Робърт Шекли
Десетата жертва (15)

Глава петнадесета

Полети се преоблече в обичайните си дрехи и поседна за десетина минути, разглеждайки показалеца на дясната си ръка. Никога преди не беше забелязвал, че е цели два сантиметра по-дълъг от безименния. Откритието на тази асиметрия, която в друго време навярно би го забавлявала, сега само го ядоса. А гневът на свой ред го депресира и предизвика в съзнанието му видения с дигитални гилотини, нащърбени секири, змиевидни ятагани, окървавени бръснарски ножчета…

Той буйно тръсна глава, стегна се и глътна силна доза „Инфрадек“ — лекарство, предназначено да премахва наркотичните реакции. За секунди отново беше в стария си депресиран аз. Значително ободрен от него, той напусна барачката в настроение, балансиращо на ръба на самообладанието.

Отвън в полуздрача нещо или някой го дръпна за ръкава. Светкавично бързите рефлекси на Полети сработиха и той се завъртя в Дефанзивен маньовър З, част 1. И едновременно с това дясната му ръка се плъзна като африканска усойница, за да сграбчи револвера в кобура. За нещастие, имаше лошия късмет да стъпи върху кипарисово коренище. Ръката му пропусна мишената с близо 1,6 сантиметра и само дето успя да си разпори сакото, когато се строполи на земята.

Значи това беше, помисли си Полети. Миг невнимание и най-сетне дългоочакваната смърт идва — невероятно! Агонизиращ, безпомощно проснат върху безстрастната пръст, Полети осъзна, че никакви приготовления за смъртта не са възможни. Смъртта има твърде голям опит да пипне човек, когато няма защита, да проникне във възгледите му и да смачка фасона му.

Единственото, което му остава, е да умре с достойнство. Затова Полети изтри тресчицата от устните си, задържа недостойното оригване и се усмихна с иронично равнодушие.

— О, боже! — възкликна Карълайн. — Не съм искала да те стряскам. Удари ли се?

— Наранено е само самоуважението ми — заяви Полети, стана и изтупа дрехите си. — Не биваше да скачаш така на една Жертва; можех да те убия.

— Предполагам, че щях да съм мъртва — съгласи се Карълайн, — ако беше извадил оръжие, без да падаш. Май си доста непохватен, а?

— Само като загубя равновесие — заяви с достойнство Полети. — Ще ми кажеш ли защо киснеш тук?

— Малко трудно е за обяснение — отговори Карълайн.

— Разбирам — усмихна се цинично Полети.

— Не, не е това, дето си го мислиш.

— То се знае — засмя се още по-цинично Полети.

— Просто искам да поговорим.

Полети кимна насмешливо и се засмя съвсем цинично; после, тъй като ненавиждаше крайностите в поведението, сви съвсем леко рамене и произнесе с делови глас:

— Добре де, не ми пука, да поговорим.

Заедно пресякоха ниската крайбрежна ивица до морето между наветрените и подветрените скали, покрай нащърбения сребрист полумесец на плажа. Цареше полумрак; зад тях небето на изток беше индигово, като огромна възморава синина на нежния бял корем на рая. В западна посока угасващите цветове на потъналото слънчево зарево невъзвратимо се бяха просмукали в неумолимите вълни на Тиренско море. И на фона на нахлуващата от юг тъмнина вече трепкаше немощният блясък на звездите.

— О, какви прекрасни звезди — възкликна Карълайн с необичайна стеснителност в гласа. — Особено оная чудната там вляво.

— U Цефей — обясни Полети. — Всъщност е двойна звезда, главната звезда е от спектрален клас B, което съответства на температура на повърхността от около петнайсет хиляди градуса.

— Не знаех — рече Карълайн, присядайки на дребнозърнестия пясък.

— Двойничето на U Цефей — продължи Полети, — има повърхностна температура само от шест хиляди градуса, плюс-минус няколко градуса. — Полети седна до нея.

— Някак си е тъжно — рече Карълайн.

— Да, някак си, предполагам — отвърна Полети. Чувстваше се обхванат от странно лекомислие. Навярно защото звездата, която поверително идентифицира като U Цефей в действителност беше Бета Персей, позната и като Алгол, Дяволската звезда, чието сенчесто въздействие върху някои темпераменти е твърде добре познато, за да бъде обсъждано тук.

— Звездите са хубави — обобщи Карълайн. Изказване, което Полети обикновено би сметнал за баналност, и което сега му прозвуча мило.

— Да, предполагам, че са хубави — съгласи се той. — Искам да кажа, че е хубаво да ги виждаш там горе всяка нощ.

— Да — потвърди Карълайн. — Хубаво е.

— Наистина е хубаво — съгласи се Полети. Но внезапно си върна самообладанието и заяви: — Слушай, не сме дошли тук да обменяме мнения за звездите. За какво искаше да говорим?

