Джефри Дивър
Дванайсетата карта (17)

17.

Томсън Бойд вървеше през Куинс с найлоновия плик и куфарчето си. Изведнъж спря. Престори се, че чете вестник от една машина за автоматична продажба, поклати глава, сякаш загрижен от световните проблеми, и се огледа.

Никой не го следеше, никой не обръщаше внимание на Безличния Джо.

Вероятността да го следят бе нищожна, но Томсън Бойд винаги свеждаше рисковете до нула. Ако занаятът ти е да сееш смърт, не можеш да си позволиш дори миг невнимание, а след случая на улица „Елизабет“ и повторната среща с жената в бяло той бе на нокти.

„Убиват с целувка…“

Върна се по стъпките си до предишната пресечка. Никой не се дръпна бързо в някой вход, нито промени рязко посоката си на движение.

Доволен, Томсън продължи, накъдето беше тръгнал.

Погледна часовника си. Време беше. Спря при един уличен телефон и набра номера на друг, в Манхатън.

— Ало?

Томсън позна гласа на човека, който го беше наел да убие Джинива Сетъл. При все това двамата си размениха няколко пароли — като истински шпиони — та всеки да се увери, че разговаря с когото трябва. Томсън се стремеше да прикрие акцента си, събеседникът му също говореше с променен глас. Това не би заблудило апаратите за гласов анализ, но все пак трябваше да вземат някакви мерки.

Поръчителят знаеше от медиите, че първият опит е бил неуспешен.

— Сериозно ли е положението? Има ли проблеми?

Убиецът изви главата си назад и си сложи капки в очите. Примигна и когато смъденето попремина, хладно отговори:

— Трябва да разберете, че в този занаят нещата невинаги стават от първия път. Такъв е животът. Не всичко се получава, както искаме. Момичето ме изигра.

— Една ученичка?

— Момичето е отраснало на улицата. Има добри рефлекси. Тук е джунгла.

Томсън съжали за този си коментар; клиентът можеше да си помисли, че има предвид черния цвят на кожата й, расистко изказване. Всъщност искаше да каже, че кварталът е размирен. Томсън Бойд нямаше предразсъдъци. Така бе възпитан. Познаваше хора с всякакъв цвят на кожата и произход и ги оценяваше според поведението, а не според расата им. Беше изпълнявал поръчки за бели, чернокожи, араби, азиатци, латиноамериканци и бе убивал хора от всичките тези раси. Не правеше разлика между тях. Онези, които го наемаха, винаги избягваха погледа му, държаха се нервно и бяха предпазливи. Онези, които убиваше, посрещаха смъртта с достойнство или страх, но това не зависеше от цвета или националността им.

— Не стана както искахте. И аз не исках да стане така, повярвайте ми. Но в случилото се няма нищо чудно. Пазят я способни хора. Вече знаем и можем да нагодим плановете си. Не влагам емоции в тази задача. Следващия път ще успеем. Намерих един човек, който доста добре познава Харлем. Вече открихме къде учи и къде живее. Имайте ми доверие, всичко е под контрол.

— Остави ми съобщение — каза клиентът и затвори.

Говориха не повече от три минути, лимита на Томсън Бойд.

„Всичко по правилата…“

Томсън затвори; не се налагаше да заличава отпечатъците си, защото още носеше ръкавици. Отново тръгна по улицата. От едната страна имаше хубави едноетажни къщи, от другата — кооперации; стар квартал. Няколко деца се прибираха от училище. От прозорците се виждаше проблясване на телевизори; жените готвеха или гладеха, гледаха сапунени сериали и развлекателни предавания. Както и да се развиваше градът, този квартал като че ли бе завинаги закотвен в петдесетте години на двайсети век. Напомняше му за фургона и за къщата от по-късните му години. Безгрижен живот, блаженство.

Животът преди затвора, преди да изтръпне като ампутирана ръка или ухапан от змия крак.

