Джефри Дивър
Дванайсетата карта (2)

2.

Джинива Сетъл бягаше.

Бягаше, за да се спаси. Също като прадядо си Чарлз Сингълтън.

Задъхваше се. Като Чарлз.

За разлика от онова бягство преди 140 години обаче тя не виждаше нищо достойно в своето. Джинива плачеше, викаше за помощ, блъсна се в една стена, одраска гърба и ръката си.

„Ето я, хилавата кучка… Хванете я!“

Асансьорът я плашеше, там щеше да е като в капан. Затова се втурна към аварийното стълбище. Блъсна се с всички сили във вратата и ударът леко я зашемети, причерня й, но продължи да тича. На площадката на четвъртия етаж се опита да отвори вратата, но тя беше секретна и не се отваряше отвън. Трябваше да слезе до първия етаж.

Отново се втурна надолу, задъхваше се. Защо? Какво искаше той от нея?

„Хилавата кучка няма време за момичета като нас…“

Револверът… Това събуди подозренията й. Джинива Сетъл не беше в никоя банда, но нямаше как да учиш в гимназията „Лангстън Хюс“ в центъра на Харлем и да не си виждал револвер. Когато чу характерното изщракване — съвсем различно от изщракването на мобилния телефон — тя се зачуди дали веселото кискане не е само за заблуда. Затова небрежно стана да пийне вода, но през цялото време бе готова да побегне. Надникна зад рафтовете и видя маската. Даде си сметка, че няма как да се промъкне покрай нападателя, ако не привлече цялото му внимание към масата за четене на микрофилми. Затова шумно събра няколко книги, съблече близкия манекен, сложи му анцуга и шапката си и го постави на стола пред екрана. Изчака нападателят да се приближи и тогава се промъкна покрай него към вратата.

„Хванете я, хванете кучката…“

Джинива се спусна на следващата площадка.

Над нея се чуха стъпки. Мили боже, той я гонеше! Беше я последвал по стълбите и сега бе само на една площадка над нея. Джинива се препъна, стисна ожулената си ръка и побягна по-бързо, но стъпките отгоре се приближаваха.

Когато достигна най-долния етаж, тя прескочи последните четири стъпала. Видя, че вратата е заключена с верига, и дъхът й секна.

Не, не, не… Това със сигурност беше противозаконно, но какво пречеше на служителите от музея да сложат верига против крадци? А може би самият нападател бе заключил вратата, за да осуети бягството на жертвата си? Мрачната бетонна шахта беше като клетка. Но дали веригата наистина пречеше на вратата да се отвори?

Имаше само един начин да провери. Хайде!

Джинива се отблъсна от перилата и се удари с всичка сила във вратата.

Тя се отвори.

„Ох, слава…“

Отекна пронизителен вой. Тя изпищя. Дали я беше прострелял в главата? Не, тя си даде сметка, че това е алармата на вратата. Пищеше оглушително като братовчедчето на Киш. Джинива изскочи на улицата и се огледа за най-добрия път за бягство, наляво или надясно…

„Хванете я, смачкайте кучката, смачкайте й фасона…“

Реши да бяга надясно и изскочи на Петдесет и пета улица, сред тълпата от отиващи на работа хора; някои я гледаха подозрително. Зад нея воят на алармата отново се усили, нападателят бе отворил вратата. Щеше ли да избяга, или да я последва?

Джинива се затича към Киш, която стоеше на тротоара със сандвич и чаша кафе в ръце и се опитваше да запали цигара въпреки вятъра. Тъмнокожата й съученичка — с фетски пурпурен грим и изрусени кичури — беше на възрастта на Джинива, но с една глава над нея. Изглеждаше едра, с напращели гърди и закръглени бедра — типична чернокожа тийнейджърка. Чакаше приятелката си отвън, понеже нямаше интерес към музеи — или към каквито и да било сгради, в които тютюнопушенето е забранено.

— Джен! — Киш хвърли чашката си на улицата и се затича към Джинива. — Какво става? Защо бягаш?

