Робърт Шекли
Десетата жертва (8)

Глава осма

В балния салон „Борджия“ 8 римския „Хилтън“ Карълайн репетираше заедно с трупата на Рой Бел танцувалния номер за след убийството. Цареше пълна тишина, освен случайни възгласи като „Казах розов прожектор, безмозъчен некадърен идиот такъв, не бели светлини!“.

Мартин, Чет и Коул седяха на предния ред в набързо построеното театърче, пощипвайки дълбокомислено горната си устна. Можеха да разберат, че Карълайн не е Павлова^[1]. Онова, което й липсваше като танцувални способности (доста значително), тя наваксваше с чисто женската си магнетичност (която беше повече от значителна). Трупата на Рой Бел професионално обрисуваше разнообразните страни на женското; за Карълайн не беше нужно да изобразява; тя беше Жената. Понякога ти прилича на жена-вамп, друг път — на Валкирия. Високото гъвкаво тяло като че бе неспособно да направи непохватно движение, а дългата й руса коса падаше по раменете й като смъртоносно сияйно знаме на обещанието.

— Не е голяма балерина — отбеляза Мартин, пощипвайки горната си устна, — ама е сто на сто Жена.

— Странно — кимна Чет. — Ту ти прилича на жена-вамп, ту на валкирия.

— Определено — додаде младият Коул, сваляйки пръсти от горната си устна. — А забелязахте ли, високото й гъвкаво тяло като че не е способно да извърши тромаво движение, а дългата й руса коса пада по раменете като сияйно смъртоносно знаме на обещанието?

— Я млък — викна Мартин, все така пощипвайки горната си устна. Насмалко сам да го каже, мразеше подчинените да му Взимат думата от устата. Реши да уволни Коул заедно с Чет. Мразеше умните момчета. Танцът свърши. Леко, прелестно запъхтяна, Карълайн слезе от сцената и тупна в креслото до Мартин.

Тримата мъже издадоха одобрителни звуци, като най-силният и най-ясният идваше от Мартин, предвид старшинството му.

— Монтирано ли е всичко в Колизеума за утре сутринта? — поинтересува се тя.

— Работи се — успокои я Мартин. — Осветлението, сцените, микрофоните с дистанционно управление, пет камери на линия и още две в резерва. Дори имаме специален тясно-лъчев пистолетен микрофон, за да хванем предсмъртния хрип на Жертвата.

— Звучи тип-топ — рече Карълайн. Замисли се за миг и менливото й лице, преди миг подобно на жена-вамп или валкирия, заприлича на Диана, на неумолимата Девица ловджийка. — Да видим сега снимките на тоя Полети — пристъпи тя към работа.

Мартин й даде купчина лъскави фотографии 8×10 на Полети, снимани по-рано, накиснати, проявени и прясно увеличени. Карълайн щателно изучи снимките. Внезапно попита:

— На колко години е тоя?

— Около четирийсет — обясни Мартин.

— Каква зодия?

— Близнаци — начаса отговори Чет.

— Звучи недостоверно — заяви Карълайн. — Особено с тези бръчки около очите.

— Май примижеше, докато го снимаше нашият човек — срамежливо се обади Коул.

— Бръчката си е бръчка — отсече Карълайн. — Харесват ми обаче ръцете му. Забелязахте ли? Тесни в основата, широки към върха пръсти, освен левия безименен.

— Права си — каза Мартин. — Дори не обърнах внимание одеве.

— Предполагам, че не сте взели френологическия му портрет^[2].

— Ами, госпожице Карълайн — смотолеви Коул, — нямаше време.

— Какво значение има какви са му изпъкналостите по черепа? — учуди се Мартин. — Трябва само да го убиеш, Карълайн.

— Обичам да понаучавам нещичко за хората, които убивам — рече Карълайн. — Някак си е по-сладко.

Мартин раздразнено поклати глава. Женска му работа; винаги търсят нещо лично. Реши да уволни Карълайн, щом вземе работата на Фортинбрас; после с лек ужас осъзна, че след десетото си убийство тя ще е в отлична позиция, за да го уволни него самия.

— Разбирам какво искаш да кажеш — рече Мартин и тутакси преобърна раздразнението си към нея в гняв към самия себе си. — По-сладко е, като знаеш, и ако съществуваше някаква възможност да вземем френологически портрет на Полети, Чет сигурно щеше да измисли начин.

Като че ли Карълайн се канеше да му отвърне язвително, ако се съдеше от извивката на устните й; прекъсна я тъничък гласец от мъничкото мониторче, сгушено удобно в краката на Чет.

— Здрасти, здрасти — произнесе гласчето от монитора, — тук ПТС 3 в движение приблизително от юг-югозапад на запад по Виа Джулия. Чувате ли ме, Централен команден пункт, чувате ли ме?

— Да, чуваме те добре — рече Мартин. (Мразеше тесногръдата превзетост, почти колкото ненавиждаше и уравниловъчната непринуденост.)