Малко по-надолу по улицата русокосо момиченце с ученическа униформа, около десетгодишно, точно влизаше в бежова едноетажна къща. Томсън я наблюдаваше как изкачи няколкото бетонни стъпала, извади ключа си и отвори. Сърцето му затуптя малко по-бързо — съвсем малко.

Той стигна до къщата — малко по-спретната от останалите, с тъмнокафява пощенска кутия и няколко керамични елена по малката, жълтееща морава. Бавно мина, надникна през прозорците, и продължи до следващата пресечка. Внезапен порив разклати плика му и кутиите задрънчаха. „Внимателно“ — рече си той и оправи плика.

На кръстовището спря и погледна назад. Някакъв мъж тичаше за здраве, една жена се опитваше да паркира, малко момченце си играеше с баскетболна топка в застлан с есенни листа двор. Никой не му обръщаше внимание.

Томсън Бойд тръгна към къщата на момиченцето.

* * *

Джейн Старки каза на дъщеря си:

— Не си хвърляй чантата в антрето. Изнеси я на верандата.

— Ох, мамо!

Десетгодишното момиченце въздъхна, тръсна русата си коса, закачи униформеното си яке в антрето и надигна тежката ученическа чанта, като изпухтя сърдито.

— Имаш ли домашни?

Майка й бе хубава жена около трийсетте, с къдрава кестенява коса, която днес бе вързала с розов ластик.

— Нямам — отвърна Брит.

— Никакви ли?

— Не.

— Последния път, когато каза, че нямаш домашно, имаше — изтъкна майка й.

— То не беше точно домашно, а доклад. Трябваше да изрежа нещо от някакво списание.

— От училище ти бяха дали работа, която трябваше да свършиш вкъщи. Домашна работа.

— Добре де. Днес нямам никаква.

Джейн се досети, че все пак има нещо. Погледна дъщеричката си и вдигна вежди.

— Трябва само да занеса нещо италианско. Да го покажа пред класа и да разкажа какво е. Нали се сещаш, за Деня на Колумб. Знаеше ли, че е италианец? Аз си мислех, че е испанец.

Майка й случайно знаеше този факт. Бе завършила гимназия и полувисше за медицински сестри. Ако поискаше, можеше да работи, но приятелят й изкарваше добри пари и нямаше нищо против да си стои вкъщи, да се разхожда с приятелките си и да гледа двете деца.

Покрай това трябваше да следи и дали си пишат домашните, към които се включваха и разказите по свободно избран предмет.

— Това ли е всичко? Да не криеш нещо?

— Мамооо…

— Всичко ли ми каза?

— Аха.

— Да. Не „Аха“. Какво ще занесеш?

— Не знам. Може би нещо от закусвалнята на „Барини“. Знаеш ли, че Колумб, такова, се бил объркал? Мислел си, че е открил Азия, а не Америка. Три пъти е плавал дотук и пак не е разбрал истината.

— Наистина ли?

— Аха… Да.

Брит излезе.

Джейн се върна в кухнята. Този факт не й беше известен. Наистина ли Колумб си е мислил, че е достигнал Япония или Китай? Тя оваля пилешките шницели в брашно, после в яйце и галета и се размечта за екскурзия в Китай, защото бе гледала филм по телевизията. Случайно погледна навън и през полупрозрачното перде видя някакъв мъж, който се приближаваше към къщата.

Това я разтревожи. Приятелят й, който снабдяваше държавни фирми с компютърни части, беше голям параноик. Винаги я предупреждаваше да внимава с непознати. Ако забележи някоя кола да забавя пред къщата, някой да проявява ненужен интерес към децата… веднага да го предупреди. Веднъж, когато бяха на люлките в парка, една кола мина бавно по улицата и шофьорът, с черни очила погледна децата. Приятелят й веднага се притесни и ги накара да се приберат.

— Шпиони — обясни.

— Какво?