— Един човек… — Джинива едва си поемаше въздух, гадеше й се. — Вътре имаше един мъж, нападна ме!

— Стига бе! — Лакиша се огледа. — Къде е?

— Не знам. Гонеше ме.

— Споко. Няма нищо. Бързо!

Дебеланката — която при всяка възможност пропускаше часовете по физическо и пушеше от две години — хукна, размахала смешно ръцете си.

След две пресечки обаче Джинива спря.

— Чакай.

— Какво, Джен?

Страхът бе преминал. Смени го друго чувство.

— Хайде — задъхано я подкани Киш. — Мърдай.

Джинива Сетъл обаче бе решила друго. Страхът й се беше сменил с гняв. „Не — помисли си тя, — няма така да му се размине.“ Обърна се и огледа улицата. Накрая видя каквото търсеше около изхода на уличката, от която току-що бе избягала, и решително закрачи натам.

* * *

Томсън Бойд спря на една пресечка от Музея за афроамериканска история и се смеси с тълпата. Беше среден човек. Във всяко отношение. Нормален цвят на кожата, кестенява коса, нормално телосложение, среден на ръст, средно хубав, средно мускулест (в затвора го наричаха Безличния Джо). Хората не го забелязваха.

Човек, който бяга в града обаче, привлича вниманието, освен ако не тича към автобус, такси или метрото. Затова тръгна с нормална крачка. Скоро се сля с тълпата. Вече никой не му обръщаше внимание.

Докато чакаше на червено на Шесто авеню и Петдесет и трета, Томсън се замисли. Накрая реши. Съблече шлифера и го преметна на ръката си така, че лесно да може да извади оръжията си. Обърна се и пак закрачи към музея.

Томсън Бойд беше майстор в занаята си и правеше всичко по правилата. Привидно сегашната му постъпка — да се върне на местопрестъплението — не беше от най-разумните, защото ченгетата скоро щяха да довтасат на мястото. И то много ченгета.

От личен опит обаче знаеше, че в такива ситуации, когато навсякъде гъмжи от полиция, хората стават непредпазливи. Често можеш да се промъкнеш по-близо до тях, отколкото в друг случай. Невзрачният човек небрежно тръгна с тълпата към музея — поредният минувач, поредният Безличен Джо на път за работа.

* * *

Нарича се чудо.

Някъде в мозъка или тялото някакъв дразнител, вътрешен или външен, те кара да направиш нещо — искам да взема чашата, трябва да пусна тигана, защото ми пари. Дразнителят предизвиква нервен импулс, който се предава по невроните в тялото. Самият импулс не е — както си мислят повечето хора — електрически ток; той е вълна, при която мембраната на неврона в определен участък за части от секундата променя заряда си от положителен на отрицателен. Импулсът винаги е с еднаква сила — или го има, или го няма — и се придвижва светкавично — с триста и седемдесет километра в час.

Когато нервният импулс достигне целта си — мускул, жлеза, орган — тя реагира; благодарение на това сърцето тупти, дишаме, танцуваме, садим цветя, пишем любовни писма или управляваме космически кораби.

Истинско чудо.

Освен ако нещо не се прецака. Или ако сте, да речем, главен криминалист на оглед в изоставен тунел на метрото и върху врата ви изневиделица се стовари подпорна греда, чупейки четвъртия ви шиен прешлен. Точно това бе сполетяло преди години Линкълн Райм.

Когато се случи такова нещо, всичко свършва.

Дори ударът да не прекъсне гръбначния мозък, в района се получава кръвоизлив, кръвоносните съдове се прекъсват и нервните клетки умират от кислороден глад. След смъртта си, по неизвестни причини, невроните изпускат токсична аминокиселина, която убива още неврони. Накрая, ако пострадалият оцелее, около нервите се натрупва съединителна тъкан, като пръст в гроб — съвсем уместно сравнение, защото нервните клетки не се възстановяват. Умрат ли, губиш чувствителност завинаги.

