Джефри Дивър
Дванайсетата карта (21)

21.

Двама полицаи от сапьорния отряд на Шести участък бяха клекнали в колата на Роланд Бел, но не носеха противобомбени жилетки, а противохимически костюми.

Амелия Сакс, чието облекло не й предоставяше толкова добра защита, спря на три метра от колата.

— Как е, Сакс? — изгърмя гласът на Райм и тя подскочи.

Намали звука. Носеше слушалките под противогаза.

— Още не мога да видя. Сега обезвреждат устройството. Цианкалий и сярна киселина.

— Вероятно от това са били следите от сяра по бюрото му.

Полицаите бавно извадиха бурканчето. Запечатаха различните му компоненти в отделни контейнери за опасни вещества.

Единият докладва:

— Полицай Сакс, устройството е обезвредено. Можете да огледате колата, но не сваляйте маската. Няма циановодород, но изпаренията от сярната киселина също са опасни.

— Добре. Благодаря.

Тя се приближи до колата.

Гласът на Райм отново изгърмя:

— Чакай малко… — След няколко секунди пак се обади. — Те са в безопасност, Сакс. В участъка.

— Добре.

„Те“ бяха онези, за които бе предназначено устройството в автомобила — Роланд Бел и Джинива Сетъл. Били на косъм от смъртта, но когато се канели да излязат от сградата, детективът си дал сметка, че има нещо подозрително. Барби Линч докладвала, че новобранецът стиска пистолета си, но Извършител 109 беше твърде предпазлив, за да остави оръжие в ръцете на полицай, дори да е в безсъзнание. Поне щеше да го изрита встрани, дори да не искаше да го вземе. Бел заключи, че по някакъв начин престъпникът е произвел гърмежа и е оставил пистолета, за да си помислят, че новобранецът е стрелял. Каква беше целта? Да привлече вниманието на полицаите, които пазеха сградата отпред.

Защо? Отговорът бе ясен — за да оставят колите без надзор.

Фордът беше отключен, следователно имаше опасност да е поставил взривно устройство вътре или отдолу. Затова Бел взе шевролета на Линч и Мартинес и предупреди всички да се пазят от неговата кола, докато сапьорите я огледат. С помощта на микрокамера те откриха устройството под седалката. Обезвредиха го и установиха, че не е експлозив, а отрова.

Сакс извърши оглед на различните места, откъдето бе минал престъпникът: колата и прохода между сградите, където бе нападнал Пуласки. Намери само отпечатъци от обувки „Бас“, което потвърждаваше, че нападателят е Извършител 109, и друго самоделно устройство — куршум от пистолета на Пуласки, прикрепен с ластик за изгорял фас. Престъпникът го бе оставил запалено зад сградата, за да симулира изстрела и да привлече вниманието на полицаите.

„Мамка му, голям хитрец“ — помисли си мрачно Сакс.

Нямаше следи от съучастника, чернокожия с войнишкото яке.

Сакс пак си сложи противогаза, внимателно огледа стъклените части на устройството, но не намери отпечатъци или други следи, което можеше да се очаква. Може би цианкалият и киселината щяха да ги наведат на нещо. Разочарована, тя докладва резултатите на Райм.

— Къде търси? — попита той.

— Ами, в колата и прохода, където беше Пуласки. След това огледах двата изхода на уличката и около форда.

Последва мълчание, докато Райм размишляваше над това.

Сакс се почувства неловко. Беше ли пропуснала нещо?

— За какво си мислиш, Райм?

— Действала си по правилата, Сакс. Тези места е трябвало да огледаш. Но вникна ли добре в местопрестъплението?

— Втора глава от твоята книга.

— Хубаво. Поне някой я е чел. Вникна ли в обстановката?

