Робърт Шекли
Десетата жертва (12)

Глава дванадесета

Карълайн вдигна лявата си ръка. На китката си носеше радиоприемник „Дик Трейси“ — семейна реликва, предавана от поколения Мередитовци. Все й викаха, че може да си намери по-нов, по-малък и по-добър ръчен приемник с допълнителни екстри. На теория Карълайн се съгласяваше, но отказваше да се раздели с антиката. „Работи“ — изтъкваше тя, и във всеки случай изпитваше силна сантиментална привързаност.

— Мартин — изшептя Карълайн в приемника, — какво означава „Belleza di Adam“?

— Задръж, сега ще потърся обяснение — отвърна Мартин с едва доловим глас от мизерното приемниче.

Върна се почти веднага.

— Чет казва, че означава „Адамов козметичен салон“, същите, каквито имаме в Ню Йорк — рече той. — Казва, че всичко е в реда на нещата; Полети се бръсне тук през два дни, после хапва и пийва едно-друго в снекбара.

— Явно Чет знае много нещо — обади се Карълайн.

— Знае — съгласи се Мартин. — Всъщност, мнозина смятат, че знае твърде много… А защо питаш за тоя „Адамов салон“?

— Защото Полети е там сега — обясни Карълайн. — Стигнах до Ловния клуб тъкмо като излизаше и го проследих до „Адам“. Жените обаче не ги пускат в салони за мъжко разхубавяване, нали?

— Не пускат в бръснарницата. Но снекбарът е отворен за всички.

— Чудесно — рече Карълайн. — Ще ида в снекбара да му хвърля едно око.

— Наистина ли мислиш, че трябва? — попита Мартин. — Струва ми се, че може би не е абсолютно необходимо. Имаме някоя друга идея как да докараме тоя умник утре на Колизеума.

— Знам ги вашите идеи — рече Карълайн — и ако говорим откровено, им нямам много доверие. Сама ще доведа Полети. Освен това, искам да го видя отблизо. Да се запознаем, ако е възможно.

— Защо? — учуди се Мартин.

— Защото по този начин е по-готино — отговори Карълайн. — Какво си мислиш, че съм някакъв патологичен убиец? Искам да знам кого убивам. Такъв е цивилизованият подход.

— Окей, скъпа, шоуто е твое. Само внимавай той пръв да не те разпознае и да те очисти. Играеш си с огъня, така да знаеш.

— Знам. Само че няма нищо друго, с което да е толкова забавно да си играеш.

Карълайн изключи ръчния радиоприемник „Дик Трейси“ и влезе в „Белеца ди Адам“. Покрай бръснарницата стигна до снекбара отзад. Веднага съзря Полети. Току-що реше приключил с яденето и се бе отпуснал на стола си с чаша кафе и комикс.

Карълайн седна на съседната маса и си поръча задушени водорасли по милански. Извади цигара, порови в чантичката за огънче и се обърна към Полети с притеснена усмивка.

— Явно съм си забравила кибрита — извинително каза тя.

— Келнерът ще ви донесе — отговори Полети, без да вдигне поглед. Кискаше се на комикса си и бързо прелистяше страниците да види какво става по-нататък, пък и не искаше да пропусне нещо.

Карълайн се намръщи. Намръщена изглеждаше възхитителна, както изглеждаше, каквото и да правеше. А красотата й се пилееше заради мъж, който не вдигаше глава от комикса си. Тя въздъхна великолепно и забеляза, че всяка маса е снабдена с телефон с ясно обозначен номер. С Лукава усмивка (нещо, което й се удаваше изключително добре) набра номера на Полети. Телефонът му продължително иззвъня, но Полети като че го беше забравил. Накрая той се обърна право към Карълайн и заяви:

— Казах ви, че келнерът ще ви донесе.

— Ами всъщност не звънях заради кибрита — отговори Карълайн, мило изчервена. — В действителност съм американка и искам да поговоря с италианец от мъжки пол.

Полети направи с ръце движение, което да покаже, че в този момент Рим е пълен с италианци от мъжки пол. И отново се зачете в комикса си.

— Казвам се Карълайн Мередит — лъчезарно заяви Карълайн.

— Е, и? — измърмори Полети, без да я погледне.

Карълайн не беше свикнала на подобен вид отношение, но очарователно прехапа устни и атакува:

— Свободен ли сте тази вечер? — попита тя.

— Очаквам тази вечер да съм мъртъв — отвърна Полети. Измъкна от джоба си карта, която й подаде, пак, без да откъсва очи от комикса.

Картата обявяваше:

„Пазете се! Аз съм Жертва!“

Стандартно предупреждение, отпечатано на шест езика.

— Боже милостиви! — възкликна Карълайн с възхитителен глас. — Жертва, а си стоите на открито като всички останали! Много смело.

— Нищо друго не мога да сторя — отвърна Полети. — Нямам достатъчно пари да си подготвя защитата.

— Не можете ли да си продадеше мебелировката? — изказа предложение Карълайн.

— Взеха я — обясни Полети. — Не съм в състояние да си плащам вноските. — После обърна нова страница от комикса и се изхили.