След такъв „инцидент“, както деликатно се изразяват медиците, ако ти се усмихне щастието, невроните, които управляват жизненоважните органи, продължават да функционират. Оцеляваш.

Ако изобщо е щастие.

Понеже някои биха предпочели сърцето им да спре и да ги избави от инфекциите, отоците и гърчовете. Да ги спаси от пристъпите на автономна дисрефлексия, която може да доведе до удар. Да ги избави от зловещата, блуждаеща призрачна болка, която те измъчва също като истинската, но не може да бъде притъпена с аспирин или морфин.

Да не споменаваме коренната промяна в живота им: физиотерапевтите и болногледачите, дихателните апарати, катетрите и пелените за възрастни, зависимостта… и депресията, разбира се.

При тези обстоятелства някои просто се предават и предпочитат смъртта. Самоубийството винаги е решение, макар и не лесно. (Пробвай да се самоубиеш, когато не можеш да движиш дори главата си.)

Други обаче се държат.

— Стига ли ти толкова? — попита младежът с бяла риза и вратовръзка на виненочервени цветчета.

— Не — задъхано отвърна работодателят му. — Искам още.

Райм седеше стегнат с ремъци върху сложен стационарен велосипед в една от стаите за гости на втория етаж на къщата си в западен Сентръл Парк.

— Според мен толкова ти стига — заяви Том, болногледачът му. — Мина повече от час. Кръвното ти се вдигна.

— Все едно изкачвам с колело Матерхорн — задъхано отбеляза Райм. — Като Ланс Армстронг.

— Матерхорн не е в Обиколката на франция. Това е планински връх. Там се катери, не се кара колело.

— Благодаря за ненужните подробности, Том. Не говорех буквално. Колко изминах?

— Трийсет и три километра.

— Хайде още двайсет и девет.

— Не става. Седем.

— Десет — започна да се пазари Райм.

Хубавият младеж примирено вдигна вежди.

— Добре.

Всъщност Райм от самото начало искаше десет километра. Сега вътрешно ликуваше. Обичаше да печели.

Продължи да се упражнява. Велосипедът се задвижваше от мускулите му, но между това и въртенето на педали в обикновените зали за бодибилдинг имаше една огромна разлика. Импулсите, които караха мускулите на краката му да се движат, идваха не от мозъка на Райм, а по електроди от компютър. Устройството бе известно като ергометър, или ФЕС-велосипед. Функционалната електрическа стимулация представляваше компютърна система, която симулира дейността на нервната система, като изпраща електрически импулси до мускулите и ги кара да се съкращават, сякаш мозъкът ги командва.

ФЕС не се използваше много за ежедневни действия като ходене или работа, но имаше голяма полза при терапията на парализирани пациенти.

Райм се беше амбицирал да използва това устройство заради един човек, на когото се възхищаваше — Кристофър Рийв, получил почти същата травма при нещастен случай по време на езда. Благодарение на волята си и адски физически усилия (за изненада на голяма част от медицинската общественост) Рийв бе възстановил движението и чувствителността на някои части от тялото си. След като с години се беше двоумил дали да предприеме една рискована хирургическа операция, Райм предпочете да се подложи на физически режим подобно на Рийв.

Преждевременната смърт на актьора амбицира Райм да вложи още повече енергия в упражненията си и Том го свърза с един от най-големите специалисти по травми на гръбначния мозък на източното крайбрежие — Робърт Шърман. Докторът изработи терапевтична програма, която включваше ергометъра, акватерапия и локомоторен стимулатор — голям робот с механични крака, също управляван от компютър. С негова помощ Райм на практика можеше да ходи.

Терапията даваше резултат. Сърцето и белите дробове на пациента функционираха по-добре. Костната му плътност бе достигнала нормалната за здрав човек. Мускулната му маса се беше увеличила. Райм почти бе възвърнал физическата си форма от времето, когато работеше като главен криминалист в Нюйоркското полицейско управление. Тогава той ежедневно спортуваше, понякога сам извършваше огледи — нещо рядко за капитан — и обикаляше града, за да събира проби от камъни, пръст, бетон и сажди за картотеката си.

