Джефри Дивър
Дванайсетата карта (22)

22.

Професор Ричард Тауб Матърс бе висок и слаб, с черна като катран кожа, остър поглед и вид на интелектуалец с не една научна титла. Къдравата му коса беше късо подстригана. Беше облечен… е, като професор: невзрачно сако и папийонка (липсваха му само кръпки на лактите).

Кимна на Райм, след което понечи да пристъпи към количката, но бързо се отказа, и се ръкува с останалите.

Райм от време на време изнасяше лекции в местните колежи по криминалистика, главно в „Джон Джей“ и „Фордам“; рядко се появяваше в просторните зали на Колумбийския университет, но негов познат — професор от Вашингтон, го свърза с Матърс, който изглежда беше сред големите светила на Морнингсайд Хайтс. Бе преподавател в юридическия факултет — по наказателно, конституционно и гражданско право, също така водеше някои специализирани курсове и четеше лекции по афроамериканска история.

Матърс внимателно изслуша какво знаеха за Чарлз Сингълтън: за движението за граждански права, тайната и обвиненията в грабеж, които можеха да са нагласени. Райм му разказа и за случилото се с Джинива през последните два дни.

Професорът примигна потресен:

— Опитали са се да те убият?

Джинива мълчаливо кимна.

Райм се обърна към Сакс:

— Покажи му какво имаме до момента. Писмата.

Матърс разкопча сакото си и извади стилни очила с тънки рамки. Внимателно прочете кореспонденцията на Чарлз Сингълтън. На два пъти кимна, веднъж се усмихна леко. След като ги прочете, ги прегледа още веднъж.

— Удивителен човек. Бивш роб, земеделец, участник във войната… бил се е край Апоматокс.

Пак прочете писмата и Райм едва сдържа нетърпението си. Накрая професорът свали очилата си, грижливо ги избърса с кърпичка и замислено отбеляза:

— Участвал е при изготвянето на Четиринайсетата поправка. — Пак се усмихна, очевидно заинтригуван. — Интересно. От това може да изскочи нещо.

Райм попита нервно:

— Да, и какво по-точно е това толкова „интересно нещо“?

— Имам предвид противоречието, разбира се.

Ако можеше, Райм би хванал човека за яката и би му изкрещял да побърза. Сега обаче не му оставаше друго, освен да се намръщи:

— Какво противоречие?

— Трябва да ви запозная с някои исторически факти.

Райм въздъхна. Сакс го изгледа предупредително и той се задоволи да каже:

— Говорете.

— Американската конституция определя начина на управление на страната: ролята на президентството, конгреса, върховния съд. Тя регламентира пълномощията им и всички други закони. Така, в тази страна винаги сме се стремили към едно странно равновесие: искаме правителството да е достатъчно силно, за да ни защитава от външни врагове и да ни осигурява спокоен живот, и едновременно с това — да не е прекалено силно, та да ни потиска. След като прочели първоначалния вариант на конституцията, създателите й осъзнали, че тя е прекалено силна — че може да доведе до репресивно централно управление. Затова я преработили и въвели десет поправки, Декларацията за правата. Първите осем са най-важни. Тези поправки регламентират основните права на гражданите, които трябва да бъдат защитени от своеволията на федералната власт. Например ФБР не може да ви арестува без основателни подозрения, конгресът не може да отнема собствеността ви, за да строи пътища, без да ви компенсира. Всеки има право на справедлив процес и безпристрастни съдебни заседатели. Нямат право да ви подлагат на мъчителни наказания и така нататък. Но обърнахте ли внимание на ключовата дума?

„Това някаква гатанка ли е?“ — замисли се Райм. Матърс обаче продължи, без да чака отговор:

— „Федерален“. В Америка имаме две власти: федерална във Вашингтон и местна в щата, където живеем. Декларацията за правата регламентира само правомощията на федералната власт: на конгреса и федералните агенции като ФБР и Бюрото по наркотиците. На практика тя не дава никаква защита срещу произвола на щатските власти. Щатските закони имат върху живота ни по-пряко влияние от конституцията — полиция, благоустройство, имоти, коли, бракове, завещания, граждански дела, всичко това е в компетенцията на щатската власт. Дотук ясно ли е? Конституцията и Декларацията за правата ни защитават само от Вашингтон, не от Ню Йорк или Оклахома.

Райм кимна.

Професорът се намести на стола, подозрително погледна една стъклена паничка и продължи:

— Да се върнем в деветнайсети век. След Гражданската война е приета тринайсетата поправка, която забранява робството. Страната е обединена, заробването е обявено извън закона… вече могат да се възцарят мир и хармония. Нали така?