— Не, не като ЦРУ. Индустриален шпионаж. Конкуренцията. Миналата година фирмата ми направи шест милиарда долара и заслугата за голяма част от тази печалба е моя. Някои хора много се интересуват какво знам за пазара.

— Наистина ли има такива шпиони? — изненада се Джейн.

— В наши дни на никого не можеш да се довериш.

Джейн Старки, която имаше метална пластина в ръката заради старо счупване от бутилка от уиски, си помисли: „Така е“. Сега избърса ръцете си в престилката, приближи се до прозореца и надникна през завесата.

Непознатият го нямаше.

„Добре, стига глупости — помисли си тя. — Било е само…“

Не, чакай… Зърна нещо на стълбите. Стори й се, че видя ъгъла на найлонов плик. Непознатият беше там!

Какво означаваше това?

Дали да се обади на приятеля си?

Дали да се обади в полицията?

Но те щяха да се забавят поне десет минути.

— Навън има някой — извика Брит.

Джейн бързо излезе в коридора.

— Брит, стой си в стаята. Аз ще видя кой е.

Момиченцето обаче вече отваряше входната врата.

— Не! — извика Джейн.

— Благодаря, миличка — каза Томсън Бойд с мекия си южняшки акцент и внесе найлоновия плик, който беше видяла.

— Изплаши ме — смъмри го Джейн.

Той я целуна.

— Не можах да си намеря ключовете.

— Рано се прибираш.

Той се намръщи:

— Сутринта имах проблеми с преговорите. Отложиха ги за утре. Реших да се прибера и да поработя вкъщи.

Другата дъщеря на Джейн, осемгодишната Люси, дотича при тях и извика:

— Томи! Може ли да гледаме „Съдията Джуди“?

— Не днес.

— О, моля те. Какво носиш?

— Някои неща за работа. Можете да ми помагате. — Той остави плика на пода, погледна сериозно момиченцата и добави: — Искате ли?

— Искам! — изцвърча Люси.

Брит не каза нищо, но само защото щеше да прозвучи тъпо, ако се съгласи с другото момиченце. Тя също бе готова да помага.

— След като отложиха заседанието, излязох и купих това. Цяла сутрин съм го чел.

Томсън извади от плика няколко кутии с боя, гъбички, мече и четки. След това измъкна една книга, между чиито страници бяха пъхнати много жълти листчета за отбелязване. „Домашно обзавеждане. Том 3: Как да украсим детската стая“.

— Томи! — възкликна Брит. — За нашите стаи?

— Да. На нас с майка ви не ни трябват рисунки на слона Дъмбо по стените.

— Искаш да нарисуваш Дъмбо? — Люси се намръщи. — Аз не искам Дъмбо.

Брит също не го искаше.

— Ще нарисувам каквото пожелаете.

— Дай да погледна! — изписка Люси.

— Не, първо на мен!

— Заедно ще я разгледаме — заяви Томсън. — Нека само да си сваля палтото и да прибера куфарчето.

Отиде в кабинета си в предната част на къщата.

Джейн се върна в кухнята. Да, помисли си, приятелят й наистина имаше смешна прическа и беше малко невзрачен, постоянно пътуваше, имаше лека параноя и не преживяваше с нея радостите и тревогите й, пък и не беше кой знае колко добър в леглото, но положението можеше да е доста по-лошо.

* * *

След като се измъкна от ченгетата при училището, Джакс взе такси и срещу допълнително заплащане накара шофьора да кара колкото се може по-бързо. След пет минути му нареди да обърне и слезе пак в района на гимназията.

Голям късмет извади, че се измъкна. Полицията явно не допускаше никого до момичето. Това леко го разтревожи; имаше чувството, че го очакваха. Дали онзи негодник Ралф го беше издал?

Трябваше повече да внимава. Затова реши да събере още информация.

Знаеше къде да я намери.

