Джефри Дивър
Дванайсетата карта (27)

27.

— В известен смисъл имате късмет — обясни Дейвид Ю, млад строителен инженер от градското управление по благоустройство.

— Няма да ни е излишен — отбеляза Амелия Сакс.

Стояха пред стара триетажна сграда на западна Осемдесета улица, на половин пресечка от парк „Ривърсайд“. Наблизо бе спрян микробус на отдела по криминалистика. Тук беше и една приятелка на Сакс, Гейл Дейвис от подразделение К9, с кучето си Вегас. Повечето полицейски кучета бяха немски овчарки, малиноа и (за откриване на взривове) лабрадори. Вегас беше бриар, френска порода, която от край време се използваше в армията. Тези кучета бяха известни с острото обоняние и невероятната си способност да надушват опасности. Райм и Сакс решиха, че при огледа на местопрестъпление отпреди 140 години няма да е излишно да използват някои класически изпитани методи в комбинация със съвременните технически средства.

Инженерът кимна към сградата, построена на мястото на опожарената кръчма „Потърс Фийлд“. На фасадата бе изписано 1879.

— При строежа на такава сграда не се е налагало да изливат нови основи — обясни Ю. — Изкопали са само отстрани, излели са бетон и са изградили стените. Това е носещата част. Подът на мазето можел да е от уплътнена пръст. По-късно обаче изискванията се променят и в началото на двайсети век вече става задължително да се излее бетонна плоча. Тя обаче пак не е носеща, а само от хигиенични съображения. Затова и за нейното полагане не се е налагало да копаят.

— Значи, ако имаме късмет, онова, което е било заровено през шейсетте години на деветнайсети век, може още да е тук.

„Завинаги погребано…“

— Точно така.

— Неудобството е, че има бетонна плоча.

— Да.

— Колко е дебела? Около трийсет сантиметра?

— Може би и по-малко.

Сакс заобиколи мрачната и безлична сграда, в която наемите бяха от по 4000 долара на месец. Отзад имаше сервизен вход към мазето.

Когато се връщаше към главния вход, телефонът й иззвъня.

— Детектив Сакс на телефона.

Беше Селито. Издирил бе собственика на сградата, който живееше през няколко пресечки. Райм се обади след малко и Сакс му предаде думите на Ю.

— Не съм свикнал да разчитам на късмет — сприхаво измърмори криминалистът. — Ще ти изпратя хора от Отряда за откриване и наблюдение с радар и ултразвуков детектор.

Собственикът на сградата се появи — нисък, пооплешивял, с костюм и бяла риза, разкопчана на яката. Сакс прекъсна разговора с Райм и накратко обясни на човека защо са тук. Той я изгледа подозрително, след това отключи вратата на мазето, отдръпна се и скръсти ръце. Вегас беше наблизо и като че ли не хареса много бизнесмена.

На улицата спря шевролет „Блейзър“ и трима членове на отряда за наблюдение слязоха. Тези полицаи бяха обучени да работят със специализирани уреди за откриване на престъпници и жертви — с помощта на инфрачервени лъчи, ултразвук и други методи. Тримата кимнаха за поздрав на колегите си криминалисти и извадиха екипировката си в очукани куфари, напомнящи много на използваните от Сакс. Собственикът ги наблюдаваше намръщено.

Техниците слязоха във влажното студено мазе. Миришеше на мухъл и бензин; Сакс и собственикът ги последваха. Тримата монтираха на компютризираните си апарати накрайници като на прахосмукачка.

— Навсякъде ли? — обърна се един към Сакс.

— Да.

— Да не повредите нещо — намеси се собственикът.

— Няма.

Започнаха работа. Решиха най-напред да използват радара, който изпраща радиовълни и по отражението им открива скрити предмети. Принципът бе същият като при радарите на самолетите и корабите. Единствената разлика беше, че полицейските радари са по-мощни и излъчваните от тях вълни могат да проникват през пръст и чакъл. Радиовълните се разпространяваха със скоростта на светлината и за разлика от ултразвука не бе нужно да са насочени директно към търсения предмет.

Търсенето продължи около час; техниците натискаха копчета, водеха си бележки, а Сакс стоеше встрани и едва се сдържаше да не затропа нервно с крак, защото можеше да повлияе на показанията на апаратите.

