Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Линкълн Райм (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Twelfth Card, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 10гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata
Корекция и форматиране
WizardBGR
Допълнителна корекция и форматиране
Еми(2018)

Издание:

Автор: Джефри Дивър

Заглавие: Дванайсетата карта

Преводач: Марин Загорчев

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Експреспринт ООД

Редактор: Димитър Риков

Художник: Димитър Стоянов — Димо

ISBN: 954-939-511-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2868

История

  1. —Добавяне

18.

В 19:30 Томсън Бойд завърши рисунката на мече върху стената в стаята на Люси. Отдръпна се и огледа произведението си. Точно бе спазил инструкциите в книгата и рисунката наистина приличаше на мече. За първи път в живота си рисуваше, ако не се брои училището — затова толкова внимателно бе прочел обясненията.

Момиченцата много харесаха мечето. Томсън се замисли, че би трябвало да е доволен, но не беше сигурен. Дълго време гледа рисунката. Очакваше да се почувства горд. Но не стана. Е, както и да е. Излезе в коридора и погледна мобилния си телефон.

— Изпратили са ми съобщение — рече разсеяно и набра. — Здрасти, Томсън е. Как си? Видях, че си се обаждал.

Джейн го погледна и пак се зае да бърше чиниите.

— Без майтап?

Томсън се изкиска. За човек, който никога не се смее, смяташе, че се справя доста добре. Разбира се, същото бе направил и сутринта в библиотеката — беше се засмял, за да притъпи бдителността на Джинива Сетъл, и тогава също проработи. Напомни си да не преиграва.

— Човече, ега си случая — продължи да говори по телефона, макар че от другата страна нямаше никого. — Разбира се. Няма да отнеме много време? Ония преговори останаха за утре, да, тези, които трябваше да са днес… Става. След десет минути съм там.

Прибра телефона си и обясни на Джейн:

— Верн е в „Джоуис“. Спукал е гума.

Вернън Харбър бе истинска личност, но вече го нямаше. Томсън го беше убил преди няколко години, но понеже познаваше Верн преди смъртта му, създаде този измислен образ на стар приятел, с когото се вижда от време на време. Също като истинския покоен Верн, измисленият караше тойота „Супра“, имаше приятелка на име Рене и разказваше много весели случки от живота си на доковете, в месарницата и квартала си. Томсън знаеше много подробности за Верн и ги пазеше в паметта си. (За да е убедителна, една лъжа трябва да е безсрамна и подкрепена с много подробности.)

— Минал с тойотата през счупена бутилка.

— Добре ли е? — попита Джейн.

— Тъкмо паркирал. Тоя смотаняк не може сам да си смени гумата.

Приживе и след смъртта си Верн Харбър мразеше да работи.

Томсън занесе четката и кофичката с боя в банята и остави четката да кисне във водата. Облече якето си.

— На връщане би ли купил обезмаслено мляко? — попита Джейн.

— Една кутия ли?

— Ще свърши работа.

— И бисквитки! — извика Люси.

— С какъв аромат?

— На грозде.

— Добре. Брит, нещо за теб?

— Вишна! — Момиченцето си спомни как са го учили и добави: — Моля.

— Грозде, вишна и мляко — повтори той, като посочваше всяко от момичетата си по реда на поръчките.

Томсън излезе и тръгна на зигзаг по улиците на Куинс, от време на време се оглеждаше да не го следят. Засвирука си песента на Селин Дион от „Титаник“.

Убиецът наблюдаваше Джейн, когато й каза, че излиза, и забеляза, че загрижеността й за измисления Верн е искрена. Не заподозря нищо, макар че той отиваше при човек, когото никога не беше виждала. В това обаче нямаше нищо чудно. Днес Томсън излизаше под претекст, че отива да помогне на приятел. Друг път казваше, че иска да пусне фиш от лотарията. Или че ще пийне по чашка с момчетата в „Джоуис“. Всеки път различна лъжа.

Слабичката къдрава брюнетка никога не се интересуваше къде отива и не разпитваше за измислената му работа, която налагаше често да отсъства от дома. Никога не питаше какво е толкова секретно в този компютърен бизнес и защо вратата на кабинета му винаги трябва да е заключена. Беше умна и интелигентна, две различни неща, и за разлика от всяка друга жена не държеше да знае за живота му повече, отколкото той й казваше.

Запознаха се тук, в Астория, преди няколко години, когато Томсън се беше покрил след убийството на един наркодилър. Седна до нея в гръцкото ресторантче и я помоли да му подаде кетчупа. После забеляза, че ръката й е счупена и се извини. Поинтересува се дали е добре, какво й се е случило. Тя отклони въпроса, но очите й се насълзиха. Продължиха да разговарят.