Мъжете винаги имаха места, където се събират, независимо дали са млади или стари, черни, латиноамериканци или бели, жители на Източен Ню Йорк, Бей Ридж или Астория. В Харлем те се срещаха в църкви, барове, рап- и джазклубове, кафенета, по пейките в градинките. През лятото висят по стълбищата, през зимата — около варели със запалени боклуци. Също в бръснарниците — като в онзи филм отпреди няколко години. (Истинското име на Джакс беше Алонсо. Идваше от един бивш роб от Джорджия, Алонсо Хендерсън, който станал милионер с верига бръснарници. Бащата на Джакс се беше надявал нещичко от таланта на този човек да влезе в момчето, но напразно.)

Най-популярното място за събиране в Харлем обаче бяха баскетболните игрища.

Някои ходят там да играят баскетбол, разбира се, но също да си бъбрят, да бистрят политиката, да си говорят за жени, да спорят за мачове, да се дразнят, да се хвалят и да си разправят небивалици за различни герои от негърския епос, като престъпника Стаколи или някакъв корабокрушенец от „Титаник“, който успял да се спаси с плуване.

Джакс отиде на най-близката баскетболна площадка до „Лангстън Хюс“. Въпреки студа беше пълно с хора. Той съблече якето си, което полицията вероятно бе забелязала, и го преметна на ръката си. Облегна се на оградата и запали цигара като по-едър двойник на фараона Ралф. Свали кърпата и разроши косата си с пръсти.

Добре че го направи, защото скоро покрай игрището бавно мина полицейска кола. Джакс не помръдна от мястото си. Нищо не привлича толкова вниманието на ченгетата както бързата походка (бяха го спирали десетки пъти за нарушението БХЧ — бързо ходещ чернокож). На асфалтовата площадка пред него няколко момчета сякаш танцуваха с топката пред погледите на дузина техни връстници. Джакс загледа сивкаво-кафеникавото кълбо, преплитащите се ръце на играчите, сблъскващите се тела, полета на топката към коша.

Полицаите се отдалечиха; той се отдели от оградата и се приближи до момчетата в края на игрището. Огледа ги. Не бяха бандити. Обикновени момчета — някои с татуировки, други без, някои окичени с вериги, други само с по едно кръстче, някои намусени, други добронамерени. Говореха си за момичета, фукаха се пред по-малките. Бъбреха си и се наслаждаваха на играта.

Докато ги гледаше, го обхвана носталгия. Навремето си мечтаеше да има много деца, но както и много други мечти, тази също не се беше сбъднала. Едното му дете бе отнето от социалната служба; друго беше загубил в клиниката на Сто двайсет и пета улица. Един януарски ден, за радост на Джакс, приятелката му съобщи, че е бременна. През март получи болки и отиде в безплатната болница — нямаше друга възможност. С часове чакаха в мръсната, претъпкана чакалня, а когато най-после редът им дойде, приятелката му бе пометнала.

Джакс сграбчи лекаря и едва не го преби.

— Не съм виновен — оправда се дребният индиец. — Орязаха ни бюджета. От общината.

Джакс побесня и изпадна в депресия. Искаше да отмъсти на някого и да направи така, че това вече да не се случва, нито на приятелката му, нито на друг. После осъзна, че всъщност са имали късмет. Лекарят му обясни, че поне са спасили живота на приятелката му, което нямало да стане, ако всички планирани съкращения били прокарани.

Джакс побесня. Как можеше проклетото правителство да причинява това на хората? Какъв бе смисълът от това кметство и градската управа? Как можеха да оставят едно неродено бебенце да умре?

Нито лекарят, нито полицаите, които го изведоха от болницата с белезници, можеха да му отговорят.

Сега гневът и споменът му вдъхнаха увереност.

Навъсен, Джакс се приближи до разпалено спорещите тийнейджъри. Кимна на едно момче, което явно бе водачът им — с широки шорти, високи маратонки и спортно трико. Имаше „килната“ прическа — по-къса от едната страна, кръгло оформена от другата.

