Джефри Дивър
Дванайсетата карта (29)

29.

Пепър обясни:

— Бойд е нашенско момче. Баща му беше сондьор…

— На нефтените кладенци?

— Да. Майка му не работеше. Нямаха други деца. Бойд е имал нормално детство, доколкото знам. Все говореше за родителите си, обичаше ги. Много се грижеше за майка си, на която след едно торнадо й ампутирали ръката, крака или нещо такова. Много я обичаше. Разправяха, че веднъж едно хлапе й се подигравало. Бойд го заплашил, че ще му пъхне змия в леглото, ако не се извини. Така и направил. След училище и две години в колеж работил известно време във фирмата на баща си, но направили големи съкращения и го уволнили. Баща му също. Времената бяха лоши, не можел да си намери работа тук и се преместил в друг щат. Не знам къде. Постъпил като надзирател в затвор. Станал някакъв проблем, екзекуторът им се разболял или нещо такова. Както и да е, Бойд трябвало да го замести. Опичането минало толкова добре…

— Извинете. Екзекуцията на електрическия стол минала толкова добре, че го назначили за постоянно. Задържал се известно време, но започнал да се мести от щат в щат, защото го търсели. Станал специалист. Толкова добре познавал стола…

— Електрическия стол ли?

— Да, като стария Спарки при нас. Станал известен. Бил специалист и по отровния газ, зареждал безупречно камерата. Умеел да връзва и примка за обесване, а в САЩ малко хора имат разрешително за тоя занаят, вярвайте ми. Тук се отвори място за екзекутор и той веднага се премести. Преминахме на смъртоносни инжекции, като на много други места, и той се ошлайфа и в тая област. Четеше литература, за да отговаря на противниците на тоя метод. Някои твърдят, че от химикалите боли. Аз лично мисля, че това са разни плачльовци демократи, дето нищо не разбират. Помия. Така де, тука…

— Да говорим за Бойд — нетърпеливо го прекъсна Райм.

— Да, пардон. Та значи, той се връща и всичко тръгва по мед и масло. Никой не му обръщаше внимание. Дори не го забелязвахме. Викаха му „Безличния Джо“. После обаче нещо стана. Нещо се промени. След известно време започнаха да стават странни неща.

— Какви?

— След всяка екзекуция ставаше все по-странен. Все по-разсеян и по-разсеян. Чаткате ли? Сякаш умът му беше другаде. Ето един пример; нали ви казах, че много обичаше родителите си, идеално се разбираха. Един ден баща му, майка му и леля му загинаха в катастрофа, а на Бойд дори не му мигна окото. Мамка му, дори не отиде на погребението! Човек би си помислил, че е било от шока, ама не. Той си дойде на работа както обикновено. Всички се чудеха какво прави тук. До следващата екзекуция имаше два дни. Можеше да си вземе отпуск. Ама той не искаше. Каза, че щял да отиде на гроба им друг път. Не съм убеден, че изобщо е стъпил там.

Все повече се сближаваше със затворниците, даже прекалено. Аз се въздържам. Не е полезно. Престана да общува с колегите си и все се мотаеше около осъдените. Наричаше ги „моите хора“. Понякога пренощуваше в стаята за екзекуции. Говорят дори, че веднъж седнал на стария електрически стол, който се пази тук в нещо като музей. Само за да види какво е усещането. Заспал. Представете си, да заспиш на стола.

Някой го попитал какво е усещането. Той отговорил, че не било никакво. Чувствал се „малко изтръпнал“. През последните години много го повтаряше. Че се чувствал изтръпнал.

— Казахте, че родителите му загинали? Той в тяхната ли къща живееше?

— Май да.

— Сега някой живее ли там?

Телефонът на тексасците също бе свързан с високоговорител и Джей Ти Бошан се намеси:

— Сега ще проверим. — Размени няколко думи с някого и пак се обади: — След няколко минути ще ви кажем, господин Райм.

— Можете ли да проверите дали има роднини в района?

— Разбира се.

— Казахте, че много си подсвирквал, нали, господин Пепър? — попита Сакс.

— Да, и беше добър. Понякога изсвирваше по нещо на осъдените, преди да ги екзекутира.

— Ами проблемът с очите?

— Да, имаше. Постоянно бяха възпалени. След една екзекуция със стола, когато нещо се прецакало. Случва се понякога. Запалило се…

— Екзекутираният ли? — попита Сакс и присви очи.