След като обходиха всеки сантиметър от пода с радара, те свериха резултатите на главния компютър и отново провериха няколко места, но този път с ултразвук.

Накрая извикаха Сакс и Ю при компютъра и им показаха няколко схеми. На двамата сивият екран не говореше нищо; имаше по-тъмни петна и ивици, до много от които бяха изписани цифри и букви.

Един от техниците обясни:

— Повечето от тези предмети са обичайни под основите на стари сгради. Камъни, чакъл, остатъци от гнили греди. Това тук е тръба от канал или дренаж.

— Води към главната канализация, изливаща се в Хъдсън — потвърди Ю.

Собственикът се приближи и надникна над рамото му.

— Пречите, господине — изръмжа Сакс и той неохотно се отдръпна.

Техникът кимна:

— Да. Това обаче…

Посочи тъмно петно до една от стените.

— Пипнахме го, но няма съвпадение.

— Какво…?

— Имам предвид сравнение с образите на известни предмети. Компютърът не намира нищо подобно.

За Сакс петното не се отличаваше от всички останали.

— Проверихме го с ултразвук.

Техникът въведе команда и на екрана се показа друга картина, малко по-светла и с по-ясни очертания. Виждаше се неравен пръстен; вътре имаше по-малък кръгъл предмет, от който се показваше нещо подобно на къса лента. В пръстена, точно под кръглия предмет, имаше купчина летви или дъски (поне така предположи Сакс), вероятно от счупен сандък.

— Външният пръстен е с диаметър около шейсет сантиметра — обясни техникът. — Предметът вътре е триизмерен, сфера. Двайсетина сантиметра в диаметър.

— Близо ли е до повърхността?

— Плочата е дебела осемнайсет сантиметра, а това нещо е на още два-три метра под земята.

— Къде по-точно?

Техникът погледна помещението, после — пак компютъра. Приближи се до стената близо до входа и обозначи мястото с тебешир. При полагането на основите за стената го бяха пропуснали със сантиметри.

— Предполагам, че е стар кладенец или резервоар. Може би някакъв отдушник.

— Какво ви трябва, за да пробиете бетона? — обърна се Сакс към Ю.

— Моето разрешение — заяви собственикът. — Което няма да получите. Няма да позволя да ми дупчите пода.

— Господине — търпеливо се опита да му обясни Сакс, — това е полицейско разследване.

— Каквото и да е това нещо, то е мое.

— Тук собствеността не е от значение. Това може да се окаже важна улика за разследването.

— Тогава вземете съдебна заповед. Аз съм юрист. Не позволявам да ми дупчите пода.

— Много е важно да разберем какво има долу.

— Важно ли? Защо?

— Свързано е с едно престъпление отпреди няколко години.

— Няколко години ли? — Собственикът веднага се хвана за думата. — Колко е това „няколко“?

Явно беше добър адвокат.

„Всяка лъжа се заплаща“ — помисли си Сакс.

— Сто и четирийсет. Приблизително.

— Това не е разследване — изсмя се собственикът. — Това е „Островът на съкровищата“. Не, никакво къртене.

— Няма ли да ни окажете малко съдействие, господине?

— Вземете съдебна заповед. Няма да ви сътруднича доброволно.

— Значи не искате доброволно, а? — тросна се тя и телефонира на Райм.

— Какво става? — попита криминалистът.

— Намерихме счупен сандък или сейф в кладенец под опожарената сграда. Няма по-добро скривалище.

Райм поиска техниците да му изпратят файла от търсенето по електронната поща. След няколко минути каза:

— Получих го, Сакс. Засега не мога да определя какво е.

Сакс се оплака, че собственикът отказва съдействие.

— Ще се противопоставя с всички средства — заяви адвокатът, който дочу разговора. — Ще ви съдя. Познавам всички съдии. Лични приятели са ми.

— Момент. — Райм размени няколко думи със Селито, но личеше, че няма голяма надежда. — Лон ще се опита да вземе разрешително, но не е сигурен, че съдията ще уважи молбата ни в този случай.

— Как да убедя този инат? — измърмори Сакс под носа си и затвори; обърна се към собственика: — Ще ви поправим пода. Идеално ще стане.