Започнаха да излизат. Истината за ръката скоро се разбра и една нощ Томсън тайно посети бившия й съпруг. След няколко дни Джейн му се похвали, че се е случило чудо — бившият й мъж напуснал града и дори престанал да се обажда на момичетата, което иначе правел поне веднъж седмично, когато се напиел.

След месец Томсън се пренесе да живее при тях.

Това явно бе хубаво за Джейн и момичетата. Имаха мъж, който не крещеше и не биеше никого, пазаруваше на свои разноски, плащаше половината наем и им обръщаше достатъчно внимание. Той бе най-хубавото събитие в живота им.

В затвора Томсън се беше научил да не се набива на очи.

Положението устройваше не само Джейн и момичетата, а и него. В тази професия човек с постоянна приятелка или семейство е по-малко подозрителен от ерген.

Имаше обаче една по-важна причина да живее с нея, не само за удобство и от стратегическа гледна точка. Томсън Бойд чакаше. Нещо липсваше в живота му и той го чакаше да се върне. Вярваше, че жена като Джейн Старки — без големи претенции и със скромни очаквания — би могла да му помогне да го намери.

Какво му липсваше? Много просто — Томсън Бойд чакаше изтръпването да премине и душата му да се съживи като ръка, загубила чувствителността си от спане в неудобно положение.

Томсън имаше много спомени от детството си в Тексас — от родителите си и леля си Сандра, братовчеди, приятели от училище. Спомняше си мачовете по телевизията, как седеше пред електрическото пиано и свиреше акордите, докато леля му или баща му изпълняваха солото — доколкото позволяваха дебелите им пръсти (това бе наследствена черта). Как пееше „Напред, християнски воини“ и песента от „Зелени барети“. Как играеха на вист. Как баща му го учеше да работи с различни инструменти в безупречно подредената работилница. Как се разхождаха в пустинята, наслаждаваха се на залезите, наблюдаваха лавовите полета, койотите и змиите, които се движеха плавно като нежна мелодия, но целувката им беше смъртоносна.

Спомняше си майка си, чийто живот преминаваше в ходене на църква, правене на сандвичи, припичане на слънце, метене на тексаския прах от прага на фургона и клюкарене със съседките. Спомняше си баща си, чийто живот преминаваше в ходене на църква, колекциониране на плочи, разходки със сина си в неделите и работа на нефтените кладенци. Спомняше си хубавите петъчни вечери, когато ходеха в ресторантчето „Голдънлайт“ на шосе 66 да хапнат хамбургери и пържени картофки, а от високоговорителите звучеше тексаски суинг.

Тогава Томсън Бойд не беше изтръпнал.

Дори през тежките месеци, след като юнското торнадо отнесе фургона им, а майка му остана без дясна ръка и едва не загуби живота си; дори след като баща му загуби работата си във вълната от уволнения, която заля Тексас като унищожително наводнение, Томсън не беше изтръпнал.

Не беше изтръпнал, когато видя сълзите на майка си заради някакво хлапе в Амарильо, което й подвикна „едноръко плашило“. Той се погрижи хлапето да не може да обижда повече никого.

След това попадна в затвора. Някъде из вонящите на белина коридори душата му бавно задряма и изтръпна. Бе толкова дълбоко заспала, че той не почувства нищо, когато му съобщиха, че някакъв камион размазал родителите и леля му и единственото останало здраво от колата им бил комплектът за лъскане на обувки, направен от момчето за четирийсетия рожден ден на баща си. Толкова изтръпнала, че не изпита нищо, докато гледаше как Чарли Тъкър бавно умира, как лицето му става лилаво и как отчаяно се опитва да разхлаби примката… което просто не можеше да стане. Изтръпнала, докато гледаше как безжизненото тяло на надзирателя бавно се полюшва от вятъра. Изтръпнала, докато подреждаше свещите под краката на убития и гледаше мътните му очи.

Изтръпнала…

Томсън обаче вярваше, че може да се поправи — както можеш да поправиш развалено дистанционно устройство (разликата е само в мащаба). Джейн и момичетата щяха да събудят душата му. Трябваше само да влезе в ритъм. Да прави каквото правят нормалните хора — хора, които не са изтръпнали. Да украсява стаите на децата. Да гледа с тях „Съдията Джуди“, да ходят на пикници в парка. Да им купува каквото поискат. Грозде, вишна, мляко. Грозде, вишна, мляко. Да ругае: мамка му, мамка му, да ти го начукам… Защото така говорят хората, когато са ядосани. Когато е ядосан, човек чувства нещо.