— Да, госпожо. Запалил се. Може да е бил вече мъртъв или в безсъзнание, не се знае. Гърчел се, но това е нормално. Томсън извадил пистолета си да го застреля, да спре мъките му. Това е забранено. Ако застреляш осъдения, преди да умре от уреда за екзекуция, се смята за убийство. Бойд обаче щял да го направи. Не можел да допусне някой от „неговите хора“ да умре така. Пожарът обаче се разраснал. Някаква изолация или пластмасови части пламнали и Бойд изпаднал в безсъзнание от пушека. Един-два дни не виждал нищо.

— Ами осъденият?

— Не било нужно да го застрелва. Токът го убил.

— Преди пет години е напуснал, така ли? — попита Райм.

— Горе-долу. По собствено желание. Струва ми се, че се премести някъде в Средния запад, в друг затвор. Оттогава нямам вести за него.

В Средния запад… може би в Охайо? Където бе извършено другото сходно убийство.

— Свържи се с някого от затворите в Охайо — прошепна Райм на Купър, който кимна и вдигна друг телефон.

— Кажете нещо за Чарли Тъкър, убития надзирател. Бойд е напуснал приблизително по същото време.

— Да, така е.

— Имаха ли някаква вражда?

— Чарли беше подчинен на Томсън — обясни Пепър. — Той, както казваме тук, ядеше Библията с кориците, беше баптист фанатик. Обичаше да чете пасажи на затворниците, да им обяснява, че ще отидат в ада, и така нататък. Това не се харесваше на Томсън.

— Може би Бойд го е убил като отмъщение за тормоза над затворниците.

„Моите хора…“

— Не е изключено.

— Кажете за рисунката, която ви изпратихме. Това ли е Бойд?

— Джей Ти ми я показа. Да, възможно е. Макар че навремето беше по-едър. Освен това си бръснеше главата и носеше козя брадичка. Ние гледаме да не правим така, да не приличаме на затворниците.

— Освен това — намеси се директорът на затвора — преди търсехме сред затворниците, не сред надзирателите.

„По моя вина“ — гневно си помисли Райм.

— Мамка му — чу се гласът на директора.

— Какво има, Джей Ти?

— Моето момиче отиде за досието на Бойд, но…

— Изчезнало е.

— Да.

— Откраднал е досието си, за да заличи всичко, което може да го свърже с убийството на Чарли Тъкър — отбеляза Селито.

— Предполагам — съгласи се Джей Ти Бошан.

Райм поклати глава:

— Също заради отпечатъците, понеже е бил щатски служител и те трябва да са в досието.

— Чакайте — избуча директорът.

Чу се тих женски глас. След малко той пак се обади:

— Свързахме се с общинския архив. Бойд е продал къщата си преди пет години. Не е купувал друг имот в щата. Поне не на свое име. Сигурно е взел мангизите и е офейкал… И никой не знае да има други роднини тук.

— Какво е пълното му име? — попита Райм.

— Мисля, че средният му инициал е Дж., ама не знам какво означава. Едно мога да кажа за него. Бойд знаеше какво върши. Можеше да рецитира ЕП отзад напред.

— Какво е ЕП?

— Екзекуционният протокол. Дебела книга, в която е описано подробно как се екзекутират хора. Томсън караше подчинените си да го учат наизуст, а също да обикалят в кръг и да повтарят: „Всичко трябва да е по правилата, всичко трябва да е по правилата“. Обичаше да казва, че в този занаят няма място за импровизация.

* * *

Мел Купър затвори телефона.

— Говори ли с Охайо? — попита Райм.

Техникът кимна:

— Със затвора със строг режим в Кийган Фолс. Бойд е работил там само за около година, но директорът го помни заради болните очи и свирукането. Бойд им създавал проблеми от самото начало. Карал се с надзирателите заради отношението им към осъдените и общувал много със затворниците. Това е против правилата. Директорът подозира, че си е създавал контакти, които по-късно да използва.

— Вероятно така се е свързал с поръчителя за убийството на онзи свидетел.

— Възможно е.

— Ами тамошното му досие? И то ли е откраднато?

— Да, няма го. Никой не знае къде е живял, нищо. Не са го забелязвали.

Безличния Джо…

— Е, сега проблемът не е на Тексас или Охайо. Проблемът е наш. Направи пълно търсене.

— Веднага.