— Имам наематели. Ще се оплачат от шума, а с тях аз ще трябва да се разправям. Не вие. Вие отдавна ще сте си тръгнали.

Сакс махна с отвращение; дори й мина през ума да го арестува за… за каквото и да било и пак да пробият проклетия под. Колко време щеше да се бави разрешителното? Вероятно цяла вечност, предвид, че съдиите винаги искат „твърди“ основания, за да разрешат достъп на полицията до частен имот.

Телефонът отново иззвъня.

— Сакс — обади се Райм, — инженерът при теб ли е?

— Дейвид ли? Да. Тук е.

— Искам да го попитам нещо.

— Какво?

— Да каже чия собственост са уличките около сградата?

* * *

В този случай — макар не във всички — всички улички и проходи около къщата бяха собственост на общината. Адвокатът притежаваше само земята непосредствено под сградата.

— Пробийте триметрова дупка от външната страна и прокопайте тунел под сградата — предложи Райм. — Може ли да стане?

Без да ги чуе собственикът, Сакс зададе въпроса на Ю, който отвърна:

— Да, може. Няма опасност от повреда на сградата, стига дупката да е тясна.

„Тясна — помисли си страдащата от клаустрофобия полицайка. — Само това ми липсва…“ Прекъсна връзката с Райм и се обърна към инженера:

— Добре, искам… — Намръщи се. — Как се казват онези машини с големите лопати?

Познанията й за превозни средства, развиващи по-малко от двайсет километра в час, бяха ограничени.

— Багер ли?

— Да. За колко време можете да го осигурите?

— За половин час.

Тя го изгледа недоволно:

— Не може ли за десет минути?

— Ще се постарая.

След двайсет минути край сградата спря огромен багер. Вече нямаше как да запазят плана си в тайна. Собственикът се изпъчи пред машината и размаха ръце:

— Искате да проникнете отвън! Не можете. Всичко това е моя собственост, от небето до центъра на Земята. Така гласи законът.

— Под сградата ви преминава част от обществената канализация — обясни младият инженер. — Имаме право да копаем. Сигурен съм, че ви е известно.

— Ама шибаният канал е от другата страна.

— Не мисля така.

— Видя се на екрана — заяви собственикът и посочи изключения компютър.

— Виж ти — намеси се един от техниците. — Искате ли пак да погледнем?

Собственикът се намръщи и пак се обърна към Ю:

— Там, където ще копаете, няма канал.

Инженерът сви рамене:

— Както знаете, при спор за местоположението на обществените тръбопроводи собственикът трябва да вземе съдебна заповед, за да ни спре. Ако искате, обадете се на някого от приятелите си в съда. И знаете ли какво, господине? Действайте бързо, защото веднага започваме.

— Ама…

— Копайте! — изкрещя на хората си.

— Вярно ли е това за тръбопроводите? — прошепна Сакс.

— Не знам, но той май се върза.

— Благодаря.

Багерът започна да копае. Не отне много време. След десет минути под ръководството на техниците от отряда за наблюдение машината изкопа дупка с широчина един и дълбочина три метра. Основите на сградата свършваха на около два метра под повърхността и отдолу имаше само тъмна почва и сивкава глина. Сакс трябваше да се спусне на дъното на изкопа и да прокопае само петдесетина сантиметра, за да достигне кладенеца. Тя си сложи белия костюм и каска с челен фенер. Свърза се с Райм по радиостанцията, защото не беше сигурна, че мобилният телефон ще е в обхват.

— Готова съм.

Гейл Дейвис се приближи до дупката; Вегас се дърпаше и ровеше с лапи.

— Долу има нещо — обясни полицайката.

„Сякаш не ми стига теснотията“ — помисли си Сакс и погледна разтревоженото куче.

— Какъв е този шум, Сакс?

— Гейл е тук. На кучето нещо не му харесва. — Сакс се обърна към приятелката си. — Нещо по-конкретно?

— Не, просто е надушило нещо.

Вегас изръмжа и докосна с лапа Сакс по крака. Дейвис й беше разказала, че друго умение на бриарите по време на битка било да познават кой ранен може да бъде спасен и кой — не. Сакс се почуди дали Вегас вече я е отписал.

— Стой наблизо — заръча на приятелката си, като се опита да се усмихне. — Може да се наложи да ме изкопавате.

