче знаеше, че не трудностите на акцията го тревожат. Изглеждаше нервен. Като старши детектив нямаше причини да го включват в ударния отряд. Всъщност, предвид размерите и лошите му умения на стрелец, имаше всички основания да не го включват.

Това обаче нямаше нищо общо с причината да е тук. Той пак вдигна ръка към бузата си. Сакс си спомни инцидента с револвера му и убийството на библиотекаря и разбра. За Лон Селито бе настъпило юмручно време.

Това беше израз на баща й, който бе извършил безброй смели постъпки, но най-храбро се държа при отчаяната си борба с рака, който сложи край на живота му, но не успя да сломи духа му. Дъщеря му вече бе постъпила в полицията и той често я съветваше. Веднъж й беше казал, че има моменти, когато си изправен сам пред опасността и трябва да се справиш без чужда помощ.

„Наричам го «юмручно време», Ейми. Трябва да се биеш със зъби и нокти. Може да е срещу престъпник, може да е срещу твой колега. Може да е срещу цялото полицейско управление.

Най-трудно е, когато трябва да се бориш със себе си.“

Селито знаеше какво трябва да направи. Той трябваше да е първият, който ще нахълта в апартамента.

След случката пред музея обаче страхът го парализираше.

Юмручно време… Щеше ли да издържи?

Хауман раздели ударния отряд на три групи. Изпрати неколцина от хората си да спрат движението по улицата и да не пускат външни лица в сградата — а също да заловят Бойд, ако случайно излезе, без да подозира за акцията. Един полицай се качи на покрива. Други влязоха в съседния апартамент, в случай че и тук имаше таен проход.

Хауман погледна Сакс.

— Идваш ли с нас?

— Да, някой трябва да запази уликите. Още не знаем кой е наел този негодник.

— В кой отряд искаш да бъдеш?

— В предния.

— Значи с Дженкинс.

— Слушам.

Сакс обясни за отсрещните къщи и предупреди, че престъпникът може да стреля по цивилни. Хауман кимна:

— Някой трябва да евакуира хората или поне да ги предупреди да не стоят по прозорците и да не излизат.

Разбира се, нямаше доброволци за тази задача. Все едно да попиташ банда пирати кой иска да е корабен готвач.

— Мамка му — обади се Селито. — Подходяща задача за старец като мен.

Сакс го погледна. Детективът не издържа изпитанието. Огъна се. Той се опита да се засмее небрежно, но това бе най-тъжната усмивка, която беше виждала.

Командирът на специалния отряд заповяда по радиостанцията:

— Всички екипи да заемат позиции. Наблюдателите да сигнализират за всяка промяна на положението.

— Прието.

— Влизаме, Райм — обади се Сакс по своята радиостанция. — Ще се свържа пак, когато има резултат.

— Добре — напрегнато отвърна той.

Не каза друго, но тя знаеше, че не одобрява участието й в ударни акции. Все пак я разбираше — как побесняваше, ако някой случаен минувач или дете пострада, колко важно бе за нея хора като Томсън Бойд да бъдат спрени. Това бе в природата й, затова Райм не настояваше да стои настрана в моменти като сегашния.

Но не я и насърчаваше.

Заеха позиции и тя престана да мисли за Райм.

Сакс и Селито тръгнаха заедно: тя — към тайната квартира на престъпника, той — да предупреди хората от съседните къщи. Пресилената усмивка на лейтенанта бе изчезнала. Лицето му беше подпухнало и осеяно с капчици пот. Той ги избърса и пак потърка бузата си.

— Проклета жилетка — измърмори. — Ще се сваря.

— И аз ги мразя.

Продължиха с равномерни крачки в прохода зад сградата на Бойд. Другите членове на отряда вече се виждаха. Изведнъж тя хвана Селито за ръката и го дръпна встрани.

— Някой ни гледа…

Препъна се в един плик с боклук и падна, като удари коляното си. Присви болезнено очи и притисна крака си.

— Добре ли си?