Купър проведе стандартно търсене: нотариални актове, автомобилни регистрации, глоби за неправилно шофиране, данъци… След петнайсет минути имаше всички резултати. Откри няколко на името Томсън Дж. Бойд и Т. Дж. Бойд, но възрастта и данните им не отговаряха на престъпника. Техникът пробва различни варианти на изписване на имената, но пак не откри нищо.

— Псевдоними — предложи Райм.

Повечето професионални престъпници, особено наемните убийци, използват псевдоними. Избират имена като паролите за компютрите и банкоматите — различни комбинации от букви, означаващи нещо за престъпника. Обикновено са доста прости. Но на практика е невъзможно да се налучкат. При все това те пробваха: различни комбинации от буквите в имената му. Купър дори използва програма за създаване на анаграми, за да пренареди буквите в „Томсън Бойд“, но не откри нищо.

„Нищо — отчая се Райм. — Знаем името му, знаем как изглежда, знаем, че е в града… Но не можем да го намерим.“

Сакс се взираше в таблицата. Изведнъж тръсна глава:

— Били Тод Хамил.

— Кой?

— Името, под което е наел тайната квартира на улица „Елизабет“.

— Какво за него?

Тя прелисти няколко документа.

— Умрял е преди шест години.

— Пише ли къде?

— Не, но се обзалагам, че в Тексас.

Сакс пак се свърза със затвора и попита за Хамил. След няколко минути затвори и обяви:

— Точно така. Преди дванайсет години е убил продавач в местен магазин. Бойд изпълнил смъртната присъда. Изглежда е чувствал някаква странна връзка с хората, които е убивал. Сегашните му методи на действие идват от времето, което е работил като екзекутор. Защо не и самоличността му?

Райм не се интересуваше от „странни връзки“, но в предположението на Сакс имаше логика.

— Поискайте списък на всички, които е екзекутирал и проведете търсене. Първо осъдените в Тексас, после в другите щати.

Джей Ти Бошан изпрати списък на седемдесет и девет души, екзекутирани от Томсън Бойд.

— Толкова много? — изненада се Сакс и се намръщи.

Макар че тя не се колебаеше да убие престъпник, за да спаси човешки живот, Райм знаеше, че не одобрява смъртното наказание, защото много често в съда се представяха некоректно събрани или дори умишлено подправени доказателства.

Райм се замисли за друго следствие от този голям брой екзекуции — това, че някъде между тези близо осемдесет смъртни присъди Томсън Бойд е престанал да прави разлика между живота и смъртта.

„… загинаха в катастрофа, а на Бойд окото му не мигна. Мамка му, дори не отиде на погребението…“

Купър проведе търсене за имената на екзекутираните мъже в нюйоркския МПС регистър.

Нищо.

— Мамка му — изръмжа Райм. — Трябва да вземем списък на екзекутираните в други щати. Това ще отнеме цяла вечност. — Изведнъж му хрумна нещо. — Чакай. Жените.

— Какво? — не разбра Сакс.

— Пробвай с жените, които е екзекутирал. Различни комбинации от имената им.

Купър въведе и този, по-малък списък в компютъра.

— Ето, тук май излезе нещо. Преди осем години проститутката Ранди Рей Силинг е екзекутирана в Амарильо за убийство на двама свои клиенти. В Ню Йорк има автомобил, регистриран на това име, но с различен правопис. Тригодишен син буик „Сенчъри“. Адресът е в Куинс, Астория.

— Изпратете цивилни в квартала. Да покажат снимката на съседите.

Купър се свърза с местния участък — 114. Техният район включваше Астория, квартал, населен главно с гръцки емигранти. Купър обясни какъв е случаят и им изпрати рисунката на Бойд. Обещаха му дискретно да разпитат съседите на Ранди Силинг.

През следващия половин час на напрегнато чакане Купър, Сакс и Селито потърсиха информация за Бойд, Хамил и Силинг във всички обществени архиви в Тексас, Охайо и Ню Йорк.

Нищо.

Накрая инспекторът от 114-ти участък се обади:

— Ало, капитане?

Много полицаи още се обръщаха към Райм със старото му звание.

— Казвайте.

— Имаме две потвърждения, че вашият човек живее на този адрес. Смятате ли да предприемете следващи действия?

Началници, помисли си Райм и въздъхна. Мразеше бюрократичния език, затова отговори с не толкова завъртяното:

— Да, ще го арестуваме.