Благодарение на упражненията Райм получаваше по-малко синини от неподвижното лежане или седене. Червата и пикочният му мехур функционираха по-добре и получаваше по-малко инфекции на уретрата. От началото на програмата бе получил само един пристъп на дисрефлексия. Разбира се, оставаше един въпрос: щяха ли усилените упражнения наистина да го оправят, не само да помогнат за възстановяването на мускулите и костите му? Обикновена проверка на двигателните и сетивните функции веднага би му дала отговор, но за тази цел трябваше да отиде в болницата, а Райм някак си все не намираше време за това.

— Не можеш ли да отделиш един час — питаше Том.

— Един час? Един час? Кое посещение в болница трае само час, Том? И къде ще е тази болница? В Страната на чудесата? В Оз?

Все пак доктор Шърман го склони да се подложи на теста. След половин час Райм и Том трябваше да тръгнат за Нюйоркската болница, за да чуят тежката дума за състоянието му.

В момента обаче Райм не мислеше за това, а за велосипедното състезание, в което участваше сега — а то си беше на Матерхорн, каквото и да разправяше Том. Представяше си, че изпреварва Ланс Армстронг.

Когато свърши, Том го свали от уреда, изкъпа го и му сложи бяла риза и черни панталони. След като го настаниха в инвалидната количка, Райм тръгна към асансьорчето. Слезе в лабораторията на долния етаж, където червенокосата Амелия Сакс маркираше уликите за едно разследване, по което Райм беше консултант.

С единствения си работещ пръст — безименният на лявата ръка — върху контролното устройство, Райм закара яркочервената инвалидна количка при сътрудничката си. Тя се наведе и го целуна по устата. Райм силно притисна устните си до нейните. Останаха така за момент; Райм обичаше топлината й, аромата на сапуна й, гъделичкането на косата й върху бузата му.

— Колко измина днес? — поинтересува се тя.

— Вече щях да съм в северен Уестчестър, ако не ме бяха спрели — отвърна Райм и хвърли сърдит поглед на Том.

Болногледачът намигна на Сакс. Той не се впечатляваше от укорите на работодателя си.

Високата, стройна полицайка носеше тъмносиньо костюмче и една от тъмните блузи, които обличаше, откакто я повишиха на детектив. (Един наръчник за полицаи предупреждаваше: „Риза или блуза с контрастиращ на останалото облекло цвят прави гърдите добра мишена.“) Дрехите й бяха удобни и скромни, далеч от онова, което би облякла в годините, преди да постъпи в полицията; известно време Сакс бе работила като манекенка. Сакото й бе леко издуто на хълбока, където носеше служебния си пистолет „Глок“, а панталоните й бяха мъжки; имаше нужда от заден джоб — единственото удобно място за забранения, но полезен автоматичен нож. И както винаги, носеше скромни обувки с меки подметки. При всяка крачка артритът й причиняваше болка.

— Кога тръгваме? — попита тя.

— За болницата ли? О, не е нужно да идваш. По-добре остани да опишеш доказателствата.

— Почти съм готова. Пък и не става въпрос дали трябва. Искам да дойда.

— Цирк — измърмори Райм. — Ще бъде същински цирк. Знаех си.

Погледна с укор Том, но болногледачът гледаше в друга посока.

На външната врата се позвъни. Том излезе в коридора и след миг се върна с Лон Селито.

— Здравейте, всички.

Дебелият лейтенант, с вечно намачкан костюм, весело кимна за поздрав. Райм се почуди на какво се дължи това добро настроение. Дали на някой успешен арест или на новия полицейски бюджет? А може би беше свалил няколко килограма. Детективът бе в постоянна депресия заради теглото си и редовно се оплакваше от това. Предвид състоянието си, Линкълн Райм не понасяше някой да се тюхка за такива дребни физически несъвършенства като твърде много тлъстини или твърде малко коса.

