Джефри Дивър
Дванайсетата карта (19)

19.

— Време е за спане.

— Какво? — сепна се Райм и вдигна поглед от монитора.

— Спане — повтори Том.

Беше малко нервен. Понякога се налагаше да води истински битки, за да накара криминалиста да си легне.

Райм обаче измърмори:

— Да. Ще си лягам.

Беше изтощен и обезкуражен. Бяха получили електронно писмо от надзирателя на затвора в Амарильо, че никой не е разпознал Извършител 109 по рисунката, която им бяха изпратили.

Криминалистът продиктува кратък отговор с благодарност, след което даде команда за изключване от мрежата.

— Само още едно обаждане и ще дойда сам.

— Ще се кача да оправя стаята — каза Том. — Чакам те горе.

Амелия Сакс се беше прибрала у дома си в Бруклин. Искаше да види и майка си, която също живееше там и напоследък имаше проблеми със сърцето. Сакс живееше през повечето време у Райм, но още държеше апартамента си и се виждаше с приятели в стария си квартал. Дженифър Робинсън — полицайката, която бе довела момичетата тази сутрин — й беше съседка.

Това положение устройваше и двамата и тази вечер Райм бе доволен, че остава сам.

Телефонира и разговаря за кратко с майка й, след това Сакс се обади и той й съобщи последните новини.

— Добре ли си? — попита Сакс. — Звучиш вяло.

— Уморен съм.

— Аха. — Не му повярва. — Опитай се да поспиш.

— Ти също. Приятни сънища.

— Обичам те, Райм.

— И аз те обичам.

След като затвори, той отново погледна таблицата на уликите.

Не гледаше обаче думите, изписани с изящния почерк на Том, а уголеменото копие на картата таро. Обесеният. Отново прочете параграфа със значението й. Вгледа се в спокойното, обърнато на обратно лице. След малко се завъртя с количката и я подкара към асансьорчето, което свързваше лабораторията със спалнята на втория етаж. Влезе в кабинката и подаде команда за качване.

Не спираше да мисли за картата. Подобно на Кара, приятелката им илюзионистка, Райм не вярваше в спиритически сеанси и екстрасенси. (В известно отношение тя също като него бе учен.) Не можеше обаче да пренебрегне факта, че картата е улика в разследване, при което постоянно се намесва думата „бесилка“. Всеки криминалист, разбира се, е запознат с всички начини за отнемане на човешки живот. Райм имаше добра представа какво е обесване. Въжето пречупва врата непосредствено под основата на черепа. (Причината за смъртта е задушаване, но не от прекъсване на дихателните пътища, а поради увреждане центъра на дишането, който изпраща нервни сигнали до белите дробове.) Почти същото се беше случило на Райм при нещастния случай преди няколко години.

„Галоус Хайтс… Обесеният…“

Значението на картата също криеше някакъв смисъл. „Тя предвещава духовно търсене, което ще доведе до решение, трансформация, промяна на посоката. Картата често предсказва приемане на фактите, край на борбата, примирение. Когато ви се падне, трябва да се вслушате във вътрешния си глас, дори онова, което ви нашепва, да противоречи на логиката.“

Това го забавляваше, защото напоследък той наистина бе изправен пред духовно търсене — преди появата на Извършител 109 и картата. Линкълн Райм трябваше да вземе важно решение.

„Промяна на посоката…“

Той слезе в спалнята, но не остана там, а отиде в епицентъра на вътрешния си дебат — стаята за тренировки, където бе прекарал стотици часове, изпълнявайки програмата на доктор Шърман.

Спря на прага и огледа уредите в полумрака. После сведе очи към дясната си ръка, закрепена с каиш за тапицираната облегалка на червената инвалидна количка.

Решение…

„Хайде — рече си. — Опитай. Мръдни тая проклета ръка.“

Пое си въздух. Втренчи се още по-настоятелно в ръката.

Не…

Раменете му се отпуснаха, доколкото бе възможно, и той пак огледа стаята. Замисли се за изтощителните упражнения. Наистина, те се бяха отразили добре на мускулите, костите и кръвообращението му, бяха намалили риска от възпаления и „невроваскуларни кризи“.

Основният въпрос за упражненията обаче можеше да се обобщи с две думи, използвани от медиците: функционален напредък. Тълкуванието на Райм бе по-конкретно: движение и чувствителност.

Онези аспекти на лечението, за които не искаше да говори с доктор Шърман.