Затова и си подсвиркваше — за да се върне в ония години, преди затвора. Хората, които обичат музика, не са изтръпнали. Хората, които си подсвиркват, чувстват нещо, имат семейства, усмихват се на непознати. Спират те на улицата и те заговарят, могат да те почерпят от пържените си картофки, докато около тях звучи селяндурска музика… голяма работа са това музикантите, а?

Живей по правилата и изтръпването ще премине. Способността да чувстваш ще се върне.

Има ли ефект, чудеше се той, действаше ли режимът, на който се бе подложил, за да възкреси душата си? Подсвиркване, говорене на думи, които смяташе, че трябва да каже, грозде и вишна, псуване, смях? Може би малко, поне му се искаше да вярва. Спомни си жената в бяло, която бе наблюдавал сутринта, как се движеше напред-назад, напред-назад. Можеше да каже, че е изпитал истинско удоволствие да я наблюдава. Малко удоволствие, но все пак чувство. Доста добре.

Не, чакай.

— Доста добре, мама му стара — прошепна той.

Ха така, ругатня!

Може би пак трябваше да пробва секс (веднъж месечно, сутрин, би трябвало да се справи; но истината бе, че не му се правеше — ако няма желание, и виагра не те оправя). Така щеше да стори — да изчака няколко дни и да пробва с Джейн. Самата мисъл за това го смути. Но трябваше да опита. Можеше да има ефект. Да, определено трябваше да опита.

„Грозде, вишна, мляко…“

Томсън спря пред уличния телефон при гръцкия ресторант. Отново набра номера на гласовата си поща и въведе кода си. Имаше ново съобщение — че убийството на Джинива Сетъл пак се е провалило, понеже наоколо имало твърде много полиция. Съобщаваше се адресът й и че пред къщата има поне две полицейски коли — една без отличителни знаци и една патрулка. Броят на полицаите, които я охраняваха, варираше от един до трима.

Той запомни адреса, изтри съобщението и продължи, криволичейки по улиците, до една шестетажна жилищна кооперация, доста по-мизерна от къщата на Джейн. Качи се в апартамента си, който бе главната му тайна квартира. Влезе, затвори вратата и дезактивира системата срещу натрапници.

Това жилище бе малко по-хубаво от стаята на улица „Елизабет“. Имаше светла ламперия и кафяв рошав вълнен килим. Миришеше на кафяв рошав вълнен килим. Обзавеждането се състоеше от пет-шест очукани мебели. Напомняше на Томсън за всекидневната, която заедно с баща си бяха обзавели за няколко уикенда в новата им къща в Амарильо, където се пренесоха, след като торнадото разби фургона им.

Внимателно извади от големия шкаф няколко буркана и ги занесе на бюрото, като си подсвиркваше саундтрака от „Покахонтас“. Момиченцата обожаваха този филм. Той отвори кутията за инструменти, извади дебели гумени ръкавици, маска и очила и започна да сглобява устройството, което на следващия ден щеше да убие Джинива Сетъл — и всички наоколо.

Пссст…

Мелодията се смени — стига с „Дисни“. „Вечно млад“ на Боб Дилън.

Когато устройството бе готово, той го огледа и остана доволен. Прибра всичко, отиде в банята, свали ръкавиците и три пъти изми ръцете си. Спря да подсвирква и започна да си повтаря днешната мантра.

„Грозде, вишна, мляко. Грозде, вишна, мляко.“

Прилежно се готвеше за деня, когато изтръпването щеше да премине.

* * *

— Как си?

— Добре, детективе.

Господин Бел се показа на вратата и погледна леглото й, покрито с книги и тетрадки.

— Отивам вкъщи при моите момчета.

— Синове ли имате?

— Да. Двама. Може някой ден да се запознаете. Ако искаш.

— Разбира се — отвърна тя, макар че си помисли: „Никога няма да стане“. — При жена ви ли са?

— В момента са при дядо си и баба си. Вдовец съм.

Тези думи накараха сърцето на Джинива да се свие. Тя долови болката, когато ги изричаше. Сякаш се беше упражнявал да ги казва, без да заплаче.

— Съжалявам.

— Доста години има оттогава.

Тя кимна:

— Къде е полицай Пуласки?

— Прибра се вкъщи. Има дъщеричка. А жена му е бременна с второ.

— Момче или момиче?

