Робърт Шекли
Десетата жертва (16)

Глава шестнадесета

Над Колизеума цареше дълбока нощ; черна и неумолима нощ, прилепнала като водорасло о дребния камък, чиято внушителна цялост се накъсваше единствено от няколко амфитеатрални или дъгообразни прожектори, осветяващи пространството по-ярко от ден.

По-долу, върху равната, напоена със стара кръв пясъчна арена, половин дузина оператори стояха край камерите си. На специален подиум вляво от средата балерините от трупата на Рой Бел почиваха след последната репетиция и говореха за начините да си предпази човек косата от цъфтеж. Недалеч в автобус, пълен с контролни прибори, Мартин правеше окончателна проверка на гледните ъгли на камерите. Беше оставил танцувалния салон „Борджия“ и се беше преместил тук, в новия си Команден пункт. Между зъбите беше захапал тънка черна цигара. От време на време вдигаше ръка и изтриваше сълзящите си очи.

Чет седеше зад него до малката масичка. Фактът, че нареждаше пасианс, показваше страхотното нервно напрежение, на което беше подложен.

Коул седеше досами гърба на Чет. Фактът, че дремеше притеснен на стола си, показваше страхотното нервно напрежение, на което беше подложен.

Ненадейно Коул се събуди, разтри сълзящите си очи и рече:

— Къде е тя? Защо не докладва?

— Спокойно, момче — обади се Мартин, без да погледне към него. Фактът, че маниакално препроверяваше всички операторски ъгли може би за стотен път, показваше, че дори той не е имунизиран срещу тревогите на другите по-нискостоящи.

— Вече трябваше да е докладвала! — кипеше Коул. — Предполагате ли, че?…

— Нищо не предполагам — сряза го Мартин и нареди на Камера 3 да се оттегли назад с шест-седем сантиметра.

— Черна десетка на червено вале — посочи Коул на Чет.

— Що си пъхаш носа в чуждите работи? — кротко му се сопна Чет, все пак с дълбоко загатване на ярост.

— Спокойно, момчета — меко се намеси Мартин. Вроденият лидер инстинктивно усеща точния момент за произнасяне на успокояващи думи вместо гневна заповед. После изнервено изкрещя на Камера 1 да се наклони надолу с един и три четвърти градуса.

— Вече трябваше да е докладвала! — повтори Коул. — Не се е обаждала откак пристигна на плажа на Н. С. Н. З. Преди цели шест-седем часа! Не е отговаряла на обаждания! Всичко може да е станало, всичко ви казвам! Предполагате ли, че?…

— Я се овладей! — рече студено Мартин.

— Съжалявам — отвърна Коул, захлупи побледнялото си лице в разтрепераните си ръце и разтри възпалени очи. — От напрежението, от чакането е… Добре съм. Всичко ще е наред, веднъж да започнем.

— Така е, момче — успокои го Мартин. — Чакането на всички ни се отрази. — И изрева в микрофона: — Задръж този наклон, Камера 1, и мръдни на три сантиметра назад; по дяволите, говедо!

— Червена двойка на черна тройка — посочи Коул на Чет.

Чет не отговори. Беше решил да убие Коул веднага щом издейства уволнението на Мартин. Беше решил да убие и господин Фортинбрас, и Карълайн, а така също и доведения си брат в Канзас сити, Мисури, който винаги го поздравяваше с жизнерадостното: „Какво става, как е имиджмейкърът?“. Също и…

Вратата на автобуса се отвори и вътре влезе Карълайн.

— Здрасти, народе — бодро поздрави тя.

— Здравей, чедо — привидно нехайно отвърна Мартин. — Как мина?

— По мед и масло — отвърна Карълайн. — Хванах го на местоработата му, после си побъбрихме и той се съгласи за интервю утре заран.

— Някакви проблеми? — мило се поинтересува Чет.

— Ник’ви. Нави се без голямо убеждаване, гледа на цялата работа съвсем делово. Петстотин в аванс, петстотин на сутринта преди началото на интервюто.

— Чудно, страхотно, добре — оцени Мартин. — А какво прави след това? Минаха пет часа, откакто трябваше да се обадиш и, естествено, се обезпокоихме за теб.

— Ами — започна Карълайн, — тръгнах да си вървя, но реших, че може би ще измъкна още нещо. Така че се върнах да ходим на кръчма, после отидохме на оня прелестен плаж, говорихме и гледахме звездите.

— Хубаво — усмихна се Мартин с нервен тик в ъгъла на лявото око. — Значи му взе мярката, а?

— Той е чудесен мъж — замечтано промълви Карълайн. — Разбираш ли, дванайсет години се мъчил да си разтрогне брака и през цялото време живял с оная, побърканата Олга, а сега, когато най-после получил развод, не иска да се ожени за Олга.

— Интересно — вметна Мартин.

— Всъщност, той въобще не иска да се жени — рече Карълайн. — Дори за мен.

