Джефри Дивър
Дванайсетата карта (3)

3.

Инстинкт.

Уличните ченгета — патрулиращите полицаи — развиват някакво шесто чувство, чрез което усещат кой е въоръжен. Ветераните ще ви кажат, че личи по особеното поведение на заподозрения — породено не толкова от тежестта на самия пистолет, колкото от бремето, че го притежаваш. От силата, която ти дава.

От риска да те хванат. Незаконното притежаване на оръжие в Ню Йорк автоматично води в затвора. Ако те пипнат, отиваш зад решетките. Съвсем просто.

Амелия Сакс не знаеше как стана, но изведнъж разбра, че човекът, облегнат на сградата срещу Музея за афроамериканска история и култура, е въоръжен. Стоеше със скръстени ръце, пушеше и зяпаше жълтата найлонова лента, мигащите светлини и полицаите.

Когато пристигна на местопрестъплението, насреща й се приближи русокос момък с униформа, толкова млад, че нямаше как да не е новобранец.

— Здравейте — поздрави я той. — Аз пристигнах първи и…

Сакс се усмихна и прошепна:

— Не ме зяпай, наблюдавай внимателно онази купчина боклук.

Новобранецът примигна изненадано:

— Моля?

— Гледай боклука — повтори по-рязко тя. — Не мен.

— Извинявайте, детектив — измърмори младежът, който бе подстриган късо и имаше фланелка с надпис „Р. Пуласки“.

Сакс посочи боклука:

— Свий рамене.

Той сви рамене.

— Ела с мен. Продължавай да гледаш натам.

— Да, няма…

— Усмихни се.

— Ама…

— Колко полицаи са нужни, за да сменят електрическа крушка?

— Не знам. Колко?

— И аз не знам. Това не е виц, но се засмей, сякаш съм ти казала нещо адски смешно.

Той се изсмя. Малко нервно, но звучеше убедително.

— Продължавай да го гледаш.

— Боклука ли?

Сакс разкопча якето си.

— Сега ставаме сериозни. Видели сме нещо подозрително в боклука.

— Защо…

— Гледай напред!

— Добре де. Сериозен съм. Гледам боклука.

— Хубаво.

Въоръженият мъж още стоеше до стената. Беше около четирийсетте, як, с къса коса. Сакс видя издутина на хълбока му и прецени, че е дълго оръжие, вероятно револвер, забеляза и издутината, където би трябвало да е барабанът.

— Слушай какво е положението — прошепна тя на новобранеца. — Човекът отдясно. Въоръжен е.

За щастие, младокът — с щръкнала момчешка косица с цвят на карамел — продължи да гледа към боклука.

— Извършителят ли е? Той ли е нашият човек?

— Не знам. Не ме интересува. Знам само, че е въоръжен.

— Какво ще правим?

— Продължавай напред. Ще минем покрай него, без да отместваме очи от боклука. Ще решим, че няма нищо интересно. Ще се обърнем и ще тръгнем пак към местопрестъплението. Ще се забавиш и ще попиташ дали искам кафе. Ще ти отговоря, че искам. Тогава ще го заобиколиш отдясно. Той ще продължи да ме наблюдава.

— Защо вас?

Детска наивност.

— Просто ще гледа мен. Ти ще се върнеш и ще се приближиш към него. Издай някакъв звук, изкашляй се или нещо такова. Той ще се обърне. Тогава аз ще го изненадам отзад.

— Добре, ясно… Ами, такова, да извадя ли пистолета?

— Не. Искам само да види, че си зад него.

— Ами ако извади оръжие?

— Тогава ще извадиш пистолета си.

— Ами ако започне да стреля?

— Не вярвам да го направи.

— Ами ако все пак стреля?

— Тогава и ти ще стреляш. Как се казваш?

— Рейнолд. Рей.

— От колко време си на щат?

— Три седмици.

— Ще се справиш. Да действаме.

