Робърт Шекли
Десетата жертва (2)

Глава втора

Има ли нещо толкова прекрасно като юнски ден? Днес можем да отговорим на този въпрос и съдържателно, и окончателно. Още по-прекрасен е денят в Рим в средата на октомври, когато Венера е асцендент на Марсовия дом и туристите, същи леминги, завършват загадъчната годишна миграция и отплуват (поне повечето от тях) към дома си във влажните окаяни земи, дето са родени.

Някои от тези търсачи на слънцето и на илюзията за топлина обаче остават. Изтъкват жалки оправдания; някаква пиеса, парти, концерт, който човек не бива да пропусне, аудиенция при този или онзи. Рим има детинска и въпреки туй неповторима атмосфера. Рим загатва за възможността да станеш главен актьор в пиесата на собствения си живот. (Разбира се, подвеждащ намек; ала по-флегматичните северни градове дори не предлагат подобна илюзия.)

Барон Ерих Зигфрид фон Рихтофен обаче не бе на съвсем същото мнение. Чертите му издаваха малко, освен обичайното раздразнение. Германия го отегчаваше („блато“), Франция го отвращаваше („разврат“), а Италия едновременно го отегчаваше и отвращаваше („тиня, разврат, егалитаризъм, упадък“). Идваше в Италия всяка година; въпреки непоправимите й грехове, беше едно от най-малко противните места, за които можеше да се сети. Освен това, имаше и ежегодно Международно конно изложение на Пиаца ди Сиена.

Баронът беше изключителен ездач. (Та нали предходниците му бяха тъпкали селяните в калта под желязоподкованите копита на бойните си коне?) В този момент той се намираше в конюшните и слушаше фанфарите и тромпетите, докато конните карабинери маршируваха през Пиацата в бляскавите си униформи.

Баронът беше крайно раздразнен, защото стоеше по чорапи и чакаше един от конярите (не можеш никога да намериш някое от тия момчета, като ти потрябва) да му донесе ботушите. Проклетникът излезе преди осемнайсет минути и трийсет и две секунди, според „Акутрон“-а на китката на барона; колко време трябва, за да се лъснат чифт чизми? В Германия (по-скоро в градчето Рихтофенщайн, смятано от барона за единствения оцелял къс от истинска Германия) чизмите се лъскат почти до блясък за около седем минути и четиринайсет секунди. Подобен вид протакане докарва човек до сълзи или до бяс, иде му да разкъса някого или пък…

— Енрико! — завика баронът с глас, който можеше да се чуе чак отвъд Кампо ди Марс. — Енрико, да му се не види макар, къде си се дянал!

Някой си вика, никакъв отговор… Насред Пиацата един фукльо, издокаран като мексиканец, се кланяше на съдиите. После идеше ред на барона. Ама нямаше ботуши, по дяволите, нямаше ботуши!

— Енрико, сволоч, идвай тук веднага, иначе довечера ще се лее кръв! — крещеше баронът. Беше дълго за викане и към края съвсем се задъха. Ослуша се за отговор.

А къде беше потайният Енрико? Под трибуните, докато тегли последната вакса на един чифт чизми за езда, толкова хубави, че непременно ще накарат всеки конкурентен ездач да почервенее от срам. Енрико беше съсухрен старец, родом от Емилия, доведен в Рим от търсенето на специалисти. Всепризнато беше, че никой не владее така изкуството на лъскането (дори и познавачите на Зен-подхода в изкуството на Ваксата) като Енрико.

Енрико усилено се трудеше, съсредоточен в този момент над бляскавите шпори. Челото му се беше сбръчкало от напрежение, докато грижливо покриваше сребърните шипове със сребрист гланц.

Не беше сам. До него стоеше и го гледаше крайно заинтригуван един мъж, който можеше да мине за еднояйчен близнак на Енрико. Двамината бяха облечени съвсем еднакво до най-дребния детайл. Различаваха се единствено по това, че вторият Енрико беше овързан и със запушена уста.

Вън тълпата крещеше одобрително след представянето на мексиканеца. И по-високо от рева прогърмя тържествено-маршовият зов на барона:

— Енрико!

Енрико #1 припряно скокна на крака, хвърли на чизмите последен поглед, потупа Енрико #2 по челото между веждата и закуцука бързешком през трибуната към настоящия си господар.

— Бре! — възкликна баронът и съпроводи бележката си с няколко неразбираеми изказвания, изломотени на немски, несъмнено оскърбителни за смирения Енрико.

— Я да видим — най-сетне каза баронът, когато гневът му спадна до нормална холеричност. Разгледа чизмите и ги намери за безукорни. Все пак ги изтри с гюдерия за лъскане на чизми, която винаги си носеше в джоба като полезно средство да учи самонадеяните коняри какво им е мястото в йерархията.

— Веднага постави ботушите на мен — нареди баронът и изпъна мощен тевтонски крак.