Макар че при оглед времето винаги е от значение, Райм настояваше обстановката да се оцени в светлината на извършеното престъпление. В учебника му бе посочен пример от разследване на убийство в Гринич Вилидж. Първичното местопрестъпление бе мястото, където била удушена жертвата — апартаментът й. Вторичното бе аварийният изход, през който се измъкнал престъпникът. Имаше и трето местопрестъпление, за което никой друг не би се сетил. Там Райм намери отпечатъци от убиеца — в един гей бар на три пресечки от къщата. На никого, освен на Райм, не би му хрумнало да търси там. Той обаче откри няколко гей порнокасети в апартамента на убития. Барманът в най-близкото гей заведение разпозна жертвата и си спомни, че е пил по чашка с друг мъж. Върху кибрит, взет от бара близо до мястото, където двамата седели, се откриха отпечатъци от убиеца.

— Мисли, Сакс. Той изготвя план — импровизиран, но сложен — как да отвлече вниманието на нашите хора от колите. Това означава, че е знаел къде стоят всички, какво правят и как може да си спечели достатъчно време, за да заложи устройството. Какво ни подсказва това?

Сакс заоглежда улицата.

— Наблюдавал е отнякъде.

— Точно така, Сакс. Добре. Къде би могъл да се скрие?

— От отсрещната страна на улицата има най-добра видимост. Но би могъл да се скрие в десетина сгради. Нямам представа в коя.

— Така е. Но това е Харлем, нали?

— Да…

— Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Не съвсем.

— Многодетни семейства, Сакс. Там има много деца, не ергени. Не можеш да се скриеш. Всеки подозрителен тип би привлякъл вниманието.

— Накъде биеш, Райм?

Доброто му настроение се беше възвърнало, но тя малко се дразнеше, че си играе на гатанки, вместо, да речем, да се поинтересува от състоянието на Пуласки или на Бел и Джинива.

— Не би се скрил в апартамент. Нито на някой покрив; хората на Роланд винаги гледат там. Наблюдавал е от друго място, Сакс. Къде мислиш, че е бил?

Тя отново огледа улицата…

— Има една изоставена постройка, оградена с талашит. Има стари плакати и е цялата изрисувана. Добро скривалище. Ще проверя.

Тя предпазливо се огледа, за да се увери, че престъпникът не е останал наблизо. Пресече улицата и заобиколи останките на опожарената сграда. Влезе през един прозорец и забеляза, че подът е прашен — идеално за снемане на отпечатъци от обувки. Скоро видя следите на Извършител 109. При все това сложи гумени ленти на обувките си — техника, измислена от Райм, за да не сбърка своите следи с тези на престъпника. Извади пистолета си и огледа помещението.

Тръгна по следите на престъпника, като от време на време спираше и се ослушваше. Чу шумолене, но достатъчно добре познаваше мизерните квартали на Ню Йорк, за да познае, че е от плъх.

Приближи се до стената и надникна между пролуките в талашитените плоскости. Наистина, оттук улицата се виждаше отлично. Тя се върна навън, взе няколко неща и пак влезе в сградата. Напръска със спрей за снемане на отпечатъци и облъчи мястото с ултравиолетова светлина.

Имаше само отпечатъци от ръкавици.

Каза на Райм какво е открила и добави:

— Ще събера проби от мястото, където е стоял, но няма много. Този човек не оставя нищо.

— Професионалист — въздъхна Райм. — Винаги е с една крачка пред нас. Е, донеси каквото намериш, Сакс.

* * *

Докато чакаха Сакс, Райм и Селито решиха — макар че Извършител 109 най-вероятно бе напуснал района — да настанят лелята на Джинива и приятелката й в хотел, докато го заловят.

Пуласки беше в болница, все още в безсъзнание. Лекарите не можеха да кажат дали ще оцелее. След като чу тази новина, Селито гневно затръшна телефона в лабораторията на Райм.

— Той е още новак, по дяволите. Не биваше да го изпращам с Бел. Трябваше аз да отида.

Това прозвуча странно.

— Лон, ти си детектив. Откога не носиш униформа? От двайсет години?

Дебелакът бе неутешим:

— Аз го изложих на тази опасност. Какъв глупак съм. Мамка му.