Те се приближиха до боклука, огледаха го загрижено. После решиха, че няма нищо опасно и тръгнаха назад. Пуласки изведнъж спря:

— Искате ли кафе, детектив?

Пресилено — никога нямаше да издържи изпит за актьори — но при тези обстоятелства звучеше убедително.

— Да, благодаря.

Той тръгна назад, но пак спря.

— Какво да бъде?

— Ами, със захар.

— Колко бучки?

„Мили боже…“

— Една.

— Ясно. Хей, ами кифла?

„Добре, спокойно“ — каза му тя с поглед.

— Не, само кафе.

Сакс тръгна към музея; усещаше погледа на мустакатия тип върху червената си коса, вързана на опашка. Той огледа гърдите, задника й.

„Защо вас?“

„Просто ще гледа мен.“

Сакс продължи към музея. Погледна един прозорец от другата страна на улицата, за да провери непознатия в отражението. Когато пушачът се обърна към Пуласки, тя се извъртя рязко и дръпна якето си, за да може бързо да извади пистолета.

— Господине — рече спокойно. — Моля, дръжте ръцете си така, че да ги виждам.

— Прави каквото ти казва момичето — добави Пуласки, който стоеше от другата страна, готов да извади оръжието си.

Мустакатият погледна Сакс:

— Добър номер.

— Само не мърдайте. Носите ли оръжие?

— Да, при това доста по-тежко от служебния ми патлак в Трийсет и пети.

Числото означаваше номер на участък. Значи, бивш полицай.

Може би.

— Охрана ли сте?

— Да.

— Да видя разрешителното ви. Подайте го с лявата ръка, моля. Не движете дясната.

Той извади портфейла си и й го подаде. Разрешителното за оръжие и служебната му карта бяха редовни. Все пак Сакс се обади в управлението и провери. Всичко беше наред.

— Благодаря — каза тя и му върна документите.

— Няма нищо, детектив. Както гледам, предстои ви оглед.

Мустакатият кимна към полицейските коли пред музея.

— Ще видим — небрежно отвърна тя.

Охранителят прибра портфейла си и добави:

— Двайсет години бях патрул. Пенсионирах се по болест и започнах да откачам. — Кимна към сградата зад гърба си. — Има още неколцина въоръжени. Това е най-големият бижутериен склад в града, филиал на Американската бижутерийна борса в Диамантения район. Всеки ден оттук минават скъпоценности за по два милиона долара от Амстердам и Йерусалим.

Тя погледна сградата. Не изглеждаше много внушително, обикновена търговска постройка.

Охранителят се засмя:

— Мислех, че ще е фасулска работа, ама се бъхтя, сякаш съм още в управлението. Е, късмет с огледа. — Обърна се към новобранеца и кимна към Сакс: — Хей, момче. Когато си на работа, няма да й викаш „момиче“ пред хората. Тя е „детектив“.

Младокът го изгледа смутено, но явно разбра урока — самата Сакс смяташе да му направи забележка, когато се отдалечат.

— Извинявайте — измънка Пуласки.

— Няма значение. Вече знаеш.

Няма значение. Вече знаеш. Това можеше да стане девизът на полицейското обучение навсякъде по света.

Обърнаха се.

— Хей, момко — извика след тях охранителят.

Пуласки се обърна.

— Забрави кафето.

На входа на музея Лон Селито оглеждаше улицата и разговаряше с един сержант. Дебелият детектив погледна значката на новобранеца:

— Пуласки, ти ли беше първи на местопрестъплението?

— Да, сър.

— Какво е положението?

Хлапето се изкашля и посочи една уличка:

— Стоях отсреща, приблизително на онова място, рутинна обиколка. Около осем и половина жертвата, афроамериканка, шестнайсетгодишна, дойде при мен и докладва…

— Можеш да разкажеш със собствени думи — прекъсна го Сакс.