— К’во има, чичка?

Другите се разкискаха.

„Чичка.“

Навремето в Харлем — и вероятно навсякъде — възрастните се ползваха с уважение. Сега им се присмиваха. Някой стар гангстер би извадил пистолета и би накарал малкия нахалник да потанцува, но Джакс беше врял и кипял по улиците и в затвора и знаеше, че сега не става така. Той се засмя и прошепна:

— Кинти?

— Искаш ли?

— Искам да ти дам. Ако те интересува, задник.

Джакс потупа джоба си, издут от дебела пачка.

— Не продавам нищо.

— Не искам да купувам онова, което си мислиш. Ела. Да се разходим.

Момчето кимна и двамата се отдалечиха от игрището. Джакс усети, че хлапакът го оглежда, забеляза накуцването му. Да, беше от стара рана, но не се знаеше как я е получил. Момчето се вгледа в хладните очи на бившия затворник, след това в татуировките му. Сигурно вече си числеше: „Тоя чичка може да е стар гангстер, а ти го избъзика и си заслужи боя“. Старите гангстери имат автомати и командват десетки главорези. Старите гангстери наемат малолетни да очистват свидетели и наркодилъри от конкуренцията, защото така съдът не може да те тикне в системата, както ако си навършил осемнайсет.

Старият гангстер може хубаво да те натупа, задето си го нарекъл „чичка“.

Хлапето започна да нервничи:

— Ей, ей, мой човек, к’ва е тая работа? Къде отиваме?

— Няма да ходим никъде. Просто не искам целият свят да ни слуша.

Джакс спря зад едни храсти. Хлапето се огледа уплашено. Джакс се засмя:

— Няма да те прецакам, момко. Споко.

Момчето също се засмя. Нервно.

— Спокоен съм бе, човек.

— Искам да намеря къде живее една мацка. Учи в „Лангстън Хюс“. Ти там ли ходиш?

— Да, повечето сме оттам. — Момчето кимна към приятелите си.

— Търся мацето, дето тая сутрин го даваха по новините.

— Нея ли? Да не е станала свидетел на убийство, а? Зубърката?

— Не знам. Много ли зубри?

— Да. Сече й пипето.

— Къде живее?

Хлапакът замълча. Колебаеше се. Дали да рискува да попита какво иска непознатият? Реши да не любопитства много.

— Говорехме за няк’ви кинти.

Джакс му пъхна няколко банкноти.

— Аз не познавам кучката, човече. Но мога да те свържа с един пич, дето я познава. Казва се Кевин. Да му се обадя ли?

— Да.

Момчето извади миниатюрен мобилен телефон от шортите си.

— Ало, куче, Уили е… На игрището съм… Да. Слушай, тук има един пич, който дава кинти, търси твойта кучка Джинива Сетъл, хилавата кучка… Споко бе, човече. Беше майтап… Добре. Слушай сега, този пич…

Джакс грабна телефона от ръката на Уили и заговори.

— Двеста кинта, ако ми дадеш адреса й.

Колебание.

— В брой ли? — попита Кевин.

— Не — сопна се Джакс. — Банков превод. В брой, разбира се.

— Ще дойда на игрището. У теб ли са кинтите?

— Да, и са при пистолета ми, ако се интересуваш. Не ти говоря за пистолет с капси, момко.

— Нямаш грижи, пич. Само питах. Не връзвам тенекии.

— Ще ме намериш при моите хора — каза Джакс и се ухили на нервния Уили.

Затвори и хвърли телефона на момчето. Върна се при игрището, облегна се на оградата и пак загледа играта.

Кевин дойде след десетина минути — за разлика от Уили беше истински гъзар, висок, хубав, як. Приличаше на филмова звезда. За да се изфука пред стареца, да покаже как не му дреме за кинтите — и разбира се, да впечатли няколко парчета — Кевин се направи на адски тежък. Спря при неколцина познати, удариха юмруци, прегърна един-двама. Поздрави някои със „здрасти, мой човек“, даде знак да му паснат топката и вкара няколко впечатляващи коша.