Чизмосването беше извършено след доста напъни и псувни. Тъкмо навреме, защото Мексиканеца (косата му бе намазана с брилянтин!) напускаше полето сред оглушителни овации.

Най-сетне обут, здраво натъкнал монокъла, редом с верния кон (прочутият Карнивора III от майка Астра, баща Аспера), баронът излезе напред да се представи на съдиите.

Когато стигна на три стъпки пред съдийската трибуна, баронът се изпъна почтително като глътнал бастун, наведе глава на половин сантиметър и елегантно удари с токовете.

След което се разнесе мощен взрив и се вдигна облак сив дим.

Щом димът се поразнесе, баронът лежеше, забол нос пред съдийската трибуна, мъртъв като треска, извадена на сухо преди една седмица.

Настъпи същински пандемониум^[1], последван от емоционален катарзис на всички сеирджии. Не му пукаше само на самотния англичанин, облечен в провиснали панталони от туид и алпинки в шотландски десен, тежки един и половина килограма парчето, чийто мощен глас прогърмя строго:

— Конят! Наред ли е конят?

След като го увериха, че конят на барона въобще не е пострадал, англичанинът се отпусна на мястото си, мърморейки, че е съвсем несправедливо спрямо конете да се произвеждат взривове в непосредствена близост до тях и че в някои страни извършителят на подобно деяние би бил обект на незабавното внимание на полицията.

В тази страна, в частност, извършителят на деянието също бе удостоен с незабавно внимание от страна на полицията. Виновната страна веднага се разкри, като се появи откъм конюшните и хвърли маскировката.

Преди беше Енрико #1; сега застана като Марчело Полети^[2], четирийсетгодишен мъж, може и на трийсет и девет, с чаровно меланхолно лице и самоиронична усмивка, на ръст малко над средния. Високите изпъкнали кости на скулите загатваха за дълбок запас от страсти, имаше сдържаната усмивка на скептик по природа, а светлокафявите очи, засенчени с гъсти мигли говореха ясно за ленивост на характера. Качества, които незабавно станаха очевидни за няколкото хиляди по трибуните и те се заеха да ги коментират с проницателна мъдрост.

Полети се поклони грациозно на аплодиращата тълпа и показа Ловното разрешително на най-близкия полицай.

Полицаят провери картата му, перфорира я, козирува и я подаде на Полети.

— Всичко е наред, господине. Мога ли първи да ви поздравя за вълнуващото и естетически издържано убийство.

— Много сте любезен — благодари Марчело.

Заобиколи го тълпа от репортери, търсачи на силни усещания и доброжелатели от всякакви видове и образи. Полицията избута всички, освен истинските журналисти и Марчело отговори на въпросите им със смирено достойнство^[3].

— Защо — започна един френски репортер — използвахте способа с мощен експлозив в шпорите на барона?

— По целесъобразност — отвърна Полети. — Носеше бронирана жилетка.

Журналистът кимна и драсна нещо в бележника. „Страховитото за безчет жертви прусашко тракане с токове днес се превърна за едного в ирония на съдбата. Да умреш при акт, изпълнен със символична арогантност — акт, който предполага да заплатиш най-високата цена, а тя на свой ред предполага безсмъртие — определено може да се нарече екзистенциална смърт. Поне такова гледище вложи Ловецът Марел Поети…“

— Как смяташ да се измъкнеш като Жертва следващия път? — попита един мексикански вестникар.

— Не зная, наистина — отвърна Марчело. — Без съмнение, Ловът ще свърши някак си.

Журналистът кимна и отбеляза: „Мариело Полензи уби безстрастно и посрещна изключителната си удача невъзмутимо. Тук съзираме универсалното утвърждаване на мачизма, онова качество на мъжество, което задължава живота великодушно да приема смъртта…“

— Напрегнат ли си? — попита едно девойче, американски репортер.

— Определено не — рече Марчело.

Тя записа: „Несклонността към самохвалство^[4], сдвоена с прекомерно упование в собствените сили, прави мъжа Марчелоу Поулети особено приемлив за американските модели на поведение…“

— Страхувате ли се да не ви убият? — попита японският репортер.

— Да, разбира се — отговори Марчело.

„Зен — поне от гледна точка на човешкия опит — пишеше репортерът, — е изкуството да виждаш нещата такива, каквито са; Марчело Полети, съзрял страха от смъртта, може да бъде наречен победител на страха си от смъртта по типично японски начин. Удава ли му се? Защото неизбежно остава въпросът дали приетият от Полети страх е величава победа над непобедимото или е просто приемане на неприемливото?“

Полети получи значителна реклама. Не се случва всеки ден да гръмнат някого на Международното конно изложение. Такива неща правят новините.

Помогна и туй, разбира се, че Полети беше чаровен, скромен, отегчен от славата, мъжествен и най-вече, че думите му ставаха за цитиране.