Чет така ненадейно подскочи на стола, че прекатури картите.

— Ей — извика той, — каква е тая работа?

— Предполагам, че можеш да го наречеш нещо като любов — отвърна Карълайн.

— К’во, любов? — изумя Чет. — Договорът ти изрично забранява да се влюбваш в когото и да било по време на Десетото убийство и освен това изрично забранява да се влюбваш в Жертвата.

— Любовта е съществувала дълго преди договорите — хладно отбеляза Карълайн.

— Договорите — злобно натърти Мартин — са юридически много по-действени. Виж какво, скъпа, нали няма да дезертираш?

— Не мисля — рече Карълайн. — Той каза, че също ме обича… Ако обаче поискам да се ожени за мен, май ще предпочете да умре.

— Браво! — окуражи я Мартин. — Запомни го, чедо, става ли?

— Не се каня да го забравям — хладно рече Карълайн. — Ама вие предполагате ли, че?…

— Аз нищо не предполагам — прекъсна я Мартин. — Вижте, айде всички да дремнем, та да сме свежи и бодри утре за убийството. А? Айде!

Целокупно подкрепиха идеята. Мартин даде нареждания и дъгообразните прожектори бавно угаснаха. Операторите и балерините си тръгнаха. Останали последни, Мартин, Чет, Коул и Карълайн се качиха в наетия Роудрънър XXV на Мартин и запрашиха към хотела.

Над Колизеума лежеше черна непрогледна нощ, пронизвана от случайните проблясвания сред облаците на изгърбения рог на луната. Тишината се оцеждаше от древните камъни, а усещането за неминуема смърт се кълбеше като невидими миазми от просмукания с кръв пясък.

Полети излезе откъм тунелите. Лицето му беше сурово и гневно. Зад него се показа Джино.

— Е? — попита Полети.

— Ясно — рече Джино. — Тя е Ловецът. Няма никакво съмнение.

— Няма, разбира се. Бях сигурен, още като тръгна след мен на плажа. Чухме само потвърждението. Страхотно убийство с куп реклами — типично американски стил!

— Чух, че така го правят сега и горе в Милано — рече Джино. — И разбира се, немските Ловци, особено тези в Рур…

— Знаеш ли какво ми разправяше тя снощи? — попита Полети. — Каза ми, че ме обича. А през цялото време е крояла планове да ме затрие.

— Женското лукавство е пословично — въздъхна Джино. — Какво й отговори?

— То се знае, казах й, че я обичам — рече Полети.

— Случайно, да не би да я…

Полети дълбоко се замисли. После заяви:

— Странно, но тя наистина е много чаровна. Прекрасно възпитано момиче, доста свенливо за някои неща.

— Убила е деветима мъже — напомни му Джино.

— Не можеш да я обвиняваш за това — възрази Марчело. — Просто мода на времето.

— Може и да си прав — съгласи се Джино. — Какво ще правиш, Марчело?

— Ще извърша контра убийство, точно както планирах — рече Полети. — Единственият важен въпрос е дали Виторио е успял да уреди някаква реклама навреме.

— Ти не му даде кой знае какви сведения — отбеляза Джино.

— Нищо не можех да му кажа — рече Полети. — Все пак трябва да съумее да докара един-двама спонсори.

— Вероятно ще уреди нещо — съгласи се Джино. — Ами, Марчело, ако тя заподозре, че си загрял? Зад гърба си има огромна организация, пари, власт… Може би трябва да я убиеш при първа възможност, без да й даваш такава.

Полети извади от джоба на сакото си револвер, провери пълнителя и го прибра.

— Не се тревожи — успокои той Джино, — тя ще дойде в барачката в девет на заранта за репетиция. Звучи ли ти това като подозрение от нейна или от моя страна?

— Не знам — рече Джино. — Знам обаче, че женското лукавство е пословично.

— Вече ми го каза. Същото е и мъжкото лукавство… Ще мине точно както възнамерявах. Само ми се ще да не беше чак толкова чаровна.

— Точно женските чарове ни излагат на лукавството им — измрънка Джино.

— Сигурно — съгласи се Полети. — Във всеки случай, връщам се в барачката. Трябва да поспя. Ти проверяваш дали Виторио пък е проверил всичко.

— Става — рече Джино. — Лека нощ, Марчело — и късмет!

— Лека нощ — пожела му Марчело.

Разделиха се. Марчело се качи в колата и подкара към плажа, а Джино отиде до най-близкото денонощно кафе.

Сега най-после Колизеумът опустя. Луната избледня и тъмнината обгърна всичко. Падна лека мъглица, като че неясни фигури се носеха над вампирясалите пясъци, подобно на призраци на отдавна мъртви гладиатори. Над празните трибуни подухна бриз и сякаш долетя гласът на отдавна мъртвия император, шептящ „Довърши го!“. А далеч през мъглата на изток се забелязваше първото просветване на изгрева.

Започваше нов несигурен ден.