Професорът се изкиска цинично:

— Груба грешка. Премахването на робството се оказва недостатъчно. Отношението към чернокожите става по-лошо отколкото преди войната, дори на север, защото много младежи са загинали заради тях. Щатските парламенти — както на юг, така и на север — приемат стотици дискриминационни закони. Чернокожите не могат да гласуват, да заемат държавни постове, да притежават недвижима собственост, да използват обществените удобства, да свидетелстват… За повечето животът е почти толкова тежък, колкото при робството.

Това обаче са щатски закони и Декларацията за правата не се отнася за тях. Затова конгресът решава, че гражданите имат нужда от защита срещу произвола и на щатската власт. Предлага се Четиринайсета поправка. Тя дава право на чернокожите — е, на чернокожите мъже — да гласуват и отменя дискриминационното третиране.

Така, за да се приеме една поправка на конституцията, тя трябва да се одобри от Конгреса във Вашингтон и от три четвърти от щатите. Конгресът приема Четиринайсетата поправка през хиляда осемстотин шейсет и шеста и я изпраща за ратификация на щатите. След две години тя най-после е одобрена от необходимия брой местни парламенти. — Матърс поклати глава. — Веднага обаче плъзват слухове, че не е била предложена и ратифицирана коректно. За това противоречие говоря. Много хора още я смятат за невалидна.

Райм се намръщи:

— Наистина ли?

— О, да. Така твърдят — главно консерваторите, които са против намесата на централната власт във вътрешните работи на щатите.

— Кое е спорното?

— Има няколко аргумента. Например няколко щата оттеглили одобрението си веднага след като я ратифицирали. Някои твърдят, че не е била коректно представена и приета във Вашингтон. Също се говори за фалшифициране на гласуването, подкупи и дори заплахи.

— Заплахи ли? — намеси се Сакс и кимна към писмото. — За каквито говори Чарлз.

— Тогава политическият живот бил друг — обясни Матърс. — През онзи период Джей Пи Морган събрал частна войска и водел истинска война с конкурентите си Джей Гоулд и Джим Фриск. Полицията и властите не правели нищо. Имайте предвид и че вестта за Четиринайсетата поправка била посрещната твърде емоционално от обикновените хора. Страната била в огромна опасност. Половин милион загинали в безредици — повече отколкото във всички други войни. Без Четиринайсетата поправка конгресът щял да попадне под контрола на Юга и страната можело отново да бъде разделена. Имало опасност дори от втора гражданска война.

Матърс кимна към писмата:

— Вашият господин Сингълтън очевидно е бил сред хората, които са обикаляли щатите да агитират за приемане на поправката. Дали не е попаднал на доказателства за невалидността й? Може би това е тайната, която го измъчвала.

— В такъв случай може би привържениците на поправката са скалъпили обвиненията, за да го отстранят — предположи Райм. — Така, дори да каже каквото знае, никой нямало да му повярва.

— Не обвинявам великите мъже от онова време, разбира се. Фредерик Дъглас, Стивънс и Съмнър. Но да, несъмнено много политици са искали поправката да мине и са били готови на всичко, за да бъде приета. — Професорът погледна Джинива. — Може би това е обяснението и за опасността, в която е попаднала младата госпожица.

— Защо? — не разбра Райм.

Историческите факти му бяха ясни, но какво значение имаше сега?

— Достатъчно е да отвориш вестника — обади се Том.

— Какво означава пък това — сопна се Райм.

— Означава, че ежедневно се сблъскваме със случаи, в които Четиринайсетата поправка се намесва в живота ни. Тя е едно от най-силните оръжия в борбата за човешки права. Езикът, на който е написана, е доста неясен. Например, какво означава „справедлив процес“? Или „подобаваща защита“? Или „привилегии и имунитет“? Неяснотите, разбира се, са умишлени, за да могат Конгресът и Върховният съд да измислят нови начини за защита на гражданите според нуждите на всяко поколение.

От тези няколко думи са създадени стотици законови актове за каквото се сетите, не само срещу расовата дискриминация. Те се използват за отмяна на несправедливи данъчни закони, за защита на бездомниците и работещите непълнолетни, за гарантиране на елементарна медицинска помощ на бедните. Стоят в основата на правата на хомосексуалистите и на хиляди дела за нарушаване на затворническите права годишно. Може би най-противоречивото й приложение е за защита правото на аборт.

Без нея щатските власти могат да обявят лекарите, извършващи аборти, за убийци. А при психозата след единайсети септември само Четиринайсетата поправка пречи на щатите да затворят мюсюлманите в лагери. Ако се окаже невалидна заради нещо, което вашият Чарлз Сингълтън е знаел, това би означавало край на гражданските свободи, каквито ги познаваме — завърши професорът с абсолютно спокоен глас.

— Добре — намеси се Сакс, — да предположим, че той наистина е открил нещо такова и тя е невалидна. Поправката може да се прегласува и прератифицира, нали?

