Джефри Дивър
Дванайсетата карта (16)

16.

Така ли става винаги?

Всички момчета ли се стремят да те използват?

В случая Кевин искаше да използва ума й. Дали щеше да й стане толкова гадно, ако беше закръглена като Лакиша и той искаше да опипва задника или гърдите й?

Не, гневно си помисли тя. Това беше друго. Това бе нормално. Училищните психолози говореха много за изнасилвания, как да откажеш и какво да направиш, ако момчето стане твърде настъпателно. Как да постъпиш после, ако се случи.

Не казваха обаче какво да правиш, ако някой иска да изнасили ума ти.

По дяволите!

Тя стисна зъби и избърса сълзите си. „Забрави за Кевин. Той е жалък негодник. Тестът — само това е важно.“

„d върху dx по x на n-та степен е равно на…“

Нещо се раздвижи отляво. Тя погледна и присви очи заради слънцето. Някой пресичаше улицата в сянката на сградите. Мъж с кърпа на главата и тъмнозелено яке. Вървеше към училищния двор, но се скри зад един голям камион наблизо. Първата й мисъл бе: човекът от библиотеката. Но този беше чернокож и тя се успокои. Погледна часовника си. Време беше.

Само че…

Тя си представи как ще я погледнат и се отчая. Приятелите на Кевин щяха да я гледат лошо; гъзарките щяха да й се присмеят.

Хванете я, смачкайте кучката…

„Забрави ги! На кого му дреме какво си мислят? Само тестът е важен, d върху dx по x на n-та степен е равно на nx на n-та минус едно…“

Тръгна към задния вход на училището, чудеше се дали ще намалят поведението на Кевин. Или дори ще го изключат. Дано.

„d върху dx по…“

Тогава чу стъпки от улицата. Спря и се обърна. Не виждаше добре, защото слънцето блестеше в очите й. Дали беше чернокожият със зеленото яке?

Стъпките спряха. Тя се обърна и пак тръгна към училището, стараеше се да мисли само за математиката.

„… е равно на nx на n-та минус едно…“

Отново чу стъпките, този път по-бързи. Някой тичаше към нея. Не виждаше нищо. Кой беше? Вдигна ръка да закрие очите си от слънцето.

В този момент чу гласа на детектив Бел:

— Джинива! Не мърдай!

Тичаше към нея и не беше сам — по-младият полицай, Пуласки, бе с него.

— Какво стана? Защо излезе, без да се обадиш?

— Аз просто…

Три полицейски коли спряха със свирене на гуми наблизо. Бел погледна към големия камион и присви очи.

— Пуласки! Това е той. Тичай, тичай!

Гледаха човека със зеленото яке, който се отдалечаваше. Бягаше, с леко накуцване. Скри се в един проход между сградите.

— Тръгвам.

Младият полицай се затича след беглеца. Шестима полицаи нахълтаха в двора и заобиколиха Джинива и детектива.

— Какво става? — попита тя.

Докато отиваха към колата, Бел обясни, че са получили сигнал от ФБР, от някой си агент Делрей, който работел с Райм. Един от информаторите му научил, че тази сутрин в Харлем някой се интересувал от Джинива, къде учи и къде живее. Бил чернокож и носел тъмнозелено военно яке. Преди няколко години бил съден за убийство, а сега бил въоръжен. Райм заключил, че щом нападателят от библиотеката е бял, вероятно не познава добре Харлем и затова използва съучастник от квартала.

След като получил тези новини, детектив Бел влязъл в класната стая и установил, че Джинива се е измъкнала през задната врата. Джонет Монро обаче — полицайката, която работеше под прикритие като ученичка — я видяла, че излиза на двора, и уведомила колегите си къде е.

Детективът заяви, че веднага трябва да отидат при господин Райм.

— Ами тестът? Трябва…

— Никакви тестове, никакво училище, докато не хванем този човек — отсече Бел. — Хайде!

Ядосана от измамата на Кевин и че се е забъркала в тази каша, Джинива скръсти ръце и се сопна:

— Трябва да взема теста.

— Не знаеш какви неприятности можеш да ми създадеш. Задачата ми е да те запазя жива. Ако се наложи да те хвана и да те занеса до колата, повярвай ми, ще го сторя.

Тъмните му очи на добряк сега бяха хладни като парчета лед.

— Добре — промълви тя.