Честно казано, Райм бе излъгал лекаря. Не би го признал пред никого, но в момента само едно го интересуваше: щяха ли мъчителните часове, които прекарваше в упражнения, да му възвърнат чувствителността и способността да движи мускули, които не са помръдвали от години? Щеше ли да е в състояние да завърти копчето на микроскопа и да го фокусира върху някой препарат? Щеше ли да е в състояние да почувства докосването на Амелия Сакс върху ръката си?

По отношение на чувствителността може би имаше леко подобрение. При парализа след счупване на четвъртия шиен прешлен обаче пациентът често изпитва отразена болка и лъжливи усещания. Всичко е толкова объркано. Имаш чувството, че те лазят мухи, когато такива няма. Изведнъж си даваш сметка, че си разлял горещо кафе върху ръката си, а не чувстваш нищо. При все това Райм вярваше, че има подобрение на сетивността.

Голямото изпитание обаче бе движението.

Той още веднъж погледна ръката си, която след нещастието не беше в състояние да помръдне.

Отговорът беше ясен. Не можеше да се залъгва с никакви отразени болки и фантомни усещания. Искаше да получи отговора сега. Да или не? Не му трябваха скенери, изследвания и тестове. Можеше да пробва да изпраща съвсем слаби импулси по мрежата от неврони и да види какво ще стане.

Щеше ли командата да достигне целта си и да накара пръста му да се свие — което за него се равняваше на световен рекорд по дълъг скок — или щеше да се загуби в някой прекъснат нерв?

Райм се смяташе за смел човек. В годините преди нещастието той изцяло се отдаваше на работата. Веднъж, за да запази местопрестъплението непокътнато, заедно с друг полицай бяха удържали тълпа от четирийсет души, искащи да разграбят магазина, в който бе станала престрелка; най-лесно беше да се скрият и да не се месят, докато дойдат подкрепления. Друг път, за да открие улики, които да му подскажат къде е затворено едно отвлечено момиче, бе извършил оглед под дъжд от куршуми.

Сега обаче куражът му изневеряваше.

Той се втренчи в безжизнената си дясна ръка.

Да или не…

Ако се опиташе да помръдне пръста си и не успееше, ако не му се удадеше дори една от малките победи на доктор Шърман, с него беше свършено. Мрачните мисли щяха да се върнат, да го залеят и накрая пак щеше да се обади на един лекар — но не на доктор Шърман. На много по-различен лекар. Онзи от дружеството за евтаназия. Преди няколко години Райм се беше опитал да сложи край на живота си; тогава му бе много по-трудно от сега. Нямаше компютри, гласово активируеми системи и телефони. По ирония сега, когато животът му бе много по-лесен, той беше по-склонен към самоубийство. Лекарят можеше да му помогне, като нагласи някакво устройство, което Райм сам да задейства — да сложи някакви хапчета или оръжие.

Разбира се, сега около него имаше близки хора, не както преди години. Самоубийството му би покрусило Сакс, но смъртта винаги витаеше около тях. Сакс винаги първа нахълтваше в бърлогите на престъпниците, въпреки че не й влизаше в задълженията. Имаше няколко награди за храброст при престрелки и шофираше лудешки — дори понякога признаваше, че и тя има някаква склонност към самоубийство.

Когато се запознаха — при едно много тежко разследване на жестоки убийства преди няколко години — Райм бе на ръба на самоубийството. Сакс би го разбрала.

Том също щеше да го приеме. (При първата им среща Райм бе казал на болногледача: „Скоро може да не съм жив. Осребрявай чековете от заплатата си веднага щом ги получиш“.)

При все това мисълта за тъгата, която щеше да им причини със смъртта си, го измъчваше. Да не споменаваме колко престъпления щяха да останат неразкрити и колко жертви щяха да загинат, ако не практикуваше занаята си — единственото, което поддържаше волята му за живот.

Затова отлагаше изследванията. Ако нямаше подобрения, това би го тласнало към пропастта.

Да…

Картата често предсказва приемане на фактите, край на борбата, примирение.

… или не?

Когато ви се падне, трябва да се вслушате във вътрешния си глас…

Линкълн Райм взе решение: Да се откаже. Да спре с упражненията, да престане да мисли за операцията.

Все пак, ако нямаш надежда, нищо не може да попари надеждите ти. Той бе уредил добре живота си. Не беше идеален, но бе приемлив. Линкълн Райм щеше да приеме съдбата си и да се примири с онова, което бившият роб бе отхвърлил — да бъде непълноценен, три пети човек.

Щеше да се задоволи с онова, което имаше.

С левия си безименен пръст Линкълн Райм накара количката да се завърти и се върна в спалнята точно когато Том се показа на прага.

— Готов ли си да си лягаш? — попита болногледачът.

— Съвсем — бодро отвърна паралитикът.