Отново потърка бузата си. Днес детективът беше нервен и дрехите му изглеждаха по-омачкани от всякога. Гардеробът му по принцип не беше особено богат — почти винаги носеше светли ризи и тъмни сака — и Райм се почуди дали не е с дрехите си от вчера. Така изглеждаше. Да, на ръкава на сакото му имаше следи от кръв.

На външната врата се позвъни.

След малко Том въведе висок хилав мъж. Новодошлият беше блед, прегърбен, брадясал и с къдрава кестенява коса. Носеше тъмно сако и кафяви панталони. Евтина конфекция.

Огледа лабораторията, после спря поглед върху Райм.

— Тук ли е Джинива Сетъл?

— Кой сте вие? — попита Селито.

— Уесли Гоудс.

Аха, героичният адвокат все пак съществуваше.

Новодошлият постоянно наместваше очилата с дългите си пръсти или подръпваше брадата си; не беше в състояние да гледа някого в очите за повече от половин секунда. Нервното му поведение напомни на Райм за приятелката на Джинива, Лакиша Скот.

Адвокатът даде визитната си картичка на Том, който я показа на Райм. Гоудс бе директор на Харлемската юридическа компания и членуваше в Американския съюз за граждански права. Отдолу с малки букви пишеше, че има лиценз за практикуване на професията си в щата Ню Йорк, федералните окръжни съдилища на Ню Йорк и Вашингтон и върховния съд на САЩ.

Забеляза недоумението на Райм и Селито и обясни:

— Не бях в града. Току-що научих, че вчера Джинива Сетъл ме е търсила. Че станала свидетел на престъпление. Исках да проверя как е.

— Добре е. На няколко пъти се опитаха да я убият и сега е под постоянна охрана.

— Тук ли я държите? Против волята й?

— Не, не я „държим“. У дома си е.

— С родителите си ли е?

— С чичо си.

— Какво означава всичко това? — попита адвокатът и намръщено заоглежда лабораторната екипировка.

Райм не обичаше да обсъжда разследванията с непознати, но Гоудс можеше да му даде полезна информация.

— Мислим, че някой преследва Джинива заради интереса й към един от предците й. Да ви е споменавала нещо?

— За един бивш роб ли?

— Да.

— Така се запознахме. Дойде в кабинета ми миналата седмица и попита дали имаме данни за стари престъпления в Ню Йорк, от деветнайсети век. Дадох й да прегледа архивите, но е почти невъзможно да откриеш материали от толкова старо дело. Не можах да й помогна. — Хилавият мъж вдигна вежди. — Предложи да ми плати за помощта. Дори клиентите ми рядко го правят.

Гоудс пак огледа стаята и явно остана доволен от положението на нещата.

— Ще откриете ли скоро престъпника?

— Имаме някои следи — небрежно отговори Райм.

— Добре, кажете й, че съм идвал. И нека да ми се обади, ако има нужда от нещо.

Кимна към визитката си и излезе.

Мел Купър се изкиска:

— Този е голяма откачалка.

— Няма спор — измърмори Райм. — С какво сме заслужили това наказание? Хайде, на работа. Да действаме!

Бел и Джинива дойдоха след двайсет минути. Момичето бе настояло да придружи леля си до хотела, за да се увери, че всичко ще е наред.

Райм й каза за Уесли Гоудс.

— Дошъл е да провери дали съм добре? Нали ви казах, че е добър човек. Ако се наложи да съдя някого, ще го наема.

Сакс донесе уликите от местопрестъплението и кимна за поздрав на останалите.

— Да видим какво има — нетърпеливо я подкани Райм.

Цигарата, използвана от престъпника за самоделната бомбичка, беше „Мерит“, обичайна марка. Беше запалена, но не пушена — по филтъра нямаше следи от зъби и слюнка. Това означаваше, че престъпникът вероятно не е редовен пушач. Нямаше отпечатъци, разбира се. Ластикът, с който я беше прикрепил за куршума, също не говореше нищо. В цианкалия нямаше производствени маркери. Киселината можеше да се купи от много места. Устройството бе изработено от обичайни за всяко домакинство предмети: бурканче, фолио, стъклен свещник. Нямаше следи, които да водят до определено място.