Продължиха към колата, детективът постоянно се оглеждаше. Държеше ръката си близо до хълбока. Бе готов във всеки момент да извади оръжието си. След малко русокосият полицай дотича.

— Избяга — рече задъхано. — Съжалявам.

Бел въздъхна:

— Видя ли го поне?

— Черен, около метър и осемдесет, едър. Накуцва. Черна кърпа за глава. Без брада или мустаци. Около четирийсетте.

— Чу ли нещо, Джинива?

Тя мрачно поклати глава.

— Добре, да се махаме оттук.

Тя се качи във форда на детектива; русият полицай седна до нея. Детектив Бел тъкмо сядаше зад волана, когато психоложката госпожа Бартън дотича от училището.

— Детективе, какво става?

— Трябва да откараме госпожица Сетъл. Един от престъпниците беше наблизо. Може още да е в района.

Дебеланата се огледа и се намръщи:

— Тук ли?

— Не сме сигурни. Възможно е. По-добре да не поемаме рискове. Мислим, че е бил тук преди около пет минути. Едър чернокож. Със зелено военно яке и черна кърпа за глава. Обръснат. Накуцва. Беше от онази страна на двора зад големия камион. Бихте ли разпитали учениците и учителите дали някой го е виждал друг път?

— Разбира се.

Бел помоли жената да провери дали някоя от камерите на училището е заснела заподозрения. Размениха си телефонните номера. Детективът седна зад волана и запали двигателя.

— Сложете си коланите. Няма да се кандилкаме до Райм.

Точно когато Джинива щракна колана си, полицаят натисна педала за газта и колата рязко тръгна. Гимназията, последната крепост на спокойствието й, бързо се изгуби от поглед.

* * *

Докато Амелия Сакс и Лон Селито подреждаха уликите от тайната квартира на улица „Елизабет“, Райм си мислеше за съучастника на Извършител 109 — който преди броени минути се беше промъкнал дяволски близо до Джинива.

Възможно бе наемният убиец да използва чернокожия само като съгледвач, но предвид престъпното минало на съучастника и това, че е въоръжен, много вероятно беше и той да иска да я убие. Райм се надяваше около училището да са останали някакви следи. Уви — екип криминалисти бе огледал района, но без резултат. Разпитът на свидетели от околността също не разкри нищо. Може би…

— Здравей, Линкълн — прекъсна мислите му мъжки глас.

Райм се сепна и вдигна очи. Пред него стоеше широкоплещест мъж около четирийсетте, с къса прошарена коса и бакенбарди. Носеше скъп тъмносив костюм.

— Докторе. Не чух звънеца.

— Том беше в антрето и ми отвори.

Робърт Шърман, който провеждаше физиотерапията на Райм, имаше клиника за увреждания на гръбначния стълб. Той бе измислил режима за терапия, включващ велоергометър, електрическа стимулация, акватерапия и различни традиционни методи за раздвижване, които Том от години прилагаше на Райм.

Лекарят огледа лабораторията, в която кипеше усилена работа. От професионална гледна точка бе доволен, че Райм си има занимание. Много паралитици просто се отказваха от живота и се отдаваха на бездействие. Смисленото занимание каляваше волята и винаги се отразяваше благоприятно (макар че лекарят предупреждаваше Райм да избягва опасни ситуации, при които има риск, да речем, да изгори в пожар, както за малко щеше да се случи в един от последните му случаи).

Лекарят бе способен, добронамерен и интелигентен човек. В момента обаче Райм нямаше време за него, защото вече двама въоръжени престъпници искаха да убият Джинива. Затова вяло поздрави госта.

— Научих, че си отменил часа си за днес. Исках да се уверя, че си добре.

„Лесно можеше да провериш по телефона“ — помисли си Райм.

Така обаче лекарят не би могъл да му окаже същия натиск да се подложи на тестовете, както ако дойдеше лично.

Шърман наистина го притискаше. Искаше да провери дали от упражненията на Райм има ефект. Не само заради самия пациент, а и за да използва резултатите в изследователската си работа.

— Не, всичко е наред — отвърна Райм. — Просто изникна спешен случай.

Махна към дъската с профила на разследването.

Том се показа на вратата.

— Докторе, кафе? Нещо безалкохолно?

— О, да не отнемаме от скъпоценното време на доктора — побърза да се намеси Райм. — След като вече се увери, че съм добре, сигурно бърза…

— Какъв случай? — поинтересува се Шърман.