— Да. Добре. Та, стоях там и момичето идва, много разтревожено. Казва се Джинива Сетъл, гимназистка е. Събира материали за някаква курсова работа. Била на петия етаж… — Пуласки посочи музея. — Някакъв тип я нападнал. Бял, среден на ръст, носел маска за ски. Искал да я изнасили.

— Защо реши така? — намеси се Селито.

— Забравил е плика си горе.

— Отвори ли го? — намръщи се Сакс.

— С молив. Не съм го пипал.

— Добре, давай нататък.

— Момичето се измъкнало, слязло по аварийната стълба и избягало на улицата. Той я последвал, но духнал в другата посока.

— Знае ли се къде е отишъл? — попита Селито.

— Не, сър.

Детективът погледна улицата:

— Ти ли загради?

— Да, сър.

— Сложил си лентата прекалено близо. Разшири района с петнайсет метра. Журналистите са като пиявици. Запомни го добре.

— Слушам, детективе.

„Няма значение. Вече знаеш.“

Младокът се отдалечи и започна да разширява отцепения район.

— Къде е момичето? — поинтересува се Сакс.

Сержантът, латиноамериканец с гъста, прошарена коса, отговори:

— Откараха я с приятелката й в Северния централен участък. Ще се обадят на родителите им. — Многобройните му златни медали проблеснаха на слънцето. — След като се свържат с тях, някой ще заведе момичетата у капитан Райм. — Той се засмя. — Голяма умница. Знаете ли какво направила?

— Какво?

— Усетила неприятности и сложила анцуга и шапката си на един манекен. Негодникът нападнал чучелото и така й дал време да се измъкне.

Сакс се засмя:

— Хитро. И е само на шестнайсет?

— Започвай с огледа — нареди Селито. — Ще проверя как върви търсенето на очевидци.

Отдалечи се към групичка полицаи — един униформен и двама цивилни — и ги изпрати към близките магазини и кантори да разпитат. Определи специален отряд да се заеме с десетината улични търговци, някои от които продаваха понички и кафе, други вече приготвяха хотдози, соленки, дюнери и фалафели.

Чу се клаксон и Сакс се обърна. Подвижната лаборатория идваше от Главното управление по криминалистика в Куинс.

— Здравей, детективке — каза шофьорът, докато слизаше.

Тя кимна за поздрав на него и партньора му. Познаваше двамата младежи от предишни разследвания. Сакс свали якето и кобура си и облече бял гащеризон, който свеждаше до минимум замърсяването на уликите. После пак препаса колана с пистолета си, като се сети за постоянното предупреждение на Райм: Търси добре, но си пази гърба.

— Ще ми помогнете ли с багажа? — попита тя и вдигна един от металните куфари с основната екипировка за събиране и съхранение на улики.

— Разбира се.

Единият техник вдигна други два куфара.

Сакс извади слушалка и я включи в радиостанцията си точно когато Рей Пуласки се връщаше; бе изпълнил задачата да избута репортерите още няколко метра назад. Заведе Сакс и техниците в сградата. Слязоха от асансьора на петия етаж и влязоха през двойната врата с надпис зала „Букър Т. Уошингтън“.

— Тук е.

Сакс и техниците отвориха куфарчетата и започнаха да вадят инвентара.

— Почти съм сигурен, че е влязъл през тази врата — продължи Пуласки. — Единственият друг изход е аварийният, а оттам не може да се влезе. Значи, той влиза оттук, напада момичето, а то избягва през аварийния.

— Кой ти отключи тази врата? — попита Сакс.

— Главният библиотекар, Дон Бари.

— Влезе ли с теб?

— Не.

— Къде е този Бари?

— В кабинета си на третия етаж. Помислих си да не е вътрешна работа, нали се сещате, затова го накарах да направи списък на всички служители в сградата и къде са били по време на нападението.

— Браво.

Сакс смяташе да направи същото.