— Божичко — чудеше се Карълайн, — просто трябва да има някакъв начин…

Думите й пресече шумът от внезапно движение. Дребен мъж с мише лице влетя в снекбара, прекоси го, стигна до далечната стена и се обърна с разтреперани мустаци. Миг по-късно влезе втори мъж. Беше възвисок и мършав, с тясно лице с белези, загарът му бе с цвят на конски самар.

Носеше широкопола бяла шапка, черен шнур, вързан на врата, яке от еленова кожа, „Ливайс“, и каубойски ботуши. Носеше и два колта, затъкнати в смъкнатите на бедрата си кобури.

— Е, Блеки — рече мършавият с измамно мил глас, — май пак се срещнахме.

— Май така стана — отговори оня с мишето лице. Повечето от косъмчетата на мустаците му спряха да треперят, но страхът още се излъчваше през неприятните му черти.

— И май — продължи мършавият, — ще уредим тая дребна работа веднъж завинаги.

Карълайн, Полети и останалите клиенти незабавно потърсиха прикритие зад масите.

— Няма нищо за уреждане, Дюк — гласът на мишестия трепереше. — Ама наистина няма.

— Така ли е наистина? — отговори Дюк с мършавото лице, пак с измамна миловидност, толкова пресилена, че никого не можеше да измами. — Е, Блеки, може би двамата с теб имаме различни морални ценности. Аз съм толкова старомоден, че се засягам, дето през най-доброто ми пасбище минава железница и най-доброто ми момиче се задоми за меденоречив мустакат помияр от „Бостънски банкер“, а парите ми отидоха в нагласено фаро^[1]. Така е, Блеки, и възнамерявам да направя нещо по въпроса.

— Чакай сега! — изкрещя отчаян Блеки. — Всичко мога да ти обясня!

— Спести си го — спря го Дюк. — А да те видим, бъзливецо, шменти-капели такъв, суек!

— Дюк, моля те, даже не съм си взел оръжие!

— Май само мен ще гледаме — Дюк беше неумолим. Дясната му ръка се плъзна към кобура. В този момент барманът се съвзе и извика:

— Не, не, не трябва да го правиш, сър!

— Синко — обърна се Дюк към него с измамна благост, — съветвам те да си държиш дългия нос далеч от чуждите работи, иначе може някой разлютен гражданин да ти го откъсне.

— Нямам намерение да се меся в работите ви, сър — успокои го барманът. — Само исках да ви осведомя, че при тези условия убийството е незаконно.

— Виж какво, момко — рече високият непознат. — Аз съм Ловец с всички правомощия, а оня треперкащ плъх ей там, оня одран котарак, е Жертвата ми с всички правомощия. Доста време отиде, докато уредим тоя въпрос, ама имам всички законо-благовидни хартийки, така че най-любезно стой настрана от огъня.

— Сър, моля! — изписка барманът. — Не ви питам за вашия статут. Всеки с един поглед може да установи, че сте човек с абсолютно право да убива. Но за нещастие, при подобни условия са забранени всички убийства, било то законни или не.

— Добре ме прецака! — възмути се Дюк. — Първо не можеш да убиваш в църква, после не ти дават да убиваш в ресторант, сложиха и бръснарниците извън закона, а сега — снекбаровете. Ще се стигне дотам, че ще може човек просто да си стои вкъщи и да умре от старост.

— Мисля, че не е толкова зле — утеши го барманът.

— Може би не, сине, но натам върви. Май няма да има никакви възражения да гръмна тоя пор на задната улица?

— Ще го сметнем за чест, сър — прие барманът.

— Окей — сурово каза Дюк. — Блеки, имаш време за последно сбогом към Създателя, преди… Ей! Къде отиде Блеки?

— Излезе, докато говореше с бармана — обясни Полети.

— Тоя Блеки е доста чевръст, но пак ще го пипна — рече Дюк и щракна ядно с пръсти.

После се обърна и изхвърча през вратата. Всички в бара се върнаха по места. Полети се върна към четенето на комикса. Карълайн се върна към изучаването на Полети. Барманът се върна при двойните мартинита.

Телефонът на Полети иззвъня. Той махна към Карълайн с ръка тя да отговори. Зарадвана и горда, че е постигнала подобна степен на близост с тайнствената си Жертва, Карълайн вдигна слушалката.

— Ало? Момент, моля. — Извърна се към Полети. — За Марчело Полети. Ти ли си това?

Полети обърна последната страница на комикса и попита:

— Мъж или жена?

— Жена.

— Кажи й тогава, че току-що съм тръгнал.

— Съжалявам, той току-що е тръгнал — обясни Карълайн в слушалката. — Да, правилно, не е тук… Какво искате да кажете, че лъжа? Защо, по дяволите, да лъжа за подобно нещо? Какво? Как се казвам? Какво ми е името не ти влиза в работата. Ти как се казваш? Какво рече? На тебе същото, сестро, да ти се връща двойно и тройно! Чао! Какво? Да, той наистина тръгна, наистина.

Тя възмутена затвори слушалката и се обърна към Полети. Столът му беше празен.

— Къде отиде? — попита тя бармана.

— Току-що тръгна — отговори барманът.