Ю предложи той да слезе (каза, че обичал тунели и пещери, което изненада Сакс), но тя отказа. Все пак на това място бе извършено престъпление, дори да беше отреди сто и четирийсет години, и кръглият предмет и сандъкът бяха улики, които трябваше да се съхранят според правилата.

Работниците спуснаха стълба в шахтата и Сакс въздъхна.

— Наред ли е всичко? — попита Ю.

— О, да — бодро отвърна тя и слезе.

Клаустрофобията в архивите на Санфордската фондация беше нищо в сравнение с това. На дъното тя започна да копае с лопатата и кирката, които й беше дал Ю.

Потеше се и трепереше от страх, но не спираше; при всяка копка си представяше как пръстта се срива и я затрупва.

Къртеше камъни, забиваше кирката в уплътнената пръст.

„Завинаги погребана под пръст и глина…“

— Какво виждаш, Сакс? — попита Райм по радиостанцията.

— Пръст, пясък, червеи, няколко тенекиени кутии, камъни.

Тя изкопа трийсетина сантиметра под сградата, шейсет…

Лопатата удари в нещо и тя спря. Изстърга почвата и пред нея се показа закривена тухлена стена с неравна замазка.

— Намерих нещо. Това е стената на кладенеца.

От стените на дупката върху краката й се посипа пръст. Това я уплаши повече, отколкото ако я беше полазил плъх. Веднага си представи как лежи притисната и пръстта бавно засипва гърдите й, влиза в носа и устата й. Да се удавиш в пръст…

„Стига толкова, момиче. Успокой се.“ Тя си пое въздух и пак започна да рови. Още пръст се посипа по краката й.

— Тази дупка не трябва ли да се укрепи? — извика към Ю.

— Какво? — обади се Райм.

— Говоря с инженера.

— Вероятно ще издържи — отговори Ю. — Почвата е достатъчно влажна и плътна.

Вероятно.

— Ако искате, ще я укрепим — добави инженерът, — но ще отнеме няколко часа.

— Не, оставете — извика тя; пак заговори по микрофона: — Линкълн?

Той мълчеше.

Изведнъж Сакс си даде сметка, че се е обърнала към него на малко име. Не бяха суеверни, но винаги спазваха това правило — никога на малко име. Носеше им лош късмет.

Беше нарушила правилото.

— Продължавай — каза накрая той.

По нея отново се посипаха чакъл и суха пръст. Върху твърдия плат на гащеризона шумът изглеждаше по-силен.

Тя подскочи, защото й се стори, че стените се сриват. Изписка тихо.

— Сакс? Добре ли си?

Тя се огледа. Стените си стояха.

— Добре съм.

Продължи да смъква пръстта от закръглената стена.

С кирката разби мазилката.

— Дойде ли ти идея какво може да има вътре? — попита по радиостанцията.

Надяваше се отговорът му да й вдъхне кураж.

„Сфера с опашка.“

— Никаква представа.

Удари силно с кирката. Една тухла се откърти, после друга. Паднаха върху краката й.

„По дяволите, ужасно е.“

Още тухли, още пясък и камъчета. Сакс спря, за да поочисти краката си от пръстта и продължи да копае.

— Как се справяш? — попита Райм.

— Нормално.

Извади още няколко тухли. Около нея вече имаше десетина. Освети с фенерчето онова, което беше зад тях: черна пръст, пепел, овъглени парчета дърво.

Започна да копае сухата пръст в кладенеца. Изобщо не беше плътна, помисли си, като гледаше как се сипе пред лъча от фенера й.

— Сакс! — изкрещя Райм. — Спри!

Тя застина.

— Какво?

— Пак прочетох статията за пожара. В мазето на кръчмата имало взрив. Тогава гранатите били кръгли и имали фитили. Чарлз може би е взел две. Това е сферата! Втората бомба не е избухнала. Експлозивът може да е нестабилен като нитроглицерин. Това е подушило кучето! Експлозивът! Бързо се махай оттам.

Тя се хвана за ръба на дупката в кладенеца и се изправи.

Тухлите, за които се държеше обаче, изведнъж се откъртиха и тя падна. От дупката в стената на кладенеца се изсипа лавина от суха пръст. Шахтата бързо се напълни с камъни и чакъл, които затиснаха краката й и се посипаха по гърдите и лицето й. Тя изпищя и отчаяно се опита да се изправи, но не успя, пръстта затисна ръцете й.

