Джефри Дивър
Дванайсетата карта (24)

24.

Роланд Бел спря новия си форд пред дома на Джинива.

Барби Линч кимна от шевролета, откъдето наблюдаваше. Бел заведе Джинива в къщата. Чичо й я прегърна, стисна ръката на детектива и му благодари. Каза, че ще отиде да напазарува от бакалията, и излезе.

Джинива се прибра в стаята си. Бел надникна вътре. Тя бе седнала на леглото и ровеше в чантата си.

— Искаш ли нещо? Гладна ли си?

— Уморена съм. Ще си напиша домашното и ще подремна.

— Добра идея. След всичко, което се случи.

— Как е полицай Пуласки?

— Говорих с началника му. Още е в безсъзнание. Не знаят дали ще се оправи. Бих искал да можех да ти кажа нещо друго, но това е. По-късно ще мина да го видя как е.

Тя извади една книга и му я подаде.

— Дайте му това.

— Непременно, макар че не съм сигурен дали, дори да дойде в съзнание, ще може да чете.

— Да се надяваме. Ако дойде в съзнание, може би някой друг ще му почете. Може да му помогне. Кой знае? Кажете му, че вътре има и талисман за късмет.

— Много мило от твоя страна.

Бел затвори вратата и отиде в хола, за да се обади на синовете си и да им каже, че ще се прибере след няколко часа, когато дойдат да го сменят. Свърза се с другите от екипа и те докладваха, че всичко е спокойно.

Настани се в хола, като се надяваше чичото да напазарува добре. Бедното момиче определено се нуждаеше от силна храна.

* * *

Алонсо Джаксън „Джакс“ бавно се промъкваше през тесните проходи между сградите към къщата на Джинива Сетъл.

Накуцващият бивш затворник, кървавият Крал на графитите беше неузнаваем. Предрешен като бездомник, буташе количка с намачкани вестници и празни бирени кутии. Не беше убеден, че изглежда като истински бездомник, понеже бе твърде чист, но трябваше да заблуди само няколко човека — полицаите, охраняващи Джинива Сетъл.

Криволичеше между сградите. Беше на около три пресечки от сградата, която му показа онзи нещастник Кевин Чейни.

Хубаво местенце, мамка му.

Замисли се за планове си да създаде семейство и се почувства кофти.

„Господине, трябва да поговорим. Съжалявам. Бебето… Не успяхме да го спасим.“

„Момче ли беше?“

„Съжалявам, господине. Направихме всичко възможно, но…“

„Момче…“

Джакс пропъди мрачните мисли. Продължи напред, като си мърмореше и все дърпаше на една страна количката, която имаше развалено колело и постоянно завиваше наляво. Цяло чудо би било някой да се усъмни в количката. Не, всъщност нямаше нищо чудно. Какво пречеше на някое ченге да го спре за проверка и да намери пистолета? Щяха да проверят самоличността му и да го върнат да гние в Бъфало. Или в някоя още по-забутана дупка.

Трак, трак — количката подскачаше по осеяния с боклуци паваж. Той с мъка я спираше да не се блъсне в някоя стена. Трябваше обаче да върви между сградите. Ако се приближеше по главната улица в този спретнат квартал, веднага щеше да привлече подозрения. В тесните проходи обаче нямаше да направи впечатление. Богатите хвърлят празни бирени кутии по-често от бедняците, пък и тук боклукът бе с много по-добро качество. Много по-естествено е един бездомник да си търси препитание в Западен Харлем, отколкото в Централен.

Колко още?

Джакс погледна напред и присви очи. До къщата на момичето оставаха две пресечки.

Почти беше стигнал. Почти бе изпълнил задачата си.

* * *

Глождеше го. Като сърбеж.

За паралитик като Райм, който има чувствителност на врата, раменете и главата, но не може да се почеше, това бе адско мъчение.

Сега обаче сърбежът бе отвътре. Някакво предчувствие.

Нещо не беше наред. Какво?

Том го попита нещо, но той не го чу.

— Линкълн?

— Мисля. Не виждаш ли?

— Не, мисълта не се показва навън — контрира болногледачът.

— Млъквай.

Какъв беше проблемът?

Той отново се вгледа в таблицата, профила, старите писма и изрезки, в странното изражение на обесения от картата… Но някак си предчувствието му не беше свързано с уликите.

В такъв случай би трябвало да не му обръща внимание.

„Да се върнем на…“

Райм се сепна. Беше на ръба да се сети. Изплъзваше му се.

Имаше някакво несъответствие. Някой беше казал нещо, което не се връзваше.

Изведнъж…

— Ох, мамка му. Чичото!

— Какво? — сепна се Купър.

— Божичко, чичото на Джинива.

— Какво?

— Джинива каза, че е брат на майка й.

— И какво?

— Когото разговарях преди малко с него, каза, че току-що е говорил с брат си.

— Може би е имал предвид зет си.

— Когато имаш предвид зет си, казваш „зет“… Команда, набери Бел.

* * *

Телефонът иззвъня и детективът вдигна.

— Бел.

— Роланд, у Джинива ли си?

— Да.

— Телефонът ти няма високоговорителче, нали?

— Не. Казвай.

Детективът инстинктивно разкопча якето и капачето на кобура си. Гласът и ръката му не потрепваха, макар че сърцето му затуптя по-силно.

— Къде е Джинива?

— В стаята си.

— А чичото?

— Не знам. Отиде до магазина.

— Слушай, има разминаване във версиите за роднинската връзка. Той каза, че е брат на баща й, а според нея е брат на майка й.

— Мамка му! Самозванец?

— Отиди при Джинива и стой с нея, докато разберем какво е положението. Ще изпратя още двама души при вас.

Бел изтича пред стаята на момичето и почука. Никой не отговори.

Сърцето му се разтуптя още по-силно, той извади пистолета си.

— Джинива!

Нищо.

— Роланд — извика Райм. — Какво става?

— Чакай малко — прошепна детективът.

Приклекна, отвори вратата, вдигна пистолета и влезе.

Стаята беше празна. Джинива Сетъл я нямаше.