— Добре съм. — Тя се изправи, като се намръщи от болка и вдигна радиостанцията си пред устата. — Пет осем осем пет. Видях движение на прозореца на втория етаж, зад сградата. Наблюдатели, потвърдете.

— Нищо подозрително. Това е един от нашите.

— Прието. Край.

Сакс тръгна с накуцване към сградата.

— Амелия, ранена си.

— Нищо ми няма.

— Кажи на Бо.

— Няма проблем.

Най-близките й колеги — Райм, Купър, Селито — знаеха за артрита й, но никой друг. Тя добре прикриваше болестта си, понеже се опасяваше да не я прехвърлят на чиновническа длъжност. Сега извади от джоба си шишенце с обезболяващи, отвори го и глътна няколко хапчета.

Гласът на Бо Хауман се чу от радиостанцията:

— Всички по местата.

Сакс тръгна към предния отряд, но куцаше още по-силно.

Селито я дръпна.

— Не можеш да отидеш.

— Няма да ми се наложи да тичам, Лон. Моята задача е само да запазя уликите.

Детективът погледна микробуса, с надеждата да обсъди проблема с някого, но всички вече бяха на позиции.

— Мина ми — увери го тя и пак закуцука.

Един от полицаите в челния отряд й прошепна:

— Готова ли сте, детектив?

— Да.

— Не, не е готова — намеси се Селито. — Тя ще отиде да предупреди цивилните. Идвам на нейно място.

— Вие ли?

— Да, аз. Някакъв проблем?

— Не, сър.

— Лон — прошепна тя, — добре съм.

— Достатъчно разбирам от криминалистика, за да запазя местопрестъплението — сопна се дебелият детектив. — Райм от години ми промива мозъка със своите правила.

— Няма да се налага да тичам.

— Да, може би, но как ще залегнеш, ако открие огън?

— Все ще успея.

— Това е заповед, детектив.

Тя го изгледа мрачно. Но колкото и непокорна да беше, „Дъщерята на стражаря“ знаеше мястото си в полицейската йерархия.

— Добре… — съгласи се неохотно. — Само вземи това.

Подаде му глока си и един резервен пълнител и взе револвера му.

Селито погледна тежкия черен пистолет. Боравенето с него бе изключително деликатно. Една грешка като на улица „Елизабет“ и можеше да рани себе си или колега. Селито пак потърка бузата си, погледна апартамента и бързо закрачи към другите.

Сакс пресече улицата, хвърли бърз поглед назад и пак продължи към отсрещните къщи.

Вече не куцаше.

Всъщност нищо й нямаше. Единственото, за което страдаше, бе, че не може да участва в акцията. Обаче трябваше да симулира. Заради Лон. Не се сещаше за друг начин да го спаси, освен да го принуди да участва в ударния отряд. Бе обмислила рисковете, но реши, че няма голяма опасност да пострада или да нарани някого — имаха достатъчно хора, всички носеха бронежилетки и престъпникът не подозираше, че са го открили. Селито също вече внимаваше — личеше по предпазливостта му, когато взе пистолета — и бдителния му поглед към апартамента на убиеца.

Трябваше да му помогне да преодолее страха. Беше добър полицай, но ако продължеше да се страхува, вече нямаше да е в състояние да се справя с работата си и с живота му щеше да е свършено. Съмненията обземаха душата като зараза. Сакс го знаеше добре; постоянно се бореше с тях. Ако Селито не поемеше риска сега, щеше да им се предаде.

Тя закрачи по-бързо; и тук работата й беше важна — трябваше да изтегли цивилните, преди ударният отряд да влезе в апартамента. Започна да звъни по вратите и да предупреждава хората да не се показват на прозорците и да не излизат. Свърза се с Бо Хауман и докладва, че къщите непосредствено пред сградата са обезопасени; щеше да обиколи още няколко, но отрядът можеше вече да действа.

— Добре, влизаме — обяви Хауман и прекъсна връзката.

Сакс продължи по улицата. Не куцаше, но нервно човъркаше единия си палец. Каква ирония: Селито се боеше от престрелка, а Амелия Сакс нервничеше, когато не беше изложена на риск.