Хлапакът играеше много добре, нямаше спор.

Накрая се приближи до Джакс и го огледа от глава до пети, защото такъв е обичаят, когато някой нов се появи в тайфата — на баскетболната площадка, в бара или дори в бръснарниците на Алонсо Хендерсън. Кевин се опита да отгатне къде е оръжието на бившия затворник, колко кинти носи и изобщо какво иска.

— Само ми кажи, когато спреш да се перчиш — каза Джакс. — Защото почва да ми писва.

— Къде са кинтите? — сериозно попита Кевин.

Джакс му пъхна парите.

— Къде е мацето.

— Ела. Ще ти покажа.

— Искам само адреса.

— Шубе ли те е?

— Искам само адреса — хладно повтори Джакс.

Кевин се ухили:

— Не знам номера, човече. Мога да те заведа до сградата. Миналата пролет я изпращах до вкъщи. Трябва да ти я посоча.

Джакс кимна.

Тръгнаха по Сто и осемнайсета улица, после — за изненада на Джакс — на запад, към луксозната част на квартала, Западен Харлем. Той се намръщи и заоглежда хубавите улици.

— Сигурен ли си, че става дума за Джинива Сетъл?

— Нали за тая кучка питаше? Нейната къща ще ти покажа… Хей, пич, искаш ли малко трева? Кокаин?

— Не.

— Сигурен ли си? Имам готина помия.

— Толкова по-зле. Ще оглупееш млад.

Кевин сви рамене.

Стигнаха до хубава кооперация близо до парк „Морнингсайд“. Ако бяха продължили, щяха да отидат до Колумбийския университет.

Понечиха да завият зад ъгъла, но и двамата спряха рязко.

— Ето там — прошепна Кевин.

На платното пред една стара сграда бе паркиран очукан форд „Краун Виктория“ — очевидно полицейска кола.

— Там ли живее? Където е колата?

— Не. През една къща към нас. Ей там.

Стара, но добре поддържана сграда. С цветя в сандъчета, безупречно чиста. Хубави завеси. Имаше вид на наскоро пребоядисана.

— Ще я шибаш ли тая кучка? — попита Кевин и огледа Джакс от глава до пети.

— Не ти влиза в работата.

— Така си е, ама… — Кевин понижи глас. — Питам, ако нещо стане с тая кучка… не че ми дреме, да се разберем. Ама ако нещо й направиш, аз ще знам, че си ти. И някой може да разпитва. Та, мислех си, при толкова кинти, дето носиш, дали не можеш да ми тикнеш още малко, та да забравя изобщо за теб. От друга страна, мога да си спомня мно-о-ого неща и че толкова си се интересувал от кучката.

Джакс бе препатил много. Беше драскал по стените, бе участвал в „Пустинна буря“, беше се сблъсквал с главорези в затвора и на улицата, бе раняван… Винаги обаче се убеждаваше, че за колкото и глупав да смяташ един човек, той се оказва още по-голям тъпак.

За частица от секундата той сграбчи хлапето за яката с едната си ръка, а с другия си юмрук го удари в корема — три пъти, четири, пет…

— Ох… — успя да промълви хлапето.

Така се бие човек в затвора. Не позволявай на противника да се опомни нито за миг.

Пак и пак, и пак…

Джакс пусна момчето и то падна, като стенеше от болка. Бавно, спокойно, като бейзболист, който вдига бухалката си, Краля на графитите се наведе и извади пистолета си от чорапа. Пред ужасените очи на безпомощния Кевин издърпа затвора и зареди. Уви кърпата си около дулото. От Делил Маршал знаеше, че това е най-добрият и най-евтиният начин да заглушиш пистолетен гърмеж.