— Мишената е на около единайсет-дванайсет метра в полезрението ми. Искате ли максимално приближение или да го нацеля в тоя обхват. Въпрос.

— Да го нацели? — завика Карълайн. — На кого си мисли тоя, че е Лова?

— Няма намерение да стреля — обясни Мартин. — Иска само да знае дали да снима от тоя обсег или да го даде в по-близък план. Не мога да ги търпя тия довчерашни командири на изтребители, пък Фортинбрас ги назначава на кило… — И превключи монитора. — Стой на това място, ПТС 3, и по никакъв начин, повтарям, по никакъв начин не приближавай. Покажи какво виждаш.

— Потвърдено — отвърна гласът от монитора с такава бързина, че почти можеше да се убодеш о рижото му мустаче.

Сивото лице от монитора стана бяло, после червено със зелени и тъмночервени линии. Накрая образът се изчисти и показа прелестна стара дама, вторачила сведен поглед (сериозен успех) в трима мустакати мъже със стиснати устни. Прозвуча италианска реч:

— Днес ви предлагаме поредната серия от изключителните, преплетени съдби на…

— Хей — извика Чет, — ПТС 3, я се размърдайте!

— Ау, сър — отзова се ПТС 3. — Извинете, сър. Малко объркване в честотата.

— Това извинение ли се явява? — заплашително попита Мартин.

— Не, сър. Просто обяснение. Ей сега, сър!

Екранът угасна, после отново се оживи. Сега ясно се виждаше как Марчело Полети върви по улицата. С увиснали рамене и отпусната походка.

— Всички белези на хронична депресия — веднага отбеляза Чет.

— Може просто да е уморен — предположи Карълайн, изучавайки образа на Полети.

— Изглежда идеалния тип Жертва — с хлапашки ентусиазъм рече Коул.

— Единствената идеална Жертва е мъртвата — студено вметна Карълайн. — Струва ми се, че е мързеливец.

— Хубаво ли е това? — попита с надежда Коул.

— Не, лошо — възрази Карълайн. — Мързеливите никога не можеш ги разбра какво се канят да предприемат. — Още няколко мига тя се взира в Полети. — Има и още нещо, освен мързела, депресията или умората. Не се крие, нито бяга или пък прави нещо друго, дето се предполага, че върши Жертвата. Просто си върви по многолюдната улица като съвършена мишена.

— Изглежда бая странно — съгласи се Мартин.

— Сигурен ли си, че е официално уведомен?

— Ще проверя — авторитетно рече Мартин. Щракна с пръсти; Чет нетърпеливо махна; Коул се втурна отзад, намери телефон и го включи.

Мартин набра Ловното министерство в Рим, опита се да говори разбираем английски сред потока от италиански и безпомощно се обърна към асистентите си.

— Ей, шефе — обади се Чет. — Взех еднонощен хипносънен курс по италиански, просто за всеки случай. Та ако искаш…

Мартин му подаде телефона. С безупречен флорентински акцент Чет провери и научи, че Б.27.38 Полети, Марчело, наистина е получил персонално официално известие за новия си статут на Жертва в Лова.

— Чудна работа — отбеляза Мартин. — Определено чудна. Къде ли отива сега?

— Вкъщи — рече Карълайн. — Какво си мислите — че цял ден ще обикаля улиците заради снимачните екипи?

Видяха как Полети влезе във входа. След което мониторът показа само затръшнатата врата.

Мартин натисна бутона за монитора.

— Добре, ПТС 3. Мишената е вън от полезрение, така че можете да изключите. А можете ли да държите къщата е Мишената под наблюдение час-два, без да будите съмнение?

— Прието — отново запука гласът от монитора. — Предавам от задната седалка на един Фолксваген. Досега, доколкото знам, никой не е погледнал към мен.

— Добре замислено — рече Мартин. — Какъв е адресът на къщата? Хубаво, вземи го. Ще те освободим след час-два най-много. Остани в колата; ако сметнеш, че предизвикваш нечие съмнение, незабавно се махай. Разбрано?

— Прието — отвърна операторът.

— Ще се видим по-късно — рече Мартин.

— Край на връзката — отговори операторът.

Мартин натисна бутона и се обърна към Карълайн.

— Е, скъпа, намерихме човека, намерихме и къде живее. Сега е три и трийсет и четири след обяд плюс петдесет секунди. Утре заран трябва да го докараш в Колизеума. Не е много лесна работа. Мислиш ли, че ще успееш?

— Струва ми се, че мога — сладкогласно рече Карълайн. — Ти мислиш ли, че мога?

— Да — започна Мартин, погледна я и отбранително си щипна горната устна, — май наистина си мисля, че можеш… Карълайн, ти си се променила.

— Зная — призна Карълайн. — Може би под влияние на Рим, или защото ми е десето убийство, може би и заради двете. Може би е от нещо друго. Ще поддържаме връзка, момчета.

Тя се обърна и величествено излезе от танцувалния салон „Борджия“.