— Са… — чу гласа на Райм от слушалките, но камъните прекъснаха кабела и звукът секна.

Още пръст се посипа по тялото й, което вече не можеше да помръдне под смазващата тежест.

Повлечена с потока от суха пръст, сферата се изтърколи през дупката в тухлената стена и спря върху обездвиженото й тяло. Сакс изпищя от ужас.

* * *

Джакс бе в непознати води.

Беше оставил Харлем зад себе си — не само квартала, а и начина на мислене, свързан с него. Тук нямаше пусти парцели, пълни с празни бутилки; нямаше ги избелелите рекламни плакати за „Ред девил“ — гела, с който по времето на Малкълм Екс чернокожите са изправяли косата си; нямаше тийнейджъри, мечтаещи да станат рап звезди; нямаше ги импровизираните оркестри с ударни инструменти, които вдигаха олелия в парка „Маркъс Гарви“; нямаше ги сергиите за играчки, сандали и парцалки. Нямаше пустеещи сгради, нуждаещи се от реконструкция, нито автобуси с туристи.

Това бе едно от малкото места, където не беше изписал нито едно „Джакс 157“ и не беше изрисувал нито една стена. Луксозната част на Западен Сентръл парк.

Стоеше край къщата, в която бяха довели Джинива Сетъл.

След случката близо до дома й на Сто и осемнайсета улица — с Джинива и мъжа със сивата кола — Джакс скочи в едно такси и проследи полицейските коли дотук. Не знаеше какво да мисли за тази сграда: отпред бяха спрели две патрулни коли, а пред главния вход имаше рампа като за инвалидна количка.

Джакс стоеше в парка отсреща и наблюдаваше къщата. Какво ли правеше момичето тук? Опита се да надникне вътре, но щорите бяха спуснати.

Друга кола — „Краун Виктория“, един от любимите модели на полицията — спря отпред и двама полицаи слязоха. Свалиха евтин куфар и няколко кашона. Вероятно с вещите на Джинива. Значи се пренасяше тук.

Затягат мерките за сигурност, помисли си той и това го отчая.

Излезе на открито, за да надникне вътре, когато входната врата се отвори, но в този момент се появи друга патрулна кола. Движеше се бавно, полицаят оглеждаше парка и улицата. Джакс запомни номера на сградата и бързо се отдалечи през парка. Тръгна към Харлем.

Пистолетът в чорапа му убиваше и той се замисли за надзорника си, на триста километра по̀ на север, който може би вече се питаше дали да не направи изненадващо посещение в апартамента му в Бъфало. Джакс си спомни въпроса на Ралф, египетския принц: струва ли си риска?

Замисли се над този въпрос.

Преди двайсет години струваше ли си риска да виси от десетсантиметровия перваз на надлеза над магистралата само за да изпише „Джакс 157“ десет метра над фучащите със сто километра в час автомобили?

Преди шест години струваше ли си да заплашва с пушка облечения с бронежилетка шофьор на камион за някакви си 50–60 хиляди долара? Достатъчно, за да вкара живота си в релси?

По дяволите, въпросът на фараона Ралф беше безсмислен, защото допускаше, че има избор. И преди, и сега за Алонсо Джаксън нямаше значение дали е прав, или греши. Той винаги довеждаше нещата до край. Ако планът му успееше, той щеше да си върне стария живот в Харлем, дома си, полагащото му се място, което за добро или лошо го бе направило такъв, какъвто беше — мястото, което си бе отвоювал с хиляди флакона цветен спрей. Той просто правеше каквото трябваше да направи.

* * *

Полека.

В тайната си квартира в Куинс Томсън Бойд — с противогаз и дебели ръкавици — бавно разреждаше киселината с вода и проверяваше концентрацията.

Полека…

Това беше най-тънката част. Цианкалият наистина бе опасен и тук имаше количество, достатъчно да убие трийсет-четирийсет души, но прахът беше сух и сравнително стабилен. Също като при устройството, което бе заредил в полицейската кола, прахообразното вещество трябваше да смеси със сярна киселина, за да се получи смъртоносният циановодород (използван от нацистите под името „Циклон-Б“ в концентрационните лагери).