Днес обаче ентусиазмът на детектива явно бе свързан с работата. Той размаха няколко документа:

— Потвърдиха присъдата.

— Аха, случаят с обувките?

— Да.

Това, разбира се, зарадва Райм, макар че не го изненада. Защо да го изненадва? Той бе събрал неопровержими доказателства срещу убиеца; нямаше как присъдата да бъде отменена.

Случаят беше интересен: двама балкански дипломати бяха убити на остров Рузвелт — жилищен район насред Ийст Ривър — и обувките им бяха откраднати. Както често се случваше при трудни разследвания, полицията нае Райм като консултант.

Амелия Сакс извърши огледа и уликите бяха анализирани. Резултатите обаче не водеха никъде и полицията заключи, че убийствата са свързани по някакъв начин с централноевропейската политика. Случаят остана отворен известно време, докато детективите получиха известие от ФБР за изоставено куфарче на летище „Кенеди“. В него имало статии за глобалната система за позициониране, двайсетина електронни платки и дясна мъжка обувка. Токът бил кух, в дупката имало компютърен чип. Райм се почуди дали обувката не е била на някой от убитите на острова и наистина се оказа така. Други предмети в куфарчето също имаха връзка с убийството.

Шпионски атрибути… черни очила а ла Робърт Лъдлъм. Веднага се появиха разни теории и ФБР и Държавния се намесиха активно. Появи се дори един агент от Лангли; за пръв път ЦРУ проявяваше интерес към случай на Райм.

Криминалистът още се смееше с глас, щом си спомнеше разочарованието на агентите, любители на шпионски интриги. Амелия Сакс заведе ударния отряд до дома на дребен бизнесмен от Парамъс, Ню Джърси, простичък човек, който знаеше за външната политика не повече от онова, което може да се прочете в „Ю Ес Ей тудей“.

Чрез анализ на влажността и химическите вещества в тока на обувката Райм доказа, че кухината е била изрязана няколко седмици след убийството на двамата дипломати. Също така се оказа, че компютърният чип е закупен от обикновен магазин за компютри, а джипиес данните не само не са секретни, а са взети от интернет страница и информацията е остаряла с една-две години.

Заключението бе, че уликите са подхвърлени. В куфарчето бе открит прах, който ги насочи към мебелна работилница в Джърси. След кратък преглед на телефонните записи на собственика и разписките от кредитните му карти се установи, че жена му е спала с един от дипломатите. Съпругът й разкрил връзката и заедно с един „кандидат-гангстер“ от работилницата си убил любовника и злощастния му колега на остров Рузвелт, след което нагласил уликите, за да излезе, че става дума за политическо убийство.

— Афера, да, но не дипломатическа — драматично заключи Райм, когато свидетелстваше по делото. — Подривна дейност, да, но не шпионаж.

— Възразявам — вяло се обади адвокатът на подсъдимия.

— Приема се — обяви съдията, като едва сдържаше смеха си.

След четирийсет и пет минути съдебните заседатели обявиха подсъдимия за виновен. Адвокатите протестираха, разбира се, но както току-що обяви Селито, апелативният съд бе потвърдил присъдата.

— Хайде да отпразнуваме успеха с една разходка до болницата — бодро предложи Том. — Готов ли си?

— Не ми натяквай — измърмори Райм.

В този момент пейджърът на Селито изпиука. Той погледна екранчето, намръщи се и извади мобилния си телефон.

— Селито се обажда. Какво има?

Дебелакът закима бавно, докато слушаше, разсеяно мачкайки шкембето си. Напоследък се опитваше да отслабва по метода на Аткинс. От тъпченето с пържоли и яйца нямаше ефект.

— Тя добре ли е… А извършителят… Да… Лоша работа. Чакай малко. — Селито погледна другите в стаята. — Току-що сме получили код двайсет и четири. От Афроамериканския музей на Петдесет и пета. Жертвата е гимназистка. Опит за изнасилване.