— Той обеща, че веднага ще се заеме и ще ни донесе списъка щом стане готов.

— Добре, разкажи ми сега какво видя вътре.

— Тя е била в отделението за четене на микрофилми. Зад ъгъла вдясно. Лесно ще го намерите.

Пуласки посочи към дъното на голямата зала, пълна с етажерки. Между тях се виждаха манекени с облекла от миналия век, картини, шкафове със стари накити, чанти, обувки, аксесоари — типичните прашни музейни експонати, които разсеяно разглеждаш, докато се чудиш в кой ресторант да обядваш, след като се наситиш на култура.

— Каква охранителна система имат? — попита Сакс и заоглежда тавана за камери.

— Никаква. Няма камери. Няма пазачи, няма регистър за посетителите. Просто си влизаш.

— Никога не е лесно, нали?

— Не, госпо… Не, детектив.

Тя си помисли да му каже, че може да я нарича „госпожо“, че не е като „момиче“, но не й се обясняваше разликата.

— Един въпрос. Затвори ли аварийния изход долу?

— Не, оставих го, както си беше. Отворен.

— Значи местопрестъплението може да е горещо.

— Горещо ли?

— Извършителят може да се е върнал.

— Аз…

— Не си сбъркал, Пуласки. Просто искам да знам.

— Ами, да, може и да се е върнал.

— Добре, стой тук. Искам да се ослушваш.

— За какво?

— Ами, например дали престъпникът ще стреля по мен. По-добре ще е да чуеш преди това стъпките и изщракването на оръжието му.

— Ясно, да ви пазя гърба.

Сакс му намигна и започна огледа.

* * *

„Значи тази ще прави огледа“ — помисли си Томсън Бойд, докато гледаше как жената обикаля из залата, търси отпечатъци, улики и каквото друго се опитваха да намерят. Той не се опасяваше. Беше внимавал както винаги.

Стоеше на прозореца на шестия етаж на отсрещната сграда. След като момичето офейка, той заобиколи през две пресечки, влезе от задната страна на тази постройка и се качи в коридора, от който наблюдаваше сега.

Преди няколко минути имаше втора възможност да убие момичето; тя бе излязла на улицата за момент и разговаряше с ченгетата, но бяха твърде много, за да я застреля и да се измъкне. Все пак Томсън успя да я снима с фотоапарата на мобилния си телефон, преди двете с приятелката й да се качат в една полицейска кола и да отпътуват. Но убиецът имаше още работа тук, затова зае това наблюдателно място.

От затвора Томсън знаеше много за полицаите. Лесно забелязваше мързеливите, страхливците, глупаците и наивниците. Също така разпознаваше талантливите, умните, опасните.

Като жената, която наблюдаваше сега.

Докато слагаше капки в постоянно възпалените си очи, Томсън се замисли за нея. Тя извършваше огледа абсолютно съсредоточено, дори с благоговение, със същия поглед като майка му, когато отиваше на църква.

Изгуби се от погледа му, но Томсън продължи да се взира през прозореца, като тихо си подсвиркваше. Жената в бяло пак се появи. Не му убягна с каква точност работеше, как стъпваше, колко внимателно докосваше всичко, за да не повреди уликите. Друг мъж би се възхитил от красотата й, от фигурата й; въпреки гащеризона той можеше да си представи тялото й. Тези мисли обаче, както обикновено, му бяха твърде далечни. Все пак му се струваше, че получава някакво смътно удоволствие, докато я наблюдава.

Спомни си нещо… Намръщи се и я загледа как обикаля напред-назад… Да, това беше. Движението й му напомняше за гърмящите змии, които баща му показваше, когато ловуваха заедно или просто се разхождаха в околностите на Амарильо, Тексас.

„Виж ги, сине. Гледай. Красавици. Само не се приближавай. Убиват с целувка.“

Той се облегна на стената. Жената в бяло бавно сновеше из залата, напред-назад, напред-назад…