Тънкостта е в сярната киселина. Ако е твърде слаба, газът ще се отдели твърде бавно; така жертвата ще има възможност да го подуши и да избяга. Ако пък е твърде силна — с концентрация над 20 процента — цианкалият ще избухне и пак няма да се получи желаният смъртоносен ефект.

Томсън се стараеше да нагласи концентрацията около 20%. Причината беше проста: мястото, където смяташе да заложи устройството — онази къща в Западен Сентръл парк, където пазеха Джинива — не беше херметично. След като научи къде е момичето, Томсън отиде да огледа и забеляза, че прозорците не прилягат плътно и вентилационната система е твърде стара. Истинско предизвикателство бе да превърне такава голяма сграда в камера на смъртта.

„… искам да ме разберете. Същото е в живота. Нищо не е абсолютно сигурно. Нищо не става точно както ни се иска…“

Вчера обеща на клиента си, че следващият опит за убийство ще е успешен. Сега обаче не беше толкова убеден. Детективите бяха твърде способни и си разбираха от работа повече, отколкото бе предполагал.

„Направи нов план и действай. Не можем да си позволим емоции.“

Не ставаше дума за емоции. Но се налагаше да вземе драстични мерки — да действа на няколко фронта. Ако отровният газ убиеше Джинива в къщата, чудесно. Не това обаче бе главната му цел. Трябваше да убие още няколко души — детективите, които издирваха него и клиента му. Да ги убие, да изпаднат в кома, да повреди мозъците им — нямаше значение. Само трябваше да ги извади от строя.

Томсън пак провери концентрацията и я донагласи, за да компенсира ефекта на въздуха върху киселинността. Ръцете му леко затрепериха и той се отдръпна, докато се успокоят.

Пссст…

Смени мелодията, която си подсвиркваше, със „Стълба към небето“.

Облегна се назад и се замисли как да вкара газовата бомба в къщата. Хрумнаха му няколко идеи, от които една-две със сигурност щяха да проработят. Пак провери концентрацията, като разсеяно си подсвиркваше през дихателя на противогаза. Уредът показа 19,99%.

Чудесно.

Пссст…

Новата мелодия бе „Ода на радостта“ от Деветата симфония на Бетовен.

* * *

Амелия Сакс не се задуши под тонове пръст, нито хвръкна във въздуха заради стара граната.

Беше се изкъпала и преоблякла, стоеше в лабораторията на Райм и гледаше предмета, който преди няколко часа бе паднал в скута й.

Не беше бомба, но без съмнение бе хвърлен в кладенеца на 15 юли 1868 година от Чарлз Сингълтън.

Райм седеше в количката си до Сакс и надничаше в картонената кутия. Купър си слагаше гумени ръкавици.

— Трябва да кажем на Джинива — отбеляза Райм.

— Наистина ли се налага? — измърмори Сакс. — Никак не ми се иска.

— Какво да ми кажете?

Сакс се обърна рязко. Райм се дръпна назад с количката и неохотно се завъртя към вратата. „По дяволите — помисли си. — Трябваше да внимавам.“

Джинива Сетъл стоеше на прага.

— Намерили сте нещо за Чарлз Сингълтън в мазето на кръчмата, нали? Открили сте, че наистина е извършил кражбата. Това ли е тайната му?

Райм се спогледа със Сакс и отговори:

— Не, Джинива. Не. Намерихме нещо друго. — Кимна към кутията. — Ела да видиш.

Момичето се приближи. Спря и примигна удивено — пред нея имаше покафенял човешки череп. Него бяха открили с радара; той се беше изтърколил в скута на Сакс. С помощта на Вегас детективката изрови и останалите кости. Тях беше надушило кучето. Костите — които Сакс първоначално бе помислила за летви от сандък — бяха от мъж. Трупът бил хвърлен в кладенеца малко преди Чарлз да подпали кръчмата. С помощта на ултразвуковия детектор полицаите бяха видели черепа и едно от намиращите се под него ребра — затова им беше заприличал на бомба с фитил.

Костите бяха в друг кашон върху работната маса.

— Почти сме сигурни, че Чарлз го е убил.

— Не!

— След това е подпалил кръчмата, за да прикрие престъплението си.