Амелия Сакс присви очи. Райм реагира другояче. Веднага се замисли: Колко местопрестъпления има? Дали е имало гонитба, при която извършителят да е оставил улики? Имало ли е боричкане, обмяна на следи? С обществения транспорт ли е отишъл до местопрестъплението и е избягал? Или е бил с кола?

Мина му и друга мисъл, но не смяташе да я споделя.

— Наранявания? — попита Сакс.

— Ожулена ръка. Избягала е, след което се е обърнала към патрул. Нашите хора са проверили, но престъпникът е офейкал. Е… можете ли да извършите огледа?

Сакс погледна Райм:

— Знам какво ще кажеш. Заети сме.

Нюйоркската полиция изнемогваше от работа. Много служители бяха пренасочени заради опасността от терористични атаки; напоследък ФБР бе получило няколко анонимни заплахи за взривяване на еврейски цели в района. (Това напомни на Райм за разказите, които Сакс бе слушала от дядо си за живота в предвоенна Германия. Тъстът на дядото бил детектив в Берлин и при всяка политическа криза страдал от недостиг на хора.) Заради това отклоняване на кадри Райм от месеци не бе виждал почивка. В момента със Сакс — единственият детектив, с когото приемаше да работи — разследваха две измами, въоръжен грабеж и старо убийство отпреди три години.

— Да, наистина сме заети — потвърди Райм.

— Злото се струпва на едно — измърмори Селито. — Така ли беше изразът?

— Не е ли „Злото не идва само“? Наистина бих искал да помогна, но имаме много работа. Пък и виж колко е часът, имам час в болницата.

— Хайде, Линк — измърмори Селито. — Този случай е по-различен. Жертвата е дете. Тоя негодник напада деца. Знаеш ли колко момичета ще спасим, ако го пипнем. Познаваш този град; няма по-важно нещо. Ако някой звяр започне да напада деца, шефовете ще дадат мило и драго да го пипнем.

— Така разследванията ни стават пет — непреклонно заяви Райм. Замълча; когато никой не продума, попита: — На колко години е?

— На шестнайсет, за бога! Хайде, Линк.

Райм въздъхна. Накрая склони:

— Ох, добре. Ще се заема.

— Наистина ли? — изненада се Селито.

— Всички ме смятат за сприхав — изсумтя паралитикът. — За костелив орех; ето ти още едно клише, Лон. Просто изтъкнах, че трябва да имаме приоритети. Но съм съгласен с теб. Този случай е най-важният.

— Нали не смяташ да отложиш посещението в болницата заради вродената си услужливост? — осведоми се болногледачът.

— Разбира се, че не смятах. Дори не се бях замислил за това. Но сега, като спомена, мисля, че трябва да го отложим. Добра идея, Том.

— Идеята не е моя; не ми приписвай чужда вина.

„Така е“ — помисли си Райм, но възрази възмутено:

— Аз ли съм виновен? Звучиш, сякаш аз изнасилвам ученички.

— Знаеш какво имам предвид. Можем да направим изследванията и да се върнем, преди Амелия да е извършила огледа.

— В болницата може да има опашка. Защо изобщо казвам „може“? В болниците винаги има опашки.

— Ще се обадя на доктор Шърман да насроча друг час — предложи Сакс.

— Да, да, отмени го, но не насрочвай друг. Не се знае колко време ще ни отнеме. Може да си имаме работа с рецидивист. Кой знае какво ще излезе?

— Ще насроча друг час — заяви Сакс.

— Нека да е след две-три седмици.

— Ще проверя кога има възможност.

Линкълн Райм обаче бе не по-малко упорит от партньорката си:

— Да го обсъдим по-късно. Сега трябва да заловим този изнасилвач. Кой знае какво е намислил? Вероятно избира следващата си жертва. Том, извикай Мел Купър. Да действаме. Всяка минута работи за престъпника. Е, как е това клише, Лон? Можеш да го включиш в колекцията си.