Най-напред Карълайн не отвърна. Гледаше замислено морето. Дълъг русоляв кичур беше паднал напреко на бузата й, омекотявайки и очертавайки изящната линия на лицето й. Тя унесено загреба шепа пясък и я остави да изтече между дългите й, тънки пръсти; а Полети, колкото и да беше язвителен, усети пристъп на чувство, трепнало в недрата на съществото му. И още по-абсурдно, оказа се, че си спомня сламената къщурка на хълмовете на Перуджия с пълничката сивокоса жена, застанала до обвитата в лози врата с гледжосана кана в ръка. Само веднъж беше зървал подобна на скъпата майчина фигура, на една пощенска картичка, изпратена му от Виторио. Навремето не му беше направило впечатление, но сега…

Карълайн се обърна към него. Огромните й виолетови очи отразяваха последния розов отблясък на заревото. Полети потрепери, макар температурата на морското равнище да беше около двайсет и пет градуса и откъм юг да подухваше зноен бриз със скорост осем километра в час.

— Искам да те опозная — простичко рече Карълайн.

— Мен? — Полети успя да се засмее. — Аз съм от съвсем обикновения тип мъже и водя съвсем обикновен живот.

— Искам да ми разкажеш — настоя Карълайн.

— Наистина няма какво да се разказва — рече Полети; но се чу, че говори за детството и за първите си хлапашки експерименти в убиването и секса; първото причастие и дните на първата младост; сляпото увлечение по спокойната и оптимистична Лидия — увлечение, превърнато от сватбата във въпиеща досада; запознаването и последвалата връзка с Олга, за чиято нервна необузданост научи твърде късно, че се дължи повече на вродена неустойчивост, отколкото на горещ темперамент.

Карълайн веднага осъзна, че опитът бе поръсил Полети само с горчивата пепел от удоволствието, което е истинската причина за разочарованието. Доста радости, които на младини ти изглеждат единствени и недостижими, след като ги получиш, се оказват безкрайно досадна поредица от повторения. След мрачното прозрение той се беше омотал в цивилизованото сиво наметало на скуката, за което някои казват, че е само обратната страна на шарената дрешка на оптимизма. Тъжна работа, помисли си тя; но със сигурност не е безвъзвратно.

— Това е, и то е всичко — завърши Полети с отбранителен тон. Даде си сметка, че се беше разбъбрил заради луната. Но и сурово си припомни, че нямаше значение и че не го е грижа какво си мисли Карълайн за него.

Карълайн не каза нищо. Гледаше го със загадъчно лице, скрито в гъстия мрак, и само бледият нимб от светлината на звездите очертаваше косата й. Почти незабележимо тя се наведе по-близо към него и прекрасно изваяното и тяло и незримото й лице му се сториха някак си архетипно древни, сякаш вече не бяха индивидуални. Може би беше голяма красавица; но мракът я правеше още по-прекрасна във въображението на Полети.

Той се размърда неспокойно. Припомни си, че хората без илюзии, колкото и да са преживели, често пъти са особено податливи на романтични митове. Той запали цигара и предложи:

— Хайде да тръгваме. Сигурно можем да отидем някъде да пийнем.

Деловият тон имаше за цел да унищожи магията. Не успя, защото Алгол още блестеше на южното небе. С малко по-висок глас от шепота на прибоя Карълайн рече:

— Марчело, мисля, че те обичам.

— Не ставай смешна — сряза я Полети, опитвайки да заглуши предусещания екстаз с показно раздразнение.

— Обичам те — повтори тя.

— Да забравим — рече Полети. — Много приятна плажна сценка, но да не се отнасяме много-много.

— Значи и те ме обичаш?

— Няма значение — рече Полети. — Сега-засега не мога да кажа почти нищо, но ми се струва, че да — поне за момента. Карълайн, любовта е чудесна игра, която започва прекрасно и свършва със сватба.

— Толкова ли е лошо?

— Ако съдя по моя опит, да, много лошо — отбеляза Полети. — Бракът убива любовта. Никога няма да се оженя за теб, Карълайн. Никога за никого няма да се оженя отново. Цялата брачна институция ми изглежда фарс, пародия на човешки взаимоотношения, лош номер с огледала, абсурден капан, който сам си залагаш…

— Защо са нужни толкова думи? — попита го Карълайн.

— По природа съм словоохотлив — обясни Полети. Внезапно му се стори съвсем естествено да прегърне Карълайн. — Обичам те много — каза й той. — Обожавам те, напук на всичките ми инстинкти.

Той я целуна, първо нежно, после с нарастваща страст. Усети, че наистина я обича, което го изненада, зарадва и натъжи. Защото любовта, както знаеше, е отклонение, форма на временно умопомрачение, краткотрайно състояние на самовнушение.

Любовта е състояние, което умният мъж благоразумно избягва. Полети обаче никога не се бе смятал за умен, а най-малко предпазливостта му беше достойнство. Беше обаче безсрамно самоснизходителен — което само по себе си е възможна форма на мъдрост. Или поне така се надяваше.