— Не можете да сте сигурни!

— Не, не сме сигурни, но това е логична версия — обясни Райм. — В писмото си споменава, че отива в „Потърс Фийлд“ въоръжен с револвер „Колт“. Оръжието му от Гражданската война. Тогавашните револвери не били като сегашните, които се зареждат от задната страна на барабана. Във всяка камера поотделно трябвало да се слага барут и куршум.

Джинива кимна, без да отмества очи от потъмнелите кости.

— Намерихме информация за тези оръжия. Револверите били трийсет и шести калибър, но повечето войници използвали куршуми с калибър трийсет и девет. Те са малко по-големи и прилягали по-плътно в цевта. Това увеличавало точността на стрелбата.

Сакс вдигна малко найлоново пликче и обясни:

— Това беше в черепната кухина. — Вътре имаше малко оловно топче. — Трийсет и девет калибров куршум, изстрелян от трийсет и шест калибров револвер.

— Това нищо не доказва.

Джинива се втренчи в дупката в челото на черепа.

— Не — тихо отвърна Райм. — Само дава основания. Дава убедителни основания да считаме, че Чарлз е убил този човек.

— Кой е той? — попита Джинива.

— Нямаме представа. Дори да е имал документи, те са изгорели или са се разпаднали, както и дрехите му. Намерихме куршума, малък револвер, с който вероятно е бил въоръжен, златни монети и пръстен с гравиран надпис… какъв беше надписът, Мел?

— „Уинскински“.

Купър вдигна пликчето със златния пръстен. Над надписа бе гравирано лице с индиански черти.

Купър бързо откри, че на езика на делауерските индианци думата означава „вратар“ или „пазач“. Може би така се е казвал убитият, макар че по черепа му личеше, че не е индианец. Според Райм думата по-скоро бе свързана с някакво братство или задруга и Купър веднага изпрати писма по електронната поща на неколцина антрополози и историци с молба за повече информация.

— Чарлз не би извършил такова нещо — упорито заяви наследницата му. — Той не е бил способен на убийство.

— Куршумът е изстрелян срещу жертвата, не в гръб — обясни Райм. — Дерингерът, револверът, който Сакс намери, явно е бил на убития. Следователно може да е било самозащита.

При все това Чарлз бе отишъл в кръчмата въоръжен, с намерение да търси възмездие. Бил е склонен към насилие.

— Изобщо не трябваше да се задълбавам в това — измърмори Джинива. — Каква съм глупачка. Дори не обичам да се ровя в миналото. Толкова е безсмислено. Мразя го!

Обърна се и избяга на горния етаж.

Сакс я последва. Върна се след няколко минути и обяви:

— Взе да чете. Каза, че иска да остане сама. Мисля, че ще го преживее.

При все това не звучеше особено убедена.

Райм погледна информацията от най-старото престъпление, което бе разследвал — отпреди сто и четирийсет години. Смисълът на усилията им беше да ги наведе на нещо, което да им подскаже кой е наел Извършител 109. Но досега само бяха изложили Сакс на риск и разочароваха Джинива с новината, че прадядо й вероятно е убиец.

Той погледна копието на картата с обесения, който сякаш му се надсмиваше от дъската с уликите.

— Я, открих нещо — извика Купър, като се взираше в монитора.

— За „Уинскински“ ли?

— Не, слушайте. Резултати от анализа на тайнственото вещество, което Амелия намери в квартирата на „Елизабет“ и край дома на лелята.

— Крайно време беше. Какво е, по дяволите? Някаква отрова?

— Нашият човек има възпаление на очите.

— Какво?

— Течността е „Мурин“.

— Капки за очи?

— Да. Съставът е същият.

— Добре, запиши го, Том. Може да е временно възпаление, заради киселината. Но може и да е хронично; намерихме го на две различни места. Това е полезна информация.

Криминалистите обожават хроничните заболявания на престъпниците. В книгата на Райм имаше цяла глава за откриване на заподозрени по лекарства със и без рецепта, игли от спринцовки, очила, особено износване на подметките заради ортопедични проблеми и други.

В този момент телефонът иззвъня. Сакс се обади, заслуша се за миг, след това каза:

— Добре. Идвам след петнайсет минути. — Затвори и по-гледна Райм. — Ето нещо интересно.