В пробите от изоставената къща, където се беше крил престъпникът, се откриха още следи от мистериозната течност от улица „Елизабет“ (Райм с нетърпение чакаше резултатите от изследването й във ФБР). Освен това имаше люспици от яркооранжева боя, каквато се използваше за предупредителни знаци и табели. Сакс бе сигурна, че са от престъпника, защото ги бе открила на три различни места все около стъпките му и никъде другаде в опожарената постройка. Райм предположи, че се е предрешил като строителен или пътен работник. А може би това бе истинската му професия.

Междувременно Сакс и Джинива разровиха кутията със семейни спомени от дома на лелята. Имаше десетки стари книги и списания, документи, изрезки, бележки, разписки, сувенири и картички.

Между тях намериха и пожълтял лист, изписан с почерка на Чарлз Сингълтън. Това писмо обаче бе доста по-набързо надраскано от предишните.

Разбираемо, предвид на обстоятелствата.

Сакс го прочете на глас:

— „Петнайсети юли, 1868 година. Вайълет… Това е лудост! Доколкото мога да разбера, това е опит да бъда опозорен в очите на колегите си и достойните борци за свобода. Днес научих как бих могъл да потърся възмездие и вечерта, въоръжен с верния си «Колт», отидох в «Потърс Фийлд». Усилията ми обаче се провалиха и единствената ми надежда е дълбоко погребана под пръст и глина. През нощта ще се крия от полицията, която ме търси под дърво и камък, а на сутринта ще се промъкна в Ню Джърси. Вземи детето и бягайте. Опасявам се, че ще поискат да ми отмъстят и ще ви нападнат. Утре по обяд ме чакай на пристанище «Джон Стивънс» в Ню Джърси. Ще заминем за Пенсилвания, ако сестра ти и съпругът й се съгласят да ни приютят. Собственикът на обора, в който се крия, прояви съчувствие и ме увери, че ще се погрижи да получиш това писмо.“

Сакс вдигна поглед от листа.

— Има нещо задраскано. Не мога да го разбера. После продължава: „Тъмно е. Гладен съм и уморен, изстрадал като Йов. При все това сълзите ми (които ще видиш засъхнали върху хартията) са не от физическа болка, а от разкаяние за нещастието, което причиних на всички нас. И все заради тази проклета тайна! Ако бях изкрещял истината от стълбището на кметството, може би нямаше да се стигне до тези ужасни събития. Но вече е твърде късно. Моля те да ми простиш за егоизма и нещастията, които причиних с измамата си“. Подпис — „Чарлз“.

Сакс вдигна поглед. На следващата сутрин бе станало преследването, описано в статията.

— Тази надежда… „погребана под пръст и глина“. — Райм погледна писмото, което Сакс държеше пред очите му. — И пак не се споменава нищо конкретно за тайната… Какво е станало в „Потърс Фийлд“? Това е бедняшкото гробище, нали?

Купър проведе кратко търсене в Интернет. Гробището се намирало на остров Харт край брега на Бронкс. Било отворено на мястото на бивша казарма малко преди Чарлз да отиде на мистериозната си мисия, въоръжен с верния си „Колт“.

— Казарма ли? — намръщи се Райм и нещо му проблесна. — Покажи другите писма.

Купър ги извади.

— Гледайте, подразделението на Чарлз е било разквартирувано там. Дали няма връзка? Нещо друго за гробището?

— Не. Има само два-три документа.

Райм се втренчи в дъската и измърмори:

— В какво, по дяволите, се е забъркал тоя Чарлз? Галоус Хайтс, „Потърс Фийлд“, Фредерик Дъглас, борците за граждански права, конгресмени, политици, Четиринайсетата поправка… Какво ги свързва? — След кратко замисляне добави: — Трябва ни експерт.

— Кой е по-голям специалист от теб, Линкълн?

— Нямам предвид по криминалистика, Мел. Говоря за история. Макар и малко, има области, в които не съм капацитет.