— Тежък случай — раздразнено отговори Райм. — Гоним опасен престъпник. Тъкмо щяхме да разглеждаме уликите.

Райм не смяташе да обсъжда разследването с външни хора и не съжаляваше ни най-малко за грубото си поведение. Терапевтите на пациенти с парализа обаче бяха свикнали с раздразнителността и острия им език. Шърман не се впечатли ни най-малко от грубото държане на Райм. Продължи да наблюдава пациента си.

— Не, Том, благодаря — отговори накрая. — Няма да се застоявам.

— Сигурен ли сте? — Том кимна на Райм. — Не му обръщайте внимание.

— Да, скоро ще си тръгвам.

Но при все че не искаше нищо за пиене, и твърдеше, че бърза, лекарят не показваше намерение да си ходи. Дори си дръпна стол и седна.

Сакс погледна Райм. Той я изгледа безизразно и отново се обърна към лекаря, който се наведе и прошепна:

— Линкълн, от няколко месеца отлагаш тестовете.

— Бях много зает. Четири разследвания. Това е пето. Нямам никакво време, както може би се досещате… При това са доста интересни. Не съм срещал подобни в практиката си.

Надяваше се лекарят да попита за подробности и така да смени темата на разговора.

Шърман обаче не се хвана. Познаваше всички номера на пациентите си.

— Позволи ми да ти кажа нещо.

„Как, по дяволите, бих могъл да ти попреча?“ — жлъчно си помисли криминалистът.

— Влагаш в упражненията повече енергия от всеки друг пациент. Знам, че отлагаш тестовете, защото се боиш, че няма да има ефект. Прав ли съм?

— Грешите, докторе. Просто съм много зает.

Лекарят се престори, че не го е чул:

— Сигурен съм, че изследванията ще покажат, че състоянието ти се е подобрило значително.

„Колко сложни думи, за да кажеш нещо толкова просто“ — помисли си Райм.

— Надявам се — отвърна. — Но и да не се окаже така, повярвайте ми, все ми е едно. Качих мускулна маса, плътността на костите ми се е увеличила… Белите дробове и сърцето ми работят по-добре. Това ми стига. Не е задължително да започна да се движа.

Шърман го изгледа изпитателно:

— Наистина ли така мислиш?

— Да. — Райм се огледа и понижи глас. — Тези упражнения няма да ми помогнат да проходя.

— Така е.

— Защо тогава да очаквам подобрение на малкото пръстче на крака ми? Това е безсмислено. Ще правя упражненията, ще се поддържам във форма и след пет-десет години, когато вие и вашите колеги измислите някое чудотворно лечение, пак ще проходя.

Лекарят се усмихна и потупа Райм по крака, докосване, което той не усети. След това кимна:

— Много се радвам да чуя това, Линкълн. Най-големият проблем с пациентите е, че лесно се отказват, защото упражненията не водят до сериозни промени в живота им. Искат изведнъж да се излекуват. Не си дават сметка, че войната се печели с малки победи.

— Мисля, че вече съм спечелил войната.

Лекарят се изправи.

— Все пак нека да направим изследванията. Нуждаем се от тези резултати.

— Веднага щом… хей, Лон, слушаш ли? Още едно клише! Веднага щом облаците се разсеят.

Селито, който нямаше представа за какво говори Райм, се обърна към него с празен поглед.

— Добре — каза доктор Шърман и се отдалечи към вратата. — Късмет в разследването.

— Ще ни трябва — бодро отвърна Райм.

Любителят на малките победи излезе и Райм веднага се обърна към таблицата на уликите.

Телефонът на Сакс иззвъня. Тя вдигна, послуша няколко минути и след като затвори, обяви:

— Беше Бо Хауман. За момчетата от ударния отряд, които пострадаха от електрическия ток. Първият има лоши изгаряния, но ще оцелее. Вторият е изписан.

— Слава богу — с облекчение измърмори Селито. — Сигурно е било ужасно. През тялото ти да тече ток. — Затвори очи. — Тези изгаряния. И миризмата. Боже мили. Косата му беше изгоряла… Ще му изпратя нещо. Не, лично ще му го занеса. Може би цветя. Мислите ли, че ще се зарадва на цветя?

Тази реакция, както и поведението му напоследък, не беше характерна за Селито. Често се случваше полицаи да пострадат или загинат и всеки го приемаше различно. Много техни колеги биха казали: „Слава богу, че е жив“, дори биха отишли на църква, за да се помолят. Но Селито обикновено просто кимваше и продължаваше да си върши работата. Не беше в стила му да реагира така.