— Честно казано, не знам. Ще дойде утре сутринта. Можем да го попитаме. Чичо ти е в съседната стая; госпожица Линч също ще остане.

— Барби ли?

— Да.

— Много е мила. Разказа ми за кучетата си. И за някои от новите предавания по телевизията. — Джинива кимна към книгите. — Нямам много време за телевизия.

Детектив Бел се засмя:

— Момчетата ми се нуждаят от добър пример като твоя. Задължително трябва да ви запозная. Така, можеш да повикаш Барби по всяко време, ако имаш нужда от нещо… — Бел се подвоуми. — Дори да сънуваш кошмар. Знам, че понякога е тежко, когато родителите ги няма.

— Аз се справям добре сама.

— Не се съмнявам. Все пак викай, ако се нуждаеш от нещо. Нали сме за това. — Той се приближи до прозореца, надникна през завесите и се увери, че прозорецът е заключен. — Лека нощ и не се притеснявай. Ще пипнем тоя тип. Въпрос на време е. В този занаят няма по-добри от Райм и хората, които работят с него.

— Лека нощ.

Тя бе доволна, че Бел си тръгва. Детективът може би имаше добри намерения, но Джинива мразеше да се отнасят към нея като с дете, а също да й напомнят за ужасното положение. Свали книгите от леглото и ги подреди на купчинка до вратата, за да може да ги вземе бързо, ако се наложи да излезе по тъмно. Правеше това всяка вечер.

Извади теменужката, които й беше дала илюзионистката. Дълго я гледа, след това внимателно я сложи между листата на най-горната книга.

Мина за кратко през банята, където почисти умивалника, след като изми зъбите си. Замисли се за неразборията в банята на Киш и се засмя. Върна се в спалнята, заключи вратата и въпреки че се почувства глупаво, подпря бравата с един стол. Съблече се, сложи си шорти и избеляла фланелка и си легна. Загаси лампата и двайсетина минути си мисли за майка си, баща си и Киш.

Кевин Чейни на два пъти се намеси в мислите й, но тя гневно го отхвърляше.

Накрая си спомни за прадядо си, Чарлз Сингълтън.

Бягството…

Скокът в Хъдсън.

Замисли се за тайната му. Кое беше толкова важно, че така ревностно да я пази?

Замисли се за любовта му към съпругата и сина му.

Нападателят от библиотеката обаче все не й даваше мира. О, тя се правеше на много печена пред полицията, но разбира се, че се страхуваше. Маската, трясъкът от удара по главата на манекена, стъпките на убиеца. А сега и онзи другият, чернокожият в училищния двор.

Тези мисли бързо прогониха съня.

Джинива отвори очи и си спомни една друга безсънна нощ преди години.

Не можеше да заспи, затова стана, отиде в хола и пусна телевизора на някаква тъпа комедия. След десетина минути дойде баща й.

— Защо гледаш това? — попита, като примижа на светлината.

— Не мога да заспя.

— Вземи да прочетеш някоя книга. Ще е по-добре.

— Не ми се чете.

— Добре. Аз ще ти почета. — Той се приближи до секцията. — Тази ще ти хареса. Една от най-добрите книги на всички времена.

Седна в креслото и то изстена под тежестта му; Джинива погледна избелялата корица, но не можа да прочете заглавието.

— Настани ли се добре?

— Да.

Тя се излегна на дивана.

— Затвори очи.

— Не ми се спи.

— Затвори очи, за да си представиш онова, което ще ти прочета.

— Добре. Какво…

— Тихо.

— Добре.

Той започна да чете „Да убиеш присмехулник“. През следващата седмица това се превърна в нещо като ритуал — четеше й преди лягане.

Седемгодишната Джинива Сетъл реши, че това наистина е една от най-хубавите книги на света (а дори на тази възраст тя бе прочела или чула доста). Харесваше й разказът за живота вкъщи, особено за отношенията между брат и сестра (винаги бе искала да има брат или сестра).

Никога нямаше да забрави книгата на Харпър Лий. Странно, но когато я прочете пак на единайсет, Джинива откри по-дълбок смисъл в нея. На четиринайсет разбра още повече. Точно в тази книга пъхна сега виолетката от Кара.

Взе друга. „Оливър Туист“ на Чарлз Дикенс. Легна, отвори на картончето за отбелязване (никога не подгъваше страниците) и се зачете. Отначало скърцането на старата къща я плашеше, все си представяше нападателя с маската, но бързо се вглъби в повествуванието. Скоро клепачите й натежаха и тя се унесе — не от майчина целувка или дълбокия глас на баща си, а от красивите думи на един непознат.