Този път професорът не скри насмешката си:

— Абсурд. Сред историците се шири мнението, че поправката е била прокарана в единствения благоприятен за това момент. Не, ако Върховният съд я обяви за невалидна, някои от законите могат да бъдат потвърдени, но основното оръжие в борбата за граждански права ще се загуби завинаги.

— Ако това е мотивът, кой би могъл да стои зад нападението срещу Джинива? — почуди се Райм. — Кого да търсим?

Матърс поклати глава:

— О, списъкът е безкраен. Хиляди хора са заинтересовани Четиринайсетата поправка да остане в сила. Либерали и радикали, представители на малцинствата — расови и сексуални, застъпници за социални програми, за медицинско обслужване за бедните, защитници на правото на аборт, правата на гейовете, затворниците, работниците… Ние свързваме екстремизма с десния религиозен фанатизъм — майки, заставящи децата си да лягат на улицата пред клиниките за аборти, или терористи, които взривяват сгради. Повечето терористични актове в Европа се извършват от леви радикали. — Професорът поклати глава. — Нямам ни най-малка представа кой може да стои зад това нападение.

— Трябва да стесним по някакъв начин границите на търсенето — измърмори Сакс.

Райм кимна замислено. Основната им цел в това разследване беше да хванат Извършител 109 с надеждата да издаде кой го е наел или да намерят доказателства, водещи към поръчители. Райм обаче чувстваше, че и тази следа е важна. Ако не намереха отговори в настоящето, трябваше да потърсят в миналото.

— Който и да е престъпникът, той явно знае повече от нас за случилото се през 1868 година. Тези факти — какво е знаел Чарлз, каква е била тайната му, каква е кражбата — сигурно ще ни наведат на следа. Искам повече информация за Ню Йорк по онова време, за Галоус Хайтс и „Потърс Фийлд“, всичко, което можете да откриете. — Спомни си още нещо и се намръщи; обърна се към Купър. — При първата справка за Галоус Хайтс намери някаква статия за една сграда недалеч оттук; фондацията „Санфорд“.

— Да.

— Пазиш ли я?

Мел Купър запазваше всички файлове. Статията от „Таймс“ се показа на екрана.

Райм я прочете и научи, че фондацията „Санфорд“ имала богат архив с материали за историята на Горен Уестсайд.

— Обади се на директора Ашбъри — нареди криминалистът. — Кажи му, че трябва да прегледаме библиотеката му.

— Дадено.

Купър вдигна телефона.

— Някой трябва да отиде — добави Райм и вдигна вежди към Сакс.

— „Някой“ ли?… Май вече ме определи, без да теглим клечки.

Кой друг да отиде? Пуласки беше в болница. Екипът на Бел пазеше Джинива. Купър работеше в лабораторията. Селито беше с твърде висок чин, за да върши черната работа.

— Няма незначителни огледи — пошегува се Райм, — само некадърни криминалисти.

— Много смешно — намуси се тя; взе якето и чантичката си.

— Нещо важно — спря я Райм, този път сериозно.

Тя вдигна вежди.

— Вече напада и нас.

Имаше предвид полицията.

— Помни оранжевата боя. Пази се от строителни работници… Е, не е зле да внимаваш с всеки.

— Ясно.

Сакс взе адреса на библиотеката и излезе.

Професор Матърс още веднъж прегледа писмата и другите документи и ги върна на Купър. Обърна се към Джинива:

— Когато бях на твоите години в училище не сме учили афроамериканска история. Каква е програмата? Два срока ли го учите?

Тя се намръщи:

— Афроамериканска история ли? Не учим такова нещо.

— Защо тогава се интересуваш от тези документи?

— Пиша есе по литература.

— Аха. Значи ще учиш афроамериканска история следващата година.

Тя се подвоуми.

— Всъщност изобщо няма да уча такова нещо.

— Така ли?

Джинива явно усети някакво неодобрение.

— Със заверка е. Трябва само да присъстваш. Нямам нужда от такава оценка в дипломата.

— Няма да ти навреди.

— Какъв е смисълът? Все ни опяват едни и същи неща… „Амистад“, робовладелци, Джон Браун, законите на Джим Крау, делото „Браун срещу Комисията по образование“, Мартин Лутър Кинг, Малкълм Екс…

Тя замълча.

— Безсмислено връщане към миналото, а? — разсеяно попита професорът.

Джинива се замисли, след това кимна:

— Май така го виждам. Тъй де, вече сме в двайсет и първи век. Трябва да гледаме напред. Това са стари битки.

Професорът се усмихна и се обърна към Райм:

— Е, късмет. Ако пак имате нужда от помощ, обадете ми се.

— Непременно.

Хилавият преподавател си тръгна. На вратата спря и се обърна.

— А, Джинива.

— Да?

— Помисли си само за едно; приеми го от човек, който е живял малко повече от теб. Понякога се чудя дали тези битки не се водят още. — Кимна към таблицата на уликите и писмата на Чарлз. — Може би сега просто по-трудно забелязваме врага.