— Не знам — отвърна Райм.

„Цветя ли?“

— Линкълн, капитан Нед Сийли на телефона — провикна се Купър.

Техникът се беше обадил в Тексаската полиция, за да разпита за убийството в Амарильо — в което жертвата бе обесена.

— Включи микрофона.

Купър го направи и Райм се обади:

— Ало, капитане?

— Да, сър. С господин Райм ли разговарям?

— Да.

— Един от сътрудниците ви е поискал информация за случая „Тъкър“. Събрах каквото имаме, но не е много. Сигурни ли сте, че това е вашият човек?

— Стилът е подобен на едно престъпление от тази сутрин. Обувките му са от същата марка и със същото износване. Освен това беше подхвърлил улики, за да ни заблуди, както е оставил свещи и окултни знаци при убийството на Тъкър. А, има и южняшки акцент. Преди няколко години е имало подобно убийство в Охайо. Поръчково.

— Мислите ли, че и убийството на Тъкър е било по поръчка?

— Възможно е. Какъв е бил той?

— Тъкър ли? Обикновен човек. Пенсиониран служител от системата на правосъдието. Имал е щастлив брак, внуци. Никакви парични проблеми.

Райм се намръщи.

— Какво е работил?

— Надзирател в затвора със строг режим в Амарильо… Хм, мислите ли, че може да са го убили заради някаква случка там? Тормоз над затворници или нещо подобно?

— Възможно е. Има ли информация за такива случаи?

— Досието му е чисто. Можете да проверите в затвора.

Тексаският полицай му каза името на директора на затвора.

— Благодаря, капитане — каза Райм.

— За нищо. Приятен ден.

След няколко минути вече разговаряха с Дж. Т. Бошан от затвора с тежък тъмничен режим в Амарильо. Райм се представи и обясни, че работи за нюйоркската полиция.

— Господин директор…

— Моля, наричайте ме Джей Ти.

— Добре, Джей Ти.

Райм му обясни случая.

— Чарли Тъкър ли? Сещам се, надзирателят, когото убиха. Линчуване, някаква ритуална гадост. Тъкър се беше пенсионирал точно преди да ме прехвърлят от Хюстън. Ще извадя досието му. Изчакайте за момент. — След малко директорът пак се обади. — Ето го. Не, няма официални оплаквания срещу него, освен от един затворник. Твърдял, че Чарли го малтретирал. Дори имали сбиване.

— Може това да е нашият човек — изтъкна Райм.

— Да, обаче след една седмица е бил екзекутиран. А убийството на Чарли е чак след година.

— Може би Тъкър е тормозил друг затворник, който е наел убиеца.

— Възможно е. Само че да наемеш професионален убиец за това… Твърде сложно за хора с такъв интелект.

Райм бе склонен да се съгласи.

— Може би убиецът също е лежал в затвора. Щом са го пуснали, е решил да отмъсти на Тъкър. Бихте ли разпитали другите надзиратели? Търсим бял мъж около четирийсетте, среден на ръст, светлокестенява коса. Вероятно е лежал за тежко престъпление. Освободен или избягал…

— Нямаме случаи на бягство, това е невъзможно тук.

— Добре, значи освободен малко преди убийството на Тъкър. Засега само това знаем. Има добри познания по оръжейна техника и е добър стрелец.

— Това не върши работа. Все пак сме в Тексас — отбеляза директорът и се изкиска.

— Имаме фоторобот на лицето му. Ще ви изпратим копие. Възможно ли е някой да го сравни със снимки на освободените затворници?

— Разбира се, ще накарам секретарката ми. Тя е наблюдателна, но ще отнеме известно време. Оттук минават доста хора.

Директорът на затвора им даде електронния си пощенски адрес и затвори.

В този момент влязоха Джинива, Бел и Пуласки.

Бел докладва, че съучастникът се измъкнал от Пуласки по оживените улици на Харлем. Даде някои подробности за него и съобщи, че някой ще разпита учениците и учителите и ще провери записите от камерите на охранителната система.

— Пропуснах втория си тест — ядосано заяви Джинива, сякаш Райм беше виновен.

Това момиче направо му лазеше по нервите. При все това той каза спокойно:

— Имам новини, които може би ще те заинтересуват. Твоят прадядо е оцелял, след като скочил в Хъдсън.

— Наистина ли? — Лицето й грейна и тя бързо прочете копието от статията. Намръщи се. — Изкарват го закоравял престъпник. Сякаш през цялото време е планирал кражбата. Той не е бил такъв човек. Сигурна съм. — Погледна Райм. — И пак не се разбира какво е станало с него и дали накрая са го пуснали.

— Търсим още информация. Надявам се да открием нещо повече.

Компютърът на Купър изпиука и той погледна екрана.

— Тук има нещо — обяви. — Писмо от преподавателка в Амхърст, която поддържа електронната страница на Музея за афроамериканска история. Тя е сред хората, на които изпратих писма за Чарлз Сингълтън.

— Чети.

— Извадка от дневника на Фредерик Дъглас.

— Кой беше тоя? — попита Пуласки. — Извинявайте за въпроса, сигурно трябва да знам. Има улица на негово име.

— Бивш роб — обясни Джинива. — Един от най-изтъкнатите аболиционисти и водачи на движението за граждански права през деветнайсети век. Писател и интелектуалец.

— Както казах, трябваше да знам — измънка новобранецът и се изчерви.

Купър се наведе към монитора и се зачете:

— „Трети май, 1866 година. Вечерта на поредното събрание в Галоус Хайтс…“

— Аха — прекъсна го Райм. — Мистериозният квартал.

Думата „бесилка“ пак му напомни за картата таро, за човека със спокойно лице, висящ на единия си крак. Погледна я, после пак се обърна към Купър.

— … обсъждахме жизненоважната задача — Четиринайсетата поправка. Неколцина членове на цветнокожото общество в Ню Йорк се срещнахме с губернатор Фентън и членове на Сборната конституционна комисия, между които сенаторите Харис, Граймс и Фресъндън, конгресмените Стивънс и Уошбърн и демократа Андрю Роджърс, който се оказа не толкова ревностен застъпник на идеите на партията си, колкото се бяхме опасявали. Губернатор Фентън произнесе встъпително слово, след което подробно изложихме пред комисията мнението си за различните варианти на поправката. (Господин Чарлз Сингълтън твърдо наблегна, че поправката трябва да урежда правата на всички граждани, негри и бели, жени и мъже, и комисията прие тази забележка.) Обсъждането се проточи до късно през нощта.

Джинива се надвеси над рамото на Купър и сама прочете извадката.

— „Твърдо наблегна“ — прошепна. — И е искал изборни права за жените.

— Ето още една извадка. „Двайсет и пети юни, 1867 година. Бавният напредък ме тревожи. Четиринайсетата поправка беше представена за ратификация от щатите преди една година. Двайсет и два бързо я одобриха. Остават обаче още шест и срещаме упорит отпор. Уилард Фиш, Чарлз Сингълтън и Илайджа Уокър обикалят тези щати и убеждават законодателите да гласуват за поправката. Навсякъде обаче срещат неразбиране за важността на този документ, лична неприязън, заплахи и гняв… Толкова много пожертвахме, а пак не можем да постигнем заветната си цел. Нима триумфът ни в тази война ще се окаже бутафорен, Пирова победа? Моля се на Господ каузата на нашия народ да не бъде провалена от този неуспех.“ — Купър вдигна глава. — Това е всичко.

— Значи Чарлз е работил с Дъглас и останалите по Четиринайсетата поправка — обяви Джинива. — Изглежда са били приятели.

„Нима? — запита се Райм. — Дали статията в списанието отразява истината? Дали Сингълтън не е работил с тези хора само за да получи достъп до парите в благотворителния фонд?“

Макар че единствената цел на Линкълн Райм в едно криминално разследване беше истината, той искрено се надяваше Чарлз Сингълтън да е невинен.

Погледна дъската с таблицата и видя повече въпроси, отколкото отговори.

— Джинива, можеш ли да се обадиш на леля си? Да провериш дали е намерила още писма от Чарлз Сингълтън.

Момичето телефонира на жената, която гледаше леля Лили. Никой не вдигна, но тя остави съобщение на телефонния секретар. Набра друг номер. Очите й грейнаха.

— Мамо! Прибрахте ли се?

„Слава богу — помисли си Райм. — Родителите й най-после се върнаха.“

Момичето обаче се намръщи.

— Не… Какво стана… Кога?

Сигурно забавяне на полета, досети се Райм. Джинива обясни на майка си какво е положението и я увери, че е в безопасност и полицията се грижи за нея. Даде слушалката на Бел, който надълго и нашироко запозна жената със ситуацията. След това пак върна телефона на Джинива и тя си взе довиждане с родителите си. Затвори неохотно.

— Още са в Лондон — обясни Бел. — Полетът им бил отменен и нямало друг. Утре сутринта ще вземат първия самолет, който прави прекачване в Бостън.

Джинива сви рамене, но Райм видя разочарование в очите й.

— Искам да се прибера вкъщи. Имам да пиша домашни.

Бел се свърза с екипа си и чичото на Джинива. След малко обяви, че всичко изглеждало безопасно.

— Искам утре да не ходиш на училище — заяви Райм.

Тя се подвоуми. Намръщи се. Пак ли трябваше да я увещават?

Новобранецът, Пуласки, се намеси:

— Имай предвид, Джинива, че не става въпрос само за теб. Ако другият престъпник, онзи с военното яке, беше започнал да стреля, можеше да пострадат и други ученици, дори някой да бъде убит. Могат пак да опитат, когато си сред други хора пред училище или на улицата.

По лицето й личеше, че съзнава тази опасност. Може би си спомни за доктор Бари.

„Значи го убиха заради мен…“

— Добре — отвърна тихо. — Ще си стоя вкъщи.

Бел кимна:

— Радвам се.

Погледна благодарно новобранеца.

Детективът и Пуласки изведоха момичето, а другите се заеха с уликите от тайната квартира на престъпника.

Нямаше много и това разтревожи Райм. Върху листчето със схемата на улиците около Афроамериканския музей, която Сакс бе открила върху леглото на престъпника, нямаше отпечатъци. Хартията беше най-обикновена. Мастилото — евтино. На схемата имаше повече подробности за улиците и входовете срещу музея, отколкото за самата сграда — Райм предположи, че това е карта на пътищата за бягство. Сакс обаче бе претърсила тези места, а неколцина детективи бяха разпитали хората от бижутерийната борса и другите постройки наоколо.

Имаше още влакна от въже — гарота, както предполагаха.

Купър направи газова хроматография на част от листа и откри, че съдържа чист въглерод.

— Дали ръцете на продавача са били изцапани със сажди? — почуди се той.

— Може би, а може би престъпникът е изгорил някакви улики и е изсипал пепелта върху листчето — предположи Райм. — Вероятно ще разберем по-късно.

Петната и трохите по листа бяха от хранителни продукти: кисело мляко, нахутено брашно, чесън и царевично олио.

— Фалафел — обяви Том, който бе голям кулинар. — Ориенталска кухня. Често се сервира с кисело мляко. Доста освежаващо.

— И е нещо съвсем обичайно — със съжаление отбеляза Райм. — Само в Манхатън има поне две хиляди арабски закусвални. Какво друго има, по дяволите?

На идване Сакс и Селито се бяха отбили през фирмата за недвижими имоти, която даваше под наем апартаментите на улица „Елизабет“. Научиха, че наемателят е платил в брой за три месеца напред плюс депозит за още два. (За жалост всички пари бяха изхарчени, нямаше дори една банкнота да проверят за отпечатъци.) Беше се регистрирал като Били Тод Хамил с предишен адрес във Флорида. Служителката разпозна наемателя на рисунката, която й показа Сакс, но тогава носел шапка и очила. Потвърди и за южняшкия акцент.

Проведоха компютърно търсене и намериха 173 Били Тод Хамиловци из цялата страна. От онези, които бяха бели и на възраст между трийсет и пет и петдесет години, никой не живееше в Ню Йорк. Живеещите във Флорида бяха или по-възрастни, или около двайсетте. Четирима имаха полицейски досиета; от тях трима излежаваха присъди, а един бе умрял преди шест години.

— Казал е първото име, което се е сетил — измърмори Райм и се взря в компютърния образ на престъпника.

„Кой си ти, Извършител 109? — запита се. — И къде си?“

— Мел, изпрати рисунката на Джей Ти.

— На кого?

— Директорът на затвора в Амарильо. — Райм кимна към рисунката. — Още смятам, че нашият човек е лежал там и е имал спречкване с убития надзирател.

— Ей сега.

След като изпрати рисунката, Купър взе пробата от течността, която Сакс бе събрала в тайната квартира. Внимателно отвори епруветката и приготви проба за газова хроматография.

След малко резултатът се появи на екрана.

— Това е нещо ново за мен. Поливинилов алкохол, повидон, бензалкониев хлорид, декстроза, калиев хлорид, вода, натриев бикарбонат, натриев хлорид…

— Пак сол — измърмори Райм. — Само че този път не е от пуканки.

— Има и натриев цитрат и натриев фосфат. Още няколко вещества в по-малки количества.

— Тъмна Индия — сви рамене Селито, излезе и се запъти към тоалетната.

Купър кимна към списъка на съставките:

— Някакви идеи?

— Има ли нещо в архива ни? — попита Райм.

— Не.

— Изпрати го във Вашингтон.

— Веднага.

Техникът изпрати информацията в лабораторията на ФБР, след което взе последната проба, събрана от Сакс — дървените стърготини от бюрото. Подготви ги за хроматография.

Докато чакаха резултата, Райм се загледа към таблицата. Изведнъж с периферното си зрение мярна някакво движение в дъното на стаята. Стресна се и погледна натам, но нямаше нищо. Какво бе видял?

В този момент пак забеляза движение и осъзна, че идва от отражението в остъклената вратичка на един шкаф. Лон Селито беше сам в коридора и явно си мислеше, че никой не го вижда, защото се упражняваше да изважда бързо револвера си. Лицето му не се виждаше добре, но явно бе разтревожен.

Какво означаваше пък това?

Криминалистът погледна Сакс и кимна към вратата. Тя се приближи и надникна в коридора. Дебелият детектив още няколко пъти извади оръжието си. Сакс погледна Райм, намръщи се и поклати глава. След три-четири минути Селито прибра револвера и влезе в тоалетната. Чу се пускане на вода и той се върна в лабораторията.

— Мамка му, Линк, кога ще си направиш свестен кенеф в тази бърлога? Жълтото и черното не бяха ли на мода през седемдесетте?

— Какво да ти кажа, не каня много гости в тоалетната.

Дебелакът се засмя, но пресилено.

Резултатът от хроматографията се появи на екрана и Райм престана да се интересува от тревогите на колегата си. Криминалистът се намръщи. Според анализа, веществото от което имаше петна по повърхността на бюрото, бе чиста сярна киселина. Новината бе обезкуражаваща.

От гледна точка на уликите това вещество можеше да се купи отвсякъде, тъй че нямаше начин да определят източника му.

По-тревожното обаче беше, че тази киселина е изключително силна и опасна; дори малки количества могат да обезобразят и дори да убият човек.

* * *

ТАЙНАТА КВАРТИРА ОТ УЛИЦА „ЕЛИЗАБЕТ“

● електрически капан;

● пръстови отпечатъци — няма, само от ръкавици;

● скрита камера и монитор; неустановим произход;

● колода карти таро, дванайсетата липсва; няма следи;

● карта със схема на музея, където е извършено нападението срещу Дж. Сетъл, и околните сгради;

● Микроследи:

— фалафел и кисело мляко;

— сярна киселина по повърхността на бюрото;

— прозрачна течност, не е експлозив. Изпратена на ФБР;

— още влакна от въже. Гарота?

— следи от чист въглерод върху картата;

● апартаментът е взет под наем, платен в брой, на името на Били Тод Хамил. Наемателят отговаря на описанието на Извършител 109, но няма следи, водещи към някой Хамил.

МУЗЕЙ ЗА АФРОАМЕРИКАНСКА ИСТОРИЯ

● найлонов плик:

— карта таро, дванайсетата по ред, „обесеният“, означава духовно търсене;

— плик с усмихнато лице; неустановим източник;

— нож за картон;

— презервативи „Троя“;

— тиксо;

— миризма на жасмин;

— неизвестен предмет за 5,95$; вероятно плетена шапка;

— касова бележка, която сочи, че магазинът е в Ню Йорк; вероятно евтина книжарница или дрогерия;

— покупката е направена в магазинче на улица „Мълбъри“; извършителят е разпознат от продавачката.

● отпечатъци:

— престъпникът е носил гумени ръкавици;

— отпечатъците по предметите в плика са от малки пръсти, без съвпадения в АСИПО; вероятно от продавачката.

● микроследи:

— влакна от памучно въже със следи от човешка кръв; гарота?

— производител — неизвестен;

— изпратени в КОДИС за анализ; няма съвпадение с други ДНК проби;

— пуканки и захарен памук със следи от кучешка урина;

— вероятна връзка с уличен панаир; направена е проверка за разрешителни за такива празненства; на място са изпратени екипи. Потвърдено — фестивал в Италианския квартал.

● оръжия:

— дървена палка или атрибут от бойните изкуства;

— револвер на „Норт американ армс“, калибър 22, модел „Блек уидоу“ или „Минимастър“;

— самоцелни куршуми, кухи, пълни с иглички; без съвпадения в ИБИС или „Дръгфайър“.

● мотив:

— неизвестен; изнасилването вероятно е инсценирано;

— истинският мотив вероятно е да открадне микрофилма с броя на „Илюстриран седмичник за цветнокожи“ от 23 юли 1868 година и да убие Дж. Сетъл заради интереса й към една статия; причините са неизвестни. Статията е за неин прадядо, Чарлз Сингълтън (виж приложението);

— приживе убитият библиотекар е споменал, че още някой се е интересувал от статията;

— записите от телефонните разговори на библиотекаря са изискани; няма следи;

— търси се копие от статията;

— от няколко източника има сведения, че някой е търсил статията; няма сведения за самоличността му. Повечето броеве са унищожени. Един е намерен (виж приложението);

— извод: за живота на Дж. Сетъл все още има риск.

● информацията за случая е изпратена в Архива за особено тежки престъпления;

— убийство в Амарильо, Тексас, преди пет години. Подобен начин на действие — инсценировка (представено като ритуално убийство, но истинският мотив е неизвестен);

— жертвата е бивш надзирател в местния затвор;

— фоторобот на престъпника е изпратен в затвора;

— убийство в Охайо, преди три години. Подобен начин на действие — инсценировка (представено като престъпление от сексуални подбуди, но истинският мотив вероятно е поръчково убийство). Материалите по разследването липсват.

ПРОФИЛ НА ИЗВЪРШИТЕЛ 109

● бял мъж;

● 1,80 м, 95 кг;

● на средна възраст;

● нормален глас;

● използвал мобилен телефон, за да притъпи бдителността на жертвата;

● носи тригодишни половинки обувки „Бас“, размер 11, светлокафяви. Дясното ходило е леко изкривено навън;

● миризма на жасмин;

● тъмни панталони;

● плетена маска, тъмна;

● напада случайни минувачи, за да отклони вниманието;

● най-вероятно е наемен убиец;

● вероятно бивш затворник в Амарильо;

● южняшки акцент;

● къса светлокестенява коса, избръснат;

● безличен;

● носи тъмен шлифер.

ПРОФИЛ НА ПОРЪЧИТЕЛЯ, НАЕЛ ИЗВЪРШИТЕЛ 109

● все още няма информация.

ПРОФИЛ НА СЪУЧАСТНИКА НА ИЗВЪРШИТЕЛ 109

● чернокож мъж;

● около четирийсетте;

● височина 1,80 м;

● мускулест;

● зелено военно яке;

● бивш затворник;

● накуцва;

● въоръжен;

● избръснат;

● черна кърпа за глава;

● очаква се информация от свидетели и записи от системата за охрана.

ПРОФИЛ НА ЧАРЛЗ СИНГЪЛТЪН

● бивш роб, прадядо на Дж. Сетъл. Женен, един син. Получил от господаря си овощна градина (ферма) в щата Ню Йорк. Работел и като учител. Замесен в ранното движение за граждански права;

● обвинен в кражба през 1868 година, за което се разказва в статията;

● в писмата си споделя, че пази някаква тайна, която би довела до трагедия, ако се разкрие;

● посещавал събрания в Галоус Хайтс;

— замесен в някаква рискована дейност?

● престъплението според „Илюстрован седмичник за цветнокожи“:

— Чарлз е бил арестуван от детектив Уилям Симс за кражба на голяма сума от фонда за обучение на бивши роби в Ню Йорк. Разбил сейфа на фонда и бил видян от свидетел. Инструментите му са намерени наблизо. Повечето пари са върнати. Осъден на пет години затвор. Няма информация за периода след излежаване на присъдата. Подозира се, че е използвал връзките си с лидерите на движението за граждански права, за да получи достъп до фонда.

● кореспонденцията на Чарлз:

— писмо 1, до жена му: войнишките бунтове от 1863 година, насилие срещу чернокожите в щата Ню Йорк, линчуване, палежи; риск за собствеността на чернокожите;

— писмо 2, до жена му: Чарлз участва в битката при Апоматокс в края на Гражданската война;

— писмо 3, до жена му: участва в движението за граждански права; получава